Ръсел Сътън бе приключил с дълга си пред правителството на Съединените щати още в началото на века, когато работеше по две скучни програми за изследване на Марс. След като се провали и втората, той махна за сбогом на Чичо Сам и космоса като цяло и се върна към първата си любов, морската биология.
Все още бе мениджър и — естествено — инженер, но сега ръководеше скромна фирма с гръмкото название „Посейдон Проджектс“. Разполагаше с дванайсет сътрудници, половината с научни степени. Разработваха едновременно най-много по два-три проекта, тайни планове за извличане на полезни изкопаеми, поръчани от различни компании, и за изследователска работа на дъното. Славеха се като вещи в занаята, държащи на сроковете — и бяха дискретни докрай. Можеха да си позволят да откажат повечето предложения, най-вече онези, които не им се струваха интересни или бяха свързани с някоя правителствена организация.
Всичко това можеше да обясни защо Ръс не беше особено ентусиазиран, когато вратата на кабинета му се отвори след кратко и енергично потропване и на прага застана непознат мъж, облечен в адмиралска униформа. Първата мисъл на Ръс бе, че е крайно време да си вземат портиер; втората — как най-бързо да се отърве от този тип, за да не му хаби времето.
— Доктор Сътън, аз съм Джек Халибъртън.
Това вече беше интересно.
— Чел съм книгата ви в прогимназията. Но не знаех, че работите за военните. — Мъжът му се стори смътно познат, вероятно от снимката на гърба на „Батискафски изследвания и измервания“, макар че сега не носеше брада и косата му бе оредяла. Все още приличаше на Дон Кихот на диета. — Седнете. — Ръс махна към единствения стол, на който нямаше купища книги и списания. — Но нека ви кажа още в началото, че не работим за правителството.
— Зная. — Мъжът седна на стола и пусна фуражката си на пода. — Една от причините да съм тук. — Дръпна ципа на синята си чанта и извади запечатана папка. Завъртя я на масата, опря палец в долния й ляв ъгъл и папката се отвори. След това я побутна към Ръсел.
На първата страница нямаше заглавие, а само надпис с големи червени букви: „Строго секретно — да не се копира“.
— Не мога да чета подобни документи. Тук пише…
— Материалът не е секретен. Никой в службата, освен малочислената ми изследователска група, не знае за съществуването му.
— Но вие сте тук като представител на правителствена организация, нали? Защото униформата едва ли е единственото облекло в гардероба ви.
— Защитна окраска. Ще ви обясня. Но първо хвърлете едно око на материала.
Ръс се поколеба, после погледна папката. Първата страница бе неясна фотография на предмет с формата на пура, заобиколен от размазани сивкави петна.
— Това е снимката при откриването. Правехме позитронна радарна карта на падината Тонга-Кермадек…
— Защо, за Бога?
— Това е засекретената част. Която всъщност няма значение.
Ръсел изведнъж изпита странното усещане, че е стигнал до някой от онези кръстопътища в живота, които водят до неочаквани промени, и това никак не му се понрави. Той се завъртя с креслото и впери поглед в осеяната с всякакви снимки и карти от текущата им дейност стена. От прозореца се разкриваше успокояваща гледка към море Кортес, в момента съвсем спокойно.
Обърнат с гръб към Халибъртън, той каза замислено:
— Не мисля, че фирмата ми е в състояние да се заеме с подобно нещо оттук.
— Напълно съм съгласен. Избрахме друго място. Самоа.
— Да бе. Жега, влага и отвратителна храна.
— Аз пък си мислех за хубави момичета и липса на зима. — Гостът намести с пръст очилата си. — А и храната не е толкова лоша, ако нямате нищо против американските ресторанти.
Ръсел се завъртя и впери поглед в снимката.
— Трябва да ми кажете защо сте били там. Да не би флотът да е изгубил нещо?
— Да.
— Вътре имаше ли хора?
— Не мога да отговоря.
— Току-що отговорихте. — Той прелисти следващата страница. Снимката бе много по-контрастна.
— Това не е от позитронна емисия.
— Напротив. Но е сбор от няколко различни ъгъла, с изчистване на шума.
„Добра работа“ — помисли Ръсел.
— И на каква дълбочина е това чудо?
— Падината е дълбока седем мили. Обектът е на дванайсет метра под пясъка.
— Земетресение?
Мъжът кимна.
— Преди четвърт милион години.
Ръсел го изгледа.
— Не ми ли е познато от един стар роман на Стивън Кинг?
— Погледнете следващата снимка.
Тази беше цветна и с отлично качество. Предметът лежеше на дъното на дълбока дупка. Ръсел се замисли за мащабите на изкопните работи — и за цената.
— И във флота не знаят за това?
— Не. Макар че използвахме тяхно снаряжение.
— Открихте ли онова, което са изгубили?
— Ще го открием. Идната седмица. — Униформеният се загледа през прозореца. — Налага се да ви гласувам доверие.
— Няма да ви предам на флота.
Мъжът кимна и продължи, подбираше внимателно думите си:
— В същата падина е изгубена и една тяхна подводница. Само на трийсет мили от този… предмет.
— Но вие не сте докладвали за него. Защо?
— Работя във флота от почти двайсет години. Всъщност следващия месец ще станат двайсет. И без това смятах да се пенсионирам.
— Разбити илюзии?
— Никога не съм имал „илюзии“. Преди двайсет години исках да напусна академичната работа и флотът излезе с интересно предложение. Възможности за чудесна кариера. Излишно е да казвам, че след всички тези години не вярвам нито на военните, нито на правителството. Междувременно събрах малък екип от мъже и жени, които имат сходни виждания. Смятах да ги взема с мен, след като се пенсионирам — да си направя фирма като вашата.
Ръсел се надигна и си сипа кафе от машината. Предложи и на Халибъртън, но той отказа.
— Мисля, че се досещам накъде биете.
— Така ли?
— Както казахте, възнамерявате да се пенсионирате и да си направите фирма. Но ако изведнъж „откриете“ това нещо, правителството може да се заинтересува от странното съвпадение.
— Добре казано. Погледнете следващата страница.
Беше увеличена снимка на обекта. В овалната му повърхност се отразяваше сондата, направила снимката.
— Опитахме се да вземем проба от метала за анализ. Счупи всички свредели, които изпробвахме.
— Даже диамант?
— По-твърдо е от диамант. И по-масивно. Не можахме да определим плътността, защото не успяхме да го помръднем, камо ли да го вдигнем.
— Мили Боже!
— А бихме могли, дори да беше атомна подводница. Не е дори една десета от нейните размери. Можехме да го вдигнем, ако е от олово. Дори ако е от чист уран. Но е по-плътно от тях.
— Ясно — промърмори Ръс. — И тъй като ние извадихме „Титаник“…
— Може ли да бъда откровен?
— Разбира се.
— Бихме могли да го вдигнем с техника, сходна на вашата. И да приберем печалбата, която щеше да е значителна. Само че остава открит въпросът за връзките ми с флота.
— И така, какъв е вашият план?
— Съвсем прост. — Халибъртън извади от папката карта и я разгъна на бюрото. — Ще получите поръчка за Самоа…