Камуфлаж

44.Апия, Самоа, 22 юли 2021

Само седмица след като го простреляха и се добра с плуване до летището, изменчивият се върна.

Шарън Валайда имаше чисто нов паспорт, шестмесечно разрешително за работа и куфар, пълен с дрехи. Беше си намерила работа по интернет в една банка в Апия, където търсеха специалист с немски и френски.

Беше прибавила към багажа си фино бельо и плътно прилепващ клин за бягане, вечерна рокля и шишенце с антиацидни хапчета, които не отговаряха на изписания отвън състав. Всяка капсула бе отворена внимателно, изпразнена от съдържанието си и напълнена с пречистена ДНК, открадната от учебната лаборатория на Хавайския университет. „Шарън“ беше сдъвкала няколко капсули по време на полета до Апия, където един служител поднесе извинения, преди да пъхне тупфера с памучето в устата й и да забърше лигавицата от вътрешната страна на бузата. Скри се за миг с пробата зад гишето, след което й махна да минава.

Изменчивият бе в мълчалива надпревара с времето. Налагаше се да си изгради убедителна легенда за отдадена на работата си банкова служителка в Апия, преди Мишел Уотсън, координаторката на „Посейдон“, да напусне по майчинство. Мишел навярно щеше да се задържи до последно, тъй като мъжът й беше безработен нехранимайко, от онези, които предпочитат да се шляят по цял ден по плажовете.

До месец и половина щеше да се появи обява с предложение за работа. В обявата нямаше да пише за млада и привлекателна жена с научна степен по бизнес администрация и океанография, но в края на краищата точно това щяха да получат.

Изменчивият нае апартамент на Бийчстрийт, на няколко пресечки от „Посейдон“, и започна да излиза два пъти на ден, за да тича покрай брега — сутрин и вечер, когато Ръсел излизаше да покара колело. Беше й казал, че използва това време, за да мисли, но едва ли бе чак толкова погълнат от мислите си, та да не забележи красивата блондинка с плътно прилепнал сребрист клин и надпис „Ничия собственост“ на гърба.

Работата в банката не беше особено тежка и дори ставаше интересна, когато викаха Шарън да превежда. През останалото време от нея се искаше да си разхожда хубавичката физиономия из офиса, с което да допринася за общото благоприятно впечатление върху клиентите.

Трима от мъжете в банката я поканиха да излязат и тя излезе и с тримата, без да позволява да бъде „обвързвана“. Имаше достатъчен опит като жена, за да знае, че мъжете са в състояние да понесат липсата на сексуална активност за известно време, ако си привлекателна и ги караш да говорят за себе си. Тримата бяха британец, американец и местен — единият сдържан, вторият нахален, третият срамежлив. От тримата местният бе най-интересен: показа на Шарън разни красиви местенца и я изведе на разходка с платноходка и гмуркане в заливчета.

Ръсел я срещаше с колелото почти всяка сутрин: стараеше се да прикрива любопитните си погледи към подскачащия й бюст, когато идваше отпред, или забавяше за известно време, когато я застигаше.

Изменчивият изигра обмисления инцидент към края на втората седмица: когато чу познатия шум от педалите, се препъна, падна и си обели коляното.

Ръсел го застигна и пусна колелото на асфалта. Шарън бе втренчила поглед в раната и я почистваше от дребните камъчета. Изменчивият бе отделил достатъчно хистамин, за да изглежда, сякаш едва сдържа сълзите си.

— Лошо ли се ударихте? — попита Ръсел леко задъхано.

— Дребна работа — отвърна изменчивият. — Само се ожулих.

— Почакайте. — Ръсел се върна при колелото и взе шишето с вода. Отвъртя капачката и изля съдържанието върху раната.

— Оох. — Макар да не почувства болка, изменчивият си наложи да трепне. — Не, нищо ми няма.

