Завръщането на изгнаника

Глава 1Пленник

Ездачите се приближиха.

Каспар, който само допреди ден носеше титлата херцог на Оласко, ги очакваше, стиснал в готовност веригите си. Едва преди няколко мига бе оставен в тази прашна равнина от един висок белокос магьосник, който след няколко думи беше изчезнал и го бе оставил да се изправи сам срещу приближаваща се банда номади.

Каспар не помнеше да се е чувствал някога толкова жив и енергичен. Ухили се широко, пое си дълбоко дъх и присви колене. Ездачите се развръщаха и той мигновено разбра, че са видели в него опасност, макар да стоеше сам, бос и без никакво оръжие освен тежките вериги с пранги в двата края.

Ездачите забавиха. Бяха шестима. Носеха странни облекла: широки горни халати в тъмносин цвят върху бели блузи, стегнати в кръста, и торбести панталони, затъкнати в черни кожени ботуши. Главите им бяха покрити с тюрбани, с ивици плат, увиснали на дясната страна. Каспар прецени, че ивиците могат бързо да се вдигат, за да покрият устата и носа против внезапна прашна буря или за да скрият лицата им. Облеклото приличаше не толкова на униформа, колкото на племенна носия. И шестимата носеха най-различни смъртоносни оръжия.

Водачът заговори на непонятен, макар и някак странно познат език. Каспар отвърна:

— Не допускам, че има и най-малък шанс да говориш оласконски, нали?

Мъжът, когото бе определил като водач, каза нещо на спътниците си, направи жест и се отпусна отново на седлото, за да види какво ще последва. Двама от мъжете слязоха от конете и запристъпваха към Каспар, като вадеха оръжията си. Трети също скочи на земята и почна да развива дълъг ремък, с който явно се канеше да го върже.

Каспар отпусна леко веригите и смъкна рамене в привидно примирение с неизбежността на положението си. По начина, по който се приближаваха към него, разбра две неща: бяха опитни бойци — корави, обжарени от слънцето мъже от равнините, които вероятно живееха в шатри — и не бяха обучени войници. Един поглед му даде нужния факт, за да реши как да реагира. Никой от останалите на конете си не беше изпънал лък.

Каспар остави третия мъж, онзи с ремъка, да го приближи, след което в последния миг изрита с десния крак и го порази в гърдите. След това разлюля веригите, пусна края на едната и мъжът с меча от дясната му страна, който бе сметнал, че е извън досега му, бе ударен през лицето с импровизираното оръжие. Каспар чу изпукването на кост. Мъжът падна на земята.

Другият реагира бързо: вдигна меча си и извика нещо — обида, боен вик, молитвен зов към някой бог, Каспар не разбра какво. Единственото, което разбра, беше, че му остават навярно още три или четири секунди живот. Вместо да се отдръпне от нападателя, Каспар се хвърли срещу него и го удари с все сила, докато мечът се стоварваше отгоре.

Заби рамо под мишницата на нападателя и инерцията от пропуснатия удар почти прехвърли номада през рамото му. Каспар напрегна яките си мишци, превъртя го във въздуха и мъжът тупна тежко на земята. Дъхът сякаш изригна от гърдите му и Каспар си помисли, че може да си е прекършил гръбнака.

По-скоро усети, отколкото видя, че двама от конниците заразвързаха лъковете си, така че скочи напред, претърколи се и бързо се изправи, стиснал меча на най-близкия до него. Номадът с ремъка се опитваше да се изправи и да извади оръжието си, но в същия момент Каспар пристъпи до него и го цапардоса по главата с плоското на меча. Мъжът се смъкна на земята без звук.

Каспар не беше фехтовач от класата на Тал Хокинс, но се беше тренирал като войник през по-голямата част от живота си и сега плуваше в свои води, в близък бой. Затича срещу тримата ездачи, двама с лъкове и един с тънко копие. Този с копието сниши оръжието си и заби пети в хълбоците на коня. Животното може и да не беше опитен боен кон, но беше добре обучено. Скочи напред като от стартовата линия на конна надпревара и Каспар едва успя да избегне копитата. Върхът на копието за малко щеше да го порази в гърдите, но той бързо се изви наляво и го избегна, посегна с лявата си ръка, сграбчи ездача за развения халат и го дръпна.

Не изчака да види дали ездачът ще падне, а продължи извъртането, докато не се оказа лице в лице с по-близкия от конниците, който се опитваше да изпъне лъка си. Пресегна се с лявата ръка и го сграбчи за глезена. Дръпна назад и после нагоре — и стрелецът падна от седлото.

