Завръщането на изгнаника

Глава 12Ратн’гари

Корабът се блъскаше с грохот във вълните. Каспар, Кенер и Флин стояха до перилото, загърнати плътно в дебелите си наметала, и наблюдаваха как корабът заобикаля нос Матаба и обръща срещу вятъра, за да се добере до заслонения донякъде от бурята залив Ратн’гари. Въпреки че беше лято, толкова далече на юг при буря вятърът бе студен. Точно на север от тях, високо горе на носа, над стръмните скали се извисяваха дървесата на Великия южен лес, тъмни и злокобни.

Бяха на три седмици и половина път от Махарта, на кораб, осигурен от жреците на Калкин, и наближаваха крайната си цел: залива Ратн’гари под южния край на планините Ратн’гари.

Откакто бяха напуснали Махарта, бяха потиснати от безпомощността си пред лицето на онова, което бяха разбрали за джеаса, властващ над живота им. Кенер се беше затворил в себе си и почти не говореше. Флин непрекъснато търсеше решение, за което все още никой не се е досетил. Много от разговорите, които подхващаше, засягаха неща, които според него може би бяха недогледали, и всеки път, щом не успееше да открие нещо, което са пропуснали, той изпадаше в мрачно мълчание за часове. Каспар пък просто беше ядосан.

През целия си живот Каспар, наследник на трона на Оласко и след това херцог, никога не бе искал разрешението на никой човек, освен на баща си. Правеше каквото си иска и когато го поиска и единствения път, когато го бяха спрели, за това бяха нужни предатели и цели три армии. И въпреки това все още беше жив! Самата идея, че някаква си сила би могла просто да му наложи подчинение, го докарваше до ръба на яростта.

Откакто бе дошъл в тази земя, Каспар беше премислил много неща. Неща, които като младеж щяха да го разбунтуват, сега само го разсмиваха. Спомняше си колко придирчив беше у дома за всяка част от облеклото, която трябваше да е изрядно чиста и огладена, и нагласена точно така, а не другояче, преди да се облече за утринния дворцов съвет или за вечеря. Не се интересуваше от това само когато излизаше на лов с баща си.

Какво ли щеше да си помисли баща му, ако можеше да го види как сече дърва във фермата на Йойхана или да изрива торта от обора й? Нито веднъж на никого освен на Аленбурга не бе му хрумнало да предположи, че може да е от знатно потекло. А и бяха минали няколко вечери в разговори, преди Аленбурга да стигне до това заключение. Но той поне бе уважил желанието на Каспар за анонимност. Каспар знаеше, че Флин и Кенер подозират, че е възможно да е бил офицер и да е благородник, което можеше да обясни образованието и поведението му, но никой от двамата не бе настоял да им каже. Каспар не знаеше дали това е тяхна естествена черта, или е от въздействието на джеаса.

Бореше се с един факт, който му причиняваше повече страдание от всичко, което бе преживявал: че животът му не е негов и че е така много отпреди да се озове в тази земя.

Вече бе сигурен, че Лесо Варен, неговият „съветник“, е прилагал магическите си изкуства, за да го манипулира, да разгаря амбицията му до краен предел. Каспар беше седял кротко зад писалището в покоите си и бе заповядвал унищожението на цели народи, като част от погрешен и несръчен план да подведе Островното кралство. Хиляди бяха загинали, за да отвлече вниманието на Морето на кралствата от истинската си цел, трона на Ролдем.

По онова време беше изглеждало просто. Седем удобни смъртни случая и изпадналото в скръб население на Ролдем щеше да обърне очи на север и да посрещне с радост Каспар, херцога на Оласко, като свой законен владетел. Какво си беше мислил! Осъзна, че беше мислил само онова, което Лесо Варен му бе позволявал да мисли.

