Червеноризци

Глава шестнадесета

Дювал посочи нагоре по „Камарило Стрийт“:

— Ето, виждам го! Онзи с колелото!

— Сигурна ли си? — попита Дал.

— Ще те позная, дори да си нахлупиш велосипедна каска! — увери го Мая. — Довери ми се.

— Само внимавай да не го стреснеш! — заръча ѝ Анди. Беше нахлузил ниско закупената наскоро бейзболна шапка и държеше брой на „Лос Анджелис Таймс“ в ръка. Двамата стояха пред жилищния блок, в който живееше Брайън Абнът.

— Ти ли си човекът, който ми казва да не го панирам? Та ти си неговият двойник!

— Не искам да се панира, преди да ме види — уточни Дал.

— Не се притеснявай, бива ме с мъжете — увери го Дювал. — А сега върви да застанеш там и гледай да не изглеждаш… — тя замълча неуверено.

— Как точно да не изглеждам?

— Особено двойнишки… Поне не през следващите няколко минути.

Дал се ухили, отстъпи назад и вдигна вестника си.

Миг по-късно чу Мая да казва:

— Здрасти!

Надникна над ръба на вестника, колкото да зърне как приятелката му се приближава до Брайън Абнът, който слизаше от колелото и сваляше каската си.

— Здрасти — отвърна той и след това я погледна по-внимателно. С усмивка заяви: — Чакай, не ми подсказвай. Работили сме заедно!

— Може би — допусна Дювал лукаво.

— Наскоро — додаде Абнът.

— Може би — повтори Мая.

— В онази реклама за крем против хемороиди?

— Не — възрази Дювал равно.

— Задръж! — Абнът я посочи. — „Хрониките на «Дръзки»“! Преди няколко месеца. Двамата имахме някаква сцена заедно, в която ни преследваха роботи убийци. Кажи ми, че не греша!

— Много е сходно с това, което си спомням от случая — съгласи се Дювал.

— Благодаря ти! Много мразя, когато забравям хора, с които съм работил. Все още си в екипа на сериала, нали? Мисля, че съм те мяркал на площадката от време на време.

— Може и така да се каже — съгласи се Дювал. — Ами ти?

— Аз си имам малко развитие на героя в сериала — отвърна Абнът. — Само няколко кадъра през сезона и, естествено, ще убият героя ми след няколко епизода, но поне дотогава обирам меда… — той махна към жилищната сграда. — Тъй или иначе, по договор оставам тук до края на годината.

— Значи се канят да те убият? — попита Дювал. — Сигурен ли си?

— Така ми съобщи агентката ми — уточни актьорът. — Тя каза, че още пишели серията, но работата е почти опечена. Нямам нищо против обаче, понеже тя иска да кандидатствам за няколко филмови роли и ако остана в „Дръзки“ сериалът ще ми пречи.

— Тъжно за героя ти обаче.

— Е, това е то научнофантастичната телевизия… Някой трябва да облече червената риза.

— Какво?

— Червената риза — повтори Абнът. — Нали се сещаш, в оригиналния „Стар Трек“ винаги участват Кърк или Боунс, или Спок и освен тях — по някой нещастен пич в червена униформа, когото изпаряват преди първата реклама. Поуката от това е да не се носи червена риза. И да не отиваш на експедиция, където си единственият, чието име липсва в надписите в началото на епизода.

— Аха — възкликна Дювал.

— Никога ли не си гледала „Стар Трек“? — попита Абнът с усмивка.

— Малко преди моето време е бил.

— Е, та какво те води в моя квартал, ъъъ…

— Мая — подсказа му тя.

— Мая — повтори актьорът. — Да не би да си дошла в сградата на оглед на апартамента, който се продава? Сигурно не бива да го казвам, но мисля, че ще е по-разумно да поогледаш на друго място. Почти съм сигурен, че последният обитател на жилището си правеше мет във ваната. Цяло чудо, че сградата не гръмна.

— О, няма да се задържа задълго — увери го Дювал. — Всъщност дойдох да търся теб.

— Сериозно? — каза Абнът с изражение, което се колебаеше между поласканост, че привлекателна жена дири връзка с него, и притеснение, че жената, която можеше и да е луда, знае къде живее той.

Дювал разчете идеално колебанието в изражението му.

— Не те преследвам — увери го тя.

— Пфу, отдъхнах си!

Мая врътна глава към Дал, все още полускрит зад шапката и вестника.

— Всъщност приятелчето ми ей там е твой голям фен и просто иска да се срещнете. Ако нямаш нищо против. Наистина ще му допадне!

— Ами добре, защо не? — каза Абнът, все още загледан в Дал. — Как се казва приятелят ти?

