Червеноризци

Кода II Второ лице

Чувал си да казват, че след преживени ужасяващи инциденти хората обикновено не си спомнят случката — тя направо им избива краткотрайната памет от главата, — но в спомените ти катастрофата е доста пълна. Не си забравил как шосето е станало хлъзгаво от дъжда и заради това внимаваш двойно повече. Пред очите ти е беемвето, което минава на червено, и виждаш шофьора да говори по мобилния си — да крещи!, — но знаеш, че не вика на теб, понеже така и не е погледнал в твоя посока и не е зърнал мотоциклета, не и преди да го размаже върху предната си броня.

Спомняш си как излиташ във въздуха и за съвсем кратък миг се наслаждаваш на преживяването — изненадващото усещане за полет! — докато мозъкът ти успее да насмогне на случващото се и да те окъпе в леденостудена вълна от страх, преди да се удариш в асфалта с каската напред. Усещаш как тялото ти се усуква в посоки, на каквито човешките тела не се предполага да се въртят, и чуваш изхрущявания и пукания из тялото си на места, които дори не си си представял, че могат да изхрускат или да изпукат. Чувстваш как визьорът на каската отлита, а асфалтът се движи и на инч от лицето ти остъргва фибростъклото или въглеродната нишка, или какъвто там е материалът, от който е изработена каската ти.

Усук-пух-щрак-стърж и после всичко спира, и целият ти свят се е събрал само в онова, което виждаш през смачканата си каска — най-вече асфалт пред лицето ти. В главата ти витаят две мисли: първо, заключението, че сигурно си в шок, понеже не усещаш никаква болка, и, второ — силното подозрение, че, предвид извивката на врата ти, сигурно си паднал така, че краката ти са усукани под теб, а задникът ти сочи право нагоре към небето.

Фактът, че мозъкът ти е по-загрижен за положението, в което се намира задникът ти, отколкото за цялостната ти способност да усетиш нещо, само служи за потвърждение на теорията ти за шока.

След това чуваш някой да ти крещи; шофьорът на беемвето, вбесен от състоянието на бронята си. Опитваш се да погледнеш към него, но, без да си способен да поместиш глава, можеш да зърнеш само обувките му. Те са от такава особена, подсказваща за високопоставеност черна кожа, която ти крещи, че този човек работи в развлекателната индустрия. Макар че, честно казано, не обувките му са ти съобщили това — има го и момента с минаването на този задник в неговото беевме на червено, понеже истерясва по телефона си, също и това, че ти е адски бесен, задето си имал наглостта да нараниш колата му.

Чудиш се за момент дали изродът случайно не познава баща ти, преди травмите най-сетне да те превземат и светът да изгуби фокус — и крещящият агент или индустриален адвокат, или какъвто там е този тип, да заглъхне до бръмчащо мърморене, което става все по-спокойно и по-отпускащо, докато потъваш.

Та такава е катастрофата ти, която си спомняш във, както ти се струва, ужасяващи подробности. Съхранена е в главата ти, ясна като стара серия от някой от бащините ти телевизионни сериали, записан с висока разделителна способност на блу-рей диск. Досега вече си успял дори да добавиш аудио с коментар — правиш си бележки за лична употреба, докато преглеждаш записа наум — за мотоциклета си, за беемвето, за шофьора (който, както се оказва, бил адвокат и е осъден на две седмици в общинския затвор и триста часа доброволен труд заради третото си нарушение на пътните закони в Калифорния, забраняващи карането, ако държиш мобилен телефон) и краткия си дъгообразен полет от мотора до асфалта. Не би могъл да си го спомняш по-ясно.

Онова, което не си спомняш, е какво се случва след това — чак докато се събуждаш в собственото си легло, напълно облечен, без нито една драскотина… и няколко седмици по-късно.

Това започва да те притеснява.

Когато за първи път му го споменаваш, баща ти казва:

— Ти имаш амнезия! Не е необичайно след катастрофа. Когато бях на седем, катастрофирах с кола. Не си спомням нищичко за случая. В едната секунда седях в колата, пътувах към твоята прабаба — и в следващата бях в болнично легло с шина, а майка ми се бе надвесила над мен с цял галон сладолед.

— Събудил си се на следващия ден — казваш на баща си. — Моята катастрофа беше преди седмици. Но се събудих само преди няколко дни!

— Не е вярно — възразява татко ти. — Беше буден и преди това. Не само буден, но и приказваше, водеше съвсем смислени разговори. Просто не си спомняш, че си го правил!

— Нали това ти казвам — отвръщаш. — Не е като да ти причернее след катастрофа. Това е загуба на паметта няколко седмици по-късно.

