Камуфлаж

22.Батаан, Филипините, 5 април 1942

Изменчивият почака, докато по пътя не преминаха още два отряда пленници и не се възцари тишина. Знаеше, че меката почва над него ще се разрови достатъчно, докато преживява мъчителния период на прераждане от едно тяло в друго.

Възнамеряваше да остави главата в гроба и да стане с трийсетина сантиметра по-нисък. Японец.

„Агония“ е твърде човешка дума, за да опише това, което изпита. Той разкъсваше тялото си и го сглобяваше наново, отвътре навън, мачкаше и късаше органи, трошеше кости, които режеха тъканите като ножове, но за него болката бе само поредното усещане, а не сигнал да прекрати това, което прави. Пък и в преживяването нямаше нищо ново. Беше го правил стотици пъти.

Когато най-сетне се превърна в японски войник, изпипан до смачканата униформа, разрови пръстта, изправи се и се отърси от нея. Както предполагаше, слънцето бе залязло и цареше непрогледен мрак.

Но миг по-късно блесна ярка светлина.

Някой изкрещя и побягна. Въпреки че меката почва го забавяше, изменчивият с три дълги скока догони бягащия и го повали.

Беше филипинско хлапе на не повече от шест-седем годинки; стискаше платнен чувал и трепереше от ужас.

Изменчивия преговори няколкото японски думи, които знаеше, и реши, че нито една от тях не е подходяща за случая. Реши да използва английски:

— Не се страхувай. Бях заспал. Ние така си почиваме. В земята е хладно.

Момчето вероятно не разбра нито дума, но тонът на изменчивия го успокои. Той му помогна да се изправи и го побутна.

— А сега си върви! Махай се!

Момчето побягна.

Може би трябваше да го убие. С едно докосване на пръста би могъл да симулира огнестрелна рана в главата. Но какво би могло да му направи едно малко момче? Ще изтича вкъщи и ще разкаже задъхано всичко на родителите си, а те ще си го обяснят по свой начин и ще са радостни, че момчето е оцеляло от срещата с японски войник. Ще разкаже и на други деца, някои ще му повярват, а други ще му се подиграват.

(Всъщност изменчивият грешеше. Родителите на момчето наистина му повярваха, че е събудило мъртвец, но му наредиха да не казва никому, освен в молитвите си към Господ Бог, който е решил да му запази живота.)

Изменчивият разшири зениците си и озарената от звезди нощ стана ярка като ден. После се отправи с бърза крачка на север. Отне му само половин час да настигне групата, която бе минала покрай гроба му преди няколко часа. По пътя подмина четирима мъртви американци.

Само един от пазачите бодърстваше, подпрян на бронята на камиона. Изменчивият заобиколи машината, отдели шумно известно количество урина, после се върна, като си закопчаваше панталона.

— Хай — прошепна на пазача, готов да го убие, ако реагира по странен начин. Но войникът само изсумтя сънено.

Изменчивият тръгна между налягалите американци, обмисляше плана си. Нямаше съмнение, че денем не би се справил с ролята на японски войник. Така че щеше да е по-добре да се превърне отново в американец, преди да настъпи сутринта.

Заоглежда озарените от звездна светлина лица. Нито едно не му беше познато от подготвителния лагер или Маривел. Ето защо реши отново да стане Джими, за да не си измисля нова легенда.

Хората в края на групата щяха да са най-изтощените и следователно най-невнимателни към околния свят. Всъщност дори откри двама умрели и тихо се намести между тях.

Опита се да не издава почти никакви звуци, докато променяше костите и плътта си, за да си върне облика на Джими. С униформата също не срещна затруднения. Наложи се да разпъне скелета на японския войник, който изпука като кокалчета на пръсти, но все пак не му достигнаха десетина сантиметра.

Какво пък, изменчивият реши да се спре на още по-измършавяла и прегърбена версия на Джими, което бе съвсем естествено при подобни обстоятелства. Колкото по-слаб изглеждаше, толкова по-добре.