Не беше съвсем така. Усещаше познатата миризма, топлината на тялото на Ръс. Ако бе малко повече човек, сигурно щеше да се пресегне, да сграбчи Ръсел и да го притисне в обятията си.

— Имам аптечка в офиса — каза Ръсел и кимна към лабораторията, до която оставаше само една пресечка. — Елате да ви почистя раната и да я превържа. По тези места раните се замърсяват доста бързо.

— Благодаря ви, но… не бих искала да ви притеснявам.

— Ни най-малко. — Той й подаде ръка и изменчивият се изправи. Потрепна неволно от докосването на Ръс.

Подпря се на рамото му.

— А колелото ви?

— Никой няма да го вземе. Старо е и не става за нищо.

— Хората са различни тук, нали? У дома никой не би зарязал колело на улицата — веднага ще го откраднат.

— Къде е „у дома“?

— Хонолулу. По-точно Мауи.

Той кимна.

— Май не сте туристка. Виждал съм ви и друг път.

— Работя като преводач в една банка в центъра.

— Говорите ли самоански?

— Не. — Тя поклати глава и отметна елегантно един кичур, с жест, който не принадлежеше на Рей. — Френски и немски, по-слабо японски. Уча и самоански, но е доста труден.

— На мен ли го казвате? Тук съм от две години и не мога да кажа дори „подайте ми онази повехнала салата“.

— Ауми сау фуала’ау фай меа’ай ма — каза изменчивият. — Но не знам как е повехнала. — Не се беше занимавал със самоански, откакто се захвана с разшифроването на съобщението, но си спомняше доста от първите дни, когато започна да го учи.

— Много впечатляващо. Езиците май ви вървят?

Нима вече я интервюираше?

— От малка имам склонност към тях. Знам японски и малко мандарин.

— Хавайски, предполагам?

— Не — побърза да отговори изменчивият; помнеше, че Джек имаше известни познания. — Странно, но не се налага да го използвам често, а и никой не очаква, че жена с моя цвят на косата ще го говори. — Повдигна рамене. — Нещо като расизъм наопаки.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид. — Ръс махна на пазача в малката будка и отключи вратата към централната сграда. — Живеехме в Калифорния и баща ми не одобряваше, че ходя на уроци по испански. Въпреки че е най-полезният втори език там. — Изменчивият, разбира се, го знаеше.

Влязоха в познатата приемна. Ръсел настани изменчивия във фотьойла на Мишел — същия, който той се надяваше съвсем скоро да заеме официално, и започна да рови из чекмеджетата. — Аптечка, аптечка… — Извади една бяла пластмасова кутия. — Аха, ето я!

Изменчивият внезапно бе споходен от нова мисъл.

— Мога ли да ви помоля… малко ми се вие свят. Ще ми донесете ли нещо за пиене?

— Разбира се. Кола?

— Чудесно. — Шарън разкопча малкия портфейл на ръкава си.

Ръсел махна с ръка.

— За мен е безплатно. — Изменчивият го знаеше, както и че машината е зад ъгъла.

Щом Ръсел се скри от погледа му, той извъртя фотьойла така, че да е с гръб към камерата, и извади от портфейла една капсула. Строши я с палец и показалец и изсипа съдържанието й в раната. Поръси съвсем малко и по пръстите си, прибра капсулата в портфейла и зае предишната си поза. Чувстваше се малко глупаво, че проявява подобна педантичност. Но Ръсел нямаше да е Ръсел, ако не се отнасяше с подозрение към всяка нова жена, появила се неочаквано в живота му.

— Благодаря. — Изменчивият пое колата, изпи повече от половината и се огледа с любопитство. — Значи това е мястото.

Ръсел попи раната със стерилен памук.

— Да, това е мястото. Абсолютна лудница.

— Целият остров е лудница — отвърна Шарън. — Същество от далечния космос и неговата машина.

Той поклати глава и хвърли памука в кошчето.

