Камуфлаж

40.Фалеоло, Самоа, 15 юли 2021

След като се озова от другата страна на рифа, изменчивият навлезе в дълбоки води и се отправи на запад, към летището Фалеоло. На следващия ден имаше полет за Хонолулу.

Смяташе да си върне човешката форма и да излезе на брега по тъмно. Да се скрие за известно време, после да се отправи към аерогарата. Оставаше да реши проблема с купуването на билет без паспорт и кредитни карти. Би могъл да си направи фалшиви пари, но дори при нормални обстоятелства щеше да е подозрително да купува билет в брой. Освен ако не се представеше за местен, само че не знаеше добре езика.

Преди осемдесет-деветдесет години просто щеше да си избере подходяща жертва, да я убие, да я копира и да използва билета й. Но сега подобна идея му се струваше неприемлива. Освен ако не ставаше въпрос за мъжа, който бе откъснал с изстрел ръката на Рей. Светът щеше да е по-добро място без него.

Когато стигна във Фалеоло, вече имаше по-добър план. Рискован, но ако се провалеше, отново щеше да избяга в океана. Поне в бягството вече имаше богат опит.

Продължи още половин миля след Фалеоло, извън обсега на светлините. Луната, в първа четвърт, бе достатъчно слаба. Изменчивият доплува до плитчините и премина към метаморфозата.

Около килограм от общата материя отиде за изработването на чанта, натъпкана с употребявани петдесет– и стодоларови банкноти. Още няколко килограма използва за лека раница с няколко ката мръсни дрехи и портфейл със самоански банкноти, достатъчни за пътуване с такси и едно-две питиета, американска универсална лична карта и шофьорска книжка, отговарящи на човека, който не без усилие се опита да пресъздаде. Нют Мартин, с нищо незабележим тип, попаднал случайно в тази част на света. Млад, търсещ, бягащ от нещо. Пари, достатъчни за храна и напитки и за още нещичко. За последното бе заделил повече.

Изработи и паспорт, който щеше да издържи на визуална проверка, но не и на компютър.

Към осем и трийсет излезе на брега, изтърси водата от дългата си руса коса и тръгна към летището. Спря такси и каза на шофьора да го откара при Часовника.

Планът му не се отличаваше с нищо особено. Да открие някой млад американец, достатъчно отчаян, че да се съгласи временно „да изгуби“ портфейла, паспорта и билета си в замяна на солидна сума. Едва по-късно нещастникът щеше да разбере, че играта е малко по-сложна, отколкото е изглеждала.

Часовника бе кула от началото на двайсети век, една от забележителностите на града, разположена в самия център. Изменчивият плати на шофьора и тръгна по Крайбрежната към пристанището. Знаеше, че там има барове с лоша репутация, но никога не ги бе посещавал. „Рей Арчър“ не беше такъв тип. Нют Мартин беше.

„Лошият Били“ му изглеждаше най-подходящ. Още от тротоара долови миризмата на вкиснала бира и цигарен дим. Дуднещ рап отпреди двайсетина години. Изменчивият си проправи път през тълпата при входа, където въздухът бе най-чист, и се доближи до бара. Тук имаше само двама посетители, останалите седяха на масичките или се подпираха на стените, разговаряха гръмогласно на два езика. Острият му слух долови и трети, от една френска двойка в ъгъла — обсъждаха шепнешком атмосферата в заведението.

Един от разговорите на английски бе посветен на странните събития в хотел „Аги“. Мъжът, местен, ако се съдеше по мургавия цвят и чертите му, разказваше, че имал в полицията приятел, според който ставало въпрос за индустриален шпионаж и война на интереси.

— Тъй де — отвърна другият, — щом се гърмят с пушки и правят фокуси като в стари филми на Джеки Чан.

Изменчивият търпеливо почака барманът да му обърне внимание и поръча двойно мартини. Наложи се да поясни какво по-точно очаква и накрая получи половинлитрова чаша с долнопробен джин, лед и няколко лимонени резенчета, плуващи отгоре. (От времето, когато бе работил като барман, можеше да познае евтиния джин по миризмата. Този му го наляха от пластмасова бутилка и вероятно произхождаше от някоя нелегална спиртоварна в покрайнините на града.)

Вкусът му беше интересен: малко напомняше за миризмата на пристанищната вода.

Ароматна самоанска проститутка се прилепи за него.

— К’во пиеш? — Беше млада, но с наченки на ранно затлъстяване.

Изменчивият премисли всички възможни отговори, които бе чувал от други мъже в подобна ситуация — „разкарай се“, „очисти въздуха“, „вдигай гълъбите“, „махай с крилца“. Вместо това каза:

— Мартини. Искаш ли?

— Какво ще трябва да направя за него?

— Не съм примрял за теб.

Тя се покатери на стола, като безсрамно разкри гащичките си.

— Познавам едни момчета…

— Не е това. — Изменчивият махна на бармана да сипе от същото на момичето. — Да знаеш къде се продава дрога?

— А бе, човече… — Тя се озърна. — Навсякъде е пълно с ченгета. Не чу ли какво е станало в „Аги“?

Барманът донесе напитката и изменчивият демонстративно зарови пръсти в портфейла си в търсене на някоя двайсетачка.

— Току-що пристигам. Какво толкова е станало?

— Не знам, било е по обяд. Още съм спяла. — Не откъсваше очи от натъпкания портфейл. — Мога да ти доставя всичко, каквото поискаш. Не бива да се мотаеш по улиците, ченгетата прибират всички непознати палаги, бели хора де.