— Все пак падна на главата си — казва баща ти. — Ударил си си главата, след като си прелетял във въздуха с четирийсет и пет мили в час. Дори в най-добрия случай, какъвто е твоят, си остава някаква травма, Матю. Не ме изненадва, че си загубил част от спомените си!

— Не просто част, татко — казваш. — Всичките. Всичко от катастрофата до момента, в който се събуждам, а ти, мама, Кендис и Рени сте се надвесили над мен.

— Нали ти казвам, че припадна — отвръща баща ти. — Бяхме се притеснили!

— Значи припадам и се събуждам без никакви спомени от последните седмици — казвам. — Нали разбираш защо това ме притеснява?

— Искаш ли да ти запиша час за магнитен резонанс? — пита баща ти. — Не е проблем. Нека докторите поровят за допълнителни следи от мозъчна травма!

— Струва ми се разумен ход, а на теб? — питаш. — Виж, татко, не искам да изпадам в излишна параноя, но това, че съм изгубил седмици от живота си, ме притеснява. Искам да съм сигурен, че няма да изгубя още нещо. Не е много приятно усещане да се събудиш с ей такава голяма дупка в паметта си!

— Няма проблем, Мат, разбирам — кима баща ти. — Ще накарам Бренда да ти запише час максимално бързо. Става ли?

— Добре.

— Но междувременно недей се тревожи прекомерно. Докторите ни казаха, че ще имаш поне няколко подобни случки. Така че това е нормално!

— В никой случай не бих го нарекъл нормално!

— Нормално в контекста на катастрофата с мотора — казва баща ти. — В този смисъл.

— И това определение за нормално не ми харесва — мусиш се ти.

— Сещам се и за по-лоши — отговаря татко ти и добива онзи вид, който често го наляга през последните няколко дни — сякаш всеки момент ще си изтърве юздите и ще те удави в река от сълзи.

Докато си чакаш резонанса, препрочиташ сценария за „Хрониките на «Дръзки»“ който са ти връчили. Добрата новина за теб е, че твоят герой играе централна роля в серията. Лошата новина е, че нямаш никакви реплики и прекарваш целия епизод проснат на носилка и се правиш на изгубил съзнание.

— Въобще не е вярно! — запъва се Ник Уейнщайн, след като му посочваш тези факти. Наминал е през вкъщи с редакциите, което е вид услуга, каквато другите статисти според теб не получават от главния сценарист. Прелиства до последните страници на сценария. — Виж, тук вече си в съзнание!

— „Моряк Хестър отваря очи и се оглежда“ — казваш, прочитайки указанията на сценария.

— Това е то съзнанието — уверява те Уейнщайн.

— Щом така казваш!

— Знам, че не е кой знае какво — съгласява се сценаристът. — Но не исках да те претоварвам още през първия епизод, в който се завръщаш!

„Ти го постигна!“ — казваш си, прелиствайки сценария в чакалнята за ЯМР, и препрочиташ сцените, в които не правиш нищо особено, освен да лежиш. Епизодът е тъпкан с екшън — лейтенант Керенски например има страшно много екранно време, пилотира совалки и търчи през взривяващи се коридори, докато навсякъде около него червеноризците гинат под срутващи се стени, — но серията е дори по-безсмислена от обичайното за „Дръзки“, което наистина подсказва нещо. Уейнщайн не е зле с диалозите и поддържа действието, но и той, а и другите от екипа му не се престарават с Повествованието. Силно подозираш, че ако знаеше повече за научнофантастичния жанр, като нищо можеше да откриеш сцени, които Уейнщайн и дружките му са задигнали от други сериали.

„Все пак ти плаща колежа — обажда се гласче в главата ти. — Да не споменаваме и този ЯМР!“

Вярно си е, казваш си. Но не е неразумно да искаш от семейния бизнес да произвежда нещо по-различно от малоумно екструдиран развлекателен продукт, неразличим от всякакви други видове малоумно екструдирани развлекателни продукти. Ако само такива неща ще правиш, тогава все едно че семейството ти се занимава с щамповане на пластмасови закачалки за дрехи.

— Матю Поулсън? — вика те техникът на резонанса. Вдигаш глава. — Готови сме да ви приемем.

Влизаш в залата, в която стои апаратурата, и техникът ти показва нишата, в която можеш да навлечеш болничната нощница и да оставиш дрехите и личните си вещи. При машината не бива да има нищо метално. Събличаш се, намъкваш се в нощницата и след това влизаш в помещението, докато техникът преглежда информацията ти.

— Добре, бил си тук и преди, така че знаеш упражнението, нали? — пита техникът.

— Всъщност не си спомням да съм бил — казваш. — То това е и причината да дойда.

Младежът пак проучва информацията и леко се изчервява.

