Камуфлаж

24.Гровър Сити, Калифорния, 1948

Няколко години изменчивият се скита на воля из океаните в образа на бяла акула — беше преживял в това превъплъщение много по-дълго, отколкото като човек.

По причини, които не разбираше, той прекара няколко часа в дълбините на залива Тонга, гмуркаше се дотам, докъдето му издържаха силите. Но тъй като бе привикнал, че телата, които използва, понякога имат свои импулси, го отдаде на това и след известно време продължи нататък. Когато стигна на стотина метра от Калифорнийския бряг, се освободи от по-голяма част от масата си и се превърна в делфин.

В два след полунощ доплува до едно затворено заливче, достатъчно плитко, за да не допуска опасни морски хищници, и прекара няколко болезнени часа, превръщайки се в човек.

Използва познатата матрица „Джими“, но се извая малко по-нисък и с черна, леко прошарена коса. Потъмни кожата си и се облече с черни панталони и черен пуловер — дрехи, които се носеха от крадците.

Налагаше се да си набави пари и информация. Прекоси тесния плаж, изкатери се по скалите и излезе на крайбрежен път, който извиваше плавно на север.

На четири пъти се прикрива от приближаващи светлини. След няколко мили стигна изолирана бензиностанция с къщичка отзад. Мястото бе идеално за дребна кражба. Изменчивият можеше да изработва доларови банкноти също толкова лесно, колкото и дрехи, с материал от собственото си тяло, но не знаеше дали парите не са претърпели някаква промяна и дали все още се използват купони. Може да бяха преминали на японски йени, ако войната бе свършила.

Надписите на прозореца на бензиностанцията бяха на английски и никой от тях не те подканваше да постъпиш в армията — само един бе с американски орел отгоре и призоваваше да се купуват щатски облигации, но не и военни бонове. Може би войната бе свършила и японците бяха загубили.

Вратата беше заключена, но това не беше проблем. Изменчивият превърна показалеца си в жив шперц и само след няколко секунди бравата изщрака.

Вътре бе толкова тъмно, че дори с максимално разширени ириси не виждаше почти нищо.

На едната стена имаше рафтове с автомобилни принадлежности. Той отвори кутия машинно масло и изпи половината, като промени временно метаболизма си към един вариант, който бе прилагал преди няколкостотин хиляди години, когато лежеше на океанското дъно до подводното гърло на действащ вулкан.

Намери кибрит и изсмука главичките на няколко клечки за фосфор, след това запали една и се огледа, наслаждаваше се на приятния мирис на сяра. Погледът му се спря на две неща — Световен алманах за 1947 и каса.

Напъха алманаха под колана си, драсна нова клечка и огледа машината. Когато натисна копчето с надпис „Край на продажбите“, отекна мелодичен звън и чекмеджето изскочи.

Изменчивият разгледа една двайсетачка на светлината на клечката. Нямаше видими промени. Американските банкноти бяха сменили размера си три години преди изменчивият да се превърне в Джими и хората все още се оплакваха от това.

Той прегледа и банкнотите от десет, пет и един долар и ги пъхна обратно в чекмеджето. И изведнъж светлините в помещението блеснаха и се чу рязко изщракване.

На вратата стоеше възрастен побелял мъж с насочена двуцевка.

— Най-накрая — произнесе той с разтреперан скрибуцащ глас. — Най-накрая те спипах.

Изглежда, някой вече го беше ограбвал.

— Но аз не съм… — понечи да каже изменчивият, но гласът му бе прекъснат от силен изстрел. Не можа да продължи, най-вече защото нямаше уста.

Той се наведе и вторият куршум мина над него. Понеже осъзнаваше колко невъзможно е поведението му дори само защото вече не е рухнал мъртъв на пода, изменчивият се промуши покрай мъжа, който бърникаше из джобовете си за още патрони, оформи голямо временно око върху окървавените останки от лицето си и хукна по пътя.

Старецът стреля още два пъти в тъмнината, но изменчивият вече бе извън обсега на оръжието.

Още след първия завой свърна от пътя и приседна в мрака, за да възвърне нормалния си външен вид. Този път избра превъплъщението на възрастна бяла жена. Добави и съответното облекло.

