Камуфлаж

37.Апия, Самоа, 13 юни 2021

Опитът да се разбие кодът на обекта бе най-интересната работа, която изменчивият бе вършил. Ако можеше да се затвори в някоя стая за известно време, насаме с единиците и нулите, би могъл да се справи сам. Независимо дали щеше да отнеме седмица, година или хилядолетие — това нямаше значение.

Но другите се надпреварваха с времето. Джек държеше да разчетат посланието, докато все още са водеща новина, така че да съобщят в първия ден за пробива в комуникацията и на следващия за разчитането на кода.

За да опази тайната, той повдигна залога — обеща награда от един милион за човека или групата, която разчете съобщението, стига да запази тази новина в тайна. В противен случай наградата падаше до сто хиляди долара.

Изменчивият се чудеше на тази странна логика, ако въобще имаше такава. Защо бяха толкова сигурни, че от това могат да се спечелят пари? Ами ако в съобщението се казваше просто: „Здрасти, ето ви малко красиви картинки в замяна на вашата любезност“. В такъв случай как смяташе „Посейдон“ да си върне вложените капитали? Като продава фланелки и пластмасови фигурки?

Когато постави този въпрос на Наоми, тя примижа, вдигна пръст пред устните си и отвърна почти шепнешком:

— Не ни е работа да се питаме защо.

Общият брой на единиците и нулите бе 31433, продукт на едно просто число и квадрат на друго — 17×43×43. Следователно можеха да съществуват седемнайсет квадратчета, всяко със страна от по четирийсет и три точки, или четирийсет и три квадратчета със страни седемнайсет на четирийсет и три, подредени по най-различни начини. Или само една линия от 31433 единици информация.

Съществуваха мощни дешифриращи компютри и без съмнение, ако допуснеха в това да се намеси и правителството на Щатите, щяха да получат достъп до тях. Но засега не желаеха да отиват на този вариант.

Липсата на възможности бе заменена от интуицията. Над проблема работеха двайсет души. Разполагаха с двайсет големи плоски монитора и пет 1,5 метрови холограмни кубове за визуализация в три измерения. Целта им бе да открият нещо, което прилича на разбираемо съобщение, или поне на част от такова. Помещенията, в които работеха, приличаха на кошмарна кръстословица, черни и бели квадратчета и кубове в несекващ хаотичен танц.

Изменчивият „долавяше“ нещо — не беше логика, със сигурност не и числа, просто усещането, че онова нещо зад стените на обекта се опитва да проговори. Но тъй като не беше човек, нямаше как хората да го разберат.

Може би изменчивият твърде много бе заприличал на хората, за да схване посланието.

Примамени от обещания милион, хората работеха трескаво и без почивка, ободряваха се с кафе и хапчета и Ръс бе принуден да обяви следващия ден за „дъждовен“. Всички трябваше да си останат по квартирите и да се наспят, или поне да си отдъхнат. Джек бе принуден да се съгласи. След пет дни упорита работа всеки човек започва лекичко да полудява.

Изменчивият прекара „дъждовния“ ден в разходка по хълма заедно с Ръс. Уговориха се да не говорят за проекта.

„Разходката“ се оказа изморително четирикилометрово катерене до Валайма, къщата, в която Робърт Луис Стивънсън бе прекарал последните години от живота си. Ръс я бе посещавал няколко пъти и предложи да бъде „местен гид“ на Рей.

Изменчивия вероятно знаеше за Робърт Луис Стивънсън повече от всички останали участници в проекта взети заедно, благодарение на курса по английска литература преди няколко превъплъщения. Но се престори на незапознат и остави на Ръс да му изнесе една лекция.

Реши да спомене, че е чел само „Островът на съкровищата“ и „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Така че докато се катереха по склона, Ръс му разказа накратко съдържанието на „Дейвид Балфур“ и „Черната стрела“, както и няколко истории от живота на Стивънсън на острова.

Изменчивият знаеше всичко това, но пък бе добър слушател. Как великият писател дошъл тук да търси облекчение от туберкулозата, не открил лек, но намерил покой и друг начин на живот. Той и жена му Фани пренесли много неща, които превърнали Валайма в изолирано кътче на цивилизованата Шотландия: фини чаршафи и китайски порцелан, пиано, на което свирели рядко, безброй книги, дори камина — в случай, че орбитата на Земята се промени неочаквано.

