Червеноризци

Глава двадесета

Чарлз Поулсън отвори вратата към конферентната зала, където седяха и чакаха петимата му гости. Следваше го друг мъж.

— Извинявайте за забавянето — каза продуцентът и посочи спътника си. — Искахте да се срещнете с главния сценарист на сериала, ето ви го. Това е Ник Уейнщайн, обясних му какво се случва.

— Здрасти — каза Уейнщайн, втренчен в петимата. — Леле. Чарлз наистина не се е майтапел!

— Еха, бива си я шегичката! — възкликна Хестър, прекъсвайки втренчването с увиснали челюсти, жертва на което бяха станали и петимата.

— Каква шегичка? — изуми се сценаристът.

— Господин Уейнщайн, случайно да сте били статист в сериала си? — попита Дал.

— Веднъж, преди няколко сезона. Трябваше ни топло тяло за погребална сцена. Случайно бях на снимачната площадка. Замериха ме с костюма и ми казаха да го раздавам натъжен. Защо?

— Познаваме човека, когото сте играли — обясни Дал. — Нарича се Дженкинс.

— Така ли? — попита Уейнщайн и се усмихна. — И какъв е той?

— Ами тъжен, подлуден интроверт, който така и не е преодолял загубата на съпругата си — обясни Дювал.

— О! — Уейнщайн спря да се усмихва. — Горкият!

— Ти обаче си по-добре поддържан — окуражи го Хенсън.

— Това вероятно е първият път, когато някой ми е направил такъв комплимент — сценаристът посочи брадата си.

— Нали каза, че искате да говорите за нещо с мен и Ник? — обърна се към Дал Поулсън.

— Така е — кимна Анди. — Моля, седнете!

— Кой е Дженкинс? — прошепна Керенски на Дал, докато Поулсън и Уейнщайн заемаха местата си.

— После ще ти обясня.

— И тъй… — На всеки няколко секунди Поулсън неволно стрелкаше Хестър с поглед.

— Господин Поулсън, господин Уейнщайн, има причина да се върнем обратно във вашето време — каза Дал. — Дойдохме да ви убедим да спрете вашия сериал!

— Какво? — зяпна Уейнщайн. — Защо?

— Защото иначе ще умрем — отвърна Анди. — Господин Уейнщайн, когато вие убивате по някой и друг статист в съответния епизод, актьорът в ролята от сценария в крайна сметка си тръгва от снимачната площадка и отива да обядва. Но там, където сме ние, човекът си остава мъртъв. А хората умират практически във всеки епизод!

— Е, не точно във всеки — запъна се Уейнщайн.

— Джими? — подкани Дал.

— „Хрониките на «Дръзки»“ до момента има излъчени сто двайсет и осем серии в течение на шест сезона — изброи Хенсън. — По един или повече членове на екипажа на кораба са умирали в деветдесет и шест от тези серии. В сто и двайсет епизода смъртта е изобразена по един или друг косвен начин. Досега в сериала сте убили поне четиристотин човека от екипажа на „Дръзки“ и като добавим и сериите, в които унищожават друг кораб или са нападнати планети, или те страдат от болести, общата бройка на смъртните случаи вече се смята в милиони.

— Като не броим загиналите врагове — добави Дал.

— Не, те биха увеличили значително бройката.

— Той добре се подкова за сериала — обясни Анди на Уейнщайн за Хенсън.

— Всички тези смъртни случаи не са по моя вина — отвърна сценаристът.

— Ти си ги написал — възрази Дювал.

— Не съм написал всичките. В екипа има и други сценаристи.

— Но ти си главният — възрази Хестър. — Всичко в сценариите минава през твоето одобрение.

— Целта не е да ти приписваме тези убийства — намеси се рязко Дал, — не е имало откъде да знаеш. От твоята гледна точка си писал измислици. От нашата гледна точка обаче това е истина.

— Как въобще работи тази система? — попита Уейнщайн. — Как тъй написаното от нас тук засяга вашата реалност? Това е пълна глупост!

Хестър изсумтя:

— Добре дошъл в нашия живот!

— Какво имаш предвид? — попита Уейнщайн, насочвайки вниманието си към него.

— Да не смяташ, че животът ни е изпълнен със смисъл? — попита младежът. — Вие ни карате да живеем във Вселена, в която на свобода из космически станции се разхождат роботи убийци с харпуни понеже, разбира се, съществуването на смъртоносни роботи харпунджии изобщо не е пълна глупост!