Каспар се огледа за последния противник, а също и дали някой от падналите не се изправя. И спря примирен с положението, и пусна меча на земята.

Последният стрелец спокойно седеше в седлото на няколко разтега, взел Каспар на прицел. Беше безнадеждно. Освен ако номадът не се окажеше ужасен стрелец, стрелата щеше да се забие право в сърцето му.

Мъжът се усмихна, кимна и каза нещо, което Каспар прие, че трябва да означава „добре“, след което погледът му пробяга към някого зад Каспар.

Онзи отзад го удари в тила и Каспар се смъкна на колене. Чу дрънчене на метал и разбра, че някой замахва със захвърлените вериги. Извъртя глава и в същия миг студеното желязо го удари в челюстта. Бели искри изригнаха зад очите му миг преди да изпадне в несвяст.

Челюстта му пулсираше, вратът го болеше, цялото му тяло беше натъртено. За миг се почувства объркан, още повече че беше тъмно, но си спомни за сблъсъка си с номадите и осъзна, че вече е нощ. От многобройните болежки, които изпита при опита си да се раздвижи, разбра, че конниците са го ритали доста време, след като бе изпаднал в безсъзнание, дали воля на гнева си от начина, по който бе приел поканата им да се предаде.

Прецени, че вероятно не е убил никого, защото тогава най-вероятно вече щяха да са му прерязали гърлото. Осъзна, че шансът му да победи в сблъсъка бе нищожен. Помъчи се да се изправи, но успя само да клекне; бяха го вързали като куче. Знаеше обаче, че един обучен за бой мъж има по-добър шанс да оцелее сред такива хора от някой селски ратай или домашен слуга.

Огледа се. Бяха го вързали зад една шатра. Ремъците бяха стегнати здраво около китките му и на свой ред бяха вързани с яко въже за един от коловете на шатрата. Можеше да се движи няколко стъпки приклекнал, но въжето не беше достатъчно хлабаво, за да му позволи да се изправи. Бърз поглед към кола му подсказа, че навярно може да го изтръгне. Но тогава щеше да събори шатрата и да предупреди домакините си, че се кани да си ходи.

Облечен беше в дрехите, в които го бяха пленили. Доколкото можеше да прецени, нямаше нищо счупено или лошо разтегнато.

Остана да седи кротко, за да обмисли нещата. Инстинктите му за тези хора дотук, изглежда, не го подвеждаха. От малкото, което можеше да види, се намираше в малък лагер, може би само шестимата ездачи и семействата им, най-много още неколцина. Но виждаше коневръза и по груба преценка за всеки човек тук трябваше да има поне по два или три коня.

От другата страна на шатрата се чуваха гласове. Говореха тихо и той се напрегна, за да чуе този чуждоземски език. По някоя дума тук-там гъделичкаше ума му.

Каспар бързо схващаше езици. Като наследник на бащиния си трон, отдавна бе преценил, че му е необходимо да научи езиците на съседните държави, така че говореше свободно, без акцент Кралската реч — езика на Островното кралство; всички други езици, свързани с родния му оласконски, произлизаха от ролдемския. Говореше също така безпогрешно дворцовия кешийски, а беше отделил и време да понаучи малко квегански, вариант на кешийския, развил се като самостоятелен, след като кралството на Квег успешно бе въстанало и се бе отделило от империята Велики Кеш преди две столетия.

По време на пътуванията си бе усвоил и няколко местни говора и племенни езици… Нещо от това, което слушаше сега, му звучеше много познато. Притвори очи и остави мислите си да се зареят, докато слушаше разговора.

После чу една дума: ак-ка ва. Аква! Говорът беше гърлен, ударението различно, но беше квеганската дума за „вода“! Говореха да спрат някъде, за вода. Заслуша се и остави думите да затекат в ума му, без да се опитва да ги разбира, просто остави ухото си да навикне към ритмите и тоновете, към звуците и съчетанията.

Слуша около час. Отначало можеше да разпознае едва по една дума на всеки сто. След това може би по една на петдесет. Разпознаваше по дума на всеки десет, когато чу приближаващи се стъпки. Смъкна се на земята и се престори на припаднал.

