Червеноризци

Глава двадесет и първа

Таксито зави от „Норт Оксидентъл Булевард“ по „Истърли Теръс“ и полека спря пред жълто бунгало.

— Това е адресът — заяви шофьорът.

— Ще имате ли нещо против да изчакате? — попита Дал. — Ще се забавя само няколко минути.

— Трябва да оставя брояча включен.

— Няма проблем! — младият мичман излезе от колата и извървя постланата с тухли алея чак до входа. Почука.

След малко на вратата се показа млада жена.

— Не ми трябват други броеве от „Наблюдателна кула“! — заяви тя.

— Моля? — не я разбра Дал.

— Или от Книгата на Мормон — добави жената. — Така де, благодаря много. Оценявам, че сте се сетили за мен! Но нямам нужда от нищо.

— Имам доставка за вас, но не е нещо от споменатите — обясни Дал. — Първо обаче ми кажете дали вие сте Саманта Мартинес.

— Да?

— Наричам се Анди Дал. Може да се каже, че ние двамата почти имаме общ приятел… — той ѝ подаде малка кутия.

Жената не я взе.

— Какво е това?

— Отворете я!

— Съжалявам, господин Дал, но съм малко подозрителна към странни мъже, дошли на вратата ми в събота сутрин, питащи ме за името ми и приносители на загадъчни пратки — обясни Мартинес.

Дал се усмихна.

— Права сте! — и отвори кутията, като разкри малка черна полусфера, в която разпозна холографски проектор. Включи го — във въздуха над проектора се появи и увисна образът на момиче с лицето на Саманта Мартинес. Носеше сватбена рокля, усмихваше се и стоеше до мъж, който изглеждаше като спретнато избръсната версия на Дженкинс. Дал протегна полусферата към Мартинес.

Смълчана, тя се взираше в образа близо минута, преди да промърмори:

— Що за чудо!

— Сложна работа, да — съгласи се Дал.

— Да не сте фотошопнали лицето ми в снимката? И как постигате триизмерния ефект? — посочи към реещото се изображение. — Това някаква нова джаджа на „Епъл“ ли е?

— Ако питате дали съм променял образа, отговорът е отрицателен. А що се отнася до проектора, вероятно е най-добре да се каже, че е нещо като прототип… — Анди докосна повърхността на полусферата и образът се измести, смени го друга снимка на Дженкинс и двойничката на Мартинес, щастливо взрени един в друг. След няколко секунди снимката се смени с друга.

— Що за чудо! — повтори момичето.

— Вие сте актриса.

— Бях актриса — отвърна Саманта. — Опитвах се да пробия няколко години, но не стигнах доникъде. Сега съм учителка.

— Когато бяхте актриса, сте имали малка роля в „Хрониките на «Дръзки»“ — обясни Дал. — Помните ли?

— Да — потвърди Мартинес. — Героинята ми беше застреляна. Участвах в епизода за около минута.

— Това е Вашата героиня — обясни Дал. — Нарича се Маргарет. Мъжът на снимката е нейният съпруг… — той подаде проектора на Мартинес.

Тя го взе, пак го погледна и после го остави на малка масичка от другата страна на вратата. Обърна се отново към госта си:

— Това някаква шега ли е?

— Не, не е шега — увери я мичманът. — Не се опитвам да ви измамя, нито пък да ви продам нещо. След днешния ден повече няма да ме видите. Просто ви доставям тази пратка, нищо повече!

— Ама че чудо. Не разбирам дори как сте се сдобили с тези мои снимки заедно с човек, когото дори не познавам!

— Снимките не са мои, негови са — поправи я Дал и протегна към Саманта кутията, в която бе пристигнал проекторът. — Ето. Вътре има бележка от него. Ще ви обясни нещата по-добре, отколкото мога аз, така смятам.

Мартинес взе кутията и извади оттам сгънат лист, нагъчкан с изписани редове. Попита:

— Това е от него?

— Да.

— Защо го няма тук? — попита Мартинес. — Защо не го достави сам?

— Сложно е — въздъхна Дал. — Но дори ако можеше да дойде лично, мисля, че щеше да се бои да ви донесе пратката. А и смятам, че ако ви беше видял, това щеше да разбие сърцето му.

— Заради нея.

— Да.

— А дали би искал да се срещне с мен? — попита Мартинес. — Това неговият начин да се представи ли е?

— Мисля, че е начинът му да се представи — съгласи се Дал. — Но се боя, че не може да се срещне с вас.

— Защо?

— Налага се да бъде на друго място — това е най-лесният начин да го обясня. Може би писмото ще ви помогне да разберете по-добре.

— Съжалявам, че продължавам да го повтарям, но все още не разбирам! — възкликна Мартинес. — Изниквате на вратата ми със снимки на някоя, която досущ прилича на мен, и твърдите, че това е момичето, което съм играла за минута в телевизионен сериал, а тя е мъртва и има съпруг, който пък ми праща дарове. Знаете ли колко налудничаво звучи това?

