Завръщането на изгнаника

Глава 5Войник

Каспар изчакваше стаен.

Присвил се беше зад един нисък храст, докато конният патрул отминаваше. Откакто бе напуснал фермата на Йойхана, се беше натъкнал на два други патрула. Предвид това, че не знаеше за тези хора почти нищо, бе решил да избягва срещите с тях. Обикновените войници определено имаха склонност да прибягват до оръжията си, преди да задават въпроси, а Каспар не изпитваше желание да свърши мъртъв, пленник или записан в нечия войска насила.

Напускането на фермата се оказа по-притеснително, отколкото бе очаквал. Йорген изглеждаше особено притеснен, че отново ще остане сам с майка си. От друга страна, мулето щеше да помага в тежката работа, а Келпита имаше син, който щеше да идва да работи с тях по време на жътвата, тъй че Йойхана нямаше да загуби зърното си.

Помисли си как ли щяха да се оправят, ако изобщо не бе дошъл. Още щяха да се мъчат с поддържането на фермата и нямаше да имат нито достатъчно дърва, нито мулето.

Все пак сбогуването са оказа по-тежко, отколкото го бе предвиждал.

Преди два дни беше заобиколил едно село, което, изглежда, служеше за сборен пункт на местните патрули, а след това се бе спазарил за еднодневна работа в една ферма край пътя, срещу храна. Храната се оказа жалка, а за пиене му предложиха само вода, но все пак бе доволен и на това. Спомни си за богатите вечерни пирове, присъщи за неговия двор, но бързо прогони спомена. Готов бе да убие за прясна мръвка печено телешко, за паница зеленчукова яхния, приготвена от домашния му готвач, и за гарафа добро вино от Рейвънсбърг.

Увери се, че конниците са достатъчно далеко, и отново се затътри напред. Разбитият стар път изглеждаше в по-добро състояние, колкото по на юг отиваше. На разни места, през които бе минал през последните два дни, личаха следи от наскорошни ремонти.

След един завой видя в далечината голямо селище. Земята наоколо ставаше все по-злачна и тучна. Каквото и друго да беше направил раджът на Мубоя, поне беше усмирил територията около столицата си дотолкова, че селяните процъфтяваха отново. От двете страни на пътя се редяха спретнати ферми, а по склоновете се виждаха овощни градини. Навярно след време този по-мирен аспект щеше да достигне и до района, където живееха Йорген и майка му. Искаше му се да вярва, че момчето ще получи възможност за по-добър живот.

Когато приближи градските порти, видя първите признаци на сурово правосъдие — десетина трупа, изгнили в различна степен, както и пет-шест глави, набучени на пики. Мъжете бяха вързани с въжета на кръстосани греди — „разпнати“ на квегански. Казвали му бяха, че е отвратителна смърт. След време тялото не можеше да предотврати течността да се събира в белите дробове и човек се удавяше в собствената си слюнка.

При портата чакаше отделение войници, всички, облечени като онези, които беше видял на коне, само че липсваха тежките наметала и странните тюрбани. Тези носеха метални шлемове с плетени мрежи на вратовете.

Един от тях закрачи наперено да го пресрещне.

— По каква работа идваш в Делга?

— Просто минавам, на път на юг.

— Странен говор имаш.

— Не съм тукашен.

— Занаятът ти?

— Сега съм ловец. Войник бях.

— А може би бандит?

Каспар го изгледа. Мъжът беше мършав и изнервен и се стараеше да гледа свирепо. Имаше провиснала брадичка и зъбите му бяха пожълтели. Какъвто и ранг да имаше тук, в армията на Каспар щеше да е най-много ефрейтор. Познат му беше този тип: надути и самонадеяни, недостатъчно умни, за да схванат, че са се издигнали до възможния си връх. Без да отвърне на явната обида, Каспар се усмихна.

— Ако бях разбойник, нямаше да съм толкова беден. Единственото, което имам, е този меч, дрехите на гърба ми, тези ботуши и ума си. — Войникът понечи да заговори, но Каспар го прекъсна и продължи: — Честен човек съм и искам да работя за поминъка си.

— Е, не мисля, че на раджа му трябват наемници точно днес.

Каспар отвърна с усмивка:

— Казах, че съм войник, а не наемник.

