Каспар замръзна. Самас стана.
— Хайде. Какво ни пречи да се видим с тях още сега.
— С боговете? — промълви Каспар.
— Ами да, защо не.
— Мислех, че работата ви е да пазите боговете? Самас го подкани с жест да стане и отвърна:
— Ти едва ли си заплаха. Ние пазим боговете да не им досаждат непрекъснато смъртните и да ги отвличат. Молитвата е създадена като начин човек да уведоми боговете какво го притеснява. Храмовете разполагат с малко по-ефикасни средства, но са ограничени. Духовник от един орден трудно може да говори на божество от друг орден. Но има начин да се срещнеш с боговете и пряко. Ние, стражите, пазим спокойствието им, така да се каже. Хайде.
И изведе Каспар от кухнята. Минаха през големия пуст коридор и влязоха в малка стая. Там Самас извади факла от голям метален сандък, в който имаше още десетина. Отвори кесията на колана си, извади кремък и стомана, подаде факлата на Каспар, после я запали. Прибра огнивото в кесията си, взе факлата и го поведе през низ от тунели към недрата на планината.
— Как говори човек с боговете? — попита Каспар.
— Както с всеки друг, предполагам.
— Ти никога ли не си говорил с тях?
— Не. Не съм имал причина. Ние Пазителите всъщност нямаме за какво да си говорим с тях, ако се замислиш. Задачата ни е ограничена: да пазим боговете от… е, след малко ще видиш.
Тунелът беше дълъг и тъмен. После Каспар видя светлина отпред. Самас каза:
— Почти стигнахме.
— Защо ми разрешаваш да говоря на боговете, щом трябва да пазите спокойствието им?
— Ще разбереш.
Стигнаха до изпълнена със светлина пещера. Източникът й се намираше някъде в средата. Представляваше платформа от чисто бяло вещество, което отначало му заприлича на мрамор, но щом се приближи, Каспар видя, че е монолитен къс от някакъв прозрачен материал. Две стъпала от същия материал позволяваха човек да се качи на платформата. Мекото бяло сияние бе толкова силно, че осветяваше цялата зала, но изненадващо не дразнеше очите с яркостта си. Каспар не изпита никаква болка, докато се взираше в него.
— Какво да правя сега? — попита тихо. Самас се засмя.
— Всеки, който дойде тук, първия път шепне. Каспар повтори въпроса си по-високо.
— Просто иди на платформата.
— И това е всичко?
— Това е всичко.
Каспар пристъпи, а Самас каза:
— Мисля, че трябва да ти кажа сбогом.
— Защо? Няма ли да се върна? Самас сви рамене.
— Може би. Малцина смъртни получават тази възможност. И още по-малко успяват да влязат в Павилиона по друг начин. — Изглеждаше замислен, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Двама магьосници успяха някъде преди трийсет-четирийсет години. Не знам какво стана с тях. А преди много години — това са ми го разправяли, но не знам доколко е точен разказът — две същества, хора някъде от другаде, влезли в Залата на мъртвите, прехвърлили Реката на мъртвите и стъпили в Залата на Лимс-Крагма.
— Флин направи точно това.
— Но тези двамата се върнали! — Самас пристъпи напред и протегна ръка. — Е, ти беше приятна компания, Каспар от Оласко, и ако не се върнеш по този път, ще си спомням времето, което прекарахме заедно.
— Лично аз се надявам да се видим отново, Самас. Пазителят се усмихна и каза:
— Просто отиди до средата.
Каспар се подчини и се озова пред златен кръг, очертан в средата на платформата. Пристъпи в него.
Мигновено усети нещо. Не беше вибрация или жужене, но тялото му изтръпна, сякаш през всяка негова фибра потече енергия. После от платформата се издигнаха два златни шпила, от дясната и от лявата му страна, всеки бе като дантелена плетеница от тънки златни нишки. Очите му не можеха да ги различат съвсем. Не бяха метални, нито от светлина, нито от нищо, което можеше да разпознае, но бяха ярки и той усети, че пулсът му се учестява.
Те се издължиха, сякаш израстваха от основата, и се кръстосаха пред лицето му. Тръгнаха по кръга, като очертаваха спирала, докато се извисяваха. Видя да изникват нови шпилове и скоро бе обкръжен от златен цилиндър светлина.