С първите лъчи на слънцето японските пазачи се втурнаха между американците и ги раздигаха с ритници и викове. Един гръмна във въздуха и това значително ускори процеса.

Оставиха петима зад себе си, мъртви или близо до това състояние — без голяма разлика. Слънцето се разля върху хоризонта и за по-малко от час утринната хладина се разсея.

Предишните два дни бе валяло като из ведро и въпреки че пътят бе сух и прашен, от време на време се срещаха големи кални локви. Хората падаха върху тях и бързаха да потопят вътре манерките си, но пазачите ги пропъждаха с викове и удари.

Но по някое време доближиха голяма локва, в която се разхлаждаха два бивола. Водата беше зелена и вонеше отвратително, но бе дълбока и един от пазачите махна с ръка на американците да я доближат.

Мъжът до изменчивия сложи ръка на рамото му и изхриптя:

— Чакай! Точно този мръсник се гаври с нас вчера.

Десетина войници бяха нагазили в локвата, изгониха животните и натопиха вътре манерки и канчета. Някои плискаха вода по лицата и гърдите си и се разхлаждаха като биволите — което се оказа грешка.

Отнякъде се появи офицер с извадена сабя и взе да крещи на хората в локвата. Те побързаха да се върнат в редиците.

Офицерът викна нещо на войниците и спря да наблюдава, докато те минаваха между редовете и изваждаха всеки с мокри дрехи.

Накараха ги да се строят край пътя. Офицерът произнесе само една дума, след което нещастниците бяха повалени с дружен залп.

В звънтящата тишина след разстрела мъжът до изменчивия прошепна:

— Лайнената вода и без това щеше да ги убие.

Изменчивият кимна и бавно тръгна заедно с останалите. Беше му все по-трудно да схване същината на човешката природа.

Дали американците щяха да постъпят по същия начин, ако ролите бяха разменени? Трудно му беше да каже, особено след спомените си от лудницата, където пациентите не виждаха в другите пациенти човешки същества.

Въпреки това реши да се разрови в този проблем след войната. Нямаше да е трудно, тъй като по всичко изглеждаше, че японците скоро щяха да победят и всички щяха да научат техния език и да приемат културата им.

Освен ако не изтребеха всички американци като животни, както бяха направили преди малко. Какво пък, тогава щеше да стане японец, изгубил способността да говори. Правил го беше вече.

Най-сетне се добраха до Баланга, първия град по техния маршрут. От двете страни на пътя се бяха подредили филипинци и почнаха да хвърлят храна на американците — пръчки захарна тръстика, оризови топки, захарни бучки — докато японците не започнаха да викат.

Цивилните се пръснаха като подплашени пилци. Две момчета побягнаха през полето и пазачите откриха стрелба по тях, като се смееха. В началото все не ги уцелваха, нарочно или поради слаба подготовка, но накрая момчетата паднаха.

Тримата пазачи отидоха да проверят резултата от стрелбата и изглежда, установиха, че момчетата са още живи. Започнаха да ги ритат и да им крещят и накрая ги застреляха от упор.

Американците наблюдаваха всичко това мълчаливо, вцепенени от ужас. Някой зад изменчивия изръмжа:

— Проклети японски копелдаци!

Други веднага го сгълчаха да мълчи.

Изменчивият се опитваше да интерпретира случката с представите си от човешкия и животинския свят и малкото, което му бе известно за японската култура. Ако тримата се опитваха да сплашат американците с проява на жестокост, очевидно не се получаваше. Повечето от пленниците вече осъзнаваха, че са обречени, и се стараеха единствено да не бъдат в първите редици на поредните жертви. Всяка следваща проява на жестокост само засилваше омразата им към японските „животни“ (сякаш животните биха се държали по този начин), както и недоволството им от тяхното командване, което ги бе предало. Макар че отбраната на Батаан щеше да е обречена на неуспех без храна, вода, муниции и гориво.