— Съжалявам — казва. — Обикновено не съм чак такъв идиот.

— Кога за последно съм идвал тук? — питаш.

— Преди малко повече от седмица — казва техникът и след това се мръщи, препрочитайки отново информацията. Добавя: — Е, може би, де. Според мен твоя картон са го объркали с нечий друг!

— Защо така си мислите? — питаш.

Техникът вдига глава.

— Ако нямаш против, ще поизчакам малко с отговора. Ако става дума за объркване, в което съм почти сигурен, то тогава не бих искал да съм на пангара, задето съм споделил информация за някой друг пациент.

— Добре — приемаш. — Но ако това е моята информация, ще я споделите, нали?

— Разбира се — съгласява се техникът. — Това си е твоят картон. Нека се съсредоточим върху сегашния преглед обаче! — и ти махва да се настаниш на масата, за да пъхне главата и тялото ти в клаустрофобичната тръба.

— И какво точно си мислиш, че е гледал техникът? — пита те Сандра, докато двамата обядвате в „П. Ф. Чанг“. Не е любимо твое място, но по непонятни за теб причини тя винаги е имала слабост към това заведение, а пък ти все още имаш слабост към нея. Пресрещаш я пред ресторанта — това е първият път, когато се виждате след катастрофата — и тя си поплаква на рамото ти, прегръща те, преди да се отдръпне и шеговито да те шляпне по бузата, задето не си ѝ се обадил по-рано. След това влизате в тежкарската верига с фюжън кухня.

— Не знам — отговаряш. — Исках да погледна, но след скенера той ме накара да се облека и съобщи, че ще се обадят с резултатите. Изчезна още преди да си обуя панталоните!

— Но каквото и да е било, не е хубаво? — преценява Сандра.

— Каквото и да е, не мисля, че би ми позволило да ходя и говоря — отвръщаш. — Особено не за една седмица.

— Случват се и грешки с медицинските картони — съгласява се Сандра. — Фирмата ми си изкарва доста добри пари от тях!

Тя е първа година в Лосанджелиския университет по право и в момента е стажант в една от онези фирми, които специализират в медицински дела.

— Може би — отстъпваш.

— Какво има? — пита Сандра след минута вглеждане в лицето ти. — Нали не смяташ, че родителите ти те лъжат?

— Имаше ли нещо интересно оттогава? — питаш. — Около мен след катастрофата?

— Родителите ти не пускаха никой от нас на свиждане — отвръща Сандра и се мръщи, както когато се сдържа да не каже нещо, за което ще съжалява по-късно. — Те дори не ни се обадиха! Открих за случилото се, понеже Камал ми препрати статията в „Лос Анджелис Таймс“ във Фейсбук.

— Имало е статия за случката? — казваш изненадан.

— Аха — отвръща Сандра. — Всъщност не за теб. А за задника, дето минал на червено. Той е партньор в „Уикомб, Ласън, Дженкинг и Бинг“. Външен съветник на половината студия.

— Трябва да намеря статията — заявяваш.

— Ще ти я пратя.

— Благодаря!

— Много ми беше неприятно да открия посредством „Ел Ей Таймс“ че си имал животозастрашаващ инцидент — допълва Сандра. — Все си мисля, че стоя по-високо на стълбицата.

— Майка ми никак не те харесва, откакто ми разби сърцето.

— Бяхме в първи курс в гимназията! — отвръща Сандра. — А и ти го преодоля. И то доста бързо, след като се лигавеше с Джена само седмица по-късно!

— Може би — казваш. „Случката с Джена“ както я наричаш наум, си беше ужасотен ужас.

— Както и да е — додава Сандра. — Дори ако те с баща ти не са искали да ми кажат, можеха да споменат поне пред Нарън. Той е най-добрият ти приятел! Или пред Кел. Или Гуен. А и след като открихме, те пак не ни пускаха да припарим до теб. Казаха, че не искат да те виждаме такъв!

— Наистина ли са ти го казали?

Сандра замълчава за момент и перифразира:

— Не използваха точно тези думи, но влагаха подобен смисъл. Не искаха да те виждаме в това състояние. Не искаха да те запомним в подобно положение. Нарън, както се сещаш, най-силно ги притискаше да ни позволят свиждане. Беше готов да се върне от „Принстън“ и да опъне палатка пред прага ти, докато не го пуснат да те види. Но след това ти се оправи.

Усмихваш се, припомняйки си чудесния разговор, който двамата провеждате, когато се обаждаш на Нарън да му кажеш, че си добре. След това спираш да се усмихваш. Казваш:

— Пълна щуротия!

— В какъв смисъл?

— Татко ми обяснява, че съм се възстановил и съм бил буден дни преди да си върна паметта. И през това време съм се държал съвсем нормално.

