Камуфлаж

6.Сан Гилермо, Калифорния; 1932

Малко след Нова година изменчивият започна да съставя собствени изречения, но съвсем опростени. Най-често те не носеха никакъв смисъл или притежаваха странна символика. Детето все още не беше „съвсем наред“, както нервно повтаряше майката на Джими.

Не се налагаше изменчивият да се сдобива с интелигентност, защото разполагаше с интелигентност, но трябваше да се опита да разбере какво представлява човешката интелигентност. Доста голям скок от морските обитатели, сред които бе прекарал… доста дълго.

Съществото произхождаше от раса с висока степен на социална организация, но бе забравило всичко за нея преди хиляди години. На Земята бе живяло като колония от индивидуални същества в горещите тъмни дълбини, преди това дълго време бе само килим от протоплазма. За кратко се бе присъединило към един рибен пасаж, но най-пресният му опит, от последните десетки хиляди години, бе на самотен хищник.

Изменчивият виждаше ясно, че хищническата природа е неотменна част от нрава на хората: те се намираха на върха на хранителната верига и продължаваха да се хранят с тези под тях. Отначало изменчивият се опитваше да разбере начина, по който е устроено обществото им, като се базира на следните схващания — храната се добива на тайни места, приготвя се и се доставя, неизвестно как.

Семейната клетка, към която се бе приобщил, бе организирана около поднасянето и консумирането на тази храна, макар че имаше и други функции. Изменчивият позна процесите на охрана и обучаване на малките, наблюдавани от времето, когато бе живял с техните морски предци, но нямаше никаква представа за секса и съвкупяването — всяко приближаване на друг едър хищник за него бе проява на агресия, на неизбежна заплаха. Неговият вид бе престанал да се възпроизвежда преди милиони години и този анахронизъм бе изчезнал заедно със смъртта. Изменчивият не познаваше добре фактите от тукашния живот.

Поне една жена не би имала нищо против да му предаде нужните уроци.

Всеки път, когато оставаше сам, изменчивият се упражняваше да променя външния си вид — използваше хората като модели за подражание. Смяната на лицевите черти не бе особено трудна, мускулите и мастната тъкан можеха лесно да се разположат по различен начин и процесът бе относително безболезнен. Реконструирането на черепа обаче бе придружено с известни страдания и му отнемаше поне десетина минути.

Промяната на цялото тяло отнемаше около час болезнена концентрация и се усложняваше, ако новото тяло притежаваше по-голяма или по-малка маса от тази на Джими. За по-малка маса изменчивият махаше една ръка или крак и преразпределяше съответно остатъка. Отделената част щеше да отмре, освен ако не се налагаше да бъде използвана по-късно, но това нямаше особено значение, защото дори мъртва тя пак можеше да осигури строителен материал за експериментите.

Създаване на по-голямо тяло налагаше да се набави допълнителна плът, което не бе никак лесно. Изменчивият асимилира Рони, старата немска овчарка на семейството, за да пресъздаде охраненото тяло на бащата на Джими. Разбира се, Рони беше мъртъв, когато го конструира отново — изменчивият остави трупа му пред вратата на стаята си и родителите предположиха, че кучето е отишло да се сбогува със сина им, преди да напусне този свят. Колко мило, наистина!

Изменчивият беше виждал господин Бери по бански и около деветдесет процента от реконструкцията отговаряха на действителността. Другите десет процента биха накарали госпожа Бари да припадне.

Скрит на тъмно в спалнята на Джими, изменчивият можеше също така да се освободи от една ръка и част от единия крак и да се превърне в скулптура от плът, наподобяваща формите на сестра Дебора, или поне тази част, която различаваше под тясно пристегнатия й корсет. Крайният резултат притежаваше толкова детайли, колкото и манекен от витрина. За повече съществото се нуждаеше от подробна информация за женското тяло, с каквато, във времето, в което живееше, не можеше да се снабди толкова лесно.