В безлунната тъмна нощ изменчивият се отправи към вътрешността. От близката ферма долиташе разтревоженият лай на кучета. Малко преди зазоряване се скри в изоставен камион в гористата част преди Гровър Сити.

Беше си направил портмоне и го бе напълнил с десетачки и двайсетачки и след изгрев-слънце слезе в градчето, седна на пейката пред гарата и извади алманаха.

Имаше централна част със зърнисти черно-бели снимки, пресъздаващи накратко историята на Втората световна война. Имаше дори фотография на батаанския Марш на смъртта. Джими не беше сред измъчените лица от снимката.

Нацистки концентрационни лагери. Хирошима и Нагасаки. Десантът в Нормандия; Мидуей; Сталинград.

Светът се бе променил до неузнаваемост. Много интересно.

Момче на колело доближи станцията запъхтяно, с чанта, пълна с вестници. Изменчивият поиска да си купи един, но момчето, разбира се, нямаше достатъчно дребни, за да развали десетачка.

— Изглеждаш ми добро момче — произнесе изменчивият с убедителен глас на достопочтена старица. — Ще ми донесеш рестото по-късно.

Наистина беше добро момче, защото отказа да вземе банкнотата и й подаде вестника.

— Когато свършите, госпожо, сгънете го и го оставете на пейката. Аз ще мина да го прибера.

Денят бе седми април 1948. Британски и руски самолет се бяха сблъскали над Берлин, който, изглежда, бе разделен между страните победителки на Германия. Араби бяха нападнали три еврейски селища в Палестина. От Белия дом бяха обявили създаването на Американски ВВС и бяха поискали от Конгреса милиарди долари за борба с комунистите в Латинска Америка. Глен Мартин, прочут производител на пътнически и военни самолети, предвиждаше, че след броени месеци Щатите ще разполагат с бактериологично оръжие, управляеми ракети и „радиоактивни облаци“, много по-смъртоносни от атомната бомба.

Значи войната не бе приключила напълно. Просто бе преминала в нова фаза. Изменчивият реши да не се намесва в тази война.

Най-подходящо за плановете му бе да постъпи в колеж. През април все още не бе твърде късно за подаване на документи, но проблемът бе, че нямаше диплома от гимназия, нито препоръки. Тоест, липсваше му минало и идентичност.

Щом осъзна това, решението дойде от само себе си.

На гарата имаше още четирима пътници. Никой не обръщаше внимание на възрастната жена. Приближи се влак, който пътуваше на север. Изменчивият сгъна вестника и го остави на пейката.

Докато локомотивът спираше с пухтене, дребната възрастна женица попита чакащите дали това е влакът за Сан Франциско. Те го потвърдиха и тя се качи.

Кондукторът й върна ресто от подадената двайсетачка със стиснати устни, но без коментар. Тя продължи да чете алманаха, запаметяваше информацията за това как се бе променил светът през изминалите шест години, докато изменчивият бе плувал из океаните.

Разбира се, войната бе нанесла корекции върху световната карта, като същевременно бе оставила цели градове, дори държави, в руини. Щатите не бяха пострадали и сега, изглежда, предвождаха коалиция от „свободни“ страни, враждуващи с комунистическия блок. Атомни бомби, свръхзвукови самолети, управляеми ракети, електронни мозъци, транзисторът и тесни мъжки костюми. Ал Капоне беше мъртъв, а Джо Луис, на когото някога бяха кръстили изменчивия, бе все още популярен.

На гарата в Сан Франциско той си купи женско списание и прекара десет минути в една кабинка на дамската тоалетна, след което се появи в облика на двайсетгодишна жена, облечена като колежанка — двуцветни обувки, светли чорапи, карирана пола (която бе отнела известни усилия) и бяла блуза. Асимилира хромираната поставка за тоалетна хартия и я преработи в евтини накити.

След това се качи на рейса за Бъркли и отдели един ден да обикаля из студентския град: подслушваше разговорите на хората и опознаваше атмосферата. Позавъртя се и в канцелариите на администрацията. Вече не се съмняваше, че студентското поприще изглежда най-перспективно, но в коя специалност? Спомни си, че беше учил океанография, но разбира се, трябваше да го скрие, след като смяташе да започне отначало. Физиката и астрономията, макар и безполезни, щяха да са по-интересни, но ако наистина искаше да открие други от своя вид или да узнае нещо за произхода си, по-важни бяха антропологията и физиологията — при това анормалната физиология.