— Добре, и?

— Ами защо не съм ти се обадил? — питаш. — Говорим и се виждаме доста често всяка седмица, когато съм в града. Защо не съм звъннал на Нарън? С него се чуваме през ден. Защо не съм си обновявал Фейсбука и не съм пращал есемеси? Защо на никого не съм казал, че съм добре? Това е горе-долу първото нещо, което предприех, след като си възвърнах паметта.

Сандра отваря уста да отговори, но след това я затваря и се замисля.

— Прав си, много е странно. Би трябвало да се обадиш или да пуснеш съобщение ако не по друга причина, то защото някой от нас щеше да те убие, ако не го беше направил.

— Именно.

— Значи смяташ, че родителите ти те лъжат?

— Може би.

— И смяташ, че това по някакъв начин е свързано с медицинския картон, на който се вижда нещо странно?

— Може би.

— Каква според теб е връзката? — пита Сандра.

— Представа си нямам — признаваш.

— Нали знаеш, че по закон имаш право да преглеждаш собствения си медицински картон? — пита приятелката ти. — Ако смяташ, че проблемът е от медицинско естество, ето очевидното място за начало.

— Колко време ще отнеме?

— Ако идеш до болницата и отправиш искане? Ще те накарат да попълниш формуляр и след това ще го пратят в черна стаичка, където няколко дни ще го кълват пиленца, преди да ти дадат извлечение от собствения ти картон — обяснява Сандра. — Може да ти свърши работа — а може и да не ти свърши.

— Усмихваш се, значи подозирам, че има опция Б — казваш.

Приятелката ти, която наистина се усмихва, вдига телефона си и набира номер. За разговора с човека от другата страна на линията използва весел и ентусиазиран тон, после предава името ти и спира да приказва само колкото да получи от теб названието на болницата. След още минутка затваря.

— С кого говори? — питаш.

— Понякога фирмата, в която стажувам, има нужда да получава информация по-бързо, отколкото позволява законовата процедура — обяснява Сандра. — Това е човекът, когото използваме, за да я получим. Той има шпиони във всяка болница от Ескондидо до Санта Круз. Ще разполагаш с картона си до довечера.

— Откъде се познаваш с този тип?

— Какво, да не смяташ, че някой партньор ще допусне да го спипат с номера на този мошеник в указателя на телефона си? Задачи от този род са винаги поверени на стажанта. Така, ако спипат фирмата, шефът ѝ може да отрече достоверно. Да обвини глупавия, свръхамбициозен студент по право. Брилянтна идея!

— Освен за теб, ако спипат този тип — отбелязваш.

Сандра свива рамене:

— Ще го преживея.

Сещаш се, че в края на 90-те баща ѝ продаде софтуерната си компания на „Микрософт“ за 3,6 милиарда и ги изтегли, преди мехурчето на интернет да се взриви. В определен смисъл за нея следването на право е хоби.

Сандра забелязва странното изражение на лицето ти. Пита с усмивка:

— Какво има?

— Нищо — отвръщаш. — Просто си мислех за начина на живот на незаслужено богатите и разглезените.

— По-добре да си включил и себе си в тази мисъл, господинчо „Осем пъти сменях специалността в колежа и все още не знам какво искам да правя с живота си“ — заявява Сандра. — Не съм чак толкова щастлива да те видя жив, че да не те убия!

— О, включих се — заявяваш.

— Ти си вероятно най-лошият сред нас — посочва тя очевидното. — Аз си сменях специалността само четири пъти.

— И след това няколко години си развяваше опашката, преди да се захванеш с правото — добавяш.

— Основах собствен стартъп. Татко беше много горд с мен!

Не казваш нищо, само се усмихваш.

— Добре де, хубаво. Основах си стартъпа с инвестиции, дарени от татко и приятелите му, а след това се обявих за „говорител“, докато други вършеха истинската работа. Надявам се, че вече си доволен!

— Така си е.

— Но все пак се занимавах с нещо — заявява Сандра. — А и сега върша смислена работа. Дрейфуването през гимназията не беше особено полезно за теб. Просто защото никога не си искал да се занимаваш с нещо сериозно, не означава, че не бива да помръдваш и с пръст. И двамата познаваме такива хора. Не е готино!

— Вярно е — съгласяваш се.

— Знаеш ли какво искаш да правиш вече с живота си? — пита момичето.

— Първото, което искам, е да ида да установя какво ми става в момента — заявяваш. — Дотогава нямам чувството, че съм си върнал живота. Дори не го чувствам като собствения си живот!