Щяха да са му нужни още много месеци, докато овладее изкуството да общува с противоположния пол, макар че поне що се отнасяше до един негов представител не се нуждаеше от толкова продължителна подготовка. Точно в 7:30 сестра Дебора влезе с подноса със закуска.

— Ако обичате, съблечете се и си окачете дрехите на закачалката — каза изменчивият.

Не беше ясно дали Дебора позна гласа на доктора. Все пак успя да се овладее и да не изпусне подноса.

— Джими! Не говори глупости!

— Моля — повтори Джими с любезна усмивка, докато тя наместваше подноса в скута му. — Много бих искал.

— Аз също — прошепна тя и погледна през рамо, за да провери дали вратата е затворена. — Какво ще кажеш за довечера? След като се стъмни?

— Мога да виждам в тъмното — отвърна той с нейния глас, нисък и дрезгав. Тя мушна ръка под пижамата му и когато го докосна по пениса, една неизползвана досега верига се затвори и той се уголеми и изправи с нечовешка бързина.

— О, Божичко! — възкликна тя. — Тази нощ, нали?

— Тази нощ — повтори съществото. — О, Божичко!

Усмивката й бе кръстоска между невинно изумление и зле сдържано сладострастие.

— Странно момче си ти, Джими. — Тя отстъпи към вратата, повтори беззвучно: „Тази нощ“ и излезе.

Междувременно изменчивият насочи вниманието си към еректиралия си член и се зае да експериментира с него. Неочакваният резултат доведе до изясняване на цял клас необясними досега поведенчески реакции при млекопитаещите, на които бе ставал свидетел — най-вече делфини и китове.

Учителят по музика дойде за провеждания два пъти седмично урок и остана стъписан от внезапната промяна в способностите на Джими. Момчето бе истинска загадка от самото начало — учителят знаеше, че преди инцидента Джими бе вземал уроци от десет до тринайсетгодишна възраст, но се бе отказал: били му скучни и интересите му били насочени другаде.

Настоящият учител, Джеферсън Шефилд, бе нает по настояване на доктор Гросбаум. Неговата специалност бе музикална терапия и благодарение на търпеливите му усилия немалко умствено увредени пациенти бяха получили така желания покой.

Изпълнението на Джими на пиано бе сходно на гениално-идиотските му способности да наизустява — той можеше да повтори всичко, което изсвири Шефилд, нота по нота. Оставен без пример за подражание, или спираше да свири, или възпроизвеждаше някой от уроците на Шефилд.

Но тази сутрин младежът се зае да импровизира. Веднага щом се настани пред клавишите, засвири прочувствено, създаваше музика от суровия материал на уроците, но с осезаеми вариации и интригуващи промени.

Свири точно един час и чак когато спря, вдигна глава от клавишите. Шефилд и почти цялото семейство се бяха скупчили около него и го гледаха изумени.

— Трябваше да разбера нещо — произнесе изменчивият, без да се обръща конкретно към никого. Но след това извърна очи към Дебора и погледът му я накара да потрепери.

Същия ден доктор Гросбаум бе поканен на обяд. Изменчивият осъзна, че вероятно е допуснал много сериозна грешка, и се затвори в себе си.

— Момче, това, което направи, беше чудесно — обърна се към него Шефилд. Докато говореше, кимаше с видимо одобрение. — Чудя се каква може да е причината за тази внезапна промяна? — Кимна още веднъж и после сви озадачено рамене. — Чакай, сетих се! Нали каза, че си искал да разбереш нещо?

— Да — отвърна изменчивият във внезапно настъпилата тишина. — Исках да разбера нещо. — Поклати глава и се поправи. — Исках да науча нещо.

— Това вече е напредък — каза Гросбаум. — Уточняване на значението.

— Исках да открия нещо — продължи изменчивият. — Исках да съм нещо. Исках да съм… някой.

— Свиренето на пиано те кара да се чувстваш различен, така ли? — попита Гросбаум.

— Някой различен — повтори изменчивият, втренчил поглед във въздуха над главата на Гросбаум. — То ме прави… превръща в някой друг.

— Музиката те превръща в друг човек — повтори Шефилд развълнувано.