— Чакай малко. — Изменчивият отскочи до невероятно мръсната тоалетна и промени цвета на кожата си под бледата неонова светлина. Когато се върна, имаше същите черти, но беше мургав и с черна коса.

— А, това е друго нещо. — Тя потърка бузата му с палец и го погледна. — Колко ще издържи?

— Ден-два. Та какво според теб е станало в „Аги Грей“?

— Разправят, че било като каскада. Първо гърмежи и после някакъв тип изхвърчал през прозореца и тупнал пред входа… след това се затичал по улицата, през парка и право във водата. Едната му ръка била откъсната, всичко било опръскано в кръв, но това не го забавило. А бе съвсем като на кино.

— А кинаджиите какво казват по въпроса?

— Казват, че не е от тях, ама знаеш ли?

— Тъй де. Пий и да вървим.

— Къде?

— За дрога. — Изменчивият довърши мартинито с едно гаврътване. Момичето се опита да направи същото, но се закашля. Барманът й донесе вода и изгледа строго изменчивия.

— Май не биваше да го правиш — рече изменчивият на момичето, след като то се успокои. — Никой не знае какво сипват в това нещо.

Тя въздъхна, кимна замаяно и се изхлузи неуверено от столчето.

— Ще те заведа на един купон и ще те запозная с някои хора. Обаче искам да се грижиш за мен, нали?

— Какво значи това?

— Значи сто долара.

— Ще видим — отвърна той, улови я за рамото и я побутна към вратата. — Става, ако съм доволен.

Минаха няколко пресечки по крайбрежната улица и влязоха в някаква тъмна пряка. Момичето спря при една тойота, по която имаше повече ръжда, отколкото боя, и отвори със скрибуцане вратата на шофьора.

— Качвай се.

— Ще можеш ли да караш? — Вратата откъм изменчивия отказваше да се отвори. Тя се наведе и я бутна отвътре.

— Да бе, да. Качвай се.

В купето миришеше на мухъл и марихуана.

Двигателят, поне два пъти по-възрастен от шофьорката, запали чак на третия опит. Излязоха на пътя. Момичето караше прекомерно предпазливо, типично за внимателните, но пияни шофьори. Колата криволичеше.

— Искаш ли аз да карам? — предложи той. Не се страхуваше, че ще умре, а по-скоро да не привлече вниманието на полицията.

— Не… толкоз е забавно. — Тя въртеше волана неуверено нагоре по един виещ се път, същия, който водеше към имението на Стивънсън. Стараеше се да задържи колата върху бялата лента и понякога дори успяваше.

Подминаха Валайма и навлязоха в гориста местност без къщи.

— Гледай за оранжева лента откъм твойта страна — рече тя, след като забави до пешеходна скорост. — Вързана на дърво. Ниско долу.

— Ето я — рече изменчивия, преди да се сети, че момичето не вижда толкова добре в тъмното.

— Къде? Нищо не виждам. — Тя се наведе към предното стъкло и десните колела заораха в чакъла. Изправи кормилото и едва се размина с летящ насреща им мотоциклетист.

— Повярвай ми, наистина я видях. — След стотина метра фаровете осветиха светлоотразителната оранжева лента и момичето отби по черния път след дървото.

— Ей, орлов поглед имаш! — В мрака пътят едва се различаваше и изменчивият остана нащрек. Уцелиха няколко дупки, толкова дълбоки, че водата от локвите опръска страничните стъкла, а момичето си блъсна главата в тавана и избухна в налудничав кикот.

Най-сетне стигнаха при къща в западен стил, с оскъдни светлини, едва проникващи през спуснатите щори, и десетина коли, паркирани на макадамовия паркинг отпред. Освен таралясници като този на момичето имаше и съвсем нови коли, две таксита и една лъскава лимузина.

Прекалено много хора, помисли си изменчивият. Трябваше да е внимателен.

Къщата бе съвсем нова. Бизнесът очевидно вървеше добре.

Момичето натисна звънеца и вратата се отвори едва-едва. Висок черен мъж я разглеждаше през процепа.

— Ти ли си, Мо’о? Имаш ли пари?

Тя посочи изменчивия с палец.

— Тоя има достатъчно.

Мъжът премести поглед върху изменчивия.

— Що да ти вярвам?

— Няма защо. Не познавам никой тука. Малката обеща да ме заведе при хора, дето имат дрога.

— Купуваш или продаваш?

— В момента купувам.

— Да ти видя парите. — Блесна фенерче. Изменчивият отвори портфейла и прокара пръст по банкнотите. Мъжът промърмори нещо и вдигна светлината към лицето му.

— Какво пък, ще рискувам. — Отвори вратата. — Но ако се окажеш ченге, ще очистим семейството ти пред очите ти. А после и теб.

Изменчивият сви рамене.

— Не съм ченге, а и нямам семейство. — Прекрачи прага, но мъжът спря момичето.

— Имам пари — замънка тя. — Той има пари.

— Сто долара — каза изменчивият, извади от портфейла две петдесетачки и й ги подаде.

Мъжът позволи на парите да сменят притежателя си, но продължи да запречва вратата.

— Върви си у дома, Мо’о. Не искам да си имам повече ядове с твоята матай.

— На двайсет и една съм и тя е кучка.

— Пияна си. Иди да се наспиш в колата.

— Да, чакай ме в колата — каза изменчивият. — Ще ти дам още сто долара, като получа това, за което дойдох. — Тя се отдалечи, като мърмореше недоволно и се клатушкаше.

