Камуфлаж

17.Батаан, Филипините, 7 декември 1941

Много от другарите на Джими от подготвителния лагер прекосиха Тихия океан заедно с него, за да постъпят в редовете на Четвърти корпус на морската пехота, разквартируван в Шанхай. Пристигнаха през ноември 1941 и едва бяха стъпили на сушата, когато отново ги натовариха на кораби, този път за Филипините, където трябваше да участват в подготовката за отбрана на остров Корегидор.

Военноморското командване знаеше, че е само въпрос на време японците да атакуват американските сили в Тихия океан. Щатите бяха прекъснали търговските си връзки с Япония през юли и бяха замразили авоарите на японските търговски дружества в американските банки. Флотът и сухопътните сили се стараеха да разположат частите си в най-уязвимите места по тяхна преценка. Това включваше на първо място Филипините, преграждащи японския достъп до Индокитай.

Четвърти корпус бе разположен на Корегидор. Един отряд, в който бе включен и Джими, бе пратен в малка база на полуостров Батаан. Наричаха го „шибаното разпределение“, защото бе твърде далеч от развлеченията, предлагани в Манила, но тогава още никой не знаеше колко по-големи неприятности ги очакват в близкото бъдеще.

Когато на седми сутринта японците атакуваха Пърл Харбър (при Джими по това време вече беше осми), в Манила обявиха въздушна тревога и американските изтребители излетяха в очакване на нападение. Но тревогата се оказа фалшива, от японските самолети нямаше и следа. Самолетите кацнаха и когато след няколко часа японците наистина се появиха откъм слънцето, нямаше кой да ги предупреди.

Батаан и Корегидор бяха подложени на тежки и непрестанни бомбардировки и същевременно лишени от въздушна подкрепа. Междувременно японците стовариха десант в северната и южната част, на Лусон и Минданао.

Според предварителния военен план отпреди Пърл Харбър всички американски сили трябваше да се изтеглят на юг към Батаан и да задържат позиция там, като забавят настъплението на японците. Вместо това генерал Макартър поведе войските си към брега, където се стоварваха японците.

Макартър разполагаше със 120 000 филипински войници, повечето запасняци, които никога не бяха стреляли с оръжие, и около 12 000 американци. Те превъзхождаха числено японците, но не и по въоръжение, и прибързаното решение на генерала доведе до истинска катастрофа. Макартър се върна към първоначалния план едва на 27 декември и след седмица всички части на Лусон трябваше да разчитат на ограничените ресурси на Батаан, където бе разквартируван и Джими. Скоро към тях се присъединиха хиляди филипински цивилни, бягащи от нашествениците. След две седмици хранителните дажби бяха намалени наполовина, през февруари ги смъкнаха до хиляда калории дневно, основно ориз. Месо получаваха само когато колеха гладуващите коне и мулета.

Изправен пред неизбежно поражение, Макартър реши да се евакуира заедно с целия си щаб в Австралия, докато японците продължаваха да настъпват през Батаанския полуостров.

През април те вече бяха обкръжили американските позиции. На осми април генерал Уейнрайт събра всички годни за бой части за последна отбрана на Корегидор, а на деветнайсети официално предаде позициите в Батаан.

Изменчивият наблюдаваше всичко това с повишен интерес. На два пъти беше убит от самолетни бомби, но в хаоса не беше никак трудно да събере разпръснатите си части през нощта и да се появи като оцелял късметлия. Беше се постарал да имитира загубата на тегло, която показваха всички около него, като се смъкна от осемдесет и пет до измършавелите седемдесет килограма.

Когато чуха за капитулацията, някои от войниците решиха да рискуват да преплуват широкия две мили и гъмжащ от акули проток до Корегидор. Изменчивият би могъл да го направи с лекота, разбира се, като се превърне временно в някоя от лакомите акули, но се отказа. Какъв смисъл, след като Корегидор също бе обречен?

Приятелят му Хю, който не се отделяше от него още от подготвителния лагер, му заяви, че е готов да опита, макар че шансовете му да успее бяха нищожни — призна, че не би могъл да преплува две мили дори в градски басейн.

— Мисля си обаче — рече той, — че дори удавянето няма да е толкова лошо, сравнено с това, което проклетите жълтури смятат да направят с нас.

Думите му бяха пророчески за всички — с изключение на изменчивия. Очакваше ги двуседмичен преход от Батаан до концентрационния лагер, под палещото слънце и без вода и храна. Заповедите, които японците бяха получили в Манила, гласяха: „всеки американски военнопленник, който не е в състояние да извърви пътя до най-близкия концентрационен лагер, трябва да бъде застрелян на място“. Последните всъщност щяха да са късметлии.

Изменчивият, Хю и още неколцина техни другари бяха в радиокабината, когато пристигнаха японците. Петима млади войници с поставени на пушките щикове нахлуха в тясното помещение и започнаха да крещят. Гласовете им ставаха все по-силни и настойчиви и изменчивият осъзна, че те очакват пленниците да говорят японски. Какво ли още не знаеха за тях?

От жестовете им пленниците разбраха, че от тях се иска да се съблекат. Един от войниците бе твърде бавен и го намушкаха с щик в бедрото, което предизвика шуртене на кръв, болезнен вик и смях у японците.

— О, Божичко! — прошепна изплашено Хю. — Те ще ни убият!

— Опитай се да запазиш спокойствие — посъветва го изменчивият, като едва помръдваше устни. — Заяждат се само с тези, които привличат внимание. — Този урок бе научил от сержанта в подготвителния лагер.

Войниците преровиха дрехите и един от тях намери японска монета. Вдигна я във въздуха и започна да крещи.

— Не е моя — отвърна един от американците. — Казаха ни да не носим такива фъшкии.

Войникът зад него го удари с приклад в главата и мъжът падна на колене. Последва втори удар, но после прозвуча рязка команда.

Старшият на японците посочи с жестове на американците да вдигнат поваления си другар. От ушите на нещастника течеше кръв и той се гърчеше в конвулсии. След това нападателите излязоха също тъй внезапно, както бяха нахлули.

Един от американците коленичи до ранения и внимателно го обърна по гръб. Виждаше се само бялото на очите му. На устата му имаше засъхнала слюнка, примесена с кръв. По главата му се стичаше прозрачна течност.

— Спукали са му черепа — промълви изменчивият.

— Ще умре ли?

— Не зная, но травмата е много сериозна. — Изменчивият разрови дрехите и откри своите. — По-добре да се облечем.

— Джими е прав — потвърди Хю и се наведе да потърси своите дрехи. — Сигурно ще ни избият всички, но не ми се иска да мра гол.

Докато се обличаха, на прага застана друг японски войник. Носеше чиста униформа и нямаше пушка. Посочи голия мъж на пода и нареди на английски:

— Погребете го.

— Но той не е умрял — възрази приятелят му.

— Така ли? — Офицерът извади пистолета си, наведе се, пъхна дулото в устата на ранения и стреля. Изстрелът отекна оглушително в малкото помещение. Кръв и парченца мозък се пръснаха по пода.

— Сега вече може да го погребете — каза офицерът, прибра пистолета в кобура и излезе.

Приятелят на убития скочи след него. Двама от американските войници се опитаха да го спрат, но той се изтръгна от ръцете им. На вратата обаче спря и изруга:

— Копелета. Шибани жълти копелдаци!