Стоиш пред огледалото си гол не понеже си нарцисист, а понеже си на път да откачиш. На айпада ти е отворен медицинският файл, който човекът на Сандра е извадил за теб, включително частта с автомобилната ти катастрофа. Записите включват и твои снимки в болницата, докато те подготвят за операция, както и пози, снети от собствения ти мозък, след като са те стабилизирали.

Списъкът на счупените, пробити и скъсани телесни части прилича на гимназиален тест по анатомия. Снимките на твоето тяло наподобяват манекените, пръскани от баща ти и неговите специалисти по специалните ефекти в евтините хорър филми, които той продуцираше, докато ти беше малък. Като се има предвид фактът, че си бил почти умрял, и всичко онова, което са направили, за да те поддържат жив, няма начин тялото ти сега да представлява нещо по-различно от камара белези, синини и струпеи, паркирани в легло и с набучкани във всички възможни отверстия тръбички. Стоиш гол пред огледалото и по теб няма и драскотина.

О, има разни следи. Като белега на опакото на ръката ти — спомен за онзи път, когато беше на тринайсет и прелетя през дръжките на колелото. Има го и малкия, почти незабележим белег от изгаряне под долната ти устна от онзи път, когато беше на шестнайсет и се наведе да целунеш Джена Фишман в същия момент, когато тя вдигаше цигара към устата си. Има го и мъничкия прорез от лапароскопичната апендектомия, направена преди осемнайсет месеца; трябва да се приведеш напред и да поровиш в срамното си окосмяване, за да го намериш. Готови да бъдат забелязани и описани са всички малки следи от относително минималните щети, които си нанасял на тялото си преди катастрофата. Но няма абсолютно нищо, свързано със самия кошмар.

Няма и следа от пързалянето, съдрало по-голямата част от кожата на дясната ти ръка. Няма го белега, който би трябвало да подсказва къде тибията е пробила през кожата на левия ти крак. Няма ги синините по целия ти корем там, където ребрата са се трошили и пукали, няма ги скъсаните мускули и вътрешни кръвоизливи — няма и намек, че някога са съществували.

Прекарал си над час пред огледалото, надничайки в медицинския си картон за специфични травми и после търсейки в отражението доказателства за написаното. Няма такива. Ти си в състояние на неопетнено здраве, каквото може да има само човек около двайсетте. Сякаш катастрофата никога не се е случвала — или най-малкото не се е случила с теб.

Вдигаш айпада си и го изключваш, полагайки специално усилие да не разглеждаш кадрите от последния ти ЯМР, с все написаната на ръка забележка на техника „Айде бе, КПД?“, понеже разликата между онова, което предишният комплект ЯМР пози казва за мозъка ти, и това, което твърдят новите, е по-голяма от разликата между испанското крайбрежие и Източния бряг на САЩ. На старите снимки се вижда, че ти предстои бъдеще на донор на органи. На сегашните грее напълно здрав мозък в напълно здраво тяло.

За такова нещо си има даже определение.

— Невъзможно! — казваш го на себе си, вгледан в огледалото, понеже се съмняваш, че в този момент някой друг би посмял да ти го каже. — Напълно невъзможно, мамка му!

Оглеждаш стаята си, опитвайки се да я видиш като непознат. По-голяма е от първия апартамент на повечето хора и е осеяна със спомени от последните няколко години на живота ти и различните корекции в курса му, които си правил, докато се опитваш да прецениш какво се очаква да създадеш от себе си. На бюрото е твоят лаптоп, купен за писане на сценарии, но използван най-вече за четене на Фейсбук ъпдейтите на разпилените ти по света приятели. На полиците купчина антропологични трудове са безмълвен свидетел на бакалавърската степен, която още при получаването ѝ си знаел, че няма да бъде използвана никога; тя е просто тактика за отлагане на изправянето лице в лице с факта, че не знаеш какво, по дяволите, правиш.

На нощното шкафче се намира апаратът „Никон DSLR“, подарък от майка ти през периода, когато сподели, че искаш да отделиш известно време на фотографията; използвал си го около седмица и после си го сложил на полицата, за да не го пипнеш повече. До него се намира сценарият на епизода от „Хрониките на «Дръзки»“ доказателство за последното ти увлечение — да топнеш пръст в света на актьорството за проверка дали пък няма да ти пасне.

Също като писането на сценарии, антропологията и фотографията актьорството не ти пасва; вече го знаеш. Както при всичко останало обаче, има определен период между момента, когато откриваш този факт и когато си в състояние елегантно да се изнижеш от задънената улица.

При антропологията този миг настъпи след завършването.

При писането на сценарии — при решителната среща с агент, който ти бе отделил двайсет минути като услуга за баща ти. За актьорството ще е участието в този епизод на сериала и излизането от екипа, след което идва ред на завръщане в тази стая за размисъл какво да бъде следващото нещо.

