Завръщането на изгнаника

Глава 2Оцеляване

Каспар лежеше и умираше.

Беше се подслонил под една скална издатина, за да се скрие от следобедното слънце. Три дни беше вървял по пътя и тази заран водата му бе свършила. Беше замаян и объркан и беше легнал в сянката, за да изчака най-голямата жега да отмине.

Знаеше, че ако не намери вода до вечерта, най-вероятно утре на разсъмване няма да се събуди. Устните му бяха напукани, лицето му се белеше. Лежеше по гръб и се мъчеше да не обръща внимание на болката от мехурите по раменете си. Твърде уморен беше, за да позволи на болката да му досажда. Освен това болката поне му показваше, че все още е жив. Щеше да изчака, докато слънцето се смъкне на запад, и щеше да слезе в равнината. Пейзажът беше гол и безмилостен: натрошени камъни и твърда пръст във всички посоки. Разбираше, че магьосникът, който го бе прехвърлил тук, му беше дал съвсем малък шанс да оцелее. Това си беше пустиня във всяко отношение, нищо, че й липсваха пясъците, с които обикновено се свързва тази дума.

Малкото дървета, на които се беше натъквал, бяха безжизнени и сухи и под камъните около корените им нямаше и следа от влага. Един от учителите му му беше казвал преди години, че дори в пустинята под повърхността може да се намери вода, но Каспар бе сигурен, че тук вода няма. Каквито и потоци да бяха красили тази околност преди векове, всякаква вода отдавна беше изчезнала. Ако изобщо беше останала някаква, тя щеше да е в онези оврази долу, които вече бяха неговата цел, под напуканата повърхност, към която се тътреше. Опита да си поеме дъх. Колкото и дълбоко да вдишваше, като че ли все не поемаше достатъчно въздух. Знаеше, че това е поредният симптом за окаяното му състояние.

Никога не беше виждал толкова пусто място. Големите пясъчни дюни на Джал-Пур в Северен Кеш му бяха изглеждали екзотични, място на менящи се форми, истинско пясъчно море. Беше момче тогава, с баща си и с голяма свита слуги от имперския кешийски двор, готови да угодят на всяко негово желание, сред подвижно селище от пъстроцветни шатри и разкошни павилиони. Докато баща му ловуваше легендарните пясъчни гущери на Джал-Пур, слугите стояха наблизо с освежителни напитки, ароматизирани с дъхави билки или плодов извлек, държаха ги в сандъци, натъпкани със сняг от планините. Всяка нощ имаше пир със студен ейл и вино с подправки.

Само мисълта за онези питиета му причини почти физическа болка. Насочи отново трескавата си мисъл към сегашния момент.

Тук също имаше цветове, но съвсем не толкова привлекателни за окото, само груба охра, мръсно жълто, червеното на ръждясало желязо и жълтеникаво, обагрено със сиво. Всичко беше покрито с прах и никъде не се виждаше и намек от зелено или синьо, подсказващ за вода, макар да бе забелязал смътен блясък на северозапад, който можеше да е отражение на вода в горещия въздух.

Само веднъж бе ходил на лов в горещите земи на Кеш, но помнеше всичко. Кешийците бяха потомци на ловци на лъвове, гъмжали преди векове около голямото езеро Дълбините на Оверн, и бяха съхранили традициите си. Старият водач Кулмаки го съветваше: „Гледайте за птици по залез-слънце, млади господарю, защото те ще летят за вода“. От два дни напразно оглеждаше хоризонта — нито една птица не бе видял.

Лежеше изтощен, губеше съзнание и се свестяваше отново, умът му гъмжеше от трескави сънища, спомени и видения.

Спомни си деня, когато баща му го взе на лов за първи път, деня, в който му позволиха да придружи мъжете. Излязоха за глигани. Каспар едва имаше сила да държи тежкото копие. Яздеше близо до баща си, когато той свали първите два глигана, но после се озова срещу своя, поколеба се и глиганът избегна широкото тежко острие. Погледна през рамо, видя неодобрението в очите на баща си и препусна след глигана през храсталаците, без да се подчини на предупредителния вик на старшия на лова.

В преследването направи всички възможни грешки, но все пак, когато баща му и другите дойдоха, стоеше, без да обръща внимание на раната на крака си, изправен триумфално над поваленото на земята животно. Старшият на лова довърши ранения глиган с една точна стрела, а бащата на Каспар побърза да превърже ранения крак на сина си.