После всичко изчезна. Каспар усети, че го пронизва непоносим за човек студ, студ толкова зашеметяващ, че не можеше дори да изохка.
А след това настъпи пълен мрак.
Имаше чувството, че се рее във въздуха. След това отвори очи. Слънцето грееше в лицето му и изпитваше лек студ.
Щом усещането за полет заглъхна, осъзна, че се намира на твърда повърхност.
Надигна се рязко.
Седеше на мраморен под. Пресегна се и докосна камъка. После се огледа и сетивата му за миг се объркаха.
Изправи се. Подът беше накъсан на равни интервали от колони, врязаните по повърхността им жлебове им придаваха текстура. Той отиде до една от тях и я докосна. Беше гладка и на допир приличаше на слонова кост.
Между колоните висяха копринени драперии от прозрачна бяла мъгла, полюшваха се от лекия полъх на вятъра. Той вдигна очи и видя стъклен таван, през който се процеждаха слънчеви лъчи.
Никакви други белези нямаше и след миг колебание той реши да тръгне към източника на вятъра.
След като мина през няколко завеси, се озова пред една, която не беше забулена в мъгла, и това, което видя, го накара да спре в почуда. Намираше се на планински връх, а долу под него се виждаха увенчани със сняг други върхове, и облаци, от които се отразяваше следобедната слънчева светлина. Пристъпи до ръба и предпазливо погледна надолу.
Как бе надвиснало това място над облаците не можеше да се определи, но от ръба Каспар виждаше, че няма никаква физическа връзка с планините. Въздухът тук трябваше да е ужасно студен и рядък, може би дори недостатъчен за дишане, но Каспар се увери, че е свеж и богат, макар и наистина студен.
— Забележителна гледка, нали?
Каспар се обърна рязко.
Там, където допреди малко имаше само празен под, сега се издигаше нисък пиедестал, от същия бял камък, увенчан с широка гладка плоча, на която седеше мъж.
Беше светлокож, с къдрава светлокафява коса, кафяви очи и волева челюст. Възрастта му беше трудно да се определи — в един миг приличаше на годините на Каспар, а в следващия — почти на момче. Носеше проста светлосиня туника и бели панталони, и беше босоног.
— Да — бавно отвърна Каспар. — Забележителна гледка. Мъжът слезе от колоната и щом стъпалата му докоснаха пода, колоната изчезна.
— Малцина изобщо получават шанса да я видят. Това е, така да се каже, Покривът на света. — Приближи се и застана до Каспар. — Като много други неща, рядко си правя труда да я забелязвам, докато не видя нещо друго, на което да се възхитя, и тогава се спирам, за да си напомня колко е удивителна. Това там са двата най-високи върха на света, знаеш ли го?
— Не — отвърна Каспар. — Не знаех.
— Южният връх се нарича Слона и е само с две стъпки по-нисък от северния, който се нарича Дракона. Можеш ли да си представиш? И двата са над тридесет хиляди стъпки и само две стъпки разлика между тях?
— Тридесет хиляди стъпки? — възкликна Каспар. — Би трябвало да премръзна до смърт. Преследвал съм гигантски овни в планините в родния си край, по високите проходи, които са над десет хиляди стъпки, и някои хората ми се разболяваха дори на тази височина, и беше смразяващо дори през лятото. Как е възможно това?
Мъжът се усмихна.
— Просто е. Ти не си тук.
— Къде съм тогава?
— Ти си някъде другаде. Но нека това не те обезпокоява прекалено. Не разполагаме с много време, тъй че да минем на въпроса защо си тук.
— Дълга история.
— Знам историята. Няма нужда да я преразказваш, Каспар.
— Ти ме познаваш?
— Знам всичко, което има да се знае за теб, Каспар, бивш херцог на Оласко, от мига, в който неволно стъпи на крачето на котенцето на Талия и тя не искаше да ти говори цяла седмица…
— Бях на дванайсет! — … до какво закусва днес със Самас.
— Кой си ти?
— Аз съм Калкин.
Каспар помълча за миг, след което промълви:
— Богът? Мъжът сви рамене.