Не знаеше кое го ядосва повече: това, че бе допуснал толкова лесно магьосника до себе си, или че бе загубил способността си да види лудостта, сътворена от магьосника. Днес, докато стоеше на хлъзгавата мокра от водните пръски палуба в тази далечна земя, Каспар можеше да изброи поне десет причини защо планът на Варен беше безумен. Единственият резултат от опита му да заграби властта щеше да е война и хаос. Каспар вече съзнаваше, че всъщност това трябва да е бил планът на магьосника през цялото време. По причини, които навярно никога нямаше да може да разбере, Лесо Варен беше искал Източните кралства, Островното кралство и може би дори Велики Кеш да затънат във война.

Изобщо не можеше да проумее кого би облагодетелствало това. Знаеше, че има времена, когато за една държава е изгодно съседите й да са заплетени в конфликт. Самият той бе предизвикал няколко такива през годините, но те бяха само погранични стълкновения, политически интриги или дипломатически предателства, не и война, включваща трите най-могъщи държави в северното полукълбо. Дестабилизирането на този район беше опасно. Не беше нужно много, та войната между Кеш и Островите да прелее извън границите и да въвлече и Източните кралства.

И той бе видял резултатите от въвличането на тези три държави. Но вместо да дестабилизират района, неговите провалени заговори ги бяха убедили да обединят усилията си по начин, унищожителен за самия него: столицата му беше превзета за един-единствен ден! Дори ако Талвин Хокинс не бе открил тайния проход в цитаделата — проклет да беше предшественикът, който бе решил, че цитаделата е непревзимаема! — обединените Ролдем и Кеш щяха за месец да сринат на прах и руини крепостта му. Нещо повече, ако бе пристигнала и онази армия на Островното кралство, за която се носеше слух, тогава опустошаването на Опардум щеше да е още по-бързо.

Не, в цялата картина нямаше никаква логика. Не повече, отколкото в този проклет джеас. Повече от всичко друго Каспар се молеше дано да преживее тежкото изпитание и да намери някой, който да му обясни всичко.

Един от придружаващите ги войници каза:

— По залез-слънце оставаме на дрейф. Капитанът каза, че трябва да прекараме нощта на борда и да опитаме да подходим на заранта.

Тримата се върнаха в каютата си мълчаливо, всеки обзет от собствените си мисли.

На сутринта им отне почти цял час да свалят ковчега на брега. Приливът беше висок и вълните безмилостни, но накрая Каспар и спътниците му стояха на песъчливия бряг с ескорт от тридесет войници от Бахарта и техния офицер.

Младият лейтенант, казваше се Шегана, огледа ковчега: беше овързан така, че четирима души да могат да го носят. Възложената му задача явно не му допадаше и той се постара да го изтъкне на Каспар още щом се бяха качили на кораба. Все още не бяха напуснали залива, когато му каза:

— Заповедта ми е да ви заведа до определена точка, отбелязана на картата, дадена ми от отец Елект. Също така ми е заповядано да се отнасям с вас вежливо и да се погрижа хората ми също да проявяват уважение. От това, което ми беше казано, разбирам, че вие сте възпитан човек и вероятно дори благородник, макар че това не бе изказано изрично. Така че, сър, ще се постарая да изпълня задачата си по най-добрия начин, но държа да сме наясно за следното: ако се стигне до избор между това да опазя живота на своите хора или на вас тримата, моите хора ще останат живи, а вие тримата ще разчитате единствено на себе си. Ясно ли е? Каспар помълча, после отвърна:

— Ако оцелеем след това изпитание, лейтенант, обзалагам се, че ще станете един от онези офицери, които хората им са готови да последват и в ада. Но също така трябва да се научите да сте по-дискретен, когато дадените ви заповеди не ви харесват.

Младият лейтенант даде знак и хората му вдигнаха ковчега и тръгнаха по пътеката, отвеждаща към скалните стръмнини. Каспар погледна Кенер и Флин, кимна и тримата ги последваха.

Първите три дни поход по пресечения терен бяха мъчителни, но минаха без произшествия. Пътеката ги изведе на насечено от дерета плато и макар походът да беше тежък, все пак се справяха.

Имаше следи от многоброен дивеч, както и от едри хищници: мечки, вълци и планински котки. Когато се изкачиха по-нависоко, стана по-студено, нощем температурата падаше почти до точката на замръзване, въпреки че все още беше късно лято. Скоро навлязоха в гористи хълмове с много потоци.