— И съществуването на ледени акули също — додаде Дювал.

— Както и борговианските земни червеи — допълни Хенсън.

Уейнщайн вдигна пръст:

— Не нося отговорност за онези земни червеи! Две седмици бях в болничен заради птичи грип! Сценаристът на този епизод обожава „Дюн“. По времето, когато се върнах, вече беше късно. Наследниците на Хърбърт ни разкостиха заради тях!

— Влетяхме вътре в черна дупка, за да попаднем тук — продължи Хестър и посочи с палец Керенски. — И се наложи да отвлечем това нещастно копеле, за да сме сигурни, че номерът ще проработи, защото е главен герой в сериала и няма да умре извън екрана. Само си помислете по въпроса — физиката около него се променя!

— Не че това ме предпазва от редовно правене на кайма — обади се Керенски. — По едно време се чудех защо все ми се случват лоши неща. Сега знам, че е така, понеже поне един от главните ви герои трябва да бъде подложен на страдания. Това е адски гадно, да знаете!

— Ти дори си го принуждавал да се излекува много бързо, за да може пак да го пребиеш — обвини Дювал. — И като се замисля по въпроса, това си е чиста жестокост!

— Да не забравяме и Кутията — допълни Хенсън и махна към Дал.

— Кутията ли? — Уейнщайн зяпна Дал.

— Всеки път, когато приписвате научни безумия на сериала, в действителност проблемът се решава посредством поставянето му в Кутията и след това, когато е драматично удобно, тя изплюва отговор — обясни Дал.

— Никога не сме описвали Кутия в сериала — Уейнщайн изглеждаше объркан.

— Да, но пишете научни небивалици, нали? През цялото време. Затова си има Кутия.

— В училище преподават ли ви научни дисциплини? — попита Хестър. — Просто се питах.

— Ходил съм в „Оксидентъл Колидж“ — сподели Уейнщайн. — Имат наистина добри научни програми.

— Да, но ти дали си ги посещавал? — почуди се Дювал. — Понеже трябва да ти кажа, че в нашата вселена е пълна каша!

— Другите научно фантастични сериали си имат научни съветници и консултанти — сподели Хенсън.

— Да, ама това е научна фантастика — подчерта Уейнщайн. — И втората част от израза също важи!

— Само че ти го правиш щуроучна фантастика — възрази Хестър. — А на нас ни се налага да живеем в нея.

— Ехо! — обади се Дал, прекъсвайки всички за пореден път. — Нека се опитаме да не губим посоката!

— И каква е посоката? — попита Поулсън. — Нали каза, че имаш идея, за която да говорим, тъй че съм готов да я чуя, а досега само се заяждате с главния ми сценарист!

— Чувствам се малко нещо притиснат в ъгъла — додаде Уейнщайн.

— Недей — успокои го Дал. — Както казах — не си могъл да знаеш. Но сега вече знаеш откъде идваме и защо сме се върнали да спрем сериала ви.

Поулсън отвори уста да се обади, може би да възрази и да предложи поредната шепа причини защо това би било невъзможно. Анди вдигна ръка да предотврати възраженията:

— А сега, след като всички сме тук, знам и защо простото спиране на сериала няма как да се случи. И бездруго си беше безнадеждна идея. Но сега вече аз и не искам сериалът да свършва, понеже виждам начин да проработи във ваша полза. Ваша и наша.

— Изплюй камъчето тогава! — подкани го Поулсън.

— Чарлз, синът ти е в кома — каза Дал.

— Да.

— И няма никакви шансове да излезе от нея.

— Ами не — призна Поулсън след малко и се огледа с овлажнели очи. — Няма.

— Не си споменал нищо такова — каза Уейнщайн. — Мислех си, че все има шанс!

— Не — отвърна Поулсън. — Доктор Лоу ми сподели вчера, че на резонанса мозъчните функции на Матю продължават да се влошават и че в настоящия момент единствено машините поддържат тялото му живо. Ще изчакаме, докато съберем семейството, за да можем да си вземем сбогом. След това ще го изключим от апаратурата… — той погледна към смълчалия се на мястото си Хестър и след това отново към Дал. — Освен ако нямаш друга идея!

— Имам — отвърна мичманът. — Чарлз, мисля, че можем да спасим сина ти.

— Кажи ми как — настоя Поулсън.