Разбира се, разполагаше с време за всичките.

Изучи внимателно външния вид, облеклото и поведението на един чистач и когато се смрачи, влезе в една учебна стая и се преобрази. Из залите все още се мотаеха младежи и девойки, но никой не обърна внимание на петдесетгодишния мъж с метла в ръка.

Същата нощ изменчивият проникна в канцеларията, където се приемаха документи, и заключи вратата. Разшири ирисите си, за да може да вижда на слабото сияние откъм прозореца.

В кутията на младата жена, която бе идентифицирал като секретарка в канцеларията, имаше петдесетина писма от кандидат-студенти. Той прочете четирийсет, преди да се натъкне на онова, което му трябваше.

Стюарт Танър, момче от Норт Либърти, Айова, бе пратило благодарствено писмо за одобряването на кандидатурата му, но съобщаваше, че от Принстън са му предложили стипендия, която естествено не можел да откаже. Изменчивият откри документите му в чекмеджето с надпис „Приети“ и ги запамети. Стюарт имаше почти безпогрешно академично досие. От спортовете бе добър само в плуването, което бе съвсем подходящо. Снимката беше черно-бяла, но си личеше, че е блед, нордически тип, русокос и синеок. Докато оглеждаше лицето, изменчивият прецени, че ще трябва да натрупа още десетина килограма.

След като се увери, че на етажа няма никой, изменчивият написа на машината писмо, в което потвърждаваше постъпването си в Бъркли, но отбелязваше, че ще пътува за лятна работа в Калифорния и моли писмата до него да се оставят в пощата на Бъркли, до поискване. След това размени писмата и се измъкна през вратата като съвсем друг човек.

Най-безопасно и сигурно би било да отиде в Норт Либърти и да убие безшумно Стюарт Танър, след това да му прибере документите и да се появи с тях в Бъркли. Но това нямаше да е необходимо. Достатъчно бе да научи повечко неща за Норт Либърти, за да минава за тамошен жител, ако срещне някой от същия край. Стюарт бе израсъл в Айова Сити, така че трябваше да хвърли едно око и там. Изфабрикуването на шофьорска книжка от Айова щеше да е по-лесно, отколкото на двайсетдоларова банкнота.

Изменчивият се бе нагледал достатъчно на убийства в Тихия океан и бе решил, че подобен подход трябва да се прилага само като крайна мярка.

Последната мисъл го накара да се сепне. До съвсем скоро за него убийството на човешко същество не бе по-различно от яденето или променянето на външния вид. Той не изпитваше състрадание или съжаление към своите японски тъмничари, но чувстваше нещо като симпатия към американците по време на събитията в Батаан. Да си жертва сред жертви, изглежда, оказваше известно влияние.

Каквото и да означаваше това, намираше го за странно: нещо изменяше изменчивия. При това промяната бе бавна, почти неуловима. Беше започнала още в лудницата, когато за първи път бе открил, че между отделните хора съществуват понякога непреодолими различия и че неусетно предпочита компанията на едни пред други. А това означаваше, че се бе научил да харесва някои хора.

Стюарт Танър проявяваше наклонност към изучаването на американска литература. Това щеше да е интересно предизвикателство. Може би книгите и изкуството щяха да му помогнат да разбере промените в себе си.

„Какво е това нещо, наречено любов?“ — се питаше в една песен на „Дорси“. Достатъчно бе за начало да разбере какво е „приятелство“.

Изменчивият смяташе да прочита по една книга на ден през септември и да се подготви за заниманията по литература. Като втори предмет би могъл да запише психология и да ходи на лекции по антропология, за което щеше да получи още една бакалавърска степен. След това магистратура и същинското издирване на създания като него.

Разходи се из Бъркли, откри едно денонощно кафене, седна и прочете каталога на курсовете, който бе взел от канцеларията. След това приключи с последната глава от алманаха. Призори се върна на гарата и си купи билет за Девънпорт, Айова — най-близката спирка до Норт Либърти. Тъй като до отпътуването на влака имаше цели три часа, той си купи куфар от близкия магазин и го натъпка с дрехи от „Втора употреба“. В антикварната книжарница избра две дебели антологии на американската литература и няколко парцаливи романчета.