— Етикети, титли, категории, всички те са… толкова ограничаващи. Да кажем просто, че съм „същество“, и ще се разберем.
— Но…
Калкин вдигна ръка и усмивката му се разшири.
— Нямаме време за спорове. Виж, зная, че имаш някои въпроси, но нека да си спестим време и ме остави аз да ти кажа някои неща, след което можеш да зададеш няколко въпроса и после можем да те върнем в бастиона.
Каспар можа само да кимне.
Калкин понечи да седне и изведнъж на коравия под се появи голям светлосин диван.
— Заповядай, седни.
Каспар се обърна и видя друг диван зад себе си. Седна.
— Бих ти предложил нещо за ядене или пиене, но зная, че не си нито гладен, нито жаден. Някои хора това ги отпуска.
— Не съм сигурен дали в този момент е възможно — отвърна Каспар.
— Добре. Та откъде да започнем? — каза Калкин. — Какво ще кажеш да започнем с онова нещо, дето го мъкнеш насам-натам?
— Да — каза Каспар. — Ще е добре за начало.
— То не е броня. То е конструкция. Нещо, което би могъл да си представиш като одухотворена машина. Представи си, че си накарал своя майстор на играчки да ти направи голяма дървена играчка, която може да върви и, заради аргумента ни, да разбира някои основни команди и да изпълнява заповедите ти. Колкото е разликата между требушета и прашката. Та това нещо се нарича талной.
— Талной?
— От езика на създателите му. В свободен превод: „много труден за убиване“.
— Убиване? Нали е някакво механично устройство?
— Много повече от това е. То… има дух в себе си, или душа. То… не е нещо, което лесно може да се обясни. Неточно каквото брат Аншу каза, че е — нещо много грешно. Душата вътре не е поставена там по нейна воля.
Каспар поклати глава.
— Това е зло.
— Много — каза Калкин. — Вярвам, че още помниш повечето от лекцията на Пазител Самас по темата?
— Да.
— Добре, защото сега ще ти предложа нещо повече за размисъл. Ако се придвижваш от по-високите към по-ниски кръгове или равнини, от това, което наричаме Първото ниво… — той описа кръг с ръка — един вид, където сме ние сега, и се придвижваш към Последното ниво, законите, управляващи вселената, се променят. Някои са твърдели — понякога векове наред, — че всяко селение си има своя система от правила, свои „правилно“ и „грешно“, свои „добро“ и „зло“, и че всичко е относително. Други твърдят, че доброто съществува в единия край на спектъра, а злото в другия. Накратко, просто приеми, че каквото и да си мислиш за подобни дискусии, онова, което съществува в петия кръг или равнина, е редно да си стои там!
Каспар не отвърна нищо.
— Това нещо, талной, е трябвало да си остане във втория кръг на сътворението. Изобщо не е трябвало да идва в Мидкемия!
— Как е дошло тук? — попита Каспар.
— Много дълга история, която нямаш време да чуеш.
— Защо не, ако нямаш нищо против, че питам?
— Ами, имам, но не толкова, колкото имаш ти. Ти умираш.
Каспар се сепна.
— Какво?
— Ти всъщност не си тук. Ти си някъде другаде, по средата между живот и смърт, и колкото по-дълго се задържаш тук, толкова по се приближаваш до смъртта, а прехвърлиш ли онази река… — Калкин сви рамене. — Повече не мога да направя.
— Но ти си бог. Калкин махна с ръка.
— Не мога да си пъхам носа в работата на Лимс-Крагма. Озовеш ли се в нейното владение, тя е единствената, която може да те върне. А няма навика да го прави. Тъй че, след като знаем, че времето е важното, позволи ми да ти изтъкна няколко също важни неща.
— Както казах — той вдигна един пръст, — това нещо, което носиш насам-натам, не е трябвало изобщо да се донася в този свят. — Каспар отново понечи да заговори и усмивката на Калкин се стопи. — Недей. Добре, един от Господарите на дракони, както ги наричате вие, го е донесъл тук като плячка. И била спечелена трудно и… ами, не е трябвало да се опитват да правят набег в онова селение. Все едно, било е преди моето време и ние — тези, които наричате богове — открихме, че е тук, едва постфактум.