Изменчивият обмисли думите му. Даваше си сметка, че не разбират за какво говори. Всъщност той имаше предвид онази нова част от тялото си, за която още нямаше название, но знаеше, че може да се втвърдява, а после да отделя секрет. Но тъй като вече бе осъзнал, че хората се държат странно, когато става дума за тази част, реши да не им демонстрира новите си познания по въпроса, въпреки че в момента частта отново се бе втвърдила.

Забеляза, че погледът на Гросбаум се плъзга към тази част, и побърза да редуцира кръвотока, за да намали изпъкването й. Но докторът я бе забелязал и веждите му лекичко се повдигнаха.

— Не е само музиката — рече той, — нали?

— Само музиката — отвърна изменчивият.

— Не те разбирам.

— Не ме разбираш — повтори изменчивият и си погледна ръцете. — Само музиката.

— Животът е музика — заяви Шефилд. Изменчивият го погледна и кимна. След това стана, седна на пианото и засвири: струваше му се по-безопасно, отколкото да говори.

Когато през нощта вратата се отвори, изменчивият беше буден. Дебора я затвори безшумно и тръгна боса по пода. Беше с широка мъжка пижама.

— Ти си с дрехи — рече изменчивият.

— Станах за мляко — обясни тя, но по негово мнение бъркаше. Течността, която вече произвеждаше, не беше мляко, а и за напълването на цяла чаша щеше да иде цяла нощ.

Тя разгада мислите му съвсем точно и се засмя.

— В случай, че ме хванат, глупчо.

Бледа лунна светлина се процеждаше през пердетата. Изменчивият нагласи ирисите си и в стаята стана светло като ден. Наблюдаваше я внимателно, докато си разкопчаваше пижамата, и отбеляза точния размер и разположението на гърдите, които се оказаха не съвсем такива, каквито изглеждаха под дрехите. Обърна внимание на пигментирането на кожата и ареолите. (Беше се чудил за какво могат да служат неговите зърна — те, изглежда, не функционираха.)

Сестрата се мушна в леглото до него и той се опита да й смъкне долнището на пижамата.

— Малък мръсник такъв! — Тя го целуна по устата, хвана ръката му и я постави върху гърдата си.

Целувката му се стори странна, но беше нещо, което бе виждал, и той й отвърна, с малко по-голяма сила.

— Олеле — прошепна тя. — Доста си напращял. — Плъзна ръка надолу и го погали по частта, която нямаше име. — Малкият ми тигър в пижама.

Това вече го обърка.

— Малкият ми тигър — повтори той.

— Е, така се казва.

Изменчивият плъзна ръце по тялото й, мереше го и го изучаваше. В по-голямата си част наподобяваше мъжко тяло, но различията бяха интересни.

— Ох — изпъшка тя. — Още. — Изменчивият тъкмо проучваше мястото, където разликата бе най-голяма. Дебора започна да секретира течност там. Изстена и потърка мократа си част в пръстите му.

После улови с ръка частта без име и я погали нежно. Изменчивият се зачуди дали моментът не е подходящ също да отдели течност и започна да го прави.

— О, не — прошепна тя изплашено. — Олеле! — Смъкна долнището на пижамата, повдигна се и се нагласи върху него, пое частта с мокрите си вътрешности и започна да се движи нагоре и надолу.

Усещането бе невероятно, сходно донякъде с това, което бе изпитал по-рано, по време на експериментите, но много по-интензивно. Позволяваше на телесните рефлекси да вземат връх и двамата се залюляха в синхрон десетина пъти, след което тялото му изцяло се съсредоточи върху новата част, която запулсира и отдели експлозивно секрет — три, четири, пет пъти. После напрежението започна да намалява.

Изменчивият дишаше тежко в пространството между гърдите на Дебора. Тя се наведе и притисна устни в неговите. Пъхна вътре език, което вероятно не беше покана за ядене. Той отвърна със същото.

Тя се претърколи по гръб, задъхана.

— Радвам се, че си припомняш някои неща.