— Има и други обяснения. Но не са по-малко странни. — Ръсел разклати флакона с антисептик и внимателно напръска коляното.

— На вас кое обяснение ви харесва най-много?

— Всяко има добри и лоши страни. — Той я превърза. — Какво мислят колегите ви в банката?

— Повечето говорят за НЛО. Един от мъжете е убеден, че е било каскада и че всички ще ви се смеят, когато се разкрие.

Той се изправи.

— Готов съм да се обзаложа, че не е последното. Между другото, разговарях с кинаджиите. Засега експлоатират шумотевицата в своя полза, но са не по-малко изненадани от всички.

— Точно това му казах и аз. Сигурно наблизо щеше да има някой с камера. Иначе защо ще прахосват толкова пари?

— Да, така е. Можете ли да свивате коляното?

Изменчивият бавно сгъна крака си.

— Мисля, че всичко е наред. — Улови Ръс за ръката и се изправи. — Благодаря ви.

— Къде ще обядвате? — попита неочаквано той и се засмя смутено.

— Днес съм заета — отвърна Шарън, за да не изглежда, че е твърде лесна. — Но утре съм свободна. — Тя му подаде ръка. — Шарън Валайда.

— Ръсел Сътън. По обяд в „Дъждовната гора“?

— За мен ще е удоволствие. — Изменчивият му се усмихна, питаше се дали трапчинките му са достатъчно сладки. — Моят рицар в сияеща броня.

— Велосипедист с шише вода. — Той я изпрати до изхода. — До скоро. — Почака, докато Шарън се отдалечаваше с накуцване, после тръгна да си прибере колелото.

„Възможно ли е да е това?“ — питаше се. Жената не приличаше по нищо на Рей, но се предполагаше, че може да прилича на когото пожелае.

Добута колелото, подпря го на стената и влезе. Взе от лабораторията ръкавици и найлонова торбичка. Върна се на рецепцията, извади окървавения памук от кошчето и го прибра в торбичката. Изпразни кутията от кола в мъжката тоалетна и също я прибра, след което написа отвън с флумастер „Шарън Валайда“.

Докато обмисляха всички възможни подходи, които би могъл да опита един извънземен, за да се добере до обекта, се съгласиха, че най-вероятният ще е да използва отново слабостта на Ръсел към жените — по-точно към хубавите жени. Ако Шарън беше дребна привлекателна азиатка, той със сигурност щеше да изпита много по-силни подозрения.

Част от него искаше в пробата да не открият ДНК, за да хлопнат капана. Друга част просто мечтаеше тя да се окаже секси блондинка с чувство за хумор и нечуждоземен разум.

Остави торбичката на бюрото с бележка за Наоми. Излезе и погледна километража на велосипеда. Само четири мили. Трябваше да измине поне още една.

Яхна колелото и се отправи в посоката, в която бе поела Шарън, но не я видя. Прибрала се беше, за да се изкъпе, или може би за да провери маслото на другата си летяща чиния.

Унесен в мисли, втренчил невиждащ поглед в монитора, Ръсел се стресна, когато Наоми постави торбичката на бюрото пред него, заедно с парче от кутията кола.

— Боя се, че твоята Шарън си има ДНК в изобилие. Следващият ход е твой.

— Така ли? А, да, обядът.

— Надявам се да ти хареса вкусът й. — Наоми му намигна подигравателно. Ръсел смачка един лист на топка и я метна по нея.

След това се върна към тайното съобщение. Опитваше се да създаде уебсайт, който би могла да разбере само Рей. Наричаше се „Р и Р в мрака“ и бе украсен с три нейни снимки — от излета до надгробния камък на Стивънсън, часове преди тя да го отведе в онзи хотел.