— Защо не го върнахте тогава? — попита Каспар. Калкин се засмя, с груб и горчив смях, след което поклати глава.
— Смъртни! — Наведе се напред. — Не мислиш ли, че щяхме да го направим, ако можехме? Ние сме затворени в това селение! Ние сме част от този свят.
— Но на мен ми казаха, че Безименния е затворен в друго селение!
Калкин стана, явно изгубил търпение.
— Винаги става така, когато се опитваш да обясниш. — Обърна се към Каспар. — Нямаш време. Достатъчно е да се каже само, че когато боговете, за които мислиш като за Великите богове, онези, които Самас би нарекъл Регулаторите, съберат умовете си за нещо, биха могли да го постигнат. Това се е случвало веднъж! — Вдигна пръст. — Веднъж. Разбра ли?
— Да, изтъкна го убедително.
— Добре, защото сега се каня да ти покажа нещо друго.
Калкин махна с ръка и павилионът изчезна. За миг двамата потънаха в сива пустош, а после изведнъж се озоваха някъде другаде.
Кръжаха из въздуха. Беше нощ и под тях се беше проснал град, но различен от всичко, което Каспар можеше да си въобрази. Накъдето и да погледнеше, Каспар виждаше само здания, улици, мостове и хора. Стига човек да можеше да ги нарече хора.
Приличаха грубо на човешки същества, но пропорциите им бяха сбъркани, все едно хората някак бяха разтеглени, с прекалено дълги ръце и крака за късите им торсове. Лицата им също бяха издължени, но имаха достатъчно отлики, за да е ясно, че се различават помежду си като хората във всеки град на Мидкемия. Неколцина дори можеха да минат през пазарния площад на Оласко, без да привлекат нещо повече от някой озадачен поглед. Бяха с еднакво сивкава кожа, но толкова бледа, че това не изпъкваше. Имаха разноцветни облекла, но цветовете бяха приглушени и мъгливи — сиви, зелени, дори червени и оранжеви тонове, на които обаче им липсваше яркост. Женските същества бяха с дълги рокли и някои носеха на главите си шапки със странна форма, но мъжете като че ли почти до един бяха с туники и панталони.
Целият град беше от тъмен камък и всички тонове варираха от сиво до непроницаемо черно. Нищо цветно не се виждаше за украса. Каспар и Калкин закръжиха над главната порта. Съоръжението беше невероятно, защото стената бе толкова дебела, че по върха й обикаляше цял булевард, с коли и пешеходци, и каляски, теглени от нещо подобно на издължен кон или муле, но с вид на влечуго. Портите долу се отваряха към тунел, който водеше под този издигнат път към гигантски двор между стената и първата… сграда? Каспар осъзна, че не се виждат отделни дюкяни или къщи. Всичко беше свързано, все едно този град представляваше едно-единствено здание, прекъсвано от улици и канали, с хиляди, дори десетки хиляди отвори. Дори сградите, които първоначално му се бяха сторили отделни, при по-внимателен оглед се оказваха свързани с мостове, закрити тунели и коридори. Погледът на Каспар не успяваше да улови детайлите, тъй като всичко сякаш съществуваше на три, четири или повече нива, а осветлението идваше от хиляди факли, тъй че светлината непрекъснато трептеше.
— Впечатляващо, нали? — каза Калкин. Каспар гледаше пътя. Тревата, или каквото там беше, беше с цвета на нощта, както и далечните дървета.
— Мислех, че каза, че не можете да идвате тук — промълви той.
— Ние не сме тук. Само гледаме. Това е различно. Виж. Каспар погледна и видя, че градските порти се затварят за нощта. Всички отвън портата бързаха, за да влязат, и никой не положи усилие да ги улесни. Стражите на портата носеха брони досущ като талной, освен че имаха шлемове с открити лица и без златните ръбове.
— Защо портата е отворена толкова късно?
— Не е късно — отвърна Калкин. — Залез-слънце е.
— Но небето е черно!