— Ще го вземем с нас. Обратно на „Дръзки“. Там можем да го излекуваме. Разполагаме с технологията да го направим. А и дори ако не разполагаме… — той посочи Уейнщайн, — имаме Повествование. Господин Уейнщайн ще напише епизод, в който Хестър е ранен, но оцелява и е отведен в лазарета, където ще се лекува. И го излекуват. Хестър оживява. Синът ти оздравява.

— Ще го вземете в сериала — уточни Поулсън. — Това ти е планът!

— Такава е идеята — кимна Дал. — Нещо подобно.

— Подобно… — намръщи се Поулсън.

— Е, има някои логически проблеми. Като например и такива, които са — по липсата на по-добро определение — теологически.

— Като например?

Дал се обърна към Уейнщайн, който също се мръщеше.

— Предполагам, че вече си се сетил за няколко…

— Аха — Уейнщайн махна към Хестър. — Първият е, че и двамата ще попаднат във вашата Вселена.

— Може да измислиш някаква врътка — обади се Поулсън.

— Бих могъл, разбира се — съгласи се Уейнщайн. — Но ще е шантава и лишена от смисъл.

— Това откога е проблем за теб? — поинтересува се Хестър.

— Затруднението с двамата в тяхната Вселена идва оттам, че в тази не остава нито един — уточни сценаристът, пренебрегвайки коментара на Хестър. — Ти имаше — имаш, извинявай — син, който играе този герой тук. Ако и двамата са там, не остава кой да изиграе героя.

— Ще направим нов кастинг за ролята — отвърна Поулсън. — Ще изберем някой, който прилича на Матю…

— Но тогава проблемът ще е кой от… — Уейнщайн погледна към двойника на сина на продуцента.

— Хестър — напомни му той.

— Кой от Хестъровците ще засегне новият актьор тук — обясни сценаристът. — Освен това аз пръв ще си призная, че си нямам представа как работи това шантаво вуду, но ако ще се опитвам да го направя, определено не бих използвал заместник на Хестър, понеже кой знае как ще се отрази това на лечебния процес при сина ти. Може да не се събуди себе си.

— Така си е — каза Дал. — Ето защо предлагаме следващото решение…

— Аз оставам тук — вметна Хестър.

— Значи оставаш тук, преструваш се на сина ми — каза Поулсън. — Той ще се съвземе по чудо, след това ще снимаме серия, в която играеш сина ми и ще те излекуваме.

— Нещо подобно — съгласи се Хестър.

— Какво е това с разните подобни? — изръмжа Поулсън. — Какъв е проблемът?

Дал погледна отново към Уейнщайн.

— Кажи му.

— О, мамка му! — Ник се надигна в стола си. — Става дума за онуй нещо с атомите, нали?

— С атомите ли? — попита Поулсън. — Какво нещо с атомите?

Уейнщайн се хвана за главата.

— Какъв съм глупак! — промърмори под нос. — Чарлз, когато писах онзи епизод, където Абърнати и останалите се връщаха във времето, врътнахме го така, че те да могат да прекарат само шест дни тук, преди атомите им да се върнат към настоящите си местоположения във времевата линия.

— Нямам представа какво значи това, Ник — увери го Поулсън. — Кажи ми го на нормален човешки език.

— Значи, че ако останем в тази времева линия шест дни, умираме — обясни Дал. — А вече сме тук трети ден.

— Значи също, че ако Матю отиде до тяхната времева линия, ще има само шест дни, преди същото да се случи и с него — допълни Уейнщайн.

— Що за глупава шибана идея! — избухна Поулсън срещу сценариста. — Защо, мамка му, си направил това нещо?

Уейнщайн вдигна нещастно ръце.

— Че откъде да знам, че един ден ще седим тук и ще го обсъждаме? — каза жалостиво. — Исусе, Чарлз, та ние просто се опитвахме да сглобим проклетия епизод. Трябваше ни да си имат причина да свършат всичко по план. В онзи момент имаше смисъл.

— Е, промени го — нареди Поулсън. — Ново правило — хората, които пътуват във времето, могат да си прекарват в другия край колкото шибано време си поискат.

Уейнщайн погледна към Дал умолително.

— Твърде късно е — каза Анди, разчел правилно погледа на сценариста. — Правилото беше в сила, когато пътувахме във времето, и освен това това не е серия от сериала. Действаме извън Повествованието, което означава, че дори ако можехте да го промените, нямаше да има ефект, понеже не се записва на лента. Така че трябва да работим с настоящото положение.

