Завръщането на изгнаника

Глава 14Пазителите

Каспар дъвчеше бавно.

Чак когато поставиха храната пред него осъзна колко е прегладнял. Знаеше също, че ако яде бързо, може да си докара стомашни спазми. Храната беше проста — варени зеленчуци, хляб, опечен преди няколко дни, но все още ставащ за ядене, резен много миризливо, но вкусно сирене и чаша вода. Все пак беше много засищаща.

Джелеми и Самас се хранеха мълчаливо, с по някое изръмжаване или жест от време на време, каквито човек обикновено свързва с хора, живели дълго време заедно и които не изпитват голяма нужда да си приказват. През това време Каспар прехвърли в ума си онова, което му бяха казали в Залата на мъртвите.

Когато вечерята привърши, Самас прибра чиниите и чашите, а Джелеми погледна Каспар. Имаше пронизващи сини очи и въпреки немощната му външност и разстроената донякъде реч Каспар беше сигурен, че умът му нито е хилав, нито разстроен, а че всичко това е поза, която да обезоръжи посетителите.

— Обещах ти малко разговор, преди да си тръгнеш утре. Е, за какво би искал да си говорим?

— Мисля, че и за вас, и за мен ще е от полза, ако ви разкажа историята си — отвърна Каспар.

Започна със своето изгнание, без да разкрасява своята роля или да омаловажава грешките си, просто разказа на двамата как е паднал толкова ниско. После описа срещата си с Флин, Кенер и Макгоин и странстванията им.

Докато разказваше, свещта догоря. Когато приключи, Джелеми зададе няколко въпроса, за да измъкне подробности, които Каспар бе пропуснал или замазал.

Каспар знаеше, че вече е след полунощ, но не изпитваше нужда от сън, толкова беше нетърпелив да придаде малко здрав разум на цялото безумие, в което беше попаднал. След дълго мълчание попита:

— Можете ли да ми кажете какво представлява тази броня?

— Не — отвърна Джелеми. — Мога да ти кажа само, че е древна и че е нещо зло и прокълнато.

— Можете ли да направите нещо с проклятието?

— Не. За това е нужна силата на боговете.

— Добре тогава — каза Каспар. — Можете ли да се застъпите за мен пред боговете?

— Трябва да отидеш в някой храм и да се помолиш за застъпничество.

Каспар не се опита да прикрие безсилието си.

— Но нали храм ме изпрати тук! Джелеми стана.

— Часът е късен и ти си уморен. Можем да поговорим още малко на закуска.

— Ще те заведа до стаята ти — каза Самас.

Каспар го последва по главния коридор, който беше съвсем гол, до каменно стълбище в дъното.

— Някога в бастиона е имало над хиляда Пазители — заговори Самас. — Сега сме само трима.

— Трима? Видях само вас двамата.

— Пазител Андани е долу в Крайморски Испар, пазарува някои неща, които са ни нужни.

— Но това е… колко? На триста-четиристотин мили оттук! Самас кимна.

— Ходим там на всеки пет години, все едно дали ни трябва нещо жизненоважно, или не. Повечето от това, което ни трябва, си го отглеждаме тук. Редуваме се. Ако не се махаме от бастиона за малко от време на време, може да стане досадно. Аз съм следващият на ред.

— От колко време служите тук? Самас спря пред една врата и каза:

— Можеш да спиш тук. — Помълча, сякаш пресмяташе. — В бастиона ще да съм някъде от около четиристотин трийсет и две години, до идущото Средилетие.

Слисан, Каспар каза:

— Не изглеждаш толкова възрастен. Самас се засмя.

— Има си и някои предимства в служенето на боговете. — Тонът му отново стана сериозен. — Но мисля, че трябва да привлечем няколко нови члена. Попитахме боговете за това и чакаме отговор.

— От колко време чакате?

— Не много. Двайсет и седем години, нищо работа.