— Къде си служил?

— Някъде, за където съм сигурен, че изобщо не си чувал.

— Добре, върви, обаче гледай да не правиш бели. Ще те държа под око, да знаеш. — Махна му да продължи.

Каспар кимна и мина през портата. Делга беше първият истински град, който виждаше в тази земя, и имаше повече белези на цивилизация, отколкото бе срещнал в което и да е селище досега. Хановете близо до портата бяха запуснати и мръсни като този на Сагрин, което трябваше да се очаква.

По-добри сигурно щяха да се намерят в квартала на търговците, затова той продължи навътре, докато не стигна един пазарен площад, който в този следобеден час гъмжеше от хора. Делга притежаваше всички признаци на процъфтяваща общност и хората тук изглеждаха доволни от ежедневието си.

Каспар през целия си живот бе изучавал управлението, защото бе роден, за да управлява. Виждал беше глупаци, безумци и некадърни властници да се задържат за цял живот и беше чел за мнозина други. Знаеше, че населението е в основата на една силна държава и че хората може да се облагат до определени граници. Собствените му заговори и интриги бяха замисляни отчасти и за да сведе до минимум нуждата от открит сблъсък, което винаги беше скъпо начинание и голямо бреме за народа.

Не че толкова се беше грижил за щастието на народа си, така или иначе — дори не се беше замислял за участта на простолюдието, допреди да се срещне с Йойхана и Йорген — но се грижеше за благополучието на държавата като цяло, а това означаваше да държи населението доволно.

Ако не друго, то хората в Делга поне не изглеждаха обременени или угрижени. С нищо не показваха, че ги безпокоят доносници или държавни бирници, като видят толкова много луксозни стоки, изложени за продан.

Пазарът гъмжеше от цветове и гълчава, оживен в следобедната търговия. Тук-там Каспар чуваше звъна на монети от разклатена кесия и прецени, че твърдата пара се връща под грижите на раджа.

На пръв поглед владетелят като че ли се радваше на подкрепата на своя народ. През пазара крачеха униформени мъже с разноцветни ливреи, очите им непрекъснато шареха за нередности. Каспар реши, че трябваше да са градска полиция или стража.

Улови погледа на един от тях — широкоплещест мъж с нашарено с белези лице и врат. Мъжът спря, но Каспар не извърна очи и се доближи към него. Мъжът беше облечен в синя туника, но вместо високите ботуши на конник и панталони, затъкнати в тях, носеше торбести гащи, които почти скриваха ботушите. Мечът му беше по-късо оръжие и не носеше шлем, а плъстена шапка с широка периферия.

— Добър ден — поздрави Каспар.

— Чужденец — каза кратко мъжът.

— Доколкото разбирам, сте полицай?

— Правилно разбираш.

— Дали бих могъл да си намеря работа тук?

— Занаятът ти?

— Опитен ловец съм и войник — продължи учтиво Каспар.

— Ако внасяш дивеч, можеш да го продаваш по хановете, но раджът няма нужда от наемници.

Каспар вече бе водил този разговор, така че не влезе в спор.

— А друга работа?

— Винаги има нужда от мъже, годни да вдигнат бала или сандък при кервансараите. — Мъжът му посочи на юг. — През града и извън портата. Но много си закъснял днес. Наемат ги още призори.

Каспар кимна за благодарност и продължи през града. Изведнъж го обзе чувството за чуждо и познато в същото време. Тези хора се обличаха различно и говорът и гласовете им звучаха странно за ухото му. Мислил беше, че е навикнал с езика им, ала сега разбираше, че е свикнал да слуша само два гласа — на Йойхана и Йорген. Това беше паланка, доста голяма при това, на път да се разрасне до истински град. Минаваше покрай нови строежи, виждаше хора, улисани в работата си, и ритмите на поселището му се сториха познати.

Завари кервансарая наистина притихнал. Както го беше предупредил градският полицай, повечето работа за деня бе приключила. Но все пак беше някаква възможност да поразпита. Тръгна от керван на керван и след няколко разговора вече имаше усет за мястото. Разбра, че един от керваните ще тръгне на юг след седмица. Водачът на кервана му каза да намине тогава да си потърси служба като пазач, междувременно нямал нищо, което да му предложи.