Обстановката бе като на привършил купон, когато никой не иска да се прибира у дома. Петдесетина души стояха, седяха или лежаха. Една голяма маса бе затрупана с напитки, храна и пепелници. Въздухът бе посивял от цигарен дим. Изменчивият долови мириса на скъпи пури и на хашиш. Никой не пушеше хероин, но затова пък навсякъде се виждаха спринцовки, три бяха поставени в кана с бистра течност на бюфета.

Помещението изглеждаше недовършено. Стените бяха прясно боядисани и облепени с плакати на туристически компании. Нова евтина мебелировка, разхвърляна хаотично.

— Е, какво да бъде за теб? — попита чернокожият.

— Хашиш — отвърна изменчивият и си припомни времето, когато бе опитвал за първи път тези неща. — Да имате „черен въглен“?

— Мечтай си. Повечето тука пушат само „лилав“. Изменчивият поклати глава.

— Значи нищо от Мароко. Азиатският какъв е?

— „Червен“ и „златен“. Но струва скъпичко.

— Една кесийка „златен“. Колко?

Мъжът каза 250 и изменчивият ги отброи.

Взе кесията и един стъклен чибук и се намести в сгъваемо кресло в ъгъла, откъдето можеше да наблюдава цялата стая.

Хашишът имаше интересен вкус. Гореше бързо, вероятно заради примесите. Малко асфалт?

Изменчивият търсеше човек, който да изглежда, сякаш е привикнал да живее охолно, но напоследък щастието го е загърбило. За предпочитане да не е местен — една трета от мъжете спадаха към тази категория.

Най-добре беше да е американец, така щеше да е по-лесно да влезе в новото си амплоа. Имаше един чернокож със сравнително по-светъл оттенък, който на външен вид малко приличаше на изменчивия, макар че бе с няколко сантиметра по-висок и доста по-пълен. Седеше в друго сгъваемо кресло, подпрял брадичка с юмрук, и слушаше сънено спора между двама едри мъже, кръстосали нозе на пода. Хубави дрехи, които плачеха за гладене.

Стискаше празен чибук. Изменчивият седна на пода до него и запали своя.

— Ти какво ще кажеш? — обърна се един от спорещите към новодошлия. — Колко е стара вселената?

— Тринайсет цяло и седем милиарда години. Но спомените ми за онези далечни времена малко се губят.

Мъжът се засмя, но поклати глава.

— Почти позна. Шестнайсет милиарда.

— Оставиш ли го, ще ти изпее цялата Теория на относителността — оплака се чернокожият. — М-м. Какво пушиш?

Изменчивият му подаде кесията.

— „Златен“, вземи си. — Обърна се към любителя физик: — Мога да ти разкажа поне за два милиарда и половина от тях. Доста Дълги дни бяха.

И почна да им разправя колко малка е била вселената тогава. Вторият мъж на пода го гледаше с изражение на гонещ дрямката кокершпаньол.

Чернокожият си взе щипка хашиш, уви я в хартия и я подуши. После кимна и върна кесията на изменчивия.

— Благодаря.

Изменчивият драсна клечка кибрит и я вдигна към него. Мъжът запали, вдъхна дълбоко от дима и го задържа. После издиша бавно и кимна доволно.

— Какво ще искаш?

— Защо? Не вярваш ли в спонтанното желание всичко да се дели с ближния?

— Не си чак толкова смахнат, че да делиш с ближния „златен“.

— Добро наблюдение.

— Значи искаш нещо, но не дрога. Остават секс или пари. — Той завъртя бавно глава. — От мен не можеш да получиш нито едното, нито другото.

— Има още едно нещо обаче. — Изменчивият се надигна, преструваше се на замаян. — Да поговорим отвън?

Мъжът кимна, но продължаваше да седи. Вдигна бавно пръст.

— О, и никого не смятам да убивам. Повече няма да го правя.

Двамата от пода ги изгледаха със застинали лица.

— Не става дума за това. Ела. — Чернокожият се надигна с усилие и тръгна до него, олюляваше се. Вероятно бе по-дрогиран, отколкото изглеждаше. Изменчивият каза на домакина, че ще се върнат след малко.

Някакво животинче задраска уплашено, когато отвориха вратата. Иначе в гората цареше тишина, само някъде бавно капеше вода.

— Ето какъв е проблемът. Утре сутринта трябва да се кача на самолета за Щатите. Но нямам билет, нито паспорт.

— Е, и? — попита мъжът, примигваше унесено.

— Ти имаш ли паспорт?

— Естествено. Но няма начин да минеш за мен.

— Това не е проблем. Правил съм го.

— А с мен какво ще стане? Няма да мога да си тръгна оттук.

— Не бери грижа. Ще ти го пратя по пощата, щом стигна. За 24 часа е тук. Дори и да не го получиш, ще идеш в посолството и ще съобщиш, че си го изгубил. Ще ти издадат временен, а в Щатите ще го замениш за истински.

— Трябва да обмисля предложението ти. Колко?

— Пет хиляди в аванс плюс цената на билета. Вероятно ще разполагат със свободни места само за първа класа, което прави още хиляда. Ще ти пратя още пет хиляди, ако стигна без проблеми до Лос Анджелис. Заедно с паспорта.

— И трябва да ти повярвам за всичко това? На абсолютно непознат, в къща, където се предлага дрога?

— Това ще ми е застраховката. Представи си какво ме чака, ако съобщиш, че паспортът ти е бил откраднат.