Гордостта, която този път Каспар видя в бащините очи, въпреки упреците за глупавите му действия, дамгоса момчето за цял живот. „Никога не се страхувай“. Знаеше, че независимо от всичко всеки избор трябва да се прави храбро, иначе всичко ще е изгубено.

Помнеше и деня, в който мантията на властта бе паднала на плещите му и той стоеше смълчан, хванал малката си сестричка за ръка, докато жреците палеха погребалната клада. Докато димът и пепелта се издигаха към небесата, младият херцог на Оласко отново се закле да е безстрашен във всичко и да брани своите хора все едно е изправен срещу онзи глиган.

Но някъде всичко бе тръгнало на провал. Търсенето на подобаващо място под слънцето за Оласко се бе превърнало в гола амбиция и Каспар бе решил, че трябва да стане крал на Ролдем. Беше осмият поред за наследството на трона, така че няколко злополуки и преждевременни умирания бяха единственото необходимо нещо, за да обедини всички разпокъсани държавици на Изтока под знамето на Ролдем.

Докато лежеше и мислеше за това, баща му изведнъж се появи и за миг Каспар се зачуди дали не е умрял и дали баща му не е дошъл, за да го отведе до Залата на смъртта, където Лимс-Крагма да претегли стойността на живота му и да му избере място на колелото за следващото му обръщане.

— Не ти ли казах да си предпазлив?

Каспар понечи да заговори, но гласът му едва излезе на хриплив шепот:

— Какво?

— От всички слабости, обсебващи човек, суетата е най-гибелната. Защото заради суетата един мъдър човек може да се превърне в глупак.

Каспар се надигна рязко, но баща му беше изчезнал.

В трескавото си състояние не можеше да проумее какво означава видението с баща му, макар нещо да му подсказваше, че е важно. Нямаше време да разсъждава над това. Знаеше, че не може да чака до залез-слънце, животът му вече се измерваше в минути. Затътри се отново през камънаците към равнината — знойната мараня се вдигаше от сивите и охрени скали — залиташе по натрошените камъни, огладени от някогашните води.

Вода.

Виждаше нереални неща. Знаеше, че баща му отдавна е умрял, но ето, че духът му сякаш крачеше пред него.

— Твърде много вяра влагаше в онези, които ти казваха, че желаното от теб е истина, и пренебрегваше онези, които се опитваха да ти кажат кое е истина.

— Но бях сила, вдъхваща страх!

Думите излязоха в неразбираемо ръмжене.

— Страхът не е единственият инструмент на дипломация и управление, синко. Лоялността се ражда от доверие.

— Доверие! — извика Каспар и гласът му излезе на хрип, сякаш думата дращеше, за да се измъкне от раздраното му гърло. — Не вярвай никому! — Спря, залитна и посочи обвинително баща си. — Ти ме научи на това!

— Сгреших — отвърна с тъга привидението и изчезна.

Каспар се огледа и видя, че се е запътил общо взето в посоката, където бе видял отразения блясък. Продължи да се тътри напред. Бавно преполови разстоянието, после преполови и оставащото.

Умът му продължаваше да витае като в мъгла, съживяваше събития от детството му, а после — от упадъка на управлението му. Млада жена, чието име не можеше да си спомни, се появи пред него, повървя бавно около минута и изчезна. Коя ли бе? После си спомни. Дъщеря на търговец, момиче, което бе намирал за красиво, но баща му бе забранил да се ожени за нея. „Ти ще се ожениш по държавни съображения — каза му. — Вземи я в леглото си, ако искаш, но остави всякакви глупави мисли за любов“.

Момичето се бе омъжило за друг.

Съжаляваше, че не можеше да си спомни името й.

На няколко пъти пада на колене, надигаше се единствено със силата на волята си. Минути, часове, дни минаваха, нямаше как да знае кое. Усещаше, че животът му започва да гасне.

Примига, осъзнал, че денят привършва и че се намира в малко дере и върви надолу.

И тогава го чу.

Птичи зов. Съвсем кратичко чуруликане, но все пак — птичи зов.

Насила се измъкна от летаргичния унес и замига. Помъчи се да прочисти размътения си поглед… и отново чу птицата. Кривна глава и се заслуша — и я чу за трети път.

Затътри се към звука, без да обръща