Беше прегледал набързо една книга на Стивънсън и не хареса почти нищо освен един кратък пасаж, който реши да използва:

След това добави трийсет числа от посланието на обекта:

А най-отдолу написа:

Имаше и кутия със „сродни“ понятия, която би трябвало да привлече всеки сърфиращ точно по този въпрос към сайта. Той написа „Посейдон“, „Апия“, „чуждоземен обект“, „пришълец“, а накрая добави „Рей Арчър“ и „Ръсел Сътън“. Знаеше, че първите, които ще налетят на сайта като пчели на мед, ще са агентите от ЦРУ, но нямаше никакъв начин да го избегне. Предполагаше, че Рей ще е достатъчно умна да се сети за това.

„Дъждовна гора“ бе носталгично кафене в стил деветдесетте и обстановка като в джунглата. Бамбукови мебели, палми, синкава светлина и пелена от ситни капчици, плюс гневен, но приглушен рап за фон.

Ръсел се чувстваше малко разголен с късите си панталони и ризата с навити ръкави. Беше краят на седмицата, но Шарън дойде направо от работа и носеше строг бизнес костюм. Разхлаби вратовръзката си и попи капчиците пот от челото си със салфетка.

— Трябваше да избера някое място с климатик.

— Радвам се, че не си. Умирам от студ в банката. — Тя си свали сакото.

— Винаги ли си живяла в тропиците?

— На горещина имаш предвид? Ами да. А ти?

— Всеки път, когато са ми предлагали. — Ръсел й разказа, че израсъл в Дакота. И как откакто отишъл в колеж във Флорида, не бил виждал истинска зима.

— Единствените ми срещи със студа са под водата, когато се гмуркам надълбоко с водолазен костюм.

— И моите също. — Тя прикри уста с ръка и се засмя. — Става ти топло само когато се изпишкаш.

Той й наля чаша леден чай.

— Имаш ли опит в гмуркането?

— Не особено голям, от училище. Сега излизам само с шнорхел. Един колега от работата ме води миналата седмица на рифа Палоло — показа ми гигантските миди. Направо да не повярва човек!

— Да, гледката е незабравима. — Той наля. — Това ли си учила — морска биология?

— Не, завърших бизнес администрация. Втората ми специалност е океанография — оттам и леководолазният ми опит. Изкарах един летен курс в Калифорния. — Всъщност изменчивият бе ходил там като професор, не като русокоса студентка, но университетската база данни щеше да потвърди, че Шарън Валайда е била в Калифорния и е получила леководолазен разряд.

— Аз също съм ходил там — каза той. — Имам предвид с компанията — „Посейдон“. Правихме някои проучвания в залива.

— Преди да откриете извънземния и неговата консерва?

— Е, отначало не знаехме какво е. Засякохме го със сонара, но го оставихме за по-късен етап. Мина известно време, преди да слезем и да го проучим. — Той махна с ръка към пътя зад прозореца. — А после се случиха онези неща.

— Сигурно е било ужасно вълнуващо.

— Вълнуващо и същевременно разочароващо. Не стигнахме доникъде. А вие какво правите, за да си осигурявате вълнения? Или разочарования.

— Не зная. Излизам да бягам, спъвам се, падам. — И двамата се засмяха. — Обичам да пътувам. Родителите ми починаха, когато бях в колежа, преди десет години.

— Моите съболезнования…

Тя вдигна ръка.

— Времето лекува всичко. Оставиха ми малко пари и отидох на обиколка из Европа, после в Япония. Сега, когато парите свършиха, съжалявам, че не продължих обучението си. С бакалавърска степен не се стига далече.

— Все още сте млада. Можете да се върнете към ученето.

— На трийсет и една не съм чак толкова млада. — Тя се загледа в димящия чай. — Поне за приемната комисия.

— Бизнес ли смятахте да учите?

Тя поклати глава.

— Може би макроикономика. Икономика на Тихоокеанския басейн. Но по-скоро ме интересува океанографията. Мога да изкарам няколко семестъра задочно.