На четвъртата вечер спряха на почти плоско каменисто било и Каспар каза на Шегана:

— Лейтенант, можете да намалите охраната наполовина и да позволите на хората си да поспят. Аз съм опитен следотърсач. Няма следа от друг човек, откакто стъпихме на брега. Единственото, от което можем да се боим, са хищниците, но огънят би трябвало да ги държи на разстояние.

Лейтенантът само кимна, но по-късно през нощта Каспар забеляза, че има само двама на пост вместо обичайните четирима.

Следващите два дни минаха спокойно, но на заранта на третия един от съгледвачите се върна с вестта, че не могат да определят пътеката към планините. След час цялата група стигна мястото, където пътеката се раздвояваше — на север, като заобикаляше хълмовете, и на запад, стръмно по склоновете.

Лейтенант Шегана каза:

— Е, господа, ако указанията на отец Елект са верни, оттук се катерим, докато не стигнем до подножието на Небесните стълбове, над които е Павилионът на боговете.

Поредните четирима носачи на ковчега го надигнаха и групата пое нагоре.

Пътуваха още ден и някъде към залез-слънце стигнаха до дълбоко дефиле. Лейтенантът каза:

— Тук ние трябва да спрем и да останем да чакаме. Отец Елект каза, че от тази долина трябва да продължите сами.

— Ще тръгнем призори — каза Каспар.

Планините изглеждаха почти безлики, шир от сенки и сумрак, малкото светлина от гаснещото слънце се поглъщаше от тежките облаци.

— Това място е злокобно, сър — каза лейтенантът. — Указанията, които ми дадоха, са ясни: трябва да изчакам тук две седмици и ако не се върнете за това време, да се кача на кораба без вас.

— Разбирам — каза Каспар. Кенер погледна Флин и каза:

— Ние ли трябва да мъкнем ковчега нагоре по тези планини?

— Очевидно — отвърна Каспар.

— Не ви завиждам — каза лейтенантът. — И носенето е най-малкото.

Войниците напалиха огън. Докато се хранеха, нямаше много разговори.

Каспар се събуди и скочи с изваден меч, преди да осъзнае, че звукът, който го е събудил, е викът на Флин. Огледа се и разбра причината за паническия му вой. Около пепелта на загасналия огън лежаха лейтенант Шегана и хората му, с разкривени от ужас лица, с облещени очи, всичките мъртви.

Кенер също беше скочил и се озърташе, все едно се кани да побегне.

— Какво? — извика той, все едно че отговорът щеше да накара ужаса да се махне. — Какво е това? — Местеше погледа си от лице на лице. — Кой го направи това?

Каспар прибра меча си.

— Някой или нещо е решило, че тези войници са се доближили твърде много до Павилиона на боговете.

— Всички ще умрем! — изрева Кенер, беше на ръба на истерията.

Каспар го сграбчи за рамото и го раздруса.

— Всички умират. Просто няма да умрем днес. Ако онова, което е убило тези войници, искаше и ние да сме мъртви, щяхме да сме мъртви.

Кенер се поокопити, но на лицето му все още бе изписан ужас.

— Но защо? — пошепна той.

— Нямам представа — отвърна Каспар. — Предупреждение може би?

— Защо са ни още предупреждения? — изкрещя Флин. Ужасът му се бе сменил с ярост. — Защо ни е още смърт, за да побързаме ли?

— Я се стегни — викна му Каспар. — Мислех, че вече си свикнал със смъртта.

Флин млъкна.

— Как ще мъкнем сами продоволствието и онова… нещо? — попита Кенер.

Каспар се огледа. Небето изсветляваше.

— Май ще трябва да вървим на етапи. Ще носим бронята и част от храната половин ден, после един от нас остава да пази, а другите се връщат да донесат останалия багаж. Придвижването ще е бавно, но разполагаме с две седмици, за да стигнем там, където отиваме, и след това да се върнем. Според мен корабът ще остане още няколко дни след двете седмици.

— Да тръгваме тогава! — каза Кенер.