Обръщаш се отново към огледалото и се поглеждаш още веднъж — гол, неопетнен — и се чудиш дали си е нямало да бъдеш по-полезен на света като донор на органи, отколкото сега — идеално здрав, в идеално състояние и напълно безполезен.

Лежиш на носилката си на снимачната площадка на „Хрониките на «Дръзки»“ в очакване операторите да обиколят за още един кадър и ти е все по-неудобно. Отчасти причината е в грима, чието предназначение е да ти придаде вид на човек блед, потен и насинен, и изисква постоянно добавяне на глицеринова паста, заради която имаш чувството, че периодично те обливат в специална смазка. Но отчасти неудобството е причинено и от другите актьори, които прекарват цялото си време, втренчени в теб.

Един от тях, статист като теб самия, се нарича Брайън Абнът и като цяло досега не си му обръщал внимание, понеже знаеш, че на снимачната площадка е известна тайна, че си син на продуцента на сериала и един куп дребни актьорчета биха умрели от радост да се сдушат с теб заради представата, че така могат да се издигнат в кариерата — един вид проправяне на път чрез участие в антуража. Явлението ти е познато и хич не ти се иска да си имаш работа с такива типове.

Другият зяпач обаче е Марк Кори, който е сред звездите в сериала. Той вече си е в чудесни отношения с баща ти, така че няма нужда от теб за издигане в кариерата, а и според онова, което знаеш за него от „Гоукър“, TMZ и някои коментари на баща ти, се предполага, че не е от типа хора, които биха си губили с теб ценното та безценно време. Така че си е направо притеснителен фактът, че направо не може да свали поглед от твоя милост.

Прекарваш няколко часа в ролята на пациент в кома, докато Кори и останалите се мотаят около носилката ти по време на симулираната атака срещу совалката, търчат с нея през различни коридори и я подмятат из декора на лазарета, където други статисти, в костюмите на медицински кадри, се преструват, че те ръчкат с космически игли и размахват фалшиви джаджи над теб, все едно се опитват да диагностицират състоянието ти. От време на време отваряш око, за да провериш дали Абнът или Кори още те зяпат. Обикновено поне единият от тях го прави. Единствената ти сцена на същинско актьорство е, когато имаш възможност да отвориш очи, все едно излизаш от дълбоко безсъзнание. Този път и двамата те зяпат. По сценарий се очаква да го правят. Все още се чудиш дали единият или и двамата имат намерение да те заговорят, след като снимачният ден приключи.

В крайна сметка и този момент настъпва, а ти сваляш глицерина и изкуствените синини, с което официално слагаш завинаги край на актьорската си кариера. На излизане виждаш, че Абнът и Кори си говорят. По причина, която не можеш напълно да си обясниш, променяш курса си и се упътваш право към тях двамата.

— Мат! — поздравява те Марк, когато ги приближаваш.

— Какво става? — питаш с тон, който ясно дава да се разбере, че тази фраза не е обикновен поздрав, а истински въпрос.

— Какво да става? — облещва се актьорът.

— Вие двамата ме зяпате цял ден.

— Ами да — съгласява се Брайън Абнът. — Ти играеше герой в кома. Тътрихме те на носилката сума време. Това изисква от нас да те гледаме.

— О, стига! — казваш му. — Искам да знам какво става!

Марк отваря уста да се обади, след това я затваря и се обръща към Абнът. Казва:

— И след днешния ден все още искам да работя тук, да знаеш!

Абнът се усмихва сухо и му казва:

— Значи аз трябва да навлека червената риза, така ли?

— Нямам това предвид. Но той трябва да узнае…

— Да, така е — съгласява се Брайън. Тупва Марк по рамото. — Ще се погрижа за това, Марк!

— Благодаря! — казва Кори и след това се обръща към теб. — Хубаво беше да се видим отново, Мат. Наистина! — и бързо се отдалечава.

— Нямам представа какво беше това — споделяш с Абнът, след като Марк си тръгва. — Почти сигурен съм, че до днес не ми е обръщал грам внимание.

— Как се чувстваш, Мат? — пита Абнът, без да ти отговаря направо.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че знаеш какво имам предвид. Добре ли се чувстваш? Здрав? Като нов човек?

От последните му думи те полазват студени тръпки.

— Ти знаеш?

— Да — отвръща Абнът. — А сега знам, че и ти знаеш. Или че поне се досещаш.

— Не мисля, че знам колкото теб — признаваш.

Младежът те поглежда.

— Не, вероятно не. В който случай смятам, че ние с теб трябва да се махнем оттук и да идем някъде, където можем да си вземем по питие. Или по няколко.