Поведението на японците подсказваше, че презират своите победени противници, сякаш американците сами бяха решили да захвърлят оръжието и да се предадат. Обяснимо опростяване на нещата за млади хора с толкова примитивни представи за света, които дори след като от първата им среща с американците бяха изминали няколко дни, продължаваха да смятат, че противникът може да ги разбере на японски, стига да му викат достатъчно силно.

Пропастта между двете страни бе толкова голяма, че японците и американците сякаш бяха различни видове. Изменчивият съжали, че досега не бе имал възможност да опознае и други човешки култури, но пък войната бе избухнала неочаквано. Още една задача, когато приключеше.

Откараха ги в центъра на града, в мрачен горещ склад. Помещението вече бе натъпкано с пленници, но пазачите продължаваха да ги блъскат и притискат и накрая вътре стана толкова тясно, че беше невъзможно да се лежи или седи, мъжете бяха притиснати като сардели в консервена кутия.

Само дето миришеха по-лошо и от сардели, след като нечистотиите им течаха буквално в дрехите им. Дори пазачите не бяха в състояние да издържат на вонята, така че залостиха вратата и застанаха на пост отвън, а пленниците останаха да стоят в собствените си изпражнения. Повечето вече бяха болни от дизентерия и не можеха да контролират червата си. Урината, която се стичаше по панталоните им, възпаляваше кожата и предизвикваше неистов сърбеж, а ако някой издъхнеше, оставаше прав, тъй като нямаше къде да падне.

Изменчивият беше близо до заключената врата, която би могъл да разбие без никакво усилие. Това вероятно щеше да ги дари с няколко минути свеж въздух, преди да избият хората около него. Струваше му се, че ако им го бе предложил, щяха да се съгласят, въпреки ужасяващите последствия.

Но те бяха осъдени да търпят и да чакат, смълчани, съсредоточени изцяло върху едничкото усилие да оцелеят.

На сутринта японците отвориха вратите и пленниците излязоха, заслепени от силната дневна светлина. На пода зад тях останаха двайсет и пет трупа. С бой и викове ги подредиха в колона и им раздадоха по шепа ориз и глътка чай. След това ги изкараха на пътя. Въздухът вече трептеше от горещина.

Въпреки свръхчовешкия си метаболизъм до края на марша изменчивият изгуби пет килограма от теглото си. На сутринта на 15 април стигнаха железопътна гара Сан Фернандо.

Тук, отново с побоища и викове, японците ги натъпкаха в конски вагони, по повече от стотина души в един. Обстановката напомняше склада в Баланга, само дето към мъченията им сега се прибави и движението на влака. Шепата хора в близост до вратата бяха единствените с достъп до свеж въздух, останалите бяха принудени да търпят спарената атмосфера, примесена с миазмите на фъшкии, пикня, повръщано, прах и въглероден двуокис.

Сто и петнайсет души бяха натикани във вагона, където беше изменчивият. Когато след пет часа слязоха от него, оставиха след себе си петима мъртви.

Накараха ги да седят в продължение на три часа под палещото слънце на Капиз Тарлак, след което ги преведоха през града към последната спирка от пътя — лагера „О’Донъл“. Тук се изправиха пред кошмар, с няколко величини по-грандиозен от самия марш — дванайсет хиляди военнопленници, разместени на бетонна площадка със страни по стотина метра.

Повечето от хилядите американци и филипинци стояха на опашка пред единствената чешма. Тези, които бяха тук отпреди тях, им обясниха, че ще им отнеме поне шест часа, за да стигнат до водата. Така че след като ги натикаха вътре трябваше да заемат места на опашката.

Храна би трябвало да получат на сутринта. Но японците я бавеха трети ден.

Изменчивият се подреди на опашката, въпреки че ако му потрябваше вода, можеше лесно да я асимилира от въздуха или да я извлече чрез разлагане на въглехидрати. Докато колоната бавно пълзеше напред, пленниците, които крачеха към края й, плъзгаха погледи по лицата в търсене на стари познати, скрити под маските от мръсотия и изтощение.