— Да — отвърна богът. — Слънцето на този свят отделя топлина, но малко светлина. Спомни си какво ти казах: законите и правилата тук са различни. Ако бяхме тук в плът, животът ти щеше да се измери в дни. Самият въздух щеше бавно да те отрови. Горещината на слънцето бавно щеше да изгори кожата ти и дори нощта щеше да ти се стори неприятно гореща. Водата щеше да ти е на вкус като сяра и да те изгаря като киселина.
Портата се затвори с гръмовен грохот, все едно се удариха два гигантски камъка. Каспар осъзна, че по някакъв начин крилата й са част от самата стена: хитро балансирани камъни, може би с някакви противотежести, завъртаха се толкова леко, че двама мъже — или каквото там бяха тези същества — можаха да ги затворят съвсем лесно.
— Наблюдавай — каза Калкин и посочи пътя.
Към портата бързаше самотен фургон, теглен от едно от мулеподобните влечуги. Единственото същество на капрата го подкарваше в паника.
— Как се наричат тези… хора?
— Наричат се дасати, което на техния език означава „хора“. Но са толкова различни от хората, колкото драконите. Всъщност драконите повече приличат на хората от тези същества. Това е един от техните светове, Косриди. Столица на района.
— Един от техните светове?
— Също като цураните и някои други раси, те разполагат със средства да се придвижват от свят на свят. По-агресивни са от всеки народ в историята.
— Какво става долу?
— Комендантски час, един вид. Никой не се допуска зад градските стени, след като портите се затворят. И извън тях също, разбира се.
— Защо? Врагове ли има?
— Дасатите нямат врагове… поне на този свят; Но има много други опасности.
Колата спря пред портата и коларят завика в паника към онези по стената. Те спряха и само го загледаха. После някъде от мрака в далечината отекна вой.
Кръвта на Каспар се смрази.
— Какво е това?
— Нещо аналогично на нашите вълци.
От тъмното изникнаха същества, скачаха така бързо, че Каспар успя да зърне формата им съвсем смътно. Когато се приближиха към стената, козината им отрази светлината на факлите и той зяпна от удивление.
Ако тварите, теглещи фургоните и колите, бяха гущеримулета, то това трябваше да се е получило от вълк, съвкупил се с кон.
— Какви са тези същества?
— Наричат се закрие — отвърна Калкин. Съществата бяха колкото теле, с козина с цвят на охра около муцуната, но иначе бяха тъмносиви, с черна козина по краката. Главите им бяха широки и плоски, а очите раздалечени и жълти на светлината на факлите. А зъбите им бяха остри като камата на Каспар. Движеха се със смайваща бързина и три от тях за секунди свалиха товарното животно.
Други две скочиха зад фургона и едното отпра главата на коларя от раменете, а миг след това, още преди тялото да е паднало, второто същество разкъса торса му на две. Калкин отбеляза:
— Треската на живота, скоростта и ритмите, ако искащ, тук са много по-крайни, отколкото на твоя свят. Дори растенията са корави и трудни за убиване. Хищниците на този свят са неописуеми. Дори плячката се бие за живота си така, както не би могъл и да си представиш. Представи си заек със зъби като бръснач и нрав на вълчица. Хората са също така непримирими.
— Защо някой не му помогна? — попита Каспар.
— Помощта е въпрос на сметка за тези същества. Член на семейството можеше да се опита да му спусне въже, ако се бе оказал тук навреме, близък приятел можеше да му обещае да предаде неговото „сбогом“ на женската му, познат можеше да не се смее на смъртта му.
И чак сега Каспар забеляза, че всички по стената се смеят, сякаш са видели блестящо изпълнение на дворцов шут.
— Смятат, че това е смешно?
— Различни правила, Каспар. — Каспар го погледна и видя, че усмивката е изчезнала от лицето му. — Тези същества гледат на ужаса като на нещо смешно. Забавлява ги да гледат болка и страдание.
— Гледал съм игри в Кеш — каза Каспар. — Виждал съм там мъже да се бият до смърт, но там ги приветстват, не им се смеят. То е… двубой.