Чу, че към него се приближават двама души. Единият заговори тихо. Каспар долови думите „добър“ и „силен“. Последва бърз разговор. Доколкото Каспар можа да прецени, единият настояваше да го убият, защото можел да им създаде повече неприятности, отколкото си струвало, но другият спореше, че е ценен, защото е силен или добър в нещо, вероятно с меча, защото бе единственото умение, което Каспар бе успял да покаже, преди да го пленят.

Нужна му беше цялата воля, за да не помръдне, когато единият номад го срита грубо, за да види дали наистина е в безсъзнание. После двамата си тръгнаха.

Каспар изчака и след като се увери, че са си отишли, предпазливо отвори очи. Успя да зърне гърбовете им, преди да заобиколят шатрата и да се скрият.

Надигна се отново.

Постара се умът му да остане съсредоточен върху онова, което чуваше, и започна да се бори с връзките си. Опасното беше да не се увлече прекалено в опита си да избяга и поради това да не чуе, ако някой се приближи. Знаеше, че най-добрият му шанс за бягство е в тази първа нощ, докато мислеха, че още е в безсъзнание. Можеше да разчита на твърде малко предимства. А и номадите познаваха околностите и вероятно бяха опитни следотърсачи.

Единственото му оръжие бе изненадата. Каспар беше достатъчно добър ловец, за да знае какво може да направи хитрата плячка. Трябваше му поне час преднина пред похитителите му, но първо трябваше да се освободи от кожените връзки около китките си.

Отдаде се на неразумното желание първо да ги изпробва и установи, че са достатъчно стегнати и здрави. Ако можеше някак да ги намокри, щяха да се разтегнат и можеше и да измъкне ръцете си.

Насочи вниманието си към въжето, което, за разлика от ремъците на китките, можеше да вижда. Знаеше, че ще му трябва доста късмет, за да измъкне въжето от кола, без да събори цялата шатра, но друга възможност не можеше да измисли. Опита да се завърти първо на едната страна, после на другата, но стигна до извода, че това е невъзможно с вързани отзад ръце.

Остана да седи и да чака. Часовете се точеха бавно. Най-сетне лагерът затихна. Каспар чу стъпки, отново се просна на земята и се престори, че е в безсъзнание — някой идваше да го провери пак, преди да си легне. После номадът си тръгна. Каспар остави минутите да се нижат, докато се увери, че хората в шатрата са заспали. После се надигна отново. Погледна небето и видя ярки чужди звезди. Като повечето мъже от морската му страна, можеше да се ориентира по звездите, било по суша или по море, но над него се простираха непознати съзвездия. Щеше да може да разчита на навигационните си умения едва след като свикнеше с картината горе. Знаеше къде би трябвало да е залязло слънцето — зад едни високи чукари, които бе зърнал малко преди схватката. Което означаваше, че знае къде е и север.

Североизток бе най-вероятната посока към родината му. Каспар бе чел достатъчно, за да знае къде се намира континентът Новиндус спрямо Оласко. Според това къде точно на този континент се намираше самият той, най-добрата му възможност да се добере до Оласко бе като първо стигне до някакво място, наречено град Змийска река. Не съществуваше почти никаква размяна между тази земя и земите в другия край на света, но каквато и търговия да имаше, тя започваше в онзи град. Оттам можеше да се добере до Залезните острови, а от тях — до Крондор. Стигнеше ли до Крондор, можеше да стигне до дома си и пеш, ако се наложеше.

Знаеше, че почти със сигурност ще се провали в опита си, но каквото и да го сполетеше, по-добре беше да го сполети, докато се мъчи да се завърне у дома.

У дома, помисли си с горчивина. Само допреди ден си беше у дома, управляваше държавата си, преди да го заловят в плен в собствената му цитадела, победен от бивш слуга, за когото мислеше, че е все едно умрял. Преживял бе нощта във вериги, премисляше драматичния обрат на съдбата, донесла падението му, и очакваше, че ще го обесят.

Вместо това Талвин Хокинс, бившият му слуга, му прости и го прокудиха в тази далечна земя. Каспар не беше съвсем сигурен какво точно бе станало през последните няколко дни. Всъщност започваше да се чуди дали самият той е бил наистина самия себе си през последните няколко години.

Чул беше стражите да говорят пред вратата, докато очакваше неминуемата си екзекуция. Лесо Варен, съветникът му, беше убит в битката за цитаделата. Магьосникът бе дошъл при него преди години и му бе обещавал голяма мощ в замяна на закрилата му. Присъствието му отначало простото забавляваше, а и от време на време службата му носеше полза.