И тогава се случи неизбежното.

— Джими? Божичко — Джими?!

Изменчивият вдигна глава.

— Хю?

— Ти си жив?

— Ако може да се каже така. Ти също.

— Не! Исках да кажа… ти нали… видях как ти отсичат главата! След като свали онзи японец от камиона!

— Трябва да е бил някой друг. Припознал си се.

Един от японските пазачи се приближи и улови Хю за рамото.

— Повтори какво каза — произнесе той на съвсем правилен английски.

Хю се приви изплашено.

— Стори ми се, че прилича на един познат.

— Повтори! — Японецът го разтърси. — За камиона!

— Той… заприлича ми на един, който свали ваш войник от камиона. Но съм се припознал.

Войникът блъсна Хю настрана, хвана изменчивия за ръката и втренчи изпитателен поглед в лицето му.

— Аз те закопах. Видях лицето ти в дупката, докато хвърлях пръстта.

Изменчивият си припомни случката и осъзна, че това наистина е войникът, който го бе погребал.

— В такъв случай как е възможно да съм жив?

Мъжът продължаваше да го гледа, лицето му беше пребледняло. После го дръпна от опашката и го поведе към редицата бели постройки.

— Сядай! — нареди му и посочи стъпалата на една къщичка. Двама млади войници с чисти униформи дотичаха и насочиха пушките си към изменчивия. Той се поблазни от идеята да направи нещо, с което да ги предизвика да го застрелят, и с това да реши проблема. Но от друга страна, глождеше го любопитство.

Пазачът се върна с друго познато лице — беше офицерът, който бе извършил екзекуцията.

Той погледна внимателно изменчивия и се разсмя.

— Да нямаш близнак?

— Казват, че всеки имал някъде близнак.

Офицерът пристъпи напред и докосна с пръст пагоните му.

— Но не и в същия взвод, предполагам.

Каза нещо на японски и двамата войници дръпнаха Джими да стане.

— Ще проверим тази работа — продължи офицерът. — Как се казваш?

— Редник Уилям Харисън, сър — отвърна отривисто изменчивият и добави измислен сериен номер. Офицерът внимателно записа всичко в тефтерчето си, каза нещо на войниците и добави заканително: — Утре.

„До утре — помисли изменчивият — ще съм някой друг“.

Поведоха го по тъмен коридор. Под бдителния поглед на офицера един филипински тъмничар отключи друг коридор, по-тесен. Изменчивият запомни лицата и на двамата. Най-лесният план беше да разбие вратата, да убие единия или и двамата и после да излезе навън като копие на офицера.

Филипинецът го отведе при последната от шестте килии, преградена с врата от метални решетки. Изменчивият разшири ирисите си в мрака и запамети формата на ключа.

Докато тъмничарят се отдалечаваше, един дрезгав глас от мрака на съседната килия попита:

— За какво те спипаха?

— За нищо. А теб?

— За кражба на една консерва риба. Казаха, че щели да ме оставят да умра от глад.

— Навън умираме от същото. Тук поне не те пече слънцето.

Ключът изщрака и на прага застана японският офицер. Държеше бич за езда и удари с него изменчивия през лицето.

— Тишина! — кресна и излезе.

Легло нямаше, тоалетната беше метална кофа, пълна догоре, и над нея кръжаха лакоми мухи, а в основата й пълзяха червеи. На стената имаше миниатюрно прозорче, не по-високо от петнайсетина сантиметра, през което се процеждаше съвсем малко светлина. Беше обърнато на север, в сянката на някоя стряха.

Мъжът, който хленчеше на пода в съседната килия, бе единственият друг пленник в съзнание. Изменчивият чуваше хриптенето на още един, от другата страна; ако се съдеше по него, не му оставаше много.

Не беше никак трудно да изтъни тялото си и да пропълзи през решетките. Беше достатъчно силен да ги изкриви, но това щеше да предизвика шум и да остави видими доказателства, че притежава нечовешка сила. А и без това вече бе предизвикал твърде голям интерес към „Уилям Харисън“. По-добре бе да потърси друг, не тъй необичаен начин, за да избяга. Нещо, което да бъде обяснено с небрежност или подкуп.