Каспар му пожела лека нощ и влезе в стаята, или по-скоро монашеската килия. Имаше постеля, маслен светилник, кремък и огниво, грубо одеяло и купа и кана, пълна с прясна вода. В купата бе поставена и метална чаша.

Не знаеше дали ще може да заспи, толкова нетърпелив беше да получи отговор на многобройните си въпроси, преди да го подканят да си тръгне на заранта, но още щом отпусна глава на дебелия дюшек, заспа.

Събуди се на зазоряване. Намери корито в края на коридора, с достатъчно вода, за да се изкъпе. Съжали, че няма с какво да изпере и дрехите си.

Двамата старци го чакаха в кухнята. Джелеми го подкани да седне. Сложиха му голяма порция гореща овесена каща, прясно опечен хляб, мед, сирене и чай. Каспар благодари и почна да яде, а Джелеми заговори:

— Обсъдихме твоя разказ и сме объркани защо добрият отец Елект от храма на Калкин те е пратил при нас. Едва ли знаем нещо, което да не му е достъпно.

— Според мен не може да има по-дълбока причина от това, че е искал проблемът му да стане нечий друг проблем — отвърна Каспар.

Джелеми и Самас се спогледаха удивено, след което се разсмяха.

— Знаеш ли, така и не го помислихме това — каза Самас. — Може би защото е прекалено очевидно.

Каспар кимна.

— Забелязал съм, че хората често пренебрегват очевидното.

— Мда. Не ни се иска да те отпратим оттук без никаква помощ — каза Джелеми. — Защо не останеш още един ден и ще помислим дали няма нещо, което може да сме пропуснали.

— Благодаря — каза Каспар. — Тъкмо съжалявах преди малко, че нямам възможност да си изпера дрехите.

— С това можем да те уредим — каза Самас. — Като свършиш с яденето, намери ме в градината и ще ти покажа къде можеш да се опереш.

Двамата Пазители станаха от масата и оставиха Каспар сам. Той се подкрепи с още паница овесена каша и сирене и поседя малко, доволен, че има цял ден за отдих след толкова много тежки дни.

На вечеря се чувстваше като нов. Беше изпрал дрехите си, макар да се чувстваше неловко, докато стоеше гол и ги чакаше да изсъхнат до огъня. После беше обядвал и си поспа дълго и хубаво. Знаеше, че тази вечер ще е последната възможност да получи някаква информация от Пазителите, тъй че прекара следобеда, като премисляше въпросите, Които да им зададе.

Подхвана със съвсем небрежен тон:

— Бихте ли ми казали как е възникнал вашият орден? Джелеми махна с ръка към Самас и рече:

— Той е малко повече историк от мен.

— Малко се знае за времето преди Войните на хаоса — заговори Самас. — Казано е, че човекът е дошъл тук от друг свят, през големи разцепи в небето. Знае се, че тук преди нас е живяла друга раса.

— Господарите на дракони ли? — попита Каспар.

— Така ги наричат хората. Други раси ги знаят като Древните.

— Мислехме си, че бронята навярно има нещо общо с тях.

— Има, но не по начина, по който си мислиш — отвърна Самас.

Джелеми му хвърли поглед, който намекна на Каспар, че е изтървал нещо, за което не искат да знае.

— Щом не е от Господарите на дракони, значи е… плячка или трофей някакъв?

Джелеми се отпусна в стола си и въздъхна.

— По-скоро напомняне според мен.

— Открили сте нещо за нея след последния ни разговор? Самас кимна.

— Проучихме архивите и трябва да призная, че цялото това нещо ми се стори интригуващо. Не е от този свят, а твърдението на монаха, че е някак си „грешно“, събуди един смътен спомен. Попрочетох и мисля, че вече знам какво е имал предвид.

Джелеми го стрелна предупредително с поглед, а Самас рече:

— Защо просто не му кажем? Той най-вероятно ще умре, преди да е успял да каже каквото и да било на някой, който може да ни причини неприятности.