Мъжът млъкна, мислеше. Изменчивият използва този момент, за да огледа отблизо разширените му зеници и да копира ретиновия модел — за всеки случай.

— Съгласен, ако прибавиш и две кесийки „златен“. — Стиснаха си ръцете и изменчивият използва това, за да се сдобие и с пръстовите му отпечатъци. Мъжът почна да му пише адреса, на който да прати паспорта и парите. През това време изменчивият влезе вътре и купи още две торбички хашиш. Чернокожият поиска четиристотин долара и отказа да направи отстъпка за удвоеното количество. Каза, че десет кесийки вървели за хиляда и петстотин. Изменчивият отвърна, че ще вземе само две.

Мъжът отвън поиска да ги получи незабавно, но изменчивият отказа — първо трябвало да се снабди с билет. Тръгнаха по пътя към ръждясалата тойота. Младата проститутка се бе изтегнала на седалката на шофьора и похъркваше. Изменчивият внимателно я премести на задната седалка и взе ключовете от джоба й.

Докато се връщаха в града, мъжът до него също се унесе в дрямка. Изменчивият реши да не минава по Крайбрежната — полицаите вероятно познаваха колата и щяха да се зачудят, ако я кара друг. Полута се малко, но накрая излезе до „Макети Фу“ — универсалния магазин. Сградата на магазина се издигаше вдясно, вляво имаше само мочурища. Зад магазина започваше откритата площ на битпазара, а по-нататък бе само летището — половин час, при бавно каране, за да не събуди пътниците.

Летището бе ярко осветено и имаше доста коли и автобуси. Самолетът, на който изменчивият смяташе да се качи на сутринта, щеше да се приземи след половин час. Той си спомни, че въпреки късния час, когато бе пристигнал, касата за билети все още работеше.

Мъжът до него се размърда и се прозя, но в купето беше твърде тясно, за да се протегне.

— Тъй. Даваш ми парите, влизам вътре, купувам си билет до Лос Анджелис, давам ти го и получавам моя дял и дрогата.

— Правилно. — Изменчивият му подаде доларите, пристегнати с ластик. — Само че смятам да ти правя компания. Хашишът остава тук, в случай че вътре държат кучета. Когато се върнем, ти ми даваш билета и получаваш парите и хашиша. Аз ще те откарам до града. — Изменчивият спря на паркинга близо до входа.

— Съгласен, без последната част. Ще си взема такси.

— Какво, не ми ли вярваш?

Мъжът изсумтя.

— След като получиш билета и паспорта, за теб съм по-полезен мъртъв, отколкото жив.

— Не се бях сетил за това — призна откровено изменчивият. — Май си по-наясно с престъпните дела от мен.

— Не питай старило, а патило — отвърна мъжът.

Слязоха и тръгнаха към сградата. Първият етаж беше открит, без стени.

Имаше десетина души: седяха по пейките и четяха или гледаха телевизия. Някаква младежка група вдигаше шум в ъгъла. Вероятно това бяха танцьорите, които посрещаха с готова програма туристите от Щатите.

Изменчивият се качи на втория етаж в бара, а неговият спътник се отправи към гишето. Нямаше опашка, представителката на самолетната компания изглеждаше уморена и изпълнена с досада и не направи никакво усилие да го прикрие.

Изменчивият си поръча бира и седна близо до стълбището, за да може да наблюдава как върви купуването на билета. Даваше си сметка какво би станало в Щатите, ако се появиш посред нощ на летището и поискаш да си купиш самолетен билет в брой с навити на руло двайсетачки и петдесетачки, че и без никакъв багаж.

Младата жена прие всичко това сякаш мъжът си купуваше хляб, макар че все пак надзърна в паспорта.

Когато се върнаха в колата, изменчивият провери паспорта и билета и подаде на мъжа ключовете.

— Ще се справиш ли?

— Ще карам бавничко, като теб. Тук ли ще останеш?

Изменчивият се наведе към задната седалка и пъхна няколко банкноти в джоба на момичето.

— Връщай се в къщата и не казвай на никого къде си бил.

— Отивам само да си взема колата и се прибирам. Стигат ми приключения за тази нощ. Какво да правя, ако момичето се събуди?

Изменчивият помисли за миг.

— Кажи й, че си ме откарал до града. И… не се навъртай утре на летището. Може някой да те познае.

— Да бе, знам. — Мъжът завъртя ключа и поклати глава. — Ама че безумна история!

— Проверявай си редовно пощата.

Спогледаха се, кимнаха си и мъжът потегли.

Изменчивият трябваше да свърши някои неща, но нищо спешно, тъй като щяха да ги извикат за полета чак в дванайсет. Влезе в чакалнята и остави паспорта и портфейла в едно шкафче, след това тръгна да си набави двайсетина килограма плът.

Щеше да е лесно през деня — влиза в магазина и купува двайсет килограма месо. Тъй като не искаше да рискува да отмъкне нечие куче или прасенце, тръгна към брега.

В началото вървя по пътя за града, който в този час на нощта бе съвсем пуст. Стигна до една пътека, водеща към каменист бряг, слезе по нея и се гмурна във водата.

Нямаше нужда да се преобразява на риба. Само издължи краката си и ги снабди с плавници и разшири устата си достатъчно, за да поглъща по-едри екземпляри. Заплува към рифа, като се ориентираше повече с носа и кожата си, отколкото с очите — както правеха акулите. Можеше да долавя промените в електрическите потенциали, сочещи, че някоя голяма риба е в беда.