Слънцето вече залязваше. Каспар бе уморен и гладен. За второто не можеше да направи нищо, но можеше поне да си намери някое място за спане. Тази земя беше гореща, въпреки ранната пролет — доколкото можеше да прецени сезоните на другия край на света. Нощите можеше да стават хладни, но не бяха чак студени.

Намери няколко работници, насядали около един огън. Говореха си тихо. Той ги помоли за разрешение да седне при тях. Не възразиха и го пуснаха, тъй че той се изтегна зад двама мъже, които си говореха за неща, които можеше само да си представи: села, чиито имена никога не бе чувал, реки, течащи през непознати местности, и за други неща — познати за тях, но непознати за него. За първи път, откакто се бе озовал на този континент, на Каспар му се дощя не само да унищожи Тал Хокинс и онези, които го бяха предали, а просто да си иде у дома.

Фургоните се подрусваха по стария път. Возенето бе неудобно, но си беше возене все пак. Радваше се, че не ходи пеш. — Беше приключил седмица на усилен труд в товарене и разтоварване на фургони за мизерна плата — едва стигаше за храна. Дори беше загубил още тегло — наложи му се да си купи плетен от конски косъм колан, за да не му падат панталоните.

Подсилвал беше приходите си с игра на ашици с някои от работниците, но през последните дни късметът му бе изневерил и сега му оставаха само няколко медни петака. Но поне вече бе на път и всяко малко подобрение си беше предимство. Беше издържал. Седмицата се беше оказала трудна, но други хора търпяха тези трудности цял живот. За Каспар най-красноречивото беше пълната им липса на надежда. За тези работници всеки ден беше усилие да се оцелее Днес. Утрето трябваше само да се погрижи за себе си.

Изпитваше смесица от нетърпение и примирение. Жадуваше всеки ден да измине колкото може повече път и да се върне колкото може по-скоро у дома, за да си разчисти сметките, но знаеше, че пътуването ще отнеме време, а това време зависеше от много фактори, които бяха извън негов контрол.

Борбата му през дивата пустош, преди да открие Йорген и майка му, беше просто физическо усилие, но седмицата, преживяна в работа в кервансарая, бе може би една от най-окаяните, които бе преживявал. Свела го беше до ниво на човешка окаяност, каквото никога не бе изпитвал в привилегирования си живот.

Научил беше, че Войната, както я наричаха тук, се е разиграла, когато е бил още момче. Островното кралство беше надвило армиите на Изумрудената кралица в битката на Кошмарния хребет, когато едва-що бе излязъл от пелените. Но резултатите все още се чувстваха дори след десетилетия.

Много от работниците бяха децата на хора, извлечени от домовете им от настъпващата орда. Врагът беше набирал всеки годен за оръжие мъж. Давали им бяха единствения възможен избор, на върха на меча: да се бият за тях или да умрат. Жените били вземани за курви, за готвачки и черноработнички, дори съвсем малки момчета били принуждавани да служат в обоза.

Хиляди деца бяха осиротели и не бе имало никой, който да се погрижи за тях. Слабите бяха умирали, а оцелелите подивявали, без никакъв усет за семейство извън бандата им главорези, или за вярност извън лоялността към някой дребен разбойнически главатар.

Въвеждането на ред в такова място можеше да обремени ума и на най-надарени владетели, мислеше си Каспар. Знаеше, че ако на него му бяха възложили тази задача, щеше да започне точно по същия начин като раджа на Мубоя: като най първо консолидира ядро, да се погрижи то да е стабилно и процъфтяващо, а след това да започне да разширява сферата на влияние, като превръща влиянието в контрол.

Младият радж може би щеше да прави това през по-голямата част от живота си, преди да се изправи пред някаква организирана съпротива на север.

Тъй като Каспар беше живял с носачите и коларите цяла седмица, те отговаряха на въпросите му и беше научил много за околния район. На изток се простираше Змийската река, а отвъд нея пустинята, владяна от номадите джешанди. Тях като че ли не ги интересуваше много какво става от тази страна на реката. Но отвъд Змийската властваха здраво, казваха му, че дори Изумрудената кралица била силно затруднена на онзи фланг от джешандите. Каспар беше чел сведения за войната от бащините си архиви като момче и предвид огромните размери на армията на Кралицата бе заключил, че джешандите трябва да са страховита конница.