Каспар носеше бронята за краката. Изваждането и от ковчега бе облекчило товара значително, а въжетата, използвани дотук за носенето му, свършиха работа и за бронята. Сега той я носеше откъм краката, въжетата бяха преметнати през раменете му. Това беше по-неудобното място, защото се изкачваха и краката често се люшваха надолу и го удряха в корема или по бедрата, ако се разсееше и оставеше въжетата да се разхлабят. През час сменяха местата си, така че до края на деня никой от тримата не остана без отоци.

Каспар беше затегнал меча на проклетото нещо през рамото си, прибран в грубо скалъпената ножница от колани, които беше събрал от мъртвите войници. Беше им отнело цял ден, докато изкопаят плитък гроб и го покрият с пръст и камъни. За миг го жегна жал, докато хвърляше пръст върху лейтенант Шегана. Изглеждаше обещаващ — от типа младежи, които Каспар на драго сърце щеше да вземе в армията си.

Погледна към небето и каза:

— Мисля, че ако ще се връщаме за още храна, ще е добре да започнем да си търсим място за бивак.

— Напред май има равно място — каза Флин.

След малко излязоха на равна площадка. Все още бяха близо до гората, тъй че Каспар каза:

— Аз ще събера дърва за огън и ще остана с това нещо. Вие двамата се върнете при последния ни бивак и пренощувайте там. На сутринта вземете колкото можете да носите и елате.

— Много ще ни забави това — рече Флин.

Каспар погледна издигащите се пред тях планински склонове.

— Кой знае колко време ще ни отнеме, докато намерим тези Пазители? Може да се катерим дни наред. А ако стане студено, както изглежда, ще ни трябва възможно повече храна, за да пазим силите си.

Кенер се оглеждаше нервно, ококорил очи.

— Ами ако… онова, което ни кара да правим това, си помисли, че двамата с Флин бягаме?

Каспар изгуби търпение.

— Ако искаш да останеш през нощта сам с това нещо, аз ще сляза с Флин.

Кенер поклати глава.

— А, не, аз ще сляза.

— Е, колкото по-скоро започнем, по-скоро ще свърши — въздъхна Флин. — Да тръгваме.

Каспар повървя малко с тях, после свърна към дърветата и започна да събира дърва. Имаше достатъчно нападали сухи клони, тъй че не се наложи да сече нищо. Събра достатъчно дърва за две нощи, запали огън и седна. Изложена на открито, странната броня изглеждаше още по-злокобна.

Нахрани се и легна. Уви се хубаво. Нощта щеше да е студена.

Поддържаше огъня, за да плаши всякакви дебнещи хищници. Докато се унасяше в сън, чу вълчи вой някъде в далечината. Отвори очи. Май не беше чак толкова далече.

Нямаше представа какви вълци се въдят по тези планини. В Оласко имаше три вида, както и диви кучета. Вълците по низините бяха с големината на куче, ловуваха на глутници и бяха жива напаст за фермерите, щом през зимата сърните и лосовете оредееха. Бяха готови да ядат всичко, дори полски мишки, и щом дивечът станеше оскъден, нападаха фермите за пилета, патици, гъски, домашни псета и котки, въобще всичко, което можеха да отмъкнат. Говореха, че нападали дори хора, ако съвсем прегладнеят, макар че докато бе херцог, Каспар не беше получавал донесение за нещо такова.

Вълците от високите планини обикновено се събираха на по-малки глутници, бяха с по-големи глави и с по-къси крака и отбягваха хората. Бяха само малко по-едри от равнинните си братовчеди.

Блатните вълци от югоизточните тресавища на Оласко си бяха просто равнинни вълци, привикнали да живеят в блатата — единствената разлика, която Каспар можеше да забележи, бе по-тъмната им козина, за да се сливат с по-тъмния листак.

Никой не отвърна на воя и Каспар се унесе в сън.

Някъде през нощта го събуди нов вой и той се пробуди с ръка на дръжката на меча. Вслуша се, но не можа да чуе никакъв звук освен вятъра сред дърветата долу. Погледна бронята, смътна фигура, лежаща от другата страна на гаснещия огън, пусна меча и отново заспа.