Връщаш се в стаята късно тази вечер и заставаш в средата ѝ в търсене на нещо. На съобщението, което той трябва да ти е оставил.

— Хестър ти остави послание — уверява те Абнът, след като ти е обяснил всичко друго случило се, всяко едно абсолютно невъзможно нещо. — Не знам къде е, понеже не ми спомена. Каза на Керенски, който пък казал на Марк, който осведоми мен. Марк твърди, че е някъде в твоята стая — някъде, където може да го намериш, но друг не би го потърсил — и на място, където няма да провериш, ако не ровиш целенасочено.

— Че защо ще постъпва така? — питаш Абнът.

— Не знам — отвръща той. — Може да е решил, че има вероятност изобщо да не откриеш истината. А ако не я откриеш, какъв смисъл би имало да ти се казва? Вероятно няма да повярваш и бездруго. Аз самият едва вярвам, а се срещнах лично с този човек! Това беше шантаво нещо, честна дума. Ти не си срещал двойника си. Няма как да повярваш…

Всъщност изобщо не се съмняваш. Разполагаш с физически доказателства за събитието. Имаш себе си.

Първо отиваш при компютъра си и преравяш папките, търсейки документи със заглавия, които не си спомняш да си писал. Когато не откриваш такива, задаваш параметрите така, че да можеш да потърсиш документи, създавани след катастрофата. Няма такива. Проверяваш електронната си поща в търсене на писма до самия себе си. Няма такива. На Фейсбук страницата ти е пълно със съобщения от приятели от гимназията, колежа и университета, които са чули, че си се върнал след катастрофата. Но нищо от самия теб, нито пък нови снимки, публикувани в албумите ти. Нито следа от съобщение, оставено от теб самия до теб самия.

Изправяш се иззад бюрото и се въртиш, оглеждайки стаята. Отиваш до полиците с книги. Вадиш празните тетрадки, купени по времето, когато си решил да ставаш сценарист — да си записваш разни идеи в тях и да ги използваш впоследствие за шедьоврите си. Преравяш ги. Празни са както по времето, когато си ги купил. Връщаш ги на полицата и след това прокарваш поглед по гимназиалните си годишници. Вадиш ги, вдигайки насъбралия се прах, и ги отваряш, търсейки нови посвещения сред вече написаните вътре. Няма такива. Връщаш ги на полицата и тогава забелязваш на нея и друго място, където прахът е разместен, само че то не е с формата на книга.

Взираш се за кратко в това петно, а после се обръщаш, отиваш до нощното шкафче и вдигаш фотоапарата. Отваряш слота за картата памет, вадиш я, слагаш я в компютъра, отваряш папката със снимките и ги подреждаш така, че да могат да се разглеждат по дата.

Има три нови файла, направени след катастрофата. Една снимка и два видеозаписа.

На снимката се виждат нечии крака и обувки. Усмихваш се. Първият видеофайл се състои от оглед на стаята през камерата и въртенето ѝ насам-натам в опит да се провери как работи това чудо.

Третият запис е твой. В него се появява лицето ти, последвано от диво люлеене, докато поставяш апарата на място и го подпираш, за да се намираш в кадър. Седнал си. Автофокусът известно време се мести напред-назад и после се спира, очертавайки те ясно.

— Здравей, Матю! — казваш. — Аз съм Джаспър Хестър. Аз съм ти. Нещо такова. Прекарах вече няколко дни със семейството ти, говорих си с тях за теб и те ми казаха, че не си пипал тази камера от година, което смятам, че я прави идеалното място да ти оставя съобщение. Ако се събудиш и просто продължиш да си живееш живота, тогава никога няма да разбереш какво стана и в това няма нищо лошо. Но ако намериш този запис, то според мен това е възможно само ако си го търсил съзнателно. А щом си го търсил, значи най-вероятно е станало едно от следните две неща. Или си открил, че се е случило странно събитие и никой не ти казва подробности за него, или са ти казали за истината и ти не си повярвал. Ако е първото от двете, тогава не — не си полудял и не си преживял някаква странна психична криза. Не си получил удар. Имаше сериозно мозъчно увреждане, но не в тялото, което си надянал в момента. Така че не се притеснявай за последствията. Освен това нямаш и амнезия. Нямаш спомени от онези няколко дни, понеже не си бил ти. Предполагам, че няма да те затрудня с подобно твърдение. Ако ли пък са ти казали какво ти се е случило и не си повярвал, то тогава се надявам този запис да те убеди. Ако не успее — е, не знам какво друго да ти кажа. Вярвай на каквото щеш. Но междувременно съгласен ли си да ми угодиш за малко?

В записа Хестър, който не си ти, но също така и си, прекарва пръсти през косата си и отклонява поглед встрани в опит да си събере мислите и да формулира репликата си.