— Анди Дал.

— Наистина ли? Много шантаво. Това всъщност е името на героя ми в „Хрониките на «Дръзки»“.

— Именно заради това иска да се срещнете.

— Името не е единственото общо между нас — добави Дал. Приближи се до Абнът, свали си шапката и захвърли „Таймс“. — Здрасти, Брайън. Аз съм ти. В червената униформа.

— Все още имам проблем със ситуацията — обясни Абнът. Седеше заедно с моряците от „Дръзки“ в апартамента в „Бест Уестърн“. — Така де, имам наистина голям, голям, голям проблем със ситуацията!

— Само си мислиш, че проблемът е в твоята половина на полето — отвърна Хестър. — Помисли за нас. Ти поне не си плод на нечие въображение.

— Знаете ли колко шантаво е всичко това? — попита Абнът.

— Тъй като от известно време живеем с идеята — да, знаем.

— Значи разбирате защо се шашкам по въпроса?

— Можем пак да преброим луничките, ако искаш? — предложи Дал.

Имаше предвид онзи момент малко след като се представи, когато Абнът провери всяка видима луничка, бенка и петънце по двама им, за да се увери, че са идеални копия един на друг.

— Не, просто трябва да преспя с мисълта.

Хестър погледна към приятеля си, обърна се към Абнът, после — отново към мичмана. Изражението му ясно казваше: „Двойникът ти е мискинин.“ Дал сви рамене — актьорите са си актьори.

— Знаеш ли какво ме убеди, че може и да казваш истината? — попита Абнът.

— Фактът, че седиш в една стая със своето точно копие? — предположи Хестър.

— Не — отвърна Абнът. — Е, да де. И това също. Но онова, което наистина ми помага да си наглася в главата представата, че казвате истината, е той… — и посочи Керенски.

— Аз ли? — изненада се лейтенантът. — Защо пък аз?

— Защото истинският Марк Кори за нищо на света не би се появил в „Бест Уестърн“ в опит да врътне номер на дребно актьорче, чието име дори не си е дал труда да запомни. Нищо лично, но другото ти аз е пълен задник!

— Този е същият — осведоми го Хестър.

— Хей — възмути се Керенски.

— Трудничко е да преглътнеш свое второ аз наоколо… — каза Абнът и посочи Керенски отново. — Но втори като него? Това всъщност е по-лесно за приемане.

— Значи ни вярваш — заяви Дювал.

— Не знам дали ви вярвам — отвърна Абнът, — но това определено е най-странното проклето нещо, което някога ми се е случвало, и искам да открия какво става по-нататък.

— Значи ще ни помогнеш.

— Иска ми се да ви помогна, но не знам дали съм способен на това — отвърна Абнът. — Вижте сега, аз съм просто статист. Допускат ме на площадката за работа, но не е като да мога да вкарам още някого с мен. Получавам по няколко реплики с редовните актьори, но иначе ми е наредено да не ги безпокоя. А и не говоря с екипа на сериала или другите продуценти. Не мога да ви уредя среща с някой от тях, дори и да искам. А и в случай че успея, не смятам, че някой от тях ще ви повярва. Това е Холивуд. Изкарваме си хляба с измисляне на разни неща. А историята, която ми разказвате, си е напълно откачена. Ако я повторя пред някого, просто ще ме изхвърлят от снимачната площадка.

— Това може и да те спаси от смърт след няколко епизода — предположи Хенсън пред Дал.

Абнът поклати глава:

— Не, просто ще потърсят за ролята някой, който достатъчно прилича на мен, че да свърши работа. Все едно ще си мъртъв. Освен ако не останеш тук!

Дал поклати глава:

— Изпаряваме се след пет дни.

— Изпарявате се?

— Дълга и широка е. Включва атоми.

— Пет дни не е кой знае колко време. Особено ако имате намерение да убиете цял сериал.

— Кажи ни нещо, което не знаем — озъби се Хестър.

— Може би не си в състояние да ни помогнеш пряко — намеси се Дювал. — Но дали пък не познаваш някой, който може? Дори като статист все се срещаш с хората, които работят по върховете на хранителната верига.

— Нали това ви обяснявам — отвърна Абнът, — не мога. Не познавам никого в сериала, който може да ви изкара нагоре по стълбицата… — той спря поглед върху Керенски и внезапно наклони глава. — Но знаете ли какво, може би познавам някого извън сериала, който да е в състояние да ви помогне.

— Защо ме гледаш по този начин? — попита лейтенантът, притеснен от погледа на актьора.

— Това единствените дрехи, с които разполагате, ли са? — попита Абнът.