Реши, че ще е твърде непредпазливо да мине по главната улица на Либърти в облика на Стюарт Танър и да се натъкне на някой, който го познава. В тясната тоалетна на гарата промени косата си в черна и кожата в мургава. Приглади извивката на носа и се обзаведе с кафяви очи.

Беше си запазил спално купе, тъй като не изпитваше недостиг на пари. В пет без десет се качи във вагона.

Докато прекосяваха Скалистите планини, успя да прочете антологията на Джо Лий Дейвис и преди да стигнат Мисисипи, погълна По, Хоторн, Мелвил, Фицджералд, Фокнър и Хемингуей. Запомни всяка дума от книгите, но от предишните си учебни занимания по литература знаеше, че това няма значение. Джими бе успял да се пребори без проблеми с океанографията, но оценките му по английски не бяха блестящи. Сега това трябваше да се промени.

Сред кандидатските документи на Стюарт имаше и дълго единайсет страници есе, в което той обясняваше защо иска да учи американска литература. Изменчивият бе запаметил не само думите, но и почерка. Преписа есето два пъти, като се опитваше да си обясни защо авторът е използвал една вместо друга дума и защо е построявал изреченията по такъв начин. Всеки път, когато прочиташе някой роман, написваше няколко страници за него, като се стараеше да имитира стила и езика на Стюарт — кратко описание на сюжета и анализ на авторовото намерение, нещо, което вече бе правил, но без особен успех, на уроците по английски. По времето, когато влакът наближи Девънпорт, моливът му се бе смалил до малко късче, а тетрадката бе почти изписана.

Мисисипи привлече вниманието му. Може би някой ден щеше да се превърне в голяма сладководна риба и да я изучи.

Изчака на перона да отмине бурята, както правеха и останалите, а след това потърси автогарата. Тъй като се налагаше да чака два часа, прочете два местни вестника и повтори наум пълния текст на „Слънцето изгрява“, произведение, колкото праволинейно, толкова и загадъчно: защо героите му се носеха тъй открито към собствената си гибел? Вероятно причина за това беше войната — предишната. Макар че, от негова гледна точка, двете войни бяха само една, с кратко затишие за превъоръжаване на участниците.

Пътуването до Айова Сити също беше интересно — автобусът поглъщаше миля след миля из зелени хълмове с редки ферми, разделени от гори и открити пространства. Не видяха нито едно по-голямо селище, преди да стигнат Айова Сити.

Автобусът продължаваше за Чедър Сити и шофьорът го упъти към гарата, откъдето местен влак отиваше в Норт Либърти. За да стигне там, изменчивият прекоси тукашните студентски общежития и си отбеляза, че местните студенти се обличат като тези в Бъркли. Малко по-скромно може би, без видими признаци за богатство. Повече мъже пушеха лули и имаше по-малко жени с панталони. Полите стигаха до средата на прасците.

Вслушваше се внимателно в разговорите. Веднага улови характерния местен диалект, който също можеше да му е от полза в ролята на Стюарт.

Тъй като Стюарт бе ходил на училище в Айова Сити, изменчивият пропусна два влака. На свечеряване от сградата на училището излязоха тийнейджъри и се отправиха към гарата на групички. Само Стюарт вървеше сам, зачетен в книга. Не разговаряше с никого и никой не му обръщаше внимание.

Изменчивият неусетно се приближи до момчето и се зае да го изучава. Беше стройно и добре сложено, с фини маниери.

Книгата, погълнала вниманието му, бе двайсетгодишно копие на „Младежки години в Самоа“, която изменчивият бе чел като ученик през 1939.

Когато влакът дойде, изменчивият се качи след Стюарт и седна до него.

— Интересна книга — подметна по едно време.

Стюарт вдигна глава.

— Чел ли си я?

— Баща ми я имаше — импровизира изменчивият. — Пазеше си я от колежа.

— И ти позволи да я четеш?

— Е, не… поставих обложка от друга книга. Той така и не забеляза.

Стюарт се разсмя.

— А моят ми я взе. Затова тази я крия, когато се прибера. Не зная защо, след като съм достатъчно голям, за да я прочета.

Изменчивият кимна.

— Страх ги е да не започнем да си мислим разни работи.