Ето го и първия сигнал — той почувства лек сърбеж и смени посоката. След малко видя рифова акула, налапала доста едричка риба. Уби акулата с едно чевръсто щракване с челюсти, с което прекъсна нотохордата, и без особено усилие догони ранената риба и я погълна. След това се върна и изяде акулата.

Двете му осигуряваха достатъчно биомаса. Върна се на брега, преобрази плавниците в крака с обувки, появи се на паркинга на летището в облика на едър бял американец и взе такси за града.

„Лошият Били“ все още работеше — на рекламата отпред се твърдеше, че това е барът, който затваря последен в цялото Западно полукълбо, — но изменчивият не искаше да привлича излишно внимание, така че накара шофьора да спре пред близкия мотел „Клуб Лодж“, взе си малка стая и се изтегна, за да обмисли някои неща. Ядосваше се, че след случилото се трябваше да се раздели с обекта и с Ръс, и се изкушаваше от мисълта да разкрие, че е същество от друг свят и вероятно по някакъв начин е свързан с тяхната находка. Но не му се искаше да се превърне в опитно зайче за някакви зловещи експерименти, а и вероятно бързо щяха да се досетят за възможностите му да бяга от всякакви затвори и да вземат мерки срещу това.

Дали Ръс би могъл да го защити? Ако се върнеше като Рей? Едва ли — Ръс навярно вече знаеше, че Рей не е истинска жена и че го е измамила.

И че може да го измами отново.

По-добре да почака, докато събитията се уталожат, да се появи в облика на друга жена и отново да спечели сърцето му. Вече знаеше пътя към него.

Но поне на първо време беше прекалено опасно да остава на Самоа. Островът скоро щеше да гъмжи от американски агенти, осъзнали какво са изпускали. А дори и да не разберяха и да сметнеха, че изменчивият е бил някаква подобрена форма на човек или шпионска биомашина, пак щяха да преровят целия остров, за да го намерят. Надяваше се, че ще продължават да търсят едноръка жена.

Почака до десет, преди да излезе. По тротоарите имаше достатъчно хора, за да не привлича ничие внимание — поредният загорял турист. Влезе в един магазин за вещи втора ръка и си купи куфар и дрехи. В друг, туристически, избра няколко дрънкулки и един шал лавалава. Добави тоалетни принадлежности и шише алкохол. В тоалетната на кафенето на ъгъла изстиска част от тубата с паста за зъби и крема за бръснене, за да не изглеждат току-що купени, след което взе такси за летището.

Имаше трима униформени служители и един цивилен агент, който оглеждаше тълпата. Едва сега му хрумна тревожната мисъл, че Скот Уиндзор Даниъл, афроамериканец и наркоман, може да е познат на полицията.

Да става, каквото ще става. Изменчивият влезе в препълнената мъжка тоалетна, скри се в една кабина и се захвана с неприятната работа да нагласи лицето и ръцете си така, че да са точно копие на тези на Даниъл. Накрая облече една от шарените ризи, които поне на този остров служеха като защитна окраска.

Цялата процедура му отне петнайсет минути. Дори някой да бе забелязал, че е влязъл като бял мъж, а излиза в облика на черен, запази това наблюдение за себе си.

Първата проверка щеше да е паспортният контрол. Жената зад гишето провери документите, направи ретиново сканиране и прибра парите за летищните такси, но тази, която седеше зад нея, се оказа „представителката на американските разузнавателни служби“, същата, която едва не го бе простреляла вчера.

Нито една от двете не обърна особено внимание на Скот Уиндзор Даниъл, така че вероятно наистина търсеха жена. Дребна, бяла, с липсваща ръка? Въпреки това не пропуснаха да му вземат отпечатъци. След това американката — действаше несръчно със здравата си ръка — ги сравни с тези в картончето.

Останалата част от проверката бе много по-лесна. Изглежда, не им бе хрумнало, че си имат работа със същество, което може да променя формата си. Преровиха щателно куфара и го пратиха през един метален улей в багажното, после го поканиха да се премести в чакалнята.

Изменчивият се настани на бара, поиска чаша вино и забоде нос в самоанския „Обзървър“. Суматохата в „Аги Грей“ заемаше челната страница, с една интересна промяна — хората от филмовата компания не бяха заявили категорично, че не става дума за снимачна сцена. Вероятно някой ги бе посъветвал така, защото компанията бе американска и правителството лесно можеше да им създаде проблеми, в случай че решат да се инатят. Или просто искаха да си направят малко безплатна реклама?

Интервютата със служителите на „Аги Грей“ и полицията също не бяха особено съдържателни. Някои туристи потвърждаваха, че „човекът“, прекосил тичешком парка и скочил във водата, наистина е бил еднорък. Всички до един смятаха, че са гледали сцена от филм.

С толкова оскъдна информация бе трудно да се градят нови планове. В Хонолулу щеше да се прехвърли на друг самолет, с шестчасова пауза. Може би щеше да е добре там пак да смени идентичността си, в случай че по някакъв начин тръгнат по следата „Даниъл“. Ако това станеше, на летището в Лос Анджелис щяха го очакват нежелани посрещачи. И когато господин Даниъл не се появеше на входа, без съмнение щяха да издирят истинския в Самоа.

А може би щяха да го чакат още в Хонолулу? Какво да прави тогава? Летището не беше много далече от океана, но нямаше да е толкова лесно да се измъкне, колкото от ъгловата стая в „Аги Грей“. Вероятно щяха да очакват същество със свръхестествени сили — зависи от това кои щяха да са посрещачите. Агентите едва ли щяха да разкрият всичко пред полицията. В такъв случай най-вероятният сценарий щеше да е: „полицията издирва наркотрафикант с паспорта на господин Даниъл“.