Джелеми стана и с укоризнен тон заяви:

— Много добре, но ако се наложи някой да обяснява на боговете защо този човек е научил тайните им, няма да съм аз! — Кимна към Каспар. — Побъбрете си хубаво двамата. Аз ще ида да се погрижа за пилците.

— Какво е това, дето Джелеми не иска да ми го кажете? — попита Каспар.

— Ти каза, че си благородник, тъй че колко си вътре в теологията?

Каспар сви рамене.

— Колкото всеки друг мирянин, предполагам. Изпълнявам си задълженията в храмовете.

— Но не вярваш ли?

— Твърде много съм слушал и чел, за да не вярвам в боговете, Самас. Но понякога ми е трудно да повярвам, че много ги интересува моят избор в живота!

— В основни линии си прав. Единственият проблем на твоя живот, който е важен, е как го живееш, а това е между теб и Лимс-Крагма. Тя ще те съди и ще реши къде да се върнеш на Колелото. — Монахът се изсмя сухо. — Тя е единственото божество, с което всички хора се срещат, рано или късно. — Стана от масата. — Помогни ми да разчистя чиниите.

Каспар събра чиниите, а Самас се зае с приборите и чашите. Отнесоха ги в дървения умивалник, до който бе поставено ведро със сапунена вода. Самас каза:

— Изгреби остатъците в онова ведро до краката ти. Даваме ги за храна на пилците и прасетата.

— Имате прасета?

— О, имаме си доста хубава ферма от другата страна на градината — отвърна Самас и се захвана да чисти чашите, като първо ги топваше в сапунената вода, след което ги оплакваше във ведро с чиста. — Слиза се малко надолу по склона, на едно хубаво плато. Бихме могли да храним повече Пазители, ако се наложи. Все едно, това, което трябва да знаеш, е, че поученията в храмовете за мирянството са само малка част от истината за боговете. Това, което знаят храмовете, на свой ред е само част от истината, макар и по-голяма част от това, което поучават. А това, което знаем ние, Пазителите, е повече от знанието на храмовете, макар че те ще се ядосат, ако го чуят.

— Но и това, което ние знаем, на свой ред е само малка част. Някои теолози твърдят, че дори знанието на боговете е ограничено и че съществува само едно същество, което знае всичко, Великият ум или божествеността, същество толкова всеобхватно и всезнаещо, че всички наши опити да проумеем естеството му са жалки опити в абстракцията. Казано е също така, че хората са създали боговете. Че боговете изпълняват нашите очаквания за тях, поради което са ни нужни толкова много. Трудно е да си представи човек едно-единствено същество, което поема отговорността за всичко в тази вселена и другите вселени, за които знаем. Тъй че човек е създал богове за всяка мислима функция. Не знам дали това е вярно, но със сигурност знам, че всеки бог има своя роля. — И добави: — Над по-малките божества са съществували седем по-велики божества.

— Мислех, че има само пет по-велики божества — каза Каспар.

— Толкова са сега. Но преди Войните на хаоса са били седем. Едно е умряло по време на Войните на хаоса — Арч-Индар, Богинята на Доброто. Това предизвикало ужасно неравновесие, тъй като не е имало сила, която да противодейства на Бога на Злото. Името му никога не се споменава, защото дори да си помислиш за него означава да привлечеш вниманието му към себе си и да се превърнеш в негов раболепен слуга.

— Разбирам, че това би създало сериозен проблем — каза Каспар с тон, който издаваше, че не вярва напълно на това, което чува. Според повечето учени Войните на хаоса бе просто легенда за сътворението, приказка, която да обясни как светът е станал такъв, какъвто е.

Самас се усмихна.

— Разбирам, че не ми вярваш, но това е без значение. Няма да ти кажа името му. — Смигна на Каспар. — Защото не го знам. Повечето теолози го наричат Безименния.

— Някога щях да се изсмея открито на всичко това, но всичко, което преживях през последните няколко години… — Каспар поклати глава. — Ще се опитам да отворя ума си.