На запад се издигаха планините Суману, а отвъд тях бяха просторните степи, спускащи се до река Ведра и низ от дребни градове-държави. Тази естествена преграда предпазваше раджа от конфликт на запад. На юг територия владееха други дребни благородници и самозвани господари, а ако се съдеше по слуховете, раджът вече бе на път да спечели една щастлива малка война с един от съседите си в онази посока.

Но далече на юг, на брега на Синьото море, се намираше град Змийската река, за който местните хора не знаеха почти нищо. Някога той контролирал всичко от морето чак до Змийското езеро и бил управляван от съвет от местни кланове. Повече от това Каспар не бе разбрал. Все пак там спираха корабите, някои от които чак от Залезните острови, от южните кешийски градове, а понякога дори от Квег и Кралството. Което за Каспар означаваше път към дома. Тъй че натам се беше отправил той, война или не.

Фургоните продължаваха да се подрусват, а очите на Каспар обхождаха хоризонта, да не би да се появи някоя неочаквана беда. Не го допускаше, защото колкото по на юг пътуваха от Мубоя, толкова по-мирна изглеждаше околността. Най малкото — не и преди да се натъкнат на войната, за която говореха.

Каспар седеше на задницата на фургона. Единственото, което имаше да гледа, освен хоризонта, беше конският впряг, теглещ фургона зад неговия, и киселата физиономия на Кафа, неразговорливия стар колар, който нямаше кой знае какво да каже, ако изобщо кажеше нещо.

Коларят на неговия фургон беше бъбрив мъж, казваше се Ледану, и Каспар обикновено го пренебрегваше, тъй като думите му се търкаляха безсмислени и умът му се рееше без посока. Все пак му беше доскучало от многото мълчание и прецени, че ще може да изтърпи малко от дърдоренето на Ледану, стига да успее да измъкне късче полезна информация от пороя от думи.

— Разкажи ми за следващия град, Ледану.

— Ах! Каспар, приятелю — заговори дребният мъж, зарадван, че ще може да впечатли новия си спътник с многото си знания. — Симара е най-дивното място. Има странноприемници и бардаци, бани и къщи за хазарт. Много е цивилизован. — Каспар отпусна гръб на страницата и заслуша търпеливо пороя от подробности за заведенията, които според Ледану бяха най-забавните във всяка от гореспоменатите категории. Скоро разбра, че полезната информация, например разположението на войска, политиката в района, отношенията на Симар със съседните градове и други такива, ще липсва. Все пак беше полезно да чуе нещо за града, след като щеше да е неговият дом, докато не измисли как да продължи на юг.

Каспар се подпря на вратата и зачака да види дали ще се появи някой тази заран да търси работници. Беше традиция търсещите дневен труд да се срещат преди изгрев слънце в малкия пазар близо до северната порта на Симара. Беше си намирал работа всяка сутрин през първата седмица, откакто пристигна в Симара, и заплащането бе по-добро, отколкото в Мубоя.

Все още не се водеше пълномащабна война, но на южната граница се разиграваха някакви сражения, между Мубоя и владенията на някой си, наричащ себе си „краля на Сасбатаба“. Набираха се войници и тъй като заплатата беше сравнително добра, повечето работници хващаха оръжията. Тъй че Каспар беше зает постоянно. Също тъй отново беше намерил късмета си в хазарта, затова бе посъбрал в кесията си достатъчно монети, за да може да се изхрани още седмица, ако работата спреше. Можеше също да си позволи легло — всъщност нар под стълбището — в един местен приют. Хранеше се просто и не пиеше, тъй че всеки ден приключваше с малко повече, с отколкото бе започнал.

Надявал се беше друг керван да мине през града, запътен на юг, та да си намери служба като пазач, но по време на конфликта с краля на Сасбатаба всички продоволствия и други стоки, тръгнали на юг, бяха под изричен военен ескорт. Вече го завладяваше нетърпение да продължи пътя си към дома.

Трима мъже се появиха на пазара и всички работници тръгнаха по петите им с очакване. Каспар беше виждал тримата през последните няколко дни. Първите двама винаги наемаха двайсетина души общо, но третият се позадържаше, за да огледа внимателно мъжете, сякаш търсеше някакво невидимо качество, след което си отиваше сам.