— Като че ли в това има нещо лошо. — Той погледна внимателно събеседника си. — Нов ли си тук?

— Само минавам. Посетих едни роднини.

— Какво, в Либърти?

Изменчивият обмисляше трескаво отговора си. В Норт Либърти живееха само няколкостотин души, Стюарт навярно ги познаваше всичките.

— Не, в Чедър Рапидс.

— Иначе откъде си?

— От Калифорния. Сан Гилермо.

Стюарт въздъхна.

— Винаги съм искал да ида там. Приеха ме в Бъркли, но не получих стипендия. Студент ли си?

— Да, но сега съм във ваканция. — Изменчивият си погледна часовника. — Някакви забавления в Норт Либърти? Трябва да убия няколко часа.

— Смятай, че си ги убил — засмя се Стюарт. — Сладкарница, където можеш да се наливаш до насита със сода. И каменна кариера.

— Какво вадят там?

— Пясъчник. — Той се засмя и посочи с палец останалия зад тях Айова Сити. — От него е облицовката на тукашния Капитолий. Преди да преместят столицата в Демойн.

— И да зарежат такава красота — рече изменчивият в опит да се, пошегува. Момчето го погледна някак странно, но се захили.

— Можеш да удавиш един час в сода. Или да отскочиш до Чедър Рапидс и да пиеш истинска бира.

— И сода става. Обичам малките градчета.

— За Либърти ще са ти нужни пет минути.

Поговориха още малко, като изменчивият предпочиташе да е слушателят.

Слязоха в Норт Либърти заедно с още десетина души. Почти всички се насочиха към главната улица. Докато влизаха в сладкарницата, едно момиче зад тях подметна подигравателно:

— Стюи си има ново гадже.

Стюарт почервеня и след като затвори вратата, промърмори:

— Глупачка!

Интересно, помисли си изменчивият. Възможно ли бе свободомислещият Стюарт да се окаже хомосексуалист, привлечен от екзотичния гост от друг град? Мургав хубавец с тяло, почти идентично с това на Стюарт, поклонник на Маргарет Мийд4.

Седнаха на малка кръгла масичка под блестящите перки на вентилатора. Изменчивият разгледа менюто.

— Какво ще кажеш да си разделим един бананов сладкиш? Едва ли ще се справя сам с целия.

— Съгласен. — Стюарт посегна към джоба си.

— Не, аз черпя. Дошъл съм да изследвам старите заселници на острова.

Стюарт изсумтя.

— Маргарет Мийд няма да открие кой знае какъв материал тук.

— О, напротив. Вероятно населението е колкото на онзи неин остров.

— Да бе, ходим полуголи и се чукаме с когото ни хареса. — И двамата се засмяха.

Появи се келнерът, младеж с пъпчасало лице и бележник. Погледна ги малко смутено.

— Това за къде е, Стю?

Стюарт вдигна книгата.

— За Самоа, Винс. Отиваме там веднага щом свърши училище.

Винс погледна сконфузено изменчивия.

— Да бе, как не! Къде, по дяволите, е Самоа?

— В Тихия океан, в сърцето на пустошта.

— Трепят ли се там?

— Нямам понятие. — Стюарт повдигна вежди към изменчивия.

— И аз. — Всъщност изменчивият бе минал покрай острова на път за Калифорния, докато беше голяма бяла акула, но не бе забелязал сериозно военно присъствие. Все пак по онова време войната все още бе в разгара си.

— Забравих да се представя — изчерви се момчето. — Казвам се Винс Смитърс. Ти не си от, хъм…

— Мат Бейкър — рече изменчивият и му подаде ръка. — Сан Гилермо, Калифорния. — Това предизвика интерес. Изменчивият все още не бе достатъчно опитен в човешките чувства, за да ги чете по лицето, но ревността можеше да познае. — Ще си поделим един бананов сладкиш и аз искам кола.

Винс записа поръчката, погледна Стюарт и попита:

— Ванилова кола?

Стюарт кимна и момчето се върна при щанда.

— Вие двамата май се знаете? — подметна нехайно изменчивият.

— Тук всички се познават. С Винс бяхме съученици, преди техните да го пратят във военното училище. Как се казваше онова гадно място, Винс?