Щеше да е още по-интересно, ако Стивънсън бе написал прочутите си книги тук, но по времето, когато се преместил, те вече били издадени. На острова бе написал само пет книги, но затова пък се бе прочул с чудесните тържества, които уреждал, както за англичани и европейци, така и за местни. Открил хора, които обикнал, и те му отвърнали със същото. И прекарал последните си години в радост и безгрижие.

Изменчивият не се опитваше да съблазни Ръс, само го слушаше. Но дори това се оказа достатъчно. Ръс не беше безразличен към хубави жени и се намираше на един етап от живота, който малко наподобяваше този на Стивънсън, ако не се брои липсата на жена и болест и се прибавят всички преимущества на медицината от двайсет и първи век и добрите гени. Тялото и умът му бяха достатъчно млади, за да не превръщат в невъзможна или нелепа една връзка с трийсетгодишна жена. Докато пъхтяха нагоре по хълма и по-късно, когато седнаха да изпият по бира в малкото ресторантче, запотени и засмени, разликата във възрастта от бариера стана предизвикателство.

Разходиха се из имението на Стивънсън със свалени обувки, придружени от един местен юноша, който не знаеше почти нищо за произведенията на писателя, но познаваше добре живота в имението и говореше за шотландеца като за някой, който току-що е излязъл, най-вероятно за да прескочи до пристанището и да посрещне поредния кораб, или да поработи рамо до рамо с местните селяни — юношата им разказа, че въпреки влошеното си здраве Стивънсън обичал да се труди до пълно изтощение, защото едва тогава, когато умът му намирал пълен покой, можел да седи и да се наслаждава на красотата на гората и океана. След като малкият им водач си тръгна, Ръс заяви, че се надявал това да е вярно, но изпитвал съмнения.

Не за първи път изменчивият съжали, че не бе открил хората по-рано от 1932-ра. Щеше да е интересно да ги опознава през вековете, да гледа как се променят.

След обиколката се изкатериха още малко в планината, до мястото, където бяха погребани Стивънсън и Фани. На камъка прочетоха познатия надпис:

— Чудя се дали наистина го е мислел — прошепна изменчивият. — „Радостно умирам“. Толкова болен ли е бил? Или може би говори за естествения ход на живота.

— Бил е много болен — потвърди Ръс, — но това не е от Самоа. Написал го е в Калифорния, много преди да пристигне тук и да подобри здравето си.

Изменчивият го улови за ръката и няколко минути разглеждаха смълчано камъка.

— Какво ще правим през останалата част от „дъждовния“ ден? — попита изменчивият.

— Не зная. Може да си построим крепост и да се замеряме със снежни топки.

Изменчивият се засмя.

— Имам по-добра идея.

На около километър надолу по хълма се издигаше старомоден хотел в стил двайсети век, в който прекараха няколко часа — под тракащия вентилатор на тавана, първо в задъхано любене, а след това, изтегнати на леглото, споделяха историите си. Ръс говореше повече, но беше нормално, след като смяташе, че е живял по-дълго.

Прибраха се чак по мръкнало и за да не предизвикват излишни приказки, се разделиха — Ръс отиде в града да вечеря, а изменчивият си направи сандвич.

Изменчивият предполагаше, че тайната им няма да остане тайна дълго — всъщност новината дори ги бе изпреварила още преди да напуснат стаята в хотела, където рецепционистът бе познал Ръс. На Самоа клюките са превърнати във висше изкуство, в спорт за развлечение. Рецепционистът имаше братовчед, който работеше за проекта, и всеки местен служител знаеше някаква версия на историята още преди Ръс и Рей да се спуснат от хълма. Останалите бяха запознати с вестта на следващия ден.

Но двамата бяха в неведение, че са станали известни. Тази нощ Ръсел не можа да заспи. Харесваше Рей, но осъзнаваше, че е женен за работата си. Бяха минали трийсет години от последния път, когато се бе „влюбвал“ — нямаше друга дума за това, което изпитваше към Рей. Просто не можеше да я прогони от ума си. Повтаряше си, че е истински късметлия, че този ден е променил живота му.

Но не знаеше и половината от истината.