— Знам — увери я Дал.

— Защо би направил той подобно нещо? Какъв е смисълът?

— За мнението ми ли питате?

— Да.

— Понеже скърби за съпругата си. Тя му липсва толкова много, че битието му се е преобърнало с главата надолу. Донякъде е трудно да се обясни, но самият факт, че вие сте тук и сте жива, по определен начин означава, че животът на жена му продължава. Тъй че той ви я изпраща. Би искал да ви даде част от живота, който е споделял с нея.

— Но защо?

— Защото това е неговият начин да се сбогува — обясни Дал. — Поднася ви я, тъй че и самият той да може да продължи напред.

— Той ли ви го каза? — попита Мартинес.

— Не — отвърна Анди. — Но мисля, че заради това го е сторил.

Актрисата отстъпи бързо от вратата. Когато се върна след минутка, държеше носна кърпичка, с която си беше обърсала сълзите. Погледна към Дал и се усмихна вяло.

— Това определено е най-странната събота сутрин, която съм изживявала в последно време.

— Много се извинявам!

— Не, няма проблем — отвърна Мартинес. — Но все още ми се струва странно. Предполагам, че помагам на приятеля ви, нали така?

— Мисля, че да — кимна Дал. — Благодаря от негово име.

— О, извинявайте… — Мартинес отстъпи леко встрани. — Няма ли да влезете за малко?

— С удоволствие бих приел поканата, но не мога. Броячът на таксито цъка, а и приятелите ми вече ме чакат.

— Връщате се на вашето загадъчно, странно място — каза Мартинес.

— Да. Което ми напомня да ви предам, че този проектор и писмото вероятно ще изчезнат след няколко дни.

— Ще се изпарят, така ли? Един вид „това писмо ще се самоунищожи след пет секунди“?

— Горе-долу.

— Да не сте шпионин или нещо подобно? — усмихна се Мартинес.

— Сложно е — каза Дал за пореден път. — Във всеки случай бих ви предложил да направите копия на всичко. Предполагам, можете просто да прожектирате образите върху бяла стена и да ги снимате, а писмото да сканирате.

— Ще го направя — обеща Мартинес. — Благодаря, че ми казахте!

— Пак заповядайте! — Анди се обърна да си тръгне.

— Чакайте малко — обади се актрисата. — Вашият приятел. Ще го видите ли, когато се приберете?

— Да.

Саманта пристъпи през прага и целуна лекичко Дал по бузата.

— Предайте му това от мен. И му кажете, че съм му пратила благодарностите си. Предайте му също, че ще се грижа добре за Маргарет от негово име.

— Непременно — каза Дал. — Обещавам!

— Благодаря! — Мартинес се надигна и го целуна и по другата буза. — А това е за вас!

Мичманът се усмихна.

— Благодаря.

С усмивка от ухо до ухо Мартинес се прибра в бунгалото.

Пред совалката Дал попита Хестър:

— Значи си готов за това?

— Не, разбира се — ухили се той. — Ако всичко мине според плана, то в момента, когато се върнете в собствената ни вселена, аз ще бъда преместен от това идеално функциониращо тяло в такова с тежки физически и мозъчни увреждания и в онзи момент ще мога само да се надявам, че не сме сгрешили в предположението си за възможностите на медицината от XXV в. Ако не всичко мине според плана, тогава след четирийсет и осем часа атомите ми ще се разбягат. Ще ми се да те попитам как според теб човек се приготвя за този или онзи сценарий?

— Имаш право — съгласи се Анди.

— Ще ми се да знам как изобщо ме склони да участвам.

— Очевидно съм много убедителен — заключи мичманът.

— От друга страна, аз пък съм човекът, когото Фин успя да убеди да му пази дрогите, понеже ми внуши, че били бонбони — напомни Хестър.

— Ако си спомням правилно, те бяха с глазура.

— Аз съм доверчив и слабохарактерен, това се опитвам да ти подскажа.

— Не съм съгласен с подобно определение!

— Естествено, че така ще кажеш — възрази Хестър, — след като вече си ме уговорил да участвам в налудничавия ти план.

Те двамата стояха от двете страни на тялото на Матю Поулсън, чиято носилка бе обкръжена от преносимата животоподдържаща апаратура. Дювал проверяваше оборудването, към което бе прикачено коматозното тяло.

— Как е той? — попита Дал.

— Стабилен е — отвърна Мая. — В момента машините вършат тежката работа, а совалката има адаптери, които мога да използвам, тъй че не трябва да се притесняваме, че ще изтощим батериите. Поне ако не възникнат някакви сериозни медицински проблеми отсега и до връщането у дома, всичко ще е наред.

— А ако възникнат? — попита Хестър.

Дювал го погледна.

— Тогава ще направя всичко по силите си съгласно нивото на подготовка, което имам… — пресегна се и го потупа по рамото. — Не се притеснявай. Няма да допусна да се случи нищо!