Каспар си пое дълбок дъх и отново насочи вниманието си към опита си да се освободи. Щеше да има време за повече разсъждения над миналото си, стига да оцелееше достатъчно, за да се надява на бъдеще.

Беше широкоплещест мъж с необикновена сила, но външността му подвеждаше. За разлика от мнозина мъже с неговото телосложение, той беше гъвкав и ловък. Издиша въздуха от дробовете си, наведе рамене напред, сви колене и пъхна глава между тях, после между бедрата си. Успя да навре стъпалата си между вързаните си китки. Ремъците късаха кожата му, докато изпъваше ръце колкото може по-навън, но той стисна зъби и успя да издърпа ръцете си отпред.

И замалко не събори шатрата, докато го правеше. Но вече можеше да се движи по-свободно. И виждаше точно как е вързан. Захапа възела и го задъвка. Със слюнката си овлажни кожата и тя малко се отпусна. Каспар дълго се мъчи с възела, но той изведнъж се охлаби и ръцете му вече бяха свободни.

Започна да свива и отпуска пръсти и да търка китките си, после бавно се изправи. Наложи си бавен, дълбок и ритмичен дъх и се запромъква към предната страна на шатрата. Един-единствен страж седеше с гръб към огъня в другия край на лагера.

Умът на Каспар заработи трескаво. От дългите си години опит знаеше едно: нерешителността носи повече вреда от лошия избор. Можеше да се опита да обезвреди пазача и с това вероятно да си спечели няколко часа в гонитбата, която неминуемо щеше да последва, или просто да тръгне в нощта, с надеждата, че пазачът няма да дойде да провери за него преди разсъмване. Но какъвто и избор да направеше, трябваше да действа веднага!

И без някакво съзнателно усилие направи стъпка към пазача. Довери се на инстинктите си: рискът си заслужаваше възможната награда. Пазачът си тананикаше някаква монотонна мелодия, може би само колкото за да не заспи. Каспар запристъпва крадешком и се озова точно зад него.

Някакъв полъх, смътен звук или просто интуицията накараха пазача да се обърне. Каспар замахна с все сила и го удари зад ухото. Пазачът се килна и Каспар го удари с юмрук в челюстта. Номадът се свлече на земята в безсъзнание.

Каспар знаеше, че свободата му се измерва в секунди, така че бързо смъкна връхната дреха на пазача и взе меча му. Но краката на мъжа бяха по-малки от неговите и ботушите му се оказаха безполезни.

Той изруга наум войника, който му беше взел ботушите, когато го плениха. Не можеше да избяга бос. Цял живот беше носил удобни ботуши, а от малкото, което бе видял от терена на тази страна, той изглеждаше каменист и безмилостен. Бе видял една малка горичка, когато магьосникът го остави тук, но се съмняваше, че горичките тук са гъсти и че ще може да се крие в тях. А и трябваше да избяга далече от тези номади. Единствената му възможност да се спаси бе да си намери ботуши по мярка и да се окаже на колкото може повече разстояние оттук, преди те да се събудят, дори евентуално да стигне до скалистия хребет, където конете нямаше да могат да го последват.

Постоя мълчаливо за миг, след което тихо забърза към най-голямата шатра. Стиснал меча, предпазливо се приближи отстрани. Отвътре се чуваше хъркане. Като че ли на двама души — мъж и жена. Влезе. В сумрака не можеше да види почти нищо, затова изчака, докато очите му се приспособят. След миг успя да види трети човек близо до лявата страна на шатрата — явно дете.

Видя и ботуши до едно ковчеже, където главатарят най-вероятно държеше личното си съкровище. Приближи се дебнешком като котка, нехарактерно за толкова едър мъж като него. Безшумно взе ботушите и се увери, че ще му станат, после запристъпва заднешком към изхода. Спря. Разкъсваха го колебания. Беше почти сигурен, че ще го заловят отново, а вероятно и ще го убият, ако не намери някое предимство. Но какво? Докато размисляше, изтичаха ценни мигове, време, което така и нямаше да може да си върне, колкото и да бързаше да се отдалечи възможно повече от лагера.

Нерешителността обаче не беше в характера му. Той се огледа пак и видя оръжията на главатаря точно там, където очакваше, че трябва да са — да са му подръка в случай на беда. Прокрадна се безшумно до спящата двойка и измъкна камата на водача на стана. Беше дълга, с широко острие, направена с една-единствена цел — да разпори човек в близък бой. Нищо изтънчено нямаше в оръжието и то му напомни за камите, носени от номадите в пустинята Джал-Пур в Кеш. Зачуди се разсеяно дали тези хора не са някак свързани. Езикът на Джал-Пур беше различен от кешийския, но квеганският бе някогашен диалект на кешийски, а в езика на тукашните хора се долавяше смътно сходство.

