Камуфлаж

33.Апия, Самоа, 30 май 2021

Европа, под плътната си ледена кора, не беше особено трудна за пресъздаване. Отначало дори се поколебаха дали въобще да опитват, тъй като средата — студен солен разтвор под налягане — нямаше да се различава особено от тази в падината Тонга. После обаче осъзнаха, че всъщност това е довод да го направят — обектът можеше да реагира на позната обстановка.

И този път нямаше никаква реакция, освен вече наблюдаваната промяна в температурата, следваща тази на околната среда. Ако не друго, поне проведоха полеви изпитания за здравината на стените, които щяха да бъдат подложени на огромно напрежение по време на юпитеровата симулация.

След като Джейн приключи с проиграването на алгоритъма, разхеметизираха и източиха лабораторията и се приготвиха за Йо, най-вътрешната от четирите големи луни, наричани още Галилееви спътници.

Атмосферата на Йо е странна и променлива, но разредена до състояние, близко до абсолютния вакуум. Може да се покачва до сто нанобара и да спада до един (въздухът на Еверест е с налягане 330 милиона нанобара). Представлява отровна (за човека) смес от серен двуокис и натрий, но човек, попаднал в тази среда, би замръзнал по средата на експлозивна декомпресия, без да успее да забележи, че въздухът мирише лошо.

И все пак беше напълно възможно повърхностните условия на Йо да не са необичайни за вселената, затова се заеха с пресъздаването на модела — смразяващ вакуум и единични серни атоми, с които е поръсен подът. Температурата варираше от 100 до 130 градуса по Келвин, достатъчни за сублимацията на серния двуокис, който се сипеше като сняг.

Обектът послушно последва промените в температурата, но както и преди, не показа никакви други реакции.

Симулацията на Плутон не представляваше кой знае каква промяна: само изпомпаха серния двуокис, свалиха температурата до минус 233 градуса и прибавиха ситен сняг от втвърден азот, метан и въглероден окис, със струйки етан за ароматизиране на азота. За всяко човешко същество тази среда щеше да е неотличима от атмосферата на Йо, освен ако не си пада по търкаляне на снежни топки в пъкъла.

За последен път използваха космическите скафандри — част от сделката бе да наблюдават работата им в различна среда, — след което ги пратиха обратно на НАСА. Скафандрите нямаше да им свършат работа на Юпитер.

За всички досегашни планети бяха симулирали условия на повърхността. За Юпитер това нямаше да е възможно. Теоретичните модели допускаха наличието на скална сърцевина, но доказваха, че няма начин да се добереш до нея. С навлизане в атмосферата на Юпитер нейната плътност нараства и тя заприличва по-скоро на звезда, отколкото на планета — температурата се покачва до трийсет хиляди градуса и налягането достига сто милиона атмосфери. Средата е „втечнен метален водород“ и ако нещо може да вирее в подобни условия, едва ли би намирало Земята за интересна.

Джейн реши да опита с два юпитеровски режима: единият, достатъчно дълбоко в атмосферата, за да притежава същото въздушно налягане, каквото на Земята има на Морското равнище, само че с температура от минус сто градуса Целзий, и втори, още по-дълбок, с налягане от пет атмосфери и температура от нула градуса, каквато има на много места на Земята. И в двата случая атмосферата щеше да се състои от около 90 процента водород, останалото щеше да е хелий и следи от метан, амоняк, етан и ацетилен.

По отношение на температурата и налягането най-лесно бе да се симулира обстановката на Венера. Но въглеродният двуокис не е възпламеняем. Джейн погледна към огромните цистерни с водород, приготвени за етапа с високо налягане, и се опита да прогони от мислите си представата за огнения ад, който биха могли да предизвикат. Водородът в цистерните бе хиляди пъти повече, отколкото избухналият при трагедията с дирижабъла „Хинденбург“.

Напоследък все повече от участниците в проекта открито заявяваха, че не вярват обектът да отговори по какъвто и да било начин на опитите им за контакт.

Когато в края на краищата го направи, всички сметнаха, че става дума за грешка в експеримента.

Онова, което се спотайваше в обекта, не разсъждаваше — не и както го правеха хората. То не определяше характера на проблемите, за да търси решение. Не се питаше за мястото си във вселената. Не изпитваше нужда да общува.