— Тук страданието е забавление. Слабите трябва да бъдат прочистени от колективното тяло на расата, страданието се експлоатира. Слабостта те дамгосва за жертва, силата те прави експлоататор. Всичко тук е договаряне между хора с приблизително еднаква сила, защото ако си по-силен от друг, му взимаш каквото пожелаеш, а ако си по-слаб, си намираш могъщ покровител, който да те защитава в замяна на службата ти. Убийството е забавление, а благотворителността е непозната и невъобразима. Единственото нещо, близко до добротата, е запазено за семейството и ако хванеш дете на друг, го убиваш, тъй като един ден би могло да застраши твоето дете. И отглеждаш своето дете, възпитаваш у него чувството за дълг и вярност, за деня, в който би могло да те изхвърли, защото си твърде стар, за да си му полезен. Трупаш сила от своето семейство, физическата си сила, способността ти да използваш магия или покровителството на своите богове — а те са също толкова безмилостни, колкото хората, които ги почитат.
В този момент Каспар осъзна, че не е видял нито едно дете, никъде. Сигурно майките им ги пазеха, докато отраснат достатъчно, за да се защитават сами.
— Жестоко до безумие… — прошепна той.
— Различни правила — повтори Калкин. И в следващия миг се озоваха другаде.
— Призори караната, владетелят, преглежда армията си.
Каспар погледна и видя дворец, или нещо, което му напомняше за дворец, разположен на най-високия хълм в града. Щом се доближиха до централния двор, се смая. Само дворецът беше два пъти по-голям от цитаделата в Опардум, а централният му двор се простираше на четвърт миля от двете, страни.
Калкин посочи един балкон, белязан с огромно червено знаме, което висеше от него, знаме с черен глиф, обкръжен от кръг, съставен от малки мечове. Над него стоеше същество, което много приличаше на останалите, освен че излъчваше несъмнена власт и мощ. Зад него се виждаха няколко женски същества и Каспар допусна, че според мерките на тази раса трябва да са хубави, защото облеклата им изглеждаха сравнително по-пищни от онова, което виждаше по улиците, и с по-ярки цветове. Владетелят носеше тежко червено наметало с някаква бяла кожа на яката. Под него носеше черна броня със златни ръбове, като на талноя.
В огромния двор маршируваха хиляди бронирани фигури, кънтяха барабани и отекваха рогове.
— Това талнои ли са? — попита Каспар.
— Да — отвърна Калкин. — Те са роби на караната и сеят смърт по негова прищявка. Завладели са нации и светове и у всеки от тях обитава душа на убит дасати.
— Това е хаос. Как тези хора пазят реда?
— По същия начин като колония мравки или пчелен кошер — по инстинкт. Всеки знае какво трябва да прави и никой не се грижи за съдбата на индивида. Ако се намери някой достатъчно умен и силен, за да убие караната, на следващия ден той ще е караната и ще бъде поздравен с възгласи от управляваните, защото се е доказал по-силен за владетел и следователно би могъл по-добре да защитава своите поданици и васали.
Изведнъж се озоваха другаде и Каспар усети, че въздухът е много по-топъл.
— Сега сме на друг континент — каза Калкин. — Тук е следобед. Долу е в ход нещо, което би могъл да наречеш „игри“.
Каспар погледна надолу и видя стадион, най-малко три пъти по-голям от този в град Кеш. Прецени, че в него седят поне двеста хиляди зрители.
На арената бяха оградени няколко зони. И във всяка се вихреха ужасии.
В една бавно подкарваха някакво същество, подобно на слон с крокодилска кожа и без хобот, а с лице по-скоро на ленивец, и то тъпчеше други същества.
В друга зона подпалваха хора и ги пускаха да бягат, докато не паднат и пламъците не ги погълнат.
Накъдето и да погледнеше, виждаше болка и страдание, а съществата по седалките виеха от удоволствие и се смееха. На много места виждаше двойки, възбудени от кръвопролитията, да се съвкупяват, без да обръщат внимание на съществата около тях.
Някакъв мъжкар дасати гледаше към арената, където дребни, подобни на кучета твари разкъсваха хора. Съседът му се надигна, опря крака си в гърба му и го бутна на арената. Изненаданият дасати падна сред озверелите животни, а съществата около него и убиеца му изпаднаха в неистов смях.
— Самас е прав — промълви Каспар. — Злото е лудост.
Изведнъж отново се озоваха в павилиона. Двата светлосини дивана се появиха пак и Каспар се отпусна тежко на единия.