— За да разбереш каква катастрофа е било това, трябва да разбереш нещо за начина, по който действа вселената. Нищо не се унищожава. Можеш ли да разбереш това?

— Но аз съм виждал неща, които са унищожени — отвърна Каспар.

— Виждал си неща, които са преобразувани. — Самас посочи сандъка с дърва. — Ако взема парче дърво и го сложа в камината, какво става?

— Изгаря.

— Би ли казал, че се унищожава?

— Да — отвърна Каспар.

— Но не се. Превръща се в огън, в светлина и дим, и в пепел. Когато човек умре, тялото изгнива и като всичко останало в природата е част от цикъл. Ние погребваме телата или ги изгаряме, но все едно дали тялото храни червеи, или се превръща в пепел, то се преобразува, не се унищожава. Но умът и духът продължават да живеят. Знаем, че духът отива, за да бъде претеглен, и ако е ценен, се връща на по-добро място на Колелото на живота. Ако е по-малоценен, на по-низше място. Но какво става с ума? — Каспар вече бе наистина заинтригуван.

— Какво става с ума?

— Той отива при боговете. Онова, което си преживял, което си научил, е целостта на универсалното познание — всяко живо същество връща съзнанието си на боговете. А те на свой ред еволюират.

— Мисля, че разбирам.

— Добре. Някъде между сътворението на вселената и Войните на хаоса нещо ужасно се е объркало. Безименния най-вероятно е виновникът, но не знаем със сигурност. Дори живите богове не го знаят. Но в един критичен момент, когато вселената се е променяла, в небесата е избухнала война. Понизшите богове се вдигнали срещу по-великите богове, а с тях се разбунтували Господарите на дракони и се опълчили както на по-низшите, така и на по-великите богове. Господарите на дракони били прогонени от тази вселена и били оставени да скитат в чуждо измерение до Войната на разлома.

— Наистина?

— Заради това е било всичко. Не мислиш, че е било нещо толкова дребно като това, че цураните искали да завладеят богат на метали свят, нали?

— Мислех, че е имало нещо общо с цуранската политика на Келеуан.

Самас се усмихна, избърса ръцете си с кърпа и подкани с жест Каспар да седнат на кухненската маса.

— Виждам, че си образован човек. Не, каквото и да са си мислели нашествениците, зад атаката е стоял Безименния. Виждаш ли, злото печели от крайния хаос или крайния ред. Доброто печели от равновесието между двете. При тотален ред няма растеж. При тотален хаос всеки и всичко непрекъснато са в риск. В края на краищата ще откриеш, че в своето естество злото е лудост.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид. Самас изгледа Каспар както наставник би изгледал злонравно дете.

— Разбира се, не се налага да ти го обяснявам, нали?

— Наистина не съм сигурен — каза Каспар.

— Правил ли си някога злина на човек… просто за да му навредиш? Или винаги си имал причина?

Каспар отговори бързо:

— Винаги е имало причина.

— Ето — каза Самас и седна. Посочи на Каспар да му сипе чаша вода. — Човек никога не гледа на себе си като на „зъл“, каквото и да мисли другият за това, което е направил. В природата ни е. И това е голямата тайна на злото. Тези, които вършат зло, никога не гледат на него като на зло.

Каспар му подаде чашата и седна.

— Добре, вършил съм неща, които сега поставям под въпрос.

— Значи си станал по-мъдър с годините. Но навремето изборът, който си правил, ти е изглеждал разумен. — Самас вдигна ръка, за да прекъсне всякакъв спор. — Дори да е имало съмнителни избори тогава, сигурен съм, че си ги оправдавал като необходими, „целите оправдават средствата“. Прав ли съм?

Каспар кимна примирено.

— Ако всеки избор се претегля на морална основа — сиреч, без да се търсят оправдания като справедливост, отмъщение или наложена от обстоятелствата безскрупулност, — то в света щеше да се върши далеч по-малко зло. Всяка вяра във всеки храм има едно общо верую, в една или друга форма: прави това, което би искал да правят на теб.