— Добре, ето какво искам да ти споделя. Смятам, че съществувам, защото съществуваш и ти. По някакъв начин, който дори не бих се наел да обяснявам така, че да придобие смисъл, вярвам, че в деня, в който си помолил баща си да се пробваш да играеш в сериала му, е — в този ден се е случило нещо. Такова, че впоследствие от него във вселената, където живея, събитията са се усукали и променили, и са направили каквото там се налага, за да се родя аз и да живея живота си така, че да станеш част от него, тоест — мен като измислен герой, в твоя свят. Не знам как става така и защо, но явно се получава. Просто се случва. Нашите животи са сплетени заедно, понеже сме един вид един и същ човек, просто ни делят една вселена и няколко столетия. И поради това мисля, че мога да ти задам следващия си въпрос. Честно, Матю, какво, мамка му, правим с животите си? Говорех си за теб със семейството ти. Те те обичат. Наистина. Обичат те и когато си преживял катастрофата, все едно някой е дошъл и ги е наръгал право в сърцата. Изумително е колко много те обичат! Но отново, мога да го кажа, понеже ти си аз, та, мога да ти кажа, че те наистина смятат, че трябва да си размърдаш задника. Говорят колко много интереси имаш и как чакат да се появи онова нещо, което ще ти помогне да разгърнеш потенциала си и аз чувам особено силно това, което не биха казали: че трябва да пораснеш. Знам го, понеже и при мен е същото. Естествено, че ще е — нали аз съм ти. Дрейфувам по течението от години, Матю! Постъпих във флота на Общовселенското обединение не защото имах желание, а понеже не знам с какво да се захвана. И реших, че след като и бездруго не знам какво искам да правя по-нататък, мога поне да пообиколя вселената, нали така? Но дори и във флота винаги съм се придържал към възможния минимум от предявените към мен изисквания. Просто не съм имал стимул да се напъвам кой знае колко. Не беше лошо. Честно казано, мислех, че съм доста нахитрял. Печелех по свой собствен начин, както се носех по течението. Но след това се озовах тук и те видях в мозъчна смърт и с тръбички, щръкнали от всички части на тялото ти. И осъзнах, че не печеля нищо. Ти също не печелиш. Просто си се родил, поебавал си се известно време, ударила те е кола и си починал, и това обобщава историята на целия ти живот. Не печелиш, като минаваш през живота си, без да постигаш нищо. Матю, в момента гледаш този запис, понеже един от нас е направил най-сетне нещо полезно с живота си. И това съм аз. Реших да спася твоя живот. Размених твоето тяло с моето, защото смятам, че принципът на действие ще позволи да оживея в моя свят в твоето прецакано тяло, а ти ще се прехвърлиш в моето. Ако греша, и двамата ще умрем, а може и ти да оцелееш, а аз да умра, но тогава ще съм загинал в опит да те спася. И да, за мен това е гадория, но благодарение на баща ти продължителността на живота ми в сериала поначало не е била особено голяма. А като се има предвид случилото се, това е един от най-добрите начини, по които бих могъл да умра. Но ми се ще да те посветя в една тайна. Мисля, че номерът ще мине. Не ми питай защо — дявол го взел, не ме питай за нищо конкретно в тази ситуация! — просто така си мисля. Ако стане, има едно нещо, което искам от теб. Да се вземеш в ръце. Да спреш да дрейфуваш. Спри да пробваш разни неща, докато ти писнат. Спри да чакаш онова, истинското. Това е глупаво. Губиш си времето. Веднъж вече изгуби почти цялото време. Имаше късмет, че се появих аз, но имам чувството, че това чудо няма да ни се случи два пъти. Аз самият ще направя същото. Ще спра да дрейфувам, Матю! Животите ни са относителни и странни, но ако аз успея да го направя — ако ние с приятелите ми от „Дръзки“ успеем да извъртим този номер, тогава ще сме сполучили в нещо, което никой друг в нашата вселена не е успявал: сдобили сме се с възможност сами да определяме съдбата си. Аз ще се възползвам. Не знам още как. Но няма да си профукам шанса. И ти не профуквай своя, Матю! Не очаквам, че от раз ще разбереш какво искаш да правиш с живота си. Но вярвам, че ще успееш да откриеш навреме. Смятам и че — предвид всичко — имам правото да отправям подобни изисквания. Добре дошъл в новия си живот, Матю! Не преебавай и този!

Хестър посяга и гаси камерата.

Затваряш прозорчето на видеозаписа, затваряш и лаптопа и се обръщаш да видиш баща си, застанал на прага.

— Не е амнезия — казва той. По бузите му се стичат сълзи.

— Знам — отвръщаш.