— Защо ми показа това?
— Защото вече започваш да разбираш защо онова нещо, което мъкнеш от седмици, трябва да бъде махнато.
— Ами, щом не можеш да го върнеш там, не можеш ли да го унищожиш?
Калкин го изгледа изпепеляващо.
— Знам, ако можеше, щеше да си го направил. — Каспар се отпусна на дивана. — Какво трябва да направя?
— Ние, боговете, може да не можем да го махнем от този свят, но вие, смъртните, можете.
— Как?
— Трябва да потърсиш онези, които са те поставили в сегашното ти затруднение. Едва ли можеш да бъдеш наречен невинен зрител, Каспар, но пък и никога не си бил главната грижа за тези хора. Твоят спътник, Лесо Варен, беше. Самас ти каза на кого служеше магьосникът и може би малко за природата на това същество, но това, което не знаеш, е, че твоят враг, Талвин Хокинс, също служи на други: на Конклава на сенките.
— Никога не съм чувал за тях — каза Каспар.
— Разбира се, че не си. Нямаше да са толкова тайна организация, ако беше чувал. Дори Лесо Варен беше в неведение за тях. Знаеше, че някой му се противопоставя, но не и кой.
— Къде да ги намеря? Калкин се усмихна.
— Виж, това е проблем.
— Не знаеш ли? Мислех, че си богът на знанието. Калкин се засмя.
— Аз? Едва ли. Онова достойно същество бе известно като Водан-Хоспур, поне преди Войните на хаоса. Той е един от четиримата липсващи богове. Не знаем дали е мъртъв, или просто… някъде другаде. Аз просто се грижа за знанието, докато той се върне. — И добави с широка усмивка: — Във вашата държава ме наричате Банат!
— Богът на крадците! Калкин се поклони.
— И Хитреца, и Шегаджията, и Нощния скитник, наред с други имена. Кой по-добре би пазил знанието от един крадец, а? — Стана. — Хайде, трябва вече да те връщаме. Времето ти тук е на изчерпване.
— Но къде да намеря Конклава?
— Ако знаеш и попаднеш в лоши ръце, преди да си ги намерил, може да нанесеш големи щети. Други вече знаят за съществуването на талноя и несъмнено го търсят. Което означава, че търсят и теб.
— Как да скрия такова нещо?
— Не го криеш — отвърна Калкин. — Спомни си как уби вергона с меча на талной.
— Кое?
— Онова демоноподобно същество, което уби Макгоин.
— Аха.
— И талноят дойде да си вземе меча, нали?
— Да.
— Просто вземи меча и той ще те следва.
— Искаш да кажеш, че не е трябвало да го мъкна нагоре в планината?
Калкин се опита да не се разсмее. Не успя.
— Да — рече, задавен от смях. — Не трябваше. Изкаран от търпение, че е жертва на шега, Каспар каза:
— Добре де, а какво да направя, да го облека в монашески халат и да го наричам брат ли?
Калкин отново се разсмя, след което най-сетне се овладя.
— Не. Но вземи онзи пръстен, който носиш в кесията си, и си го сложи. Сложи другата си ръка на талноя и мисли за монах, и това същество ще прилича на монах за всеки, освен за най-могъщите духовници или магьосници.
— Пръстенът го контролира?
— Отчасти. Караната не може да е навсякъде и някой е трябвало да поръча изработката на тези пръстени по бойното поле. Позволяват на подчинените му да дават тактически команди на талноите. Само не му заповядвай да нападне караната, защото ще избухне в пламъци. А, и не забравяй: пръстенът ще те доведе до лудост, ако го носиш повече от час-два наведнъж. Но всеки път, щом ти се наложи да заповядаш нещо на съществото, си го сложи, кажи му какво искаш и то ще го направи. Просто гледай да го сваляш веднага когато можеш. И гледай заповедите да са прости.
— Как да намеря Конклава?