— Не ви трябва още една бакалавърска — каза той. — По-добре отделете няколко години и защитете докторат. Нашият малък извънземен обект няма да избяга никъде.

— Не можете да сте сигурни. Може пък да реши да се върне в Алфа Центавър.

Донесоха сандвичите. Ръсел махна горното парче хляб и наряза внимателно останалото на дълги ленти. Завъртя чинията на деветдесет градуса и го наряза още веднъж. Изменчивият си спомни този навик и се засмя.

— Спестявам поне стотина калории — обясни той. — Нали знаете, журналистите са абсолютно уверени, че обектът идва от далечния космос. Това е най-лесното обяснение. Опитваме се да измислим нещо не толкова банално.

— Като какво например? Секретна военна разработка?

— Или че винаги е бил там долу. Знаете ли какво ужасно изпитание е всичко това за физиците и химиците?

— Мога да си представя.

Той отхапа, после посоли обилно сандвича. Изменчивият знаеше, че ще го направи.

— Няма никакво значение дали това нещо е местно, или от друга галактика. И в двата случая появата му означава, че съществуват фундаментални закони, които не познаваме или не разбираме… природата на нещата. — Ръс лапна едно късче и продължи: — Такъв хаос… вече в нищо не можем да сме сигурни.

— Защо пък да не сме? — Изменчивият почна да реже сандвича си по същия начин. — В училище какво ни учеха? Физиката на Галилей е заменена от тази на Нютон, той пък е погълнат от Айнщайн, после Холинг вижда сметката на Айнщайн…

— Хокинг преди Холинг, ако искаме да сме точни. Но това е различно. Сякаш всичко действаше до осмия десетичен знак, а после някой каза: „Я почакайте! Забравихте за магията“. Защото точно това е проклетото нещо. — Той се разсмя. — Обичам го. Но от друга страна, аз не съм физик.

— Да, физиците сигурно са полудели. — Тя лапна парченце от сандвича.

— Трябва да видите електронната ми поща. Всъщност време е аз също да видя какво става там. Тази незаменима жена, Мишел, изхвърля деветдесет и девет процента от писмата, преди изобщо да съм ги погледнал.

— Тя разбира ли от физика?

— Ами… тя е като вас — счетоводител с курсове по различни научни дисциплини. Но чете всичко и познава доста добре текущото състояние на научния прогрес.

— Значи не ги изхвърля, а ги чете. А вие поне поглеждате ли ги?

— О, да. Поне онези, които имат развлекателна стойност — наричаме ги „досиетата X“. Всеки петък се събираме с Джейн, нашия космически специалист, за да ги прегледаме. Доста е забавно, наистина.

— Поне веднъж получихте ли нещо полезно?

— Все още не. — Той свъси вежди. — Но скоро нещата ще се променят. Ще изкараме пред обществеността един факт, който пазим в тайна. Ще ми се да можех да ви кажа.

Изменчивият се радваше, че не може. Но женското любопитство повеляваше да постъпи иначе.

— О, хайде сега! Кажете ми!

Той се усмихна.

— Ще ви кажа в понеделник, ако ми обещаете да обядваме заедно.

— Съгласна. Може ли да доведа едно приятелче от „Седмични световни новини“?

— Вашето приятелче вече ще е заело позиция в офиса. Официалното изявление ще е в девет.

— Наистина ли мислите, че ще се освободите до обяд?

— Казах ви твърде много. — Той се огледа. — Тъкмо затова избрахме да е в понеделник. Никакви полети до вторник сутринта. Ще имаме време да наблюдаваме как се развива процесът.

Изглеждаше обезпокоен. Изменчивият го потупа по ръката.

— Мама е тук.

— „Мама е тук“! — Той се засмя. — Не го бях чувал от дете.

Внимателно.

— Майка ми ми го казваше всеки път, когато се притеснявах за нещо.

— И моята. — Той видимо се отпусна. — Как вървят нещата в банката?

