Камуфлаж

16.Апия, Самоа, 2020

За Ръс и Джек прочитът на предварително подготвения договор бе истинско мъчение, най-вече заради вроденото им недоверие към правителствените служби. Но нямаше как да преодолеят финансовата страна на нещата. Изпратиха копия по факс на своите китайски и щатски прависти и накрая се съгласиха, че договорът напълно ги удовлетворява.

Подписаха го в петък и в събота сутринта работната им група изведнъж се утрои, а товарни хеликоптери започнаха да пренасят части за екзоскелета.

Първо демонтираха климатичната инсталация и я замениха с много по-солидна и мощна система. Малките прозорчета, които гледаха към океана, сега бяха затворени от стоманени листове.

Напълниха рова със саморазливащ се пластичен бетон и забиха основите на новия метален таван и стените. Специалистите от НАСА изкопаха втори ров, по-широк и дълбок и отворен към морето, и така лабораторията се превърна в изкуствена островна крепост.

Дванайсетте учени, седем жени и петима мъже, се стараеха да играят по правилата. Никога не влизаха в лабораторията сами, а винаги с членове на първоначалната група, прекарваха часове в обсъждане на плановете с тях. Получи се общ сплотен екип, в който всички бяха завладени от научно любопитство.

Никой от учените на НАСА не знаеше, че малкият реактор СНАП-90 е модифициран да може да функционира и като бомба. Всички смятаха, че част от масата му се дължи на щита срещу по-голямото количество плутоний. Несбит беше в течение, но освен на НАСА, той бе и член на Агенцията за национална сигурност и това му влизаше в задълженията.

А и той не бе част от отбора.

Макар по правило групата на НАСА да се състоеше „само от вождове, без индианци“, неофициално всички бяха признали водачеството на Джейн Дагмар, белокосата екзобиоложка, която бе достатъчно стара да си спомня кацането на Луната и достатъчно млада да копае дупки в пясъка за развлечение. Тя имаше висши научни степени по няколко математични и хуманитарни дисциплини, както и бакалавърска по философия.

Всички живееха в уютните къщички на новото селище Вайла Бийч, където Номер седем бе определена за място за срещи и съответно оборудвана с голяма машина за кафе и добре зареден хладилник.

След като прекара известно време в Номер седем, Ръсел се прибра в своята къщичка с номер пет. Джек бе запазил стаята си в хотела, защото смяташе, че климатичната инсталация там е по-добра.

Всички се съгласиха, въпреки че Джек едва сдържаше търпението си, да почакат с изследванията, докато не бъде изградена изолиращата преграда. Така че разполагаха с осем дни за „мозъчен щурм“, преди да преминат към конкретна работа. Оборудването и доставките пристигаха ежедневно от Хонолулу, Сидни и Токио.

Вечерта преди първите изпитания Ръс повика Джейн и двамата се срещнаха на скалите над залива. Ръс бе взел бутилка шампанско, най-доброто, което бе успял да намери на Самоа. Между двамата бе възникнала връзка, не от романтичен характер, а по-скоро заради споделения им интерес към природата и науката. И двамата като малки бяха мечтали да станат астронавти, Ръсел дори бе приет на работа в един от екипите, но после трагедията с „Челинджър“ забави програмата и той се прехвърли на обречените Марсиански мисии.

Отпиваха от шампанското и си подаваха мощния бинокъл, през който се любуваха на лунния полумесец в тъмното небе. Нощната приставка на бинокъла щракаше отчетливо, докато Ръс разглеждаше лунните кратери и се опитваше да си припомни названията им — Аристарх, Месие, Глобинус, Пъкъл.

— Това е онзи, дълбокият — посочи той. Тя се засмя.

— И аз знаех някои от имената. Баща ми имаше телескоп.

— Каза, че са се преместили във Флорида, за да гледат полета до Луната.

Тя кимна към тъмното небе.

— Както и на совалките след това. Но ракетите „Аполо“ бяха най-големите. И оглушителни — направо зъбите ти се тресяха от тях. Освен това бяха ослепителни — особено в нощното небе.

— Сигурно говориш за „Аполо“ от шейсет и девета.

— И за нея, и за останалите.

— Тогава съм бил на две годинки.

— А аз на дванайсет. — Тя взе бутилката и си напълни чашата. — За първи път опитах шампанско. Всеки път като го пия, си спомням за онзи момент.

Млъкнаха, загледани в огромния похлупак на лабораторията. Мъждивите светлини на прожекторите привличаха насекоми и малки птички.

— Знаеш ли, тази работа долу може да се окаже по-голяма — подхвърли тя замислено. — Сигурно ще се окаже по-голяма.

— Дори ако онова чудо под похлупака излезе рожба на естествен процес — съгласи се той. — Ще трябва да преосмислим изцяло химичните и физичните си представи.

— Химията е физика — отвърна тя машинално. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ако това нещо се окаже със земен произход, ще ти купя най-скъпата бутилка шампанско от фришопа на летището в Хонолулу.

Чукнаха се.

— Ако не е, аз, ще ти купя две.

— Защо си толкова скептичен?

— Не съм. Съгласен съм с теб. Пък и имам достатъчно пари за прахосване.

За начало на изпитанията с обшивката на обекта избраха десетсантиметрова тестова зона, очертана с бял скоч, на средна височина. Към зоната бяха насочени електронен микроскоп и неговият позитронен еквивалент. Закриха полето с подсилен капак, през който да засмукват и анализират отровните изпарения.

Първото изследване беше пасивно. Обшивката имаше албедо 1,0 и отразяваше падащата върху нея светлина във всички дължини на вълните. Оптически обектът притежаваше идеална извивка, до 1/200 от вълната на живачната светлина, повърхност, която човешката техника не бе в състояние да копира.

Макар да приличаше на метал, на допир веществото наподобяваше коприна; липсваше усещането за хладина. Не предаваше топлина, нито, доколкото можеха да определят при пасивни тестове, провеждаше електричество.

След това се опитаха да нарушат целостта му. Да го надраскат, корозират, изгорят, пробият — да направят нещо, с което да принудят обекта да признае намесата на човека.

Докато обектът все още се намираше под водата, водолазите от „Посейдон“ се бяха опитвали да го пробият с диамантени свредели, но безуспешно. Сега докараха огромна миньорска бургия, снабдена с електромотор с мощност двеста конски сили и диамантена глава, въртяща се с 10 000 оборота в минута. Ударната й сила надхвърляше един тон.

Звукът, който издаваше, бе твърде силен и пронизителен дори през шлемофоните, така че се наложи да я управляват дистанционно. Когато достигнаха максимална скорост, малко преди диамантеният връх да се изпари, звуковата вълна разби всички преградни прозорци и унищожи позитронния микроскоп.

Електронният микроскоп оцеля, но всичко, което показваше, бе тънък окислен слой от металните частици на разбития свредел. Когато ги почистиха, дори при максимално увеличение не успяха да открият никаква разлика между тестовата зона и останалата недокосната повърхност — приличаше на безукорно огледало.