— Не ми дадоха възможност да си събера багажа — обади се Керенски. — Що? Какво ѝ има на униформата?

— Нищо ѝ няма, ако си участник в Комик-кон, но няма да стане за клуба, който имам предвид.

— Кой клуб? — попита Дал.

— Какво е Комик-кон? — попита Керенски.

— Клуб „Лозата“ — обясни Абнът. — От онези много тайни клубове, където не се допускат обикновени простосмъртни. Аз не мога да вляза там. Но Марк Кори се класира. Кажи-речи.

— Кажи-речи? — вдигна вежди Дал.

— Това ще рече, че има достъп до първия етаж, но не и до втория, и определено не и до мазето. За втория етаж трябва да си звезда със собствено шоу, не част от второстепенния актьорски състав. За мазето е нужно да правиш по двайсет милиона на филм и да получаваш дял от печалбата.

— Все още искам да знам какво е Комик-кон! — обади се астрогаторът.

— После, Керенски! — прекъсна го Хестър. — Исусе! — и се обърна към Абнът. — И какво от това? Караме Керенски да се прави на Марк Кори и да влезе в клуба, така ли? Какво ще постигнем?

Абнът поклати глава.

— Той няма да се прави на Кори. Вкарвате го в клуба и го карате да свърши същото, което Анди стори с мен. Изкарайте го навън и го заинтригувайте, и може и да успее да ви помогне. Не бих му казал, че искам да смажа сериала, понеже това ще рече, че ще си изгуби работата. Но като изключим този момент, може би ще успее да ви представи на Чарлз Поулсън. Той е автор на сериала и изпълнителен продуцент. Тоест човекът, с когото трябва да говорите. Онзи, когото се налага да убедите.

— Значи можеш да ни вкараш в този клуб? — попита Дал.

— Не мога — отвърна Абнът. — Както казах, аз не се класирам за там. Но имам приятел, който е барман вътре и му уредих участие в рекламка миналото лято. Спасих го да не му конфискуват имота. Тъй че ми е длъжник. Той може да ви вкара… Или по-точно да вкара него — и посочи към Керенски. Огледа останалите и махна и към Дювал. — Да речем, и нея също.

— Помогнал си на приятеля си да си спаси къщата и в замяна той ще вкара двама души в един клуб, и тези две услуги са равни по стойност? — изуми се Хестър.

— Добре дошъл в Холивуд! — приветства го Абнът.

— Приемаме — заяви Дал. — И благодаря, Брайън!

— Радвам се да помогна — отвърна двойникът му. — Така де, един вид се привързах към вас. Като видях, че сте всъщност истински и тъй нататък.

— Радвам се да го чуя.

— Може ли да те питам нещо?

— Давай.

— Бъдещето — каза Абнът. — Наистина ли е като в сериала?

— Бъдещето наистина е като в сериала — увери го Дал. — Но не знам дали е истинското бъдеще.

— Но то е вашето минало — възрази Абнът. — Ние сме част от миналото ви. 2012-та година, имам предвид.

— 2012-та е част от миналото ни, но не тази 2012-та — поправи го Дал. — В нашето минало няма сериал на име „Хрониките на «Дръзки»“. В нашата времева линия той не съществува.

— Това означава, че и аз може да не съществувам във вашата времева линия.

— Възможно е — призна Дал.

— Значи ти си единствената част от мен там. Единствената част от мен, съществувала изобщо.

— Предполагам и така може да се каже — съгласи се Анди. — Също както и ти си единствената част от мен, съществувала тук.

— Това не те ли притеснява? — попита Абнът. — Да знаеш, че съществуваш, но не съществуваш, и че си истински, ама не си, всичко това едновременно?

— Да, и при това имам нужната подготовка да решавам дълбоки, екзистенциални проблеми — призна си Дал. — Как решавам например точно този? Всъщност не ми пука дали съществувам наистина или не, дали съм истински или измислен. Онова, което искам точно сега, е просто да бъда човекът, който сам решава собствената си съдба. Подобен избор би ме задоволил. И върху това работя в момента.

— Мисля, че може и да си по-умен от мен — заяви Абнът.

— Няма проблем — отвърна Дал. — Аз пък смятам, че изглеждаш по-добре от мен.

Абнът се ухили:

— Ще се задоволя и с това. И като повдигнахме темата, време е да ви заведем на пазар, приятели. Тези униформи са подходящи за бъдещето, но тук и сега ще ви жигосат като шантавеляци, които не излизат достатъчно често от мазето. Имате ли пари?

— Разполагаме с деветдесет и три хиляди долара — съобщи му Хенсън. — Минус седемдесет и осем за обяд.

— Мисля, че ще ни стигнат — увери ги Абнът.