Камуфлаж

19.Апия, Самоа, 2020

След като всички опити на специалистите от НАСА да повлияят на тайнствения обект се провалиха, те бяха принудени да се обърнат към своите колеги от американската армия.

От близо петдесет години съществуваше международно споразумение, забраняващо разполагане на оръжия за масово поразяване в околоземна орбита. Което, разбира се, не означаваше, че е забранено да се строят на Земята в очакване спогодбите да се променят.

Нещо повече, от техническа гледна точка ВЕЛУ, високоенергийната лазерна установка, не беше „оръжие за масово поразяване“. Предназначението й бе да унищожава не особено големи по размери цели, като танк или балистична ракета и дори лимузина с някоя важна клечка вътре, от орбита. Това, което за момента й пречеше да излети в космоса, бе мощният и тежък ядрен реактор, използван за захранването на лазера.

Установката бе пригодена за товарния отсек на новата космическа совалка, което означаваше, че е твърде обемиста, за да се побере под защитната обвивка на лабораторията. Отне им шест седмици да я разглобят и да построят ново покривало, достатъчно голямо, за да бъде инсталиран лазерът.

Както следваше да се очаква, идеята породи известни разногласия между Ръс и Джейн.

Ръсел понякога реагираше на стреса с повишен апетит. Той се появи в Номер седем час преди обичайното време за среща и докато си топлеше чай, си направи огромен сандвич с шунка, бифтек, салам, два вида сирене, лук, домат и маруля. След това го поля обилно с майонеза и горчица от едната страна и с фъстъчено масло от другата. Сплеска го до поглъщаеми размери и го разряза по диагонал.

— Надявам се не смяташ да изядеш това чудовище сам? — попита от вратата Джейн.

— Готов съм да го споделя. — Той постави едната половина в свободна чиния.

— Искаш ли чай? — Тя наля две големи чаши и ги донесе. След това огледа внимателно сандвича и отдели лука. — Модифицирахме лазера, така че първият изстрел ще е с една десета от нормалната му мощност. — Тя отряза едно късче от края на сандвича и го сдъвка. — Фъстъчено масло?

— Аха. Което предполагам се равнява на около хиляда мегаджаула?

— По-скоро хиляда и петстотин. Изпробвахме го върху голям каменен блок в кариерата.

— Изненадан съм, че не чух експлозия — рече той и задъвка. — Всъщност фъстъченото масло е най-полезната част на сандвича.

— Двама инженери се погрижиха за предпазните мерки. Загърнаха го в цял тон от нещо, което нарекоха „омекотителна тъкан“. В края на краищата това е боен лазер.

— И как се представи на премиерата?

— Блестящо — блокът се превърна в трошички. Същото сполетя и стената на кариерата, на двеста метра по-нататък.

— Кога спря?

— Изстрелът бе с продължителност половин микросекунда.

Той поклати глава.

— Сигурно е хиляди пъти повече от енергийните импулси, които изпробвахме върху това нещо.

— По-точно осемстотин пъти. Но лазерът дори не се загря.

— Ами ако го разрушим?

— Съмнявам се, че дори ще успеем да получим някое микроскопично късче за спектроскопски анализ.

— И ако не успеем, тогава какво — ще завъртите ръчката нагоре?

— Внимателно и по малко. Ще сме предпазливи, Ръс.

— О, зная, че ще сте предпазливи. — Той откъсна голяма хапка и започна да се бори с нея. — Но аз… притеснявам се най-вече от първия изстрел. Ако не му подейства, ще се справи и с десет пъти по-голяма мощност.

— Отново обясняваш всичко с човешките си представи. Храбрият малък космически кораб срещу чудовищния военнопромишлен комплекс.

— А ти прекарваш твърде много време в компанията на Джек. Той е онзи с човешките представи, който се гневи на нашата малка находка.

— Защото продължава да му се съпротивлява. — Тя повдигна рамене. — И това не му се нрави.

Ръс не можа да сдържи усмивката си.

— Дразни го, нали? — Всъщност Джек се дразнеше от приятелството между тях двамата.

Тя схвана намека и завъртя очи.

— Мога да съм ти баба.

— Е, не изглеждаш така.

— О, само не започвай. С десет години съм по-стара от теб.

Осем, или девет, уточни мислено Ръс, но премълча.

— Искаш ли нещо друго освен сандвича?

— Хапчета за храносмилане. Нося си от моите.