По обед Кенер и Флин дойдоха с големи торби, пълни с храна. Седнаха тежко до него и Флин попита:

— Някакви неприятности?

— Имаше един вълк някъде наблизо, но нищо повече.

— Вълк ли? — попита Кенер. — Единак?

— Явно — каза Каспар и хвърли още дърва в огъня. — Да видим какво сте донесли. — Огледа продуктите. — Мисля да направим следното. Утре сутринта взимате продуктите… — И им изложи плана си, според който трябваше да се придвижват по пътеката на отскоци в продължение на няколко дни, докато привършат достатъчно продукти, за да могат да носят останалото.

Следобеда отдъхнаха, след като събраха достатъчно дърва за огъня. Каспар не беше много притеснен от вълка, но знаеше, че мечките често стават нагли, когато надушат храна, а по това време на годината — късното лято — започваше разплодителният им сезон; мъжките щяха да са агресивни, а женските — гладни, и всичките щяха да търсят запаси за предстоящото зимуване.

Щом наближи нощта, Каспар каза:

— Може би трябва да пазим. В случай, че нещо надуши храната ни и реши да се промъкне към нас.

Помнеше срещата си с мечока със сивата муцуна, от която бе излязъл жив само защото Талвин Хокинс знаеше как да го убие, но реши, че ще е по-добре да не им описва подробности.

Избра за себе си средната смяна, за да могат Кенер и Флин да поспят без прекъсване. На другия ден те щяха да вървят първи и щеше да му остане достатъчно време за почивка. Остана да пази, потънал в мисли за отминалия си живот.

Заляха го мрачни спомени, когато си спомни за идването на Лесо Варен. Магьосникът се бе появил един ден на откритото дворцово заседание, като молител, търсещ място, където да си отдъхне, практикант на безвредна магия. Но бързо се бе превърнал в неизменна част от домакинството на Каспар — и в един момент възгледите на Каспар се бяха променили.

Собствените му амбиции ли бяха на първо място, или медените слова на магьосника? Каспар съзнаваше, че е вършил неща, които сега го отвращаваха, и че колкото по се отдалечава от онези събития, толкова по-отблъскващи стават те. Спомни си последния ден в цитаделата в Опардум. Беше убеден, че ще го екзекутират, затова бе решен да се бие до смърт. Представа нямаше кой стои зад щурма от Кеш и Ролдем, докато Талвин Хокинс не нахлу в последното помещение, отбранявано от останалите му верни от гвардията. А после всичко стана съвсем ужасно.

Това, че Куентин Хавревулен се оказа на страната на Хокинс, бе най-жестоката ирония, до нивото на черна комедия. Когато Талвин Хокинс се разкри като последния оросин, Каспар поне разбра мотивите му и дори почти се възхити на коварството му. Тал толкова добре се бе прикрил като скуайър от Кралството, че бе заблудил дори магията на Лесо Варен.

Но това, което го бе изненадало най-много, бе последното разпореждане с живота му — да бъде прокуден тук, за да размисля над сторените злини, И сега той проклинаше Хокинс за това, тъй като присъдата бе донесла точно този ефект, който бе търсен. Защото за първи път в живота си Каспар изпитваше разкаяние.

Зачуди се колко ли жени като Йойхана и колко момчета като Йорген са загинали. Преди да бъде пренесен в тази земя, Каспар не беше гледал на тях като на хора, а като на препятствия в плана му за завоевание. Мечтите му за величие, да седи на трона на Ролдем — не най-могъщата държава в света, но най-влиятелната, изтънчена и цивилизована — всичко това бе суета. Гибелна суета, която не му печелеше нищо. Защото какво щеше да прави след това? Да завладее света? Да превърне Източните кралства в още свои провинции? Да отплава през морето, за да наложи ред в тази хаотична земя? А после какво? Приказният континент на север — чието име дори не можеше да си спомни? Да нахлуе в родния свят на цураните? Колко още щеше да трябва, за да е достатъчно?

А когато всичко това свършеше, какво щеше да му остане? Беше самотник, със само едно същество на света — родната му сестра, — към което изпитваше трошица любов, и без никой до него, с когото да сподели тази мечта.