Едничката му задача бе да оцелее и то разполагаше с могъщи средства за нейното изпълнение. Ако животът, от който гъмжеше повърхността на тази планета, се окажеше заплаха, то лесно можеше да опрости ситуацията. За щастие обаче то бе надарено с търпение, което далеч надхвърляше границите на човешките представи. Всичкото това потрепване, присвяткване и парене… то лесно можеше да прекрати досадните дразнители с едно леко усилие на волята. И да изпепели цялата повърхност на планетата.

Но една важна част от него все още бе някъде навън. Трябваше да почака нейното завръщане. Може би, реши то накрая, този процес щеше да се ускори, ако отвърнеше на потропването.

Когато изменчивият слезе от самолета в Апия, на летището цареше празнична атмосфера, въпреки че бе три посред нощ. Десетки младежи и девойки танцуваха и подскачаха и навсякъде се вееха знамена.

Докато се качваше на борда в Хавай, той бе забелязал, че повечето от пътниците са доста възрастни. След като песните секнаха и дойде време да си прибират багажа, изменчивият разбра за какво става дума. Беше шейсетата година от обявяването на независимостта на Самоа и възрастните пътници бяха последните оцелели от американските части, разположени тук през Втората световна война.

Докато кметът на Апия посрещаше ветераните и им разказваше истории, чути от баща му и дядо му, в съзнанието на изменчивия изплуваха спомени от Батаан.

Лицето на изменчивия беше красиво — и женско. Бе приел облика на млада привлекателна жена. Слушаше кмета с почтително уважение.

Предложението, на което бе отговорил в интернет, бе за лабораторен техник, който борави добре с този и този тип апарати и има познания по морска биология и астрономия. Не се изискваха научни степени по тези специалности — не че изменчивият би могъл да представи своите. Но дори така фалшифицираните му документи бяха достатъчно впечатляващи: говореха за солиден опит в различни области на морската биология. Имаше и бакалавърска степен по астрономия. (Тя всъщност бе на жената, чийто външен вид бе приел. В момента тя бе напуснала пазара на труда, за да си гледа тризнаците в Пасадена.)

Набавянето на фалшивите документи се оказа по-сложно, отколкото бе очаквал. Не беше трудно да се превъплъти в образа на жената от Пасадена, дори притежаваше нейните пръстови отпечатъци, татуировки и миризма. Но се изискваха доста сериозни компютърни познания, за да изтрие данните за мъжа й и тризнаците и да добави сведенията за допълнителна научна работа. Още повече усилия бяха необходими, за да прехвърли временно компютърните, телефонни и факсови съобщения към себе си, преди да ги получи Рей Арчър.

Истинската Рей Арчър беше красива жена, полагаща усилия да изглежда под своите трийсет години. Изменчивият промени леко някои детайли, така че лицето да остане същото, но да е още по-красиво дори на трийсет.

Всичко това стана за по-малко от един ден, веднага щом предложението се появи на сайта на „Небе и телескоп“. (Изменчивият бе заложил програма, която да следи автоматично всички публикации, съдържащи ключовите думи „Апия“ или „Проект Посейдон“.) Като Рей, той проведе разговори с Наоми и Джейн, които се съгласиха да интервюират кандидатката, стига тя да е готова да рискува да лети до Самоа и обратно. Изменчивият смяташе, че се е справил достатъчно добре в опитите да имитира развълнувана млада жена, опитваща се да сдържи научния си ентусиазъм.

Рискът естествено произтичаше от неизбежната проверка. Изменчивият бе заложил файлове, атестиращи уменията на Рей Арчър, на всички места, където тя бе работила. Но ако Наоми или Джейн решаха да позвънят директно в Щатите и да разпитат колегите й за нейната дейност, цялата сложна мрежа от фалшификати щеше да се разпадне.

В три през нощта Апия бе забулена в мъгла. Почти всички градски таксита се бяха събрали на летището — самолетът от Хонолулу пристигаше само два пъти седмично, — но след като поразпита, изменчивият реши да използва за транспорт градския автобус. До центъра имаше двайсетина мили. За още три долара шофьорът се съгласи да се отклони от маршрута и да откара изменчивия една пресечка по-нататък, до вратата на малък семеен хотел, само на километър от брега, където се разполагаше „Посейдон“.

Собственикът вече го очакваше. Беше възпълен, със спокойни маниери, и го отведе до стаята му. През следващите няколко часа, докато се преструваше, че спи, изменчивият провери какво има в електронната поща на истинската Рей Арчър и дори й позвъни, като се извини, че е сгрешил номера, след което излезе да се любува на изгрева.