Камуфлаж

7.Апия, Самоа, 2019

Когато двата влекача започнаха да изтеглят обекта на брега, се събра доста голяма публика. Трите военни хеликоптера воюваха за въздушно пространство с шестте вертолета на новинарските емисии.

Гледката беше леко обезпокояваща. Обектът не можеше да се види дори отгоре, въпреки че бяха свалили мушамата. Титановата мрежа, върху която се поклащаше, го държеше на метър от морското дъно; водата бе съвсем прозрачна.

Един по-дързък репортер скочи от вертолета с леководолазен костюм и заплува към него, но успя да различи само неясен предмет с форма на пура, загърнат в мрежа. За миг през цепките на титановата мрежа се мярна огледалната му повърхност. Въпреки оскъдната информация репортерът продължи да плува успоредно с обекта, насочил камерата към него. Коментарите му бяха лишени от каквато и да било информационна стойност и секнаха в мига, когато обектът се удари в кораловите плитчини. Тук скоростта на извличане видимо намаля, на дъното се образува дълбока кална диря и въжетата се обтегнаха с невероятна сила.

Веднага щом влекачите забуксуваха, Грег и Наоми задърпаха едно дебело въже към прибоя и се гмурнаха с него, като осигуриха на репортерите нещо, което да снимат. Разрязаха мрежата с горелка и я изтеглиха встрани, а междувременно други двама инженери довлякоха метален обръч.

Обръчът с диаметър един метър бе прихванат с четири яки болта. Инженерите го нахлузиха върху задната част на лъщящия метален обект и затегнаха болтовете с помощта на пневматичен чук, чийто трясък отекна под водата. След като приключиха, двамата инженери махнаха тапите си за уши и помахаха ухилено на замаяния репортер.

В този момент запънатата дълбоко в земята лебедка от другата страна на бетонната площадка избръмча и дебелото въже започна да се измъква от вълните. Щом се изопна, шумът на лебедката рязко се усили. Но машината надви и въжето запълзя по бетонната площадка.

Обектът бавно изплува над вълните. Не беше необходимо човек да е специалист по физика или машиностроене, за да види, че това, което се подава от морето, е нещо абсолютно чуждо — за това говореха и огромната му тежест, и невероятната огледална повърхност.

Жълтата предупредителна лента в този ден със сигурност спаси няколко живота. Въжето започна да се разплита на мястото, където бе прихванато за скобата, след това внезапно се скъса и дългата стотина метра тежка метална плетка шибна назад с ужасяваща скорост. Откъснатият край разби прозореца на кабинката, в която седеше машинистът на лебедката, и откъсна едната му ръка от рамото.

Един от хеликоптерите на военните бързо кацна и докато фелдшерът оказваше първа помощ на пострадалия, други се сетиха да поставят откъснатата ръка в хладилна чанта с бира и кока-кола. Веднага след това хеликоптерът излетя и се понесе към болницата в Паго Паго, където вече се събираше хирургичен екип.

Още преди суматохата да свърши, Ръс и Джек обсъдиха и отхвърлиха три нови плана за изтегляне на тежкия предмет върху площадката. Нещото лежеше сред прибоя като затънал в плитчините кит… само дето тежеше повече от десет кита.

Тъй като обектът изглеждаше неуязвим, Джек бе на мнение, че трябва да използват експлозиви — достатъчно голям и мощен заряд, за да го изблъска на сухо. Ръс бе срещу тази идея, тъй като не знаеха дали предметът не съдържа чупливи неща. Глупости, възрази Джек, това нещо е издържало поне няколко ужасяващи земетресения. И да е имало нещо чупливо вътре, отдавна е станало на трохи.

Попитаха Наоми, която бе работила в армията с взривове, и тя заяви, че поне на пръв поглед задачата изглежда неосъществима. Направиха изчисления. Резултатът потвърди твърденията й. Прикрепен отвън експлозив никога не насочва силата на взрива само в една посока. Страничната вълна щеше да създаде кратер с такива размери, че можеше да погълне дори бетонната площадка — да не говорим, че експлозията щеше да изпотроши всички прозорци в района.

Но Наоми предложи друго решение, също свързано с експлозия — ракетен двигател. Ако успеели да прикрепят към обекта малък ракетен ускорител — и то такъв, който да може да се изключва дистанционно — можели да го изкарат на брега с груба сила.

Не биваше да забравят и зрелището.

Събраха останалите инженери и обсъдиха подробностите. Щеше да е нужен улей, който да осигури посоката на движение, а ракетата ускорител да разполага със сигурен контрол. Векторът на движение сочеше право към хотел „Аги Грей“ и щеше да е ужасно неприятно, ако по някаква случайност разрушат тази стара туристическа атракция, особено след като Джек най-сетне бе научил бармана на партера как да прави свястно мартини.

Но ако се получеше, случаят щеше да предизвика огромен интерес. Свързаха се с американски, френски и британски космически агенции, но китайците пребориха всички с цяла глава — ускорителят им струваше само трийсет милиона евро. Джек разговаря с някои важни хора и установи, че може да се сдобие с четвърт от тази сума срещу ексклузивни авторски права. Още по обед на следващия ден цъфна китайски юрист с подготвен договор и дебела папка технически характеристики.

Можеха да получат ракетата до осем дни. Джек изсумтя недоволно — дотогава щяха да са стара новина, — но в края на краищата не ставаше въпрос за купуване на кола на търг и той се предаде. Пък и тайнственият предмет нямаше да избяга никъде.