На пода имаше отвор на канал, който вероятно отвеждаше нечистотиите в реката. Диаметърът му бе само три сантиметра. Да оформи тяло, което би могло да се промуши през толкова тесен отвор, би отнело няколко часа, а ако искаше да запази достатъчно маса, за да може после отново да възприеме човешка форма, дължината щеше да надхвърля стотина стъпки и полученото създание щеше да е твърде уязвимо и лесно за откриване.

Това обаче му даде друга идея. Той чу, че японският пазач си тръгва. След около час филипинецът захърка.

Изменчивият откъсна десния си крак с едва доловим пукот, след това тихо се съблече. Дотук не бе привлякъл ничие внимание. Кракът се преобразува във временно същество-пазач с множество пипала, зъби и нокти.

Изменчивият също започна да се преобразува, но не в червей, а в змия с размерите и формата на млад питон. Диаметърът му бе малко по-малък от отвора на прозореца.

Процесът отне близо час. Когато приключи, изменчивият само за няколко минути се сля със зъбатото създание, чиято дебелина не надхвърляше петнайсет сантиметра.

Сега притежаваше сто малки краченца, с които можеше с лекота да се катери по стените. Подаде издължено око през отвора и установи, че отвън няма никой, макар че районът на изток бе осветен от прожектори. На запад се виждаше отточната канавка.

Изменчивият се промуши през отвора и се спусна по стената: променяше цвета си, за да се слее с прашната мазилка. Проточи тяло по цялата дължина на стената, както бе виждал да правят змиите, и надзърна зад ъгъла.

Дотук добре. Вдясно бе площадът с безкрайната опашка от жадни пленници. Имаше много пазачи, но те стояха с гръб към канавката.

Удари часът да вземе решение. Щеше да му отнеме твърде много време, за да се върне в човешка форма, а и освен това змията вероятно щеше да се справи много по-добре с водното препятствие. Не биваше обаче в никакъв случай да го забележат. Изменчивият имаше страховит вид — кръстоска между боа констриктор и верижен трион, и нямаше никакво съмнение за изхода от битката с един или неколцина войници. Проблемът бе в десетината хиляди очевидци.

Той се огледа, за да намери друго решение.

Електричество.

Жиците минаваха над площадката. Изменчивият изпълзя по стълба и ги прегриза само с едно захапване. Приятен вкус на мед, прашно стъкло и мощен електрически заряд предшестваха настъпилия след част от мига непрогледен мрак.

Чуха се викове, отекнаха изстрели, запримигваха фенерчета, но вниманието на пазачите бе насочено към пленниците. Изменчивият се плъзна на земята, претича със стотината си гущерови крачета до канавката, шмугна се в нея и запълзя на юг.

От картата, която бе разглеждал в Батаан, помнеше, че заливът на Манила се намира на четирийсет километра в южна посока и че районът е насечен от множество реки и потоци. Стигнеше ли до залива, щеше да е само на шейсетина километра от Южнокитайско море.

През шестте часа, които му бяха необходими да стигне до залива, го забелязаха само веднъж — един пиян, навел се от дървен мост. Пияният изпищя и побягна. Дори някой да повярваше на невероятната му история, по времето, когато щеше да се появи на мостчето, изменчивият щеше да е много далече.

Много часове преди зазоряване канавката се разшири до затлачен канал и изменчивият неусетно се озова във водите на залива. Гмурна се към дъното и започна процеса на метаморфоза в риба.

Една акула го нападна и го прехапа на две, което малко го подразни. Но тя очевидно не хареса вкуса, защото заряза двете половини и се отдалечи. Изменчивият запълзя по дъното и като набираше допълнителна плът от раци и мекотели, постепенно придоби формата на бяла акула. По това време вече беше във водите на Южнокитайско море. От Калифорния го деляха само десет хиляди мили.