— Прави са — каза Поулсън на Уейнщайн и посочи екипажа на „Дръзки“. — Вселената, както си я написал, е гадна!

Сценаристът изглеждаше съсипан.

— Не е знаел — оправда го Дал пред продуцента. — Не може да го обвиняваш. А и се нуждаем от него, така че, моля те, не го уволнявай!

— Няма да го изритам — обеща Поулсън, все още втренчен в Ник. — Искам да знам как ще оправим ситуацията.

Уейнщайн отвори уста, после я затвори, накрая се обърна към Дал с думите:

— Бих оценил високо помощта ти!

— Е, тук положението става малко шантаво… — обади се Анди.

— Става ли? — попита Уейнщайн.

Дал се обърна към Поулсън.

— Хестър остава тук. Ние ще вземем сина ти с нас. Връщаме се в нашето време и в нашата вселена, но той — при тези думи посочи Уейнщайн — пише, че човекът на борда с нас е Хестър. Не се опитваме да го вкараме тайно или да му намерим друг статист. Той трябва да бъде централен герой за Повествованието. Наричаме го по име. С пълното му име. Джаспър Алън Хестър.

— Джаспър ли? — зяпна Дювал.

— Не сега — предупреди я Хестър.

— И така, наричаме го Джаспър Алън Хестър — поде Поулсън. — И какво? Въпреки това си е моят син, не твоят приятел.

— Не — отвърна Дал. — Не и ако кажем, че не е. Ако Повествованието твърди, че той е Хестър, значи е.

— Но… — Поулсън сам се прекъсна и погледна към Уейнщайн. — Това ми изглежда като пълна шашмалогия, Ник!

— Не, не е — възрази Уейнщайн. — Обаче в това е същината. Не е необходимо да има смисъл. Достатъчно е просто да се случи! — той се обърна към Дал. — Използваш калпавия светоградеж на сериала в твоя полза!

— Не бих го казал точно по този начин, но да — съгласи се Анди.

— Ами тази щуротия с атомите? — попита Поулсън. — Мислех си, че тя е голям проблем.

— Ако Хестър беше тук, а синът ви там, тогава щеше да бъде — обясни Уейнщайн. — Но понеже със сигурност Хестър ще бъде там, то тогава синът ви със сигурност ще е тук и всички техни атоми ще са си на местата, където се очаква да си бъдат — той се обърна към Дал. — Нали така?

— Нещо подобно — съгласи се мичманът.

— Харесва ми този план! — възкликна Уейнщайн.

— Сигурни ли сте, че ще проработи? — попита Поулсън.

— Не, не сме — отвърна Хестър.

Всички се втренчиха в него.

— Какво? — наежи се той. — Не знаем ще свърши ли работа. Може и да бъркаме със сметките. В който случай, господин Поулсън, синът ви ще умре.

— Но тогава и ти ще умреш — каза Поулсън. — Няма нужда да умираш.

— Господин Поулсън, важният факт в случая е, че ако синът ви не беше изпаднал в кома, щяхте в крайна сметка да ме убиете веднага, щом му писне да бъде актьор — обясни Хестър и след това посочи Уейнщайн. — Тъй де, той щеше да ме убие. Вероятно щеше да ме изяде космически язовец или да ми се случи нещо друго напълно малоумно. Синът ви в момента е в кома, тъй че може и да оживея, но пък нищо чудно някой ден да се озова на палуба шест, когато „Дръзки“ влезе в космическа битка, в който случай ще съм просто някакво си неизвестно копеле, всмукано във вакуума. И в двата случая ще съм умрял безсмислено… — той огледа присъстващите. — Смятам, че по този начин, ако умра, ще съм умрял в опит да направя нещо ценно — да спася сина ви, господин Поулсън. Животът ми все пак ще е послужил за нещо, което до момента му е убягвало. А ако номерът проработи, тогава и синът ви ще продължи да живее, което нямаше да се случи преди това. И при двата варианта, както ми се струва, все съм в по-добра позиция от преди!

Поулсън се изправи, пресече стаята до стола на Хестър и с хълцане се срути върху младежа. Жертвата, като не знаеше какво точно да прави с него, го потупа неуверено по гърба.

— Не знам как да ти се отплатя — рече Поулсън на Хестър, когато най-сетне се разделиха. Огледа останалите от екипажа. — Как да се отблагодаря на всички ви!

— Що се отнася до това — отвърна Дал, — имам едно нелошо предложение по въпроса.