Изменчивият засега остави този проблем настрана и се върна към обичайното си занимание — да анализира 31433 бита информация. Или шум. Продължи с пермутациите, докато се качваше на борда и заемаше мястото сив първа класа. Поиска шампанско и изхъмка нещо на въпросите на стюарда.

Ако отделяше по една секунда за всяка възможна комбинация от 31433 числа, щеше да му отнеме време, колкото бе съществувала Римската империя. Изменчивият разполагаше с цялото време на света, но се надяваше да се натъкне на логичен модел много по-рано.

За щастие бе сам на седалката и полетът премина в мъгла от единици и нули. Отърси се от изчисленията чак когато колесникът удари тармаковото покритие на пистата в Хавай.

Първа класа се изниза демократично, като позволи да премине по един плебей на всеки представител на елита, и изменчивият се появи на летището с безизразна физиономия; оглеждаше се без особен интерес, като човек, току-що издържал досадните проверки на митническите и полицейски служби.

Отначало не забеляза нищо необичайно. Но след това откри, че входът с надпис „американски граждани“ е запречен от едър полицай, заемащ пространството между паспортния контрол и проверката на багажа.

Може би трябваше да е тук. Не го помнеше от предишните си полети, когато пътуваше между Австралия и Щатите. По-добре обаче да не рискува.

Имаше две тоалетни, на разположение на онези, които, бяха готови да се простят с по-предно място в опашката в замяна на телесния комфорт. Изменчивият тръгна към мъжката. Беше подбрал момента отлично.

Тъкмо когато свърна в коридорчето към тоалетната, видя един чистач да излиза заднешком от сервизното помещение. След като се огледа, за да се увери, че няма свидетели, изменчивият запуши устата му и го натика обратно в малката стаичка.

Удари го с юмрук в брадата, но само колкото да го зашемети, и запали лампата. Намираше се в малък килер с рафтове с различни препарати. Взе руло залепваща лента и уви с нея устата на мъжа, като не забрави преди това да му свали ретиновите и пръстови отпечатъци. След това го съблече, навлече униформата и му завърза ръцете и краката. Накрая изключи светлината и се съсредоточи върху поредната метаморфоза. Всеки път ставаше все по-лесно — костна структура, кожа, лице. Когато приключи, изтика количката навън и не пропусна да заключи вратата.

С колко време разполагаше? Ако тези хора чакаха точно „господин Даниъл“, само броени минути.

Поколеба се пред вратата с надпис „Само за персонал“, чудеше се какво ли може да има от другата страна. Можеше да е място, където чистачите се крият, за да пушат. Или да е натъпкано с подозрителни и нервни полицаи.

Завъртя количката и я забута към „Митническа проверка“. Имаше шест ленти за американски граждани и три за чужденци — на една от тях пишеше „за служители“. Тъкмо стигна до средата на късата лента, когато някой извика:

— Ей, ти! Задник!

Изменчивият спря и се обърна. Едно дебело ченге ядосано мърмореше нещо. За нещастие беше на хавайски.

Изменчивият повдигна рамене; надяваше се, че не всеки, който прилича на хаваец, говори хавайски.

— Забрави ли правилата? — превключи полицаят на английски. — Къде си тръгнал?

— Навън, до колата — отвърна изменчивият. — Обядът ми остана в хладилната чанта.

— Да бе, течен обяд. Остави тая проклета количка отсам, ясно?

Изменчивият се върна и бутна количката до стената, за да не пречи на минаващите.

Отвън униформата вече не беше прикритие. Щеше да е подозрително да се качи с нея в автобус или да вземе такси. Грешка, че не бе взел дрехите на Даниъл.

Необходими му бяха двайсетина минути, за да му „пораснат“ нови дрехи и да се отърве от тези на чистача. Твърде дълго. Решен да рискува, той хлътна в един туристически магазин и си купи хавайска риза, бермуди и платнени обувки. Преоблече се в тоалетната — там промени и кожата си на бяла — и изнесе дрехите на чистача в торбата от магазина.

Докато приближаваше редицата таксита, обмисли внимателно стратегията си. Заръча на шофьора да го откара в „Хилтън“, но през последната миля се оглеждаше за някое по-подходящо място. „Кръстосани палми“ имаше наистина по-невзрачен вид.

Плати на шофьора, като му остави скромен бакшиш, и мина през фоайето на „Хилтън“. По обратния път към „Кръстосани палми“ хвърли дрехите на чистача в една кофа.

Рецепционистката, с увиснала в единия ъгъл на устата димяща цигара, нямаше нищо против да предостави на „Джеймс Бейкър“ стая за три дни, платена предварително в брой, без да иска документи и да се интересува защо няма багаж.

Стаята беше сумрачна и мухлясала и не заслужаваше 150-те долара на нощ. Но изменчивият най-сетне имаше възможност да се отпусне, за първи път, откакто се бе наложило да се справя с нежеланите гости от ЦРУ.

Този път не биваше да прибързва. Идентичността, която щеше да използва за следващото си появяване в Апия, трябваше да е безукорна. Можеше да се върне в Калифорния и да създаде отново своя любим колежанин-сърфист, но защо да не остане в Хавай? По-близо беше до Самоа и по-лесно щяха да приемат обяснението, че си търси работа.