— Това е по-трудната част. Мога да те пратя във вярната посока. Проблемът с голямата магия е в това, че колкото е по-голяма, толкова е по-лесно за… някои хора… да я забележат. Тъй че мога да те отведа в град Султ или по-скоро пред стените му, с твоя сандък с имане и с талноя, а оттам можеш да си купиш кораб. Плаваш на северозапад четиридесет и пет дни, после цепиш право на запад и след още две седмици ще започнеш да виждаш познати води. Отправи се към родния си дом и потърси Талвин Хокинс. Ако успееш да поговориш с него, преди да те е убил или преди новият херцог на Ролдем да е заповядал да те екзекутират на място, Хокинс може да те заведе при Конклава. Кажи им какво си видял и ги помоли да освободят този свят от талноя. И настоявай, че е спешно.
— Защо?
Калкин направи гримаса и този път на лицето му нямаше и намек за хумор.
— Пропуснах да ти го спомена това, нали? След като талноят е изваден от криптата, в която беше скрит, и защитните прегради около него са премахнати, той е като светещ маяк за дасатите. Започват да се оформят магически портали или разломи. Малки, трудно откриваеми. Остават отворени само за минути, но съществото, което уби Макгоин, беше обитател на Косриди, натъкнал се на разлом. А то не представляваше никаква заплаха в сравнение с напълно буден талной. Сам видя колко трудно беше да се убие вергонът с обикновена стомана.
— Почти невъзможно.
— Всяко нещо на Косриди е трудно за убиване, а талноите са едни от най-трудните. — Лицето на Калкин стана още по-мрачно. — Скоро разломите ще започнат да се задържат отворени за по-дълго и ще стават по-големи… и в един момент някой дасатски магьосник или жрец ще го разбере. Не е нужно голямо въображение, за да се досети човек какво ще последва тогава. Разбери едно: ако техният свят за теб е неприятен и опасен, то вашият за тях е тучен рай, защото съществата лесно могат да се прехвърлят от по-низши към по-висши селения. Спомни си какво ти каза Самас за истинското естество на Изумрудената кралица: демонът, който я беше обсебил, искаше да властва тук и можеше да действа извън правилата, които обвързват нас, боговете, и вас, смъртните. Караната на дасатите с радост би добавил този свят към своята империя и с удоволствие ще избива години наред човешки същества, за да забавлява своя народ в отечеството си. Представи си, че си застанал срещу армия от талнои на бойното поле.
— Трябва ни магия.
— Да, и то много. Иди в Опардум. Намери Талвин Хокинс и го накарай да те отведе при водачите на Конклава. Покажи им талноя и да го махнат от този свят! — Помълча и добави: — Защото не го ли сториш, ни предстои война, в сравнение с която Войната на разлома ще е дреболия.
— Защо беше джеасът тогава? Защо просто не… не знам. Просто да беше накарал някой от храмовите жреци да ти донесе това нещо?
Калкин поклати глава.
— Не е мой джеас, нито на някой друг бог. И целта му не беше да го доведе тук. Но ще го премахна, за да можеш да го отведеш онова нещо.
— Кой тогава е поставил на него джеаса и къде се е очаквало да отиде? — попита Каспар.
— Това не е важно — отвърна Калкин и махна с ръка.
Изведнъж цялото тяло на Каспар се разтърси и всичко наоколо се превърна в сива пустош. Усети как въздухът изригна от дробовете му, след което за миг увисна в нищото. После се озова на земята, сред малка горичка, с неизвестно откъде появило се ковчеже със съкровището и талноя до него.
Вдиша дълбоко и потрепери от студ.
Беше вечер и по пътя се виждаха няколко селски коли. Каспар извади пръстена от кесията си и си го сложи.
— Заприличай на грозен слуга — каза на талноя. Изведнъж съществото се преобрази в отвратителен на външност мъж.
— Не чак толкова грозен — каза Каспар и лицето на съществото моментално се промени така, че талноят вече приличаше на невзрачен човек от простолюдието, облечен в прости дрехи, на служба на странстващ търговец. — Кажи нещо — заповяда Каспар.
— Нещо.
— Добре, можеш да говориш. Наричай ме „господарю“.
— Господарю.
— Ако ти дам заповед, казваш „да, господарю“ и я изпълняваш.
— Да, господарю.
— Доста добре за начало. Сега вдигни ковчежето и тръгни след мен.
— Да, господарю.
Каспар излезе на пътя. Грозният слуга го последва, понесъл с лекота ковчежето на рамо.