— Приятели, време е да тръгваме! — обади се Керенски откъм пилотската седалка на совалката. — Пътуването ни до Грифин парк не е минало незабелязано и поне три въздушни возила идват насам. Разполагаме само с няколко минути, преди картинката да се скофти!

— Ясно — Дал пак погледна към Хестър. — Значи си готов?

— Да — кимна приятелят му.

Те двамата излязоха навън, на поляната в имението на Чарлз Поулсън в Малибу. Продуцентът и семейството му бяха там в трепетно очакване. Хенсън, който им беше правил компания, се отдели от тях и се присъедини към Дал. Хестър отиде да застане при семейството на Поулсън.

— Кога ще разберем? — попита продуцентът.

— Ще караме с пълна мощност на двигателите чак до черната дупка, която използваме — отвърна Дал. — Ще стигнем в рамките на един ден. Предполагам, ще научиш, когато синът ти започне отново да се държи като твой син.

— Ако стане — отвърна Поулсън.

— Ако стане — съгласи се Дал. — Но нека се придържаме към предположението, че ще стане.

— Да, нека — обади се Хестър.

— Няма как да не задам и този въпрос — обърна се към Поулсън Анди, — дали сме се споразумели за всичко?

— Да. Оттук насетне няма да загине никой от героите ви. Шоуто ще спре наслуки да избива статисти. А и самият сериал ще стигне до края си следващия сезон и повече няма да правим нови сериали във вселената, намираща се на сто години разстояние от вашата времева линия.

— А този епизод? — попита Дал. — Онзи, където всичко е планирано да се случи?

— Тъкмо преди няколко минути Ник ми пусна съобщение за него. Каза, че е почти готов с грубата чернова. Веднага щом я завърши, ние с него се хващаме да я излъскаме, а след това ще я пуснем за снимки, стига само да… е, щом разберем дали планът ви е проработил.

— Ще проработи — обеща Дал.

— Ще обърка до небесата плановете за продукцията — заяви Поулсън. — Накрая ще се наложи да платя за този епизод от джоба си!

— Ще си струва — обеща Анди.

— Знам — отвърна продуцентът. — Ако всичко проработи, ще стане страхотна серия за вас!

— Разбира се.

Хестър забели леко очи.

— Чувам хеликоптери — обади се Хенсън. От совалката се разнесе воят на форсирани двигатели. Дал се обърна към Хестър.

— Късмет! — пожела му младежът.

— Скоро ще се видим — отвърна Анди и се насочи към совалката.

Бяха отлетели, преди хеликоптерите да стигнат до доскорошното им местоположение.

— Време е — каза Керенски, докато приближаваха черната дупка. — Всички да се приготвят за прехода! Дал, ела седни на мястото на втория пилот!

— Не мога да пилотирам совалки.

— Не искам от теб да я управляваш — отвърна лейтенантът. — Искам просто да набереш автоматичната поредица за насочване и кацане, в случай че гаднярът сценарист накара нещо да се взриви и ме рани!

Дал се надигна и погледна към Дювал.

— Хестър как се справя?

— Наред е, всичко е наред — увери го Мая. — Обаче още не е Хестър.

— Въпреки това го наричай Хестър. Може да има значение!

— Ти си шефът — съгласи се тя.

Дал седна отново на креслото на втория пилот.

— Помниш ли как да го направиш? — попита той Керенски.

— Прицелвам се в цепнатината между акреционния диск и радиуса на Шварцшилд и форсирам двигателите на сто и десет процента — отвърна астрогаторът добросъвестно. — Знам си урока. Въпреки че щеше да ми е по-полезно да съм наблюдавал по време на самата процедура предишния път. Но не, вие ме държахте в контейнер. Без панталони!

— Много съжалявам — каза Дал.

— Не че има значение и бездруго — ухили се лейтенантът. — Аз съм ви заешкото краче за късмет, нали? Така че ще се справим с това изпитание без проблеми!

— Да се надяваме, че и за другите важи същото.

— Ако този твой план проработи — попита Керенски, — откъде ще разберем, че е проработил?

— Когато съживим Хестър, той ще си е Хестър — каза Дал.

Изписука сензор.

— Преход след десет секунди — заяви астрогаторът. — Значи няма да разберем, преди да се върнем на „Дръзки“.

— Вероятно — каза Дал.

— Вероятно ли?

— Сетих се за един начин, по който ще научим, че трансферът не се е получил.

— Как?

Совалката се заби в назъбения процеп между акреционния диск и радиуса на Шварцшилд и премина незабавно.

На главния екран надвисваше огромна планетата Форшан, а над нея дузина кораби, включително „Дръзки“, бяха вкопчени в битка.

Всеки един от сензорите на борда засвятка в червено и започна да вие.

Най-близкият до тях звездолет засия, изстрелвайки цял куп торпеда срещу совалката.

— Когато преминем, може да се озовем в нещо такова — обясни Дал.

Керенски изпищя и на Анди му призля, когато лейтенантът гмурна совалката в серия обходни маневри.