Каспар скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че вече разбирам.

— Добре. Защото ако наистина го разбираш, тогава ще разбереш, че единственото обяснение за злото извън оправданията, които правят хората, е, че то е лудост. Унищожително е и не води до нищо полезно. Накратко, злото е безумие.

— Продължавай.

— Трябва сериозно да вникнеш в това понятие, за да мога да ти кажа останалото, което трябва да узнаеш, преди да си заминеш. — Самас се покашля и отпи глътка вода. — Злото е разорително. То само поглъща, но никога не създава.

— Значи по своята същност Безименния трябва да е безумен?

— Да! — каза Самас и плесна с ръка по масата. — Ето, че наистина разбираш. Безименния е толкова способен да бъде разумен, колкото едно пиле да свири на рог. — Примерът озадачи Каспар и Самас посочи устата си. — Няма устни. Можеш да учиш колкото искаш едно пиле, но то никога няма Да се научи.

Обяснението бе наистина забавно.

— Добре, ще приема възгледа, че злото е безумие.

— Добре, защото така ще разбереш и следващото. Когато Арч-Индар умряла, другите Велики богове — от страх, че Безименния може да остане без противник и ще се изгуби равновесието — са сторили нещо, което се е случило единствено тогава: съюзили се. Останалите Велики богове, дори Въздържащия се, приложили обединената си мощ, за да прогонят Безименния в друго селение.

— И така са останали Петимата богове?

— Да, макар че би могло да са и четирима. Хелбинор, Въздържащия се… ами, той просто нищо не прави. Той се въздържа. — Самас сви рамене. — Това е едно от онези неща, които могат да накарат един теолог да се пропие.

— Щом са обединили мощта си, защо просто не са унищожили Безименния?

Самас се усмихна широко.

— Защото нищо не може да бъде унищожено, нали ти казах.

Каспар примига.

— Като дървото в огъня. Да, биха могли само да… го променят.

— И не много всъщност. Биха могли да променят естеството му, но не и да променят местоположението му. Затова са намерили друго селение, измерение извън нашето, и са намерили свят, свят толкова огромен, че нашият свят би могъл да е само едно камъче на неговия бряг. Оковали са го и са го заровили дълбоко в недрата на най-голямата планина на онази планета. И там той пребивава до ден днешен.

— А щом е в това друго селение, защо представлява проблем?

— Ще ти спестя излишната теология, но помниш ли думите ми, че ако знаеш името му, той би могъл да те контролира?

Каспар кимна.

— Толкова могъщ е. За Великите богове би могъл да мислиш като за… регулатори, природни сили, ако поискаш. Природни в смисъл не като вятъра и дъжда, а по-скоро като есенцията на начина, по който е сглобена вселената — добро, зло, равновесието, строителя, твореца отвътре, дарителя на желания и въздържащия се. Светът на физическото и на мистичното — всички неща се управляват от тези регулатори.

— Добре — каза Каспар. — Но какво общо трябва да има всичко това с реликвата, която донесох тук?

— Не знаем. Това, което подозираме, е, че е от друго измерение.

— Отново не разбирам — каза Каспар, вече съвсем объркан.

— Не се съмнявам, че си чувал този израз: „Проклет да е в седемте ада!“ Каспар кимна.

— Е, всъщност няма никакви седем нива на ад или седем нива на рай. Или по-скоро, те са едно и също нещо. Боговете пребивават в първото ниво, ние във второто. Или, както твърдят някои, те са едно и също, но две поднива.

— Чакай малко — прекъсна го Каспар. — Обърках се.

— Белил ли си някога лук? — попита Самас.

— И съм белил, и съм ял.