Прокрадна се към изхода. Погледна в тъмното към детето. На смътната светлина не можа да прецени дали е момче, или момиче: косата бе дълга до раменете, но лицето на детето беше извърнато настрани. С бърз замах Каспар заби камата през платнището и в пръстта. Смътният звук накара детето да се размърда, но то не се събуди.

Каспар излезе. Бързо се огледа и видя каквото му трябваше — пълен мях. После погледна с копнеж към коневръза, но се отказа. Един кон щеше да му предложи повече шанс за оцеляване, но при опита да го оседлае най-вероятно щеше да разбуди някого, а какъвто и шанс да му спечелеше предупреждението в шатрата, открадването на кон от тези хора щеше да го заличи.

Тръгна безшумно от малкото номадско селище към хълмовете. Видяното, преди да го пленят, му подсказваше, че теренът е каменист и че конниците може би няма да са склонни да го преследват, ако пътят се окаже прекалено труден. А може би и посланието му щеше да ги спре.

Защото, освен ако главатарят им не се окажеше глупак, щеше да разбере какво е направил Каспар. Камата до детето щеше да му каже: „Можех да убия теб и семейството ти, докато спяхте, но ви пощадих. Сега ме оставете на мира“.

Надяваше се, че главатарят ще го разбере.

Утрото го застигна, докато се катереше по разядени скали високо сред хълмовете. Нямаше почти никакво укритие и той запъхтян се мъчеше да се изкачи по-нагоре.

Все още виждаше бивака долу, макар шатрите да изглеждаха вече като няколко смътни точки сред широката долина. Долината бе задънена: просторна равнина, оградена от едната страна от накъсани хълмове с плато срещу тях. От третата страна в далечината се издигаше планинска верига. Увенчаните със сняг върхове подсказваха, че е трудна за преминаване. Военният в него се възхити на естествената укрепеност на района, особено ако някой решеше да вдигне укрепление там, където се намираше лагерът на номадите. Но след като огледа хоризонта, разбра, че тук няма нищо за защитаване.

Долината явно беше безводна. Дърветата, покрай които бе минал, бяха непознати. Но бяха криви и чворести, с твърда черна кора и бодли и явно им трябваше много малко вода, за да оцелеят. Накъдето и да погледнеше, виждаше само камъни и прах. Долината долу и процепът между скалите му подсказваха, че тук някога е текла река. Земно разместване или промяна в климата бе довело до пресъхването й и сега единствената функция на старото русло бе да очертае път за бърз преход за конници между едно място и друго, и двете — неизвестни за Каспар.

Далечни звуци го предупредиха, че бягството му най-сетне е разкрито, и той се закатери по-бързо, замаян и изтощен. Не беше ял от близо два дни, според това как пресмяташе времето. Довлекли го бяха пред Талвин Хокинс и съюзниците му във вериги през нощта и го пренесоха тук на разсъмване. Трябваше наистина да е на другия край на света.

Беше гладен и изтощен. За меха беше вързана торбичка с парче сушено месо и сухар, но щеше да ги изяде, когато му останеше време: засега гледаше да се отдалечи колкото може повече от номадите.

Добра се до един рид, по чието било минаваше пътека. Обърна се и погледна към далечния лагер. Шатрите бяха прибрани и малките точици, за които реши, че са хора и коне, се движеха бавно. По нищо не личеше, че са тръгнали да го преследват. Постоя малко, колкото да си поеме дъх и да огледа пътеката.

Беше доста широка, почти път. Клекна, за да я разгледа внимателно. Да, това беше стар път. Тръгна по него и скоро стигна до скална стена, по която личаха белези от каменоделски сечива. Седна на сянка под скалата и изяде сухара и половината месо. Изпи една трета от водата и се отпусна да отдъхне.

Като че ли бе успял да избяга и като че ли посланието му до главатаря бе разбрано. Нямаше разпръснали се да търсят ездачи, нито следотърсачи се катереха по хълмовете под него. Не се налагаше да се тревожи от преследване.