Сега първият извика:

— Трябват ми трима берачи! Само опитни в овощарството!

Вторият рече:

— Трябват ми яки гърбове! Имам да пренасям товар. Десет мъже!

Но третият просто закрачи покрай затичалите се към първите двама наемащи и се приближи към Каспар.

— Ей, ти — заговори със странен акцент. — Виждам те тук вече няколко дни. — Посочи меча на кръста на Каспар. — Знаеш ли как се използва това нещо?

Каспар се усмихна, но усмивката му не беше дружеска.

— Ако не знаех, щях ли да стоя тука?

— Трябва ми човек, който може да върти меч, а да има и други таланти.

— Какви таланти?

— Можеш ли да яздиш?

Каспар изгледа бъдещия си работодател и си даде сметка, че този мъж е опасен. Каквото и да му предложеше, сигурно щеше да е незаконно. Ако се окажеше така, имаше шанс да направи добри пари. Огледа лицето му и не намери нищо което да изпъква. Имаше остър нос, от който тъмните му очи изглеждаха прекалено събрани. Косата му беше намазана и плътно сресана, зъбите му бяха жълти и неравни. Дрехите му бяха от хубава тъкан, макар и просто скроени, и Каспар забеляза, че камата му е с дръжка от слонова кост. Но най-забележителното у този човек беше изражението му, уморено и угрижено. Каквото и да трябваше да прави, несъмнено щеше да е опасно и можеше да означава приличен доход. След като обмисли въпроса, той отвърна:

— Не отстъпвам на мнозина, по-добър съм от повечето.

— Странен говор имаш. Откъде си точно?

— От много места, повечето много далече от тука, но най-отскоро — от север, край Хеслагнам и Мастаба.

— Не си ли от юг?

— Не.

— Някакъв проблем, ако се наложи да се биеш? Каспар помълча за миг, уж че обмисляше отговора си.

Знаеше, че ако сделката включва кон, ще вземе работата, каквато и да се окажеше задачата му. Поне в този живот не се канеше да се връща в Симара. А ако работата не му харесаше, щеше да открадне коня и да препусне на юг.

— Ако работата е да се бия, не съм наемник. Но ако имаш предвид дали мога да се бия, ако ми се наложи, да, мога.

— Ако нещата тръгнат, както съм ги намислил, ще трябва да можеш само да яздиш, приятел. — Мъжът махна на Каспар да го последва. Докато крачеше, се представи:

— Аз съм Флин.

Каспар се закова на място.

— Кинок?

Флин се обърна рязко и заговори на езика на Островното кралство.

— Падината Таунтон? Ти?

— От Оласко.

Флин се огледа неспокойно и продължи на Кралската реч:

— Значи и двамата сме далече от дома, оласконецо. Но това може да се окаже волята на боговете — да дадат и на двама ни каквото ни трябва. Защото освен ако ужасно не греша, ти не си решил просто да дойдеш тук, в това забравено от боговете място, по свой избор. Последвай ме.

Мъжът, нарекъл се Флин, забърза по улиците в по-западналата част на търговския квартал, след което свърна по дълга задна уличка. Каспар запази лицето си безизразно и се постара да се държи спокойно, но сърцето му заби лудо. Флин беше презимето на един от учителите му в детството, мъж от района Кинок, част от държава, отдавна премахната от Островното кралство. Но обитателите й бяха съхранили силната си културна идентичност и все още говореха на език, използван само от тяхната общност. Учителят му го беше научил на няколко фрази, колкото да задоволи любопитството на момчето, но и това щеше да се смята за предателство от другите членове на клана. Мъжете на Кинок бяха несъкрушими бойци, поети лъжци и крадци. Склонни към пиянство, внезапни избухвания на гняв и на дълбока скръб, но ако този човек бе намерил път до тази забравена от боговете част от света, то той също толкова добре можеше да намери и път за връщане към цивилизацията.

Флин влезе в някакъв склад, който изглеждаше ветровит, прашен и тъмен. Вътре имаше двама мъже. Флин пристъпи встрани и кимна и без предупреждение другите двама извадиха мечовете си и нападнаха.