Седеше замислен и гледаше двамата си спящи спътници. Флин си имаше жена. Кенер си имаше момиче и се надяваше, че то го чака, но и двамата имаха мечти, които можеше да се реализират, а не невъзможни фантазии за власт и контрол. Контролът е илюзия, казваше баща му. Сега започваше да го разбира. Завиждаше на тези двама мъже, мъже, които едва ли му бяха приятели, но поне бяха хора, на които можеше да се довери. Бяха просто хора, които се бореха да се освободят от едно проклятие и да се върнат към нормалния живот.

Зачуди се какво ли ще е нормалният живот за самия него, след като се освободи от този джеас. Можеше ли да се задоволи някога с това да си намери жена, да отгледа деца? Всъщност никога досега не бе искал да има деца, макар че времето, прекарано с Йорген, му даде усещането какво е да имаш син. За него децата винаги бяха представлявали възможен продукт от дипломатически брак, мънички гаранти за добро поведение от страна на съседни държави. Идеята, че човек може да обича собствените си деца, винаги му се беше струвала в най-добрия случай чудата.

Събуди Кенер, тихо, за да не обезпокоят Флин, после легна.

Но сънят не дойде, защото вътре в себе си Каспар изпитваше тъпа набъбваща болка, болка, непозната за него, и тя го накара да се зачуди дали не се поболява.

След малко осъзна какво е това странно чувство и когато го разбра, му се прииска да заплаче, но не знаеше как.

Вълкът нападна час преди разсъмване. Каспар долови нещо миг преди Кенер да изкрещи. Двамата с Флин скочиха с извадени оръжия, но вълкът вече бе разкъсал гърлото на Кенер.

— Грабвай главня! — изрева Каспар.

Най-големият вълк, който Каспар бе виждал, беше огромен. Беше го убил в планините на Оласко. Беше почти шест стъпки от муцуната до опашката и тежеше над петдесет кила. Този обаче беше почти двойно по-голям. Кенер не беше имал никакъв шанс. Каспар стисна меча по-здраво и съжали, че няма копие. Не искаше това чудовище да се доближи, но мечът вършеше работа само за забиване. Нужно беше почти съвършено забиване, за да го убие с един удар.

Вълкът пусна тялото на Кенер на земята и изръмжа предупредително. Флин беше взел горяща главня от огъня и я държеше в лявата си ръка, а с дясната размахваше меча.

— Какво ще правим?

— Ще го убием — отвърна Каспар. — Човекоядец е и е достатъчно умен, след като е огледал бивака предната нощ и се е върнал. Трябва да го убием или да го нараним така, че да изпълзи нанякъде и да умре. — Огледа се трескаво. — Заобиколи отдясно, дръж главнята пред теб. Ако нападне, забий я в муцуната му и се опитай на всяка цена да го посечеш, докато се отдръпва. Ако не, привлечи го покрай огъня към мен.

За изненада на Каспар, Флин прояви необичайна решимост — този звяр можеше да накара и най-опитния ловец да се поколебае. Вълкът се присви, както осъзна Каспар, за убийствен скок.

— Внимавай! Кани се да скочи!

Флин замахна с горящата главня към звяра и той отскочи наляво.

„Ех, да имах копие!“, помисли Каспар и се хвърли напред Вълкът вече скачаше срещу него.

Многото години опит спасиха живота на Каспар, защото вместо да отскочи, както диктуваше инстинктът, той приклекна и замахна с меча успоредно на земята.

Острието порази звяра в гърдите и той нададе жален вой. Каспар се изправи и замахна пак. В същия миг дотърча и Флин и двамата едновременно забиха мечовете си в звяра.

Вълкът потръпна и застина.

— Не бях чувал дори за толкова голям — задъхано каза Флин.

— И аз — отвърна Каспар. — Тази порода не съществува в Оласко, нито никъде по познатите ми места.

— Какво ще правим сега? — попита Флин. Каспар сложи ръка на рамото му.

— Ще го оставим на лешоядите. Но първо ще погребем Кенер.