— Там има много мили хора — отвърна Шарън. — Работата не е никак трудна. Няколко пъти на ден ме викат да превеждам на някой клиент. Да му покажа документацията или само да помогна в попълването на бланката. В обявата постът се определя като „международни връзки“ и това изчерпва всичко.

— Апия по-малка ли е, отколкото очаквахте?

Шарън сви рамене.

— Бях чела за нея. Нищо изненадващо… освен вашата компания. Очаквах да сте повече, между другото.

— О, не сме никак малко — петдесетина души. Гледаме обаче да не се набиваме в очите на хората.

— И този ваш извънземен — или „тази“? Беше на първата страница на всички вестници в Хонолулу. Открихте ли я? — Тя замижа засрамено и поклати глава. — Прощавайте. Не биваше да питам.

— О, не, съжалявам, че не успяхме. Обичам да ме показват на страниците на жълтите вестници.

— Значи не вярвате, че е в някое тайно крило на военновъздушната болница в Паго Паго?

— Не, затворена е в Розуел, Ню Мексико. — Той се засмя. — Още преди вие да се появите на бял свят.

Всъщност изменчивият бе посещавал два пъти Розуел, като жонглиращо джудже и като стажант по антропология.

Значи в понеделник смятаха да разкрият, че обектът им е отговорил кодирано — или само, че е отвърнал. Изменчивият се зачуди по какъв начин това би могло да промени положението и какво би могъл да направи, за да увеличи шансовете си да получи работата.

Ръсел сам му подсказа една възможност.

— На работа ли сте утре?

— Не, всички ще ходят на църква. Без мен.

— Аз също съм свободен. Искате ли да излезем на пикник с колела?

— Божичко, не съм карала колело от колежа. Бих могла да опитам. Предполагам, че мога да наема някъде.

— Ще ви дам резервното си. — Той се почеса по брадичката. — Обикновено ходя до Фатумес или залива Фагалоа, но това ще е малко далече за вас, щом не сте привикнали. По-добре да останем в района, може да отскочим до Палоло или да слезем на нашия бряг, да поплуваме и да хапнем.

— Рифът стига ли дотам?

— Не, но плажът е чудесен. Местните деца го обожават. Миналата седмица поставихме преграда срещу акули.

— Има ли много акули наоколо?

— Досега видяхме една, но каква! Голяма акула чук — нападна една от лодките ни и отхапа парче от нея! След този случай айга — това е местната фамилия, която притежава брега — ни помоли да опънем защитна мрежа. — Той нарисува с пръст върху покривката залива и мрежата. — Ние я купихме и осигурихме работници.

Интересно предизвикателство, помисли си изменчивият. Акулата чук би могла да се превърне в делфин и да прескочи ограждението.

— Чудесно предложение. Там има ли масички за пикник?

Той кимна.

— И скара също. Хайде да бъдем истински американци. Знам едно място, където продават чудесни наденички. Ще купя и ще ги сложа в хладилника.

Уговориха се да се срещнат при ваканционното селище Ваяла на следващата сутрин и да носят бански, след което Шарън се отправи към климатизирания офис на банката.

Докато въртеше педалите към лабораторията, Ръсел разсъждаваше върху това, в което постепенно се забъркваше. Не можеше да си позволи да има приятелка, трябваше да остане „свободен“ до завръщането на Рей — тоест на пришълеца. Това беше едно от условията на плана им за залавяне на съществото, след като решиха, че най-вероятно ще повтори изпитания начин да се добере до сърцето на Ръсел. Или може би до Джейн или Джек. Всеки новопоявил се в живота им трябваше да бъде подложен на ДНК тест.

Изкушаваше се от идеята да обсъди с другите възможността извънземният да е намерил начин да синтезира собствена ДНК. Най-малкото, което можеше да направи, бе да продължава да следи действията и поведението на Шарън, въпреки че бе преминала първото изпитание — всичко това, разбира се, в името на науката.