Въздухът беше сух. Той прецени местоположението си по изгрева. Намираше се навярно на някогашен военен път, изоставен по една или друга причина. Околността беше сурова и негостоприемна, тъй че нямаше защо някой да я владее. Пътеката може би беше служила някога за главен път на държава, отдавна отказала се от владението си над този район.

Разбираше, че горещината през деня ще е жестока, така че се огледа за заслон. Заслон обаче не се виждаше. Реши да повърви известно време по стария военен път — ако не друго, предлагаше му поне позиция за наблюдение. Позволи си още една дълга глътка вода и запуши меха. Нямаше представа колко време ще мине, преди да намери вода.

Откъслеците от разговора, който бе подслушал през нощта, го навеждаха на мисълта, че водата е повод за загриженост и за номадите. Реши, че са се запътили към някой извор, така че тръгна по пътя успоредно на тях.

След час забеляза, че разстоянието между него и номадите се увеличава. Те яздеха бавно, но по равен терен, докато той трябваше да се провира между нападали камъни. Пътят продължаваше равно по десетина-петнайсет разтега, след което се прекъсваше от цепнатини, срутени камъни и ровини, причинени от свличания по склоновете. Веднъж му се наложи да се спусне доста надолу, за да заобиколи един срутен участък.

Към обяд вече беше сериозно изтощен. Свали ризата си и я уви около главата си. Не знаеше откъде го знае, но смътно си спомняше, че като момче беше чул някой да казва, че тялото може да издържи на слънчевия пек, стига главата да е покрита. Отпи още глътка вода и задъвка останалото месо. Беше много кораво и ужасно солено. Удържа на жаждата да отпие повече, решен да си позволи само още една глътка, след като свърши с месото.

Доста време му отне, докато го сдъвче, но най-сетне го привърши и удари дългата глътка. Огледа околността.

Беше ловец. Може би не чак ловец като Талвин Хокинс, но познаваше достатъчно дива пустош, за да разбере, че положението му е бедствено. Какъвто и дъжд да навестяваше този суров край, правеше го много рядко, тъй като не се виждаха никакви следи от растителност освен бодливите дървета, осеяли нарядко пейзажа. Под скалите, на които седеше, нямаше, трева, която да си пробива път през цепнатините, а когато обърна един голям камък, видя, че няма нито мъх, нито лишей, който да расте отдолу. Тази земя беше суха. Ужасно суха.

Очите му проследиха хребета, по който вървеше, и той видя, че продължава на юг. На изток не се виждаше нищо освен скалиста равнина, на запад беше безводната долина. Реши да продължи още известно време по пътя и да търси всичко, което може да го опази жив. Номадите вървяха на юг и дори да не знаеше нищо друго, Каспар знаеше поне, че рано или късно ще стигнат до вода. А за да оцелее, му трябваше вода.

Защото точно това бе задачата сега: да оцелее. Имаше и други амбиции — да се върне в Опардум, да си върне трона на Оласко и да отмъсти на предателите капитан Куентин Хавревулен и Талвин Хокинс, бивши негови слуги. Докато вървеше, му хрумна една мисъл. Всъщност те двамата май не бяха предатели, след като ги беше осъдил на затвор на острова, известен като Крепостта на отчаянието. Но това бяха подробности — той искаше смъртта им.

Щеше да му се наложи да събере верни сили, за да си върне цитаделата. Талвин Хокинс най-вероятно бе принудил сестра му Талия да се омъжи за него, взел беше трона, а Хавревулен почти със сигурност бе станал негов главнокомандващ. Но той щеше да намери хора, които не са забравили, че тъкмо той е законният владетел на Оласко, и щеше да ги възнагради щедро, след като си върнеше властта.

Умът му кипеше и той нахвърляше в главата си план след план, докато се тътреше бавно по стария път. Но какъвто и план да се оформяше, първо трябваше да преодолее няколко сериозни препятствия. Като се почнеше с това, че се намираше в неподходящия край на света. Това означаваше, че ще му трябва кораб и екипаж, а това означаваше пари. А за да събере пари, трябваше да измисли начин да ги спечели или да ги вземе отнякъде. А това означаваше да намери цивилизация и ли каквото там можеше да мине за цивилизация на този континент. А да намери хора означаваше да оцелее.

Слънцето стигна зенита и точно сега оцеляването изглеждаше невъзможно. Нищо не се движеше, накъдето и да погледнеше, освен облачето прах долу, издаващо групата номади.

Прецени обаче, че стоенето на място само гарантира смъртта му. Трябваше да продължи да върви, докато има сили.

Тръгна отново.