— Божичко, дори не искам да го произнасям. Зарязах го и се върнах да изучавам тайните на банановия сладкиш. За ужас на баща ми.

Докато разговорът между двамата вървеше с променливо темпо, изменчивият ги наблюдаваше като опитен антрополог. Не бяха тъй екзотични като полинезийците, но не по-малко интересни.

Държаха се като заговорници. Вероятно бяха правили нещо забранено заедно, нещо, което трябваше да се запази в тайна. Може би не точно секс, макар че предположението би могло да се окаже и вярно. Дали Стюарт очакваше новият му приятел да се досети за какво става въпрос? Изменчивият имаше сравнително ограничен опит с хомосексуализма от времето, когато го пратиха в лудницата, и то без социалния аспект на общуването, просто се бе харесал на двама пазачи. Имаше и трети, който го навести само веднъж, съвсем за кратко, след което избухна в плач и взе да му обяснява колко съжалява за онова, което е направил. Малко след това напусна работа.

Всичко това бе невероятно сложно и объркващо, но изменчивият бе забелязал, че същото важи за онези аспекти от човешките биологични функции, които не са обусловени от рефлекси.

Винс донесе сладкиша и колата на Стюарт и попита изменчивия:

— Не искаш ли и ти ванилова?

Може би пак някаква игра.

— Какво пък, ще взема. Готов съм да опитам всичко в този живот.

Винс кимна. Изглежда, изменчивият бе издържал поредния изпит.

Разделиха сладкиша по средата и му се нахвърлиха едновременно от две страни. Стюарт разказа на изменчивия за стипендията си в Принстън.

— Много приятно студентско градче. Антропология ли избра?

— Не, английска и американска литература. Бил ли си там?

— Веднъж, на гости при роднини. — По-точно цял семестър, докато изучаваше палеонтология.

— Имаш роднини навсякъде.

— Голямо семейство.

Стюарт направи кисела физиономия.

— А моите са в Айова. — Каза го така, сякаш е нещо срамно.

— Не смяташ ли да се върнеш там и да допринесеш за разрастване броя на айовците?

— Не, дори под страх от смъртно наказание. Пък и не харесвам децата. — Той си взе поредното парче сладкиш. — Всъщност, мразя ги.

— Братя и сестри?

— Слава Богу, не. Хлапетата от училището ми стигат.

Изменчивият поглъщаше всичко това жадно. Довършиха сладкиша.

— Е, ще ме разведеш ли из прочутия Норт Либърти?

— Стига да разполагаш с пет минути.

Докато излизаха, изменчивият подаде на Винс един долар и великодушно отказа рестото.

— Червив от пари? — подметна ухилено Стюарт.

— Най-добрият картоиграч в Сан Гилермо.

— Или зарохвърляч? — Двамата се засмяха.

Разходката всъщност им отне десет минути. От центъра Стюарт го поведе по Западна вишнева улица.

— Ето я и моята къща — рече той. — Искаш ли да влезеш?

— Разбира се. Да се запозная с вашите.

Стюарт го погледна втренчено.

— В момента ги няма. Ще си дойдат чак утре.

Изменчивият отвърна на погледа му.

— Аз пък мога да се върна в Чедър Рапидс чак утре следобед. Изпуснах си влака.

Ритуалът на ухажването бе съвсем катък. Стюарт отвори барчето на родителите си и наля две чаши уиски. За изменчивия това бе само химично гориво, но при Стюарт нещата не стояха така.

След като гаврътна своята доза, той улови изменчивия за ръка и го задърпа нагоре по стълбите към спалнята си, която не изглеждаше никак момчешка. Нямаше моделчета или плакати, само стройни редици книги.

Изменчивият нямаше никаква представа как трябва да се държи, така че, след като се озоваха в леглото, Стюарт взе инициативата в свои ръце и му предложи да се редуват. Тъй като изменчивият помнеше болката, която бе изпитал в лудницата, намали диаметъра на пениса си.

Когато всичко свърши и момчето заспа в прегръдките му — похъркваше пиянски, изменчивият анализира получения от него генетичен материал. Имаше проблем с холестерола и щеше да е по-разумно, ако избягваше банановите сладкиши. Вероятно щеше да заболее от диабет. Може би толкова по-добре, че не изпитваше желание да се възпроизвежда.