А свободни места скоро щеше да има. Мишел, един от координаторите на проекта, беше бременна в седмия месец. Готвеше се да напусне и да се отдаде изцяло на майчинството.

Изменчивият разполагаше с цял месец, за да създаде идеалната заместничка и да я настани в Самоа.

Позицията на координаторка му изглеждаше подходяща. Не смееше да опита отново като лаборантка, но и не искаше да е жена, която Ръс би могъл да не забележи.

Очевидно по някакъв начин го бяха разкрили. „Разговаряхме с истинската Рей Арчър“ — бяха заявили агентите. Да се използва действителна личност се оказваше твърде рисковано. Този път щеше да създаде жена — стъпка по стъпка.

Изменчивият имаше доста добра представа какво харесва Ръс в жените. Но вероятно нямаше да е твърде разумно да му поднася идеала — дори да не събудеше подозренията му, други можеха да надушат нещо нередно.

Ето защо не смяташе да се появи като скромна мургава жена с научна степен по астрономия. Нито като леко закръглена блондинка, изучавала морска биология. Дори щеше да е най-добре, ако първото впечатление, което остави, не е за особено привлекателна жена. Възнамеряваше да работи върху Ръс бавно и предпазливо.

Малко го безпокоеше мисълта, че ще трябва да го мами. Изглежда, го обичаше повече, отколкото всяка друга жена или мъж на Земята. Но трябваше да намери път към тайнствения обект, независимо дали като спечели доверието на Ръс, или като се приближи неусетно. Ръс бе най-подходящата кандидатура и за двете.

„Какво е това любов?“ се пееше в една песен втория път, когато бе излязъл от водата — в онези времена, когато ветераните — бивши морски пехотинци — бяха още палави младежи. Възможно ли бе изменчивият най-сетне да е близо до отговора на този въпрос, след всичките тези години, прочетени книги, пиеси, поеми и песни?

Смяташе, че е напълно възможно. Отговорът беше Ръс.

Щом не можеше да го има като Рей, смяташе да създаде нов обект на неговите въжделения. Някой ден щеше да го изуми, като му разкаже цялата история. Но преди това трябваше да го съблазни отново.

Отдели цялата сутрин, за да обиколи гробището Калаепохаку, и най-сетне откри идеалната възможност: Шарън Валайда, родена 1990, починала 1991. Родителите й, заровени до нея, бяха умрели през 2010.

Едно бързо електронно проучване в библиотеката показа, че двамата са загинали при автомобилна катастрофа. За да усложни още повече нещата, Шарън се бе родила и починала в Мауи. Бяха я кремирали и бяха донесли пепелта й тук. Но смъртният й акт вероятно се намираше в Мауи и трябваше да бъде изтеглен от тамошната система.

Най-добре е нещата да се вършат съгласно необходимия ред. Изменчивият отлетя за Мауи, все още в ролята на пухкав белокож турист, и лесно намери службата, където се държаха смъртните актове.

Прекара в килера цяла нощ, ослушваше се, за да е абсолютно сигурен, че няма да има никой и на следващата нощ. Имаше една пречка — помещението не се охраняваше от пазач, но във всяка от залите бе монтирана камера.

Изменчивият не обичаше да заема формата на предмети: процесът беше мъчителен и отнемаше много време. Но в този случай, изглежда, нямаше друга възможност.

Превърна се в подово покритие от сивкав линолеум. Подовете на всички зали бяха облицовани със същия сив материал. По този начин успя да се промуши през широката едва няколко милиметра цепка под вратата и да продължи — местеше се вълнообразно — към залата за земографска статистика. В канцеларията нямаше камери и той се нави на руло, след което се превърна в карикатурно подобие на човек, или по-скоро бе ролка линолеум с крака и две двупръстови ръце.

Чекмеджетата с документи не бяха заключени и не представляваше никаква трудност да открие хартиеното копие. Електронният запис бе малко по-сложен. Дори да знаеше коя машина да използва, имаше пароли и протоколи, които не познаваше. Налагаше се да реши този проблем вън от системата, вече като Шарън Валайда.

Откри свидетелството за раждане на Шарън и запамети отпечатъците от ръката и крака. През 1990 все още не се вземаха ретинови отпечатъци.

Направи си шофьорска книжка от 2007, но без ретинов отпечатък. Наложи се да рискува с номера на социалната застраховка, като промени няколко числа от номера на човек, роден в Мауи в същата година, когато и Шарън.

Шофьорските документи на родителите й бяха все още съхранени на файл, със снимките — те бяха живели в Мауи до 2009, годината преди да умрат. Майката на Шарън беше изумително красива блондинка, което беше много удобно за неговия план; Изменчивият създаде нейна юношеска версия за Шарън, с прическа в стил 2007-а, нищо извън обичайното. Никакви лицеви татуировки, никакви ритуални белези. В графата „особени белези“ записа малка татуировка на колибри на лявата гърда.

Ръсел щеше да я хареса. Като бенката под зърното на Рей.

Следващият етап бяха училищните свидетелства. Избра училището, което бе най-близо до адреса на майката и бащата. Постави си високи оценки по природните дисциплини и по-ниски по хуманитарните и изкуство. След като прегледа свидетелствата на други ученици, добави занимания по шахмат и волейбол. Религиозни предпочитания — никакви. По същия начин обработи данните за средното и начално училища, където информацията бе съвсем рутинна. Учителката в четвърти клас бе отбелязала, че детето се справя с учебния материал „леко и с увлечение“, комплимент, който бе отправила към половината от учениците в класа.