— Тогава знаеш, че има много пластове. Представи си вселената като лук, съставен само от седем пласта. Това е малко условно, но е всеобщо възприетият брой. Тъй или иначе, приеми, че живеем на най-високото ниво, освен боговете. На най-долното има същества толкова чужди за нас, че не можем дори да си ги въобразим. Между тях и нас има същества, които варират от напълно чужди до твърде подобни на нас. Демоните идват от четвъртото и петото нива и с могъща магия могат да съществуват в нашия свят. Способни са да се хранят с жизнена енергия тук и да оцеляват, Дори да се възмогват. Демонът, който предизвика Войната на студенокръвните, или Войната на Изумрудената кралица, под което име предполагам, че я знаеш, беше от четвъртия кръг.

— Демон ли? — възкликна Каспар и се ококори. — Какъв демон?

— Някой друг път ще ти разкажа за това. Все едно, ако си чувал за същества, наричани Ужасите, те живеят в шестия кръг. Те изсмукват жизнената енергия от всичко, което докоснат в това измерение на реалността. Могат да съществуват тук, но щяха да съсухрят дори тревата под краката си. Съществата от седмото ниво не могат дори да оцелеят тук — те събират енергия от самия въздух и от светлината толкова бързо, че биха се самоунищожили, заедно с почти всичко около тях. Бронята според нас е от втория кръг, плоскостта на съществуване непосредствено под нас. Но това са само предположения и не бих ти препоръчал да взимаш решения, основани на тази хипотеза.

— При цялото ми уважение, Самас, но какъв беше смисълът от тази лекция? — каза Каспар.

— За да можеш да разбереш колко огромна е арената, на която играеш. Жената, която ти даде диска?

— Да, вещицата?

— Не е никаква вещица. Образът на диска е на Арч-Индар.

— Но ти каза, че е мъртва.

— Мъртва е. Това, което си срещнал, е спомен за нея. Каспар зяпна невярващо.

— Но аз говорих с нея! Тя махна с ръка и Флин заспа! Даде ми диска и той си беше съвсем истински.

— О, тя е реална. Но е само спомен за Богинята. Ако си спечели достатъчно поклонници през столетията, може да се върне. Но засега трябва да разбереш колко могъщи са Великите богове. Толкова са могъщи, че споменът за някой от тях живее като самоосъзнаващо се, съзнателно същество, цялост сама по себе си.

Каспар изправи рамене.

— Аха. Нищо не се унищожава.

— Да! — каза Самас и плесна с ръце от радост. — Ето че наистина разбираш! Все едно, че ако умреш, един-едничък косъм от главата ти пада в почвата и съхранява всички твои спомени и воля. Това е лоша аналогия, но е най-доброто, което мога да предложа, когато съм трезвен.

— Доколкото разбрах, сте орден на въздържатели — засмя се Каспар.

— Свършихме си бирата и виното преди три години. Това е една от причините Пазител Андани да отиде в Крайморски Испар. Иначе нямаше да пия само вода. Този магьосник, за когото ни разказа, Лесо Варен…

— Да?

— Мисля, че той не е смъртен.

— Смяташ, че е спомен за Безименния?

— Не. Смятам, че е сън.

Каспар понечи да възрази, но се сети, че се бе съгласил за Хилди.

Самас продължи:

— Безименния е оставил реликти, преди да бъде прокуден, и през столетията различни хора са ги откривали. Всички са полудявали, някои по-рано от други, ако задържат тези предмети при себе си. Но онези, които ги задържат задълго, придобиват мощ от своя господар. Те също така стават част от неговия ум и дълго след като тленното тяло изтлее, продължават да живеят като сънища в ума на бога. Споменавам това, за да изтъкна, че на свобода има и други, които целят да върнат Безименния в нашия свят.

— Защо ще го правят?

— Защото са луди — отвърна Самас. Каспар се отпусна на стола.

— Убеди ме, че играя в толкова голяма игра, че се съмнявам дали умът ми може да я обхване. Тъй че нека засега да кажем, че залогът е висок. Но все още не знам какво трябва Да направя.

— Аз знам — заяви Самас. — Предложихме ти цялото познание, с което разполагаме. Остава само едно нещо, което можем да направим за теб.

— Какво?

— Ами да ти позволим да поговориш с боговете, разбира се.