Малко преди зазоряване изменчивият отново прие формата на сивкав линолеум и се плъзна по коридора до мястото, което не бе покрито от камери — стълбище, водещо към влажното мазе. Тук се преобрази в пазача, когото помнеше от Бъркли, изчака да стане десет часа, качи се по стълбите и мина през тълпата, без да привлича ничие внимание.

Превърна се отново в турист в тоалетната на обществената библиотека и използва компютъра на библиотеката, за да оформи академичната кариера на Шарън Валайда в Хавайския университет — съвсем разумен избор за амбициозна девойка от обществения колеж в Мауи. Там Шарън бе изучавала бизнес и океанография, нещо повече, беше вземала уроци при небезизвестния професор Джими Колридж. Изменчивият се възползва от отличните си познания за университетските административни структури, за да осигури на Шарън четиригодишно следване, отличаващо се ако не с брилянтен ум, то с подобаваща упоритост. Въвеждането на тези документи в обществения архив щеше да е по-лесно от работата предната нощ в Мауи.

(Изменчивият не бе изоставил всичко, когато бе превърнал професор Колридж в Рей Арчър. Преценката му бе абсолютно точна — обявлението в „Небе и телескоп“ се бе появило тъкмо в края на семестъра. Професорът бе съобщил на всички, че ще отсъства през цялото лято и че заминава на водолазна обиколка из Полинезия, което не беше далече от истината.)

Оставаше да свърши само още нещо, преди да се върне в Хонолулу. Влезе в един магазин и купи дрехи за Шарън, след което се прибра в „Кръстосани палми“ и прекара един мъчителен ден за преобразяването си в нея. Нае друга стая и се върна в Демографска статистика в четири и половина — половин час преди затваряне.

— С какво мога да ви помогна? — Жената зад гишето бе около четирийсетгодишна и гледаше втренчено, сякаш бе прекалила с кафето, за да издържи будна до края на работното време. Освен ако наистина не гореше от желанието да помогне.

— Не мога да си намеря акта за раждане — обясни изменчивият. — Необходимо ми е нотариално заверено копие, за да си извадя паспорт.

— Ще ми трябва някакъв документ.

Изменчивият подаде новото, но достатъчно износено свидетелство за правоуправление.

Жената се обърна към компютъра и изписа името. Погледна екрана, изчисти го и написа името отново.

— Тук пише, че сте починала през деветдесет и първа.

— Какво?! Починала?!

— На една годинка. — Жената я изгледа подозрително.

— Ами… ъъ. Не съм.

— Почакайте малко. — Жената стана и отиде в помещението, където изменчивият бе прекарал нощта.

Когато се върна, клатеше глава.

— Компютърна грешка — каза и изтри записа с няколко отсечени удара по клавишите. После, без да каже нито дума, направи копие на акта за раждане и го завери. Отиде до другия край на залата, за да го подпише още един служител.

Когато излезе навън, изменчивият държеше в ръка чисто нов акт за раждане.

Колкото и да бе странно, за Шарън се оказа по-лесно да се сдобие с колежанска степен, отколкото със свидетелствата от 1 до 12 клас, тъй като изменчивият можеше да действа отвътре. Той промени ретиновия си отпечатък с този на професор Джими Колридж, за да може да проникне в дома му, и взе такси от летището на Хонолулу до апартамента му в студентския лагер в Маноа.

Изменчивият не смяташе, че някой е видял Шарън да влиза в апартамента, но дори и да бе така, появата на млади девойки пред жилището на професора не бе нетипична гледка.

На следващия ден отдели половин час, за да се превърне отново в Джими, който за съжаление тежеше повече от Шарън. Облече обичайните си дрехи и посети канцеларията на катедрата по океанография и земни науки.

Секретарката го посрещна с изненада.

— Върнахте ли се вече от Самоа? Мислех, че ще отсъствате до края на август.

— Само за няколко дни. Имам отворен билет за Полинезийските авиолинии. Върнах се да си взема някои неща и да хапна свястна храна.

— Че какво ядат в Самоа? Хора?

— За разнообразие. Между сандвичите в „Макдоналдс“.

— А онзи извънземен? Успяхте ли да го видите?

— Да, но май ще излезе каскадьор от Холивуд.

— Дано да грешат. Щеше да е толкова вълнуващо.

— Да, наистина. — Имаше цял куп писма за него. Изменчивият ги отнесе в кабинета на Колридж, пусна ги в кошчето и поднесе идентифициращата леща до окото си. Клавиатурата изписука и оживя и той започна да пише.

Искаше да осигури на Шарън бакалавърска степен по бизнес администрация и втора специалност океанография. Отне му само двайсет минути, за да оформи цялостното й следване, и още час, за да провери кои курсове през кои години са били водени.

Основните занимания по океанография — „Замърсяване на световния океан“ и „Наука и море“, естествено бяха водени от професор Колридж и там оценките й бяха отлични. С бизнес администрацията нещата бяха малко по-трудни. Изменчивият бе изкарал такъв курс през 1992–93, но оттогава този дял бе претърпял съществени промени. От студентите се очакваше да изучават висша математика и статистика.

Нямаше да е разумно да се опитва да създаде подробно досие, така че вместо това промени само някои детайли и въведе името й в необходимите класове. Накрая добави отлични характеристики за Шарън от двама починали професори и Колридж, който, разбира се, бе заминал на обиколка из Полинезия, но можеше лесно да бъде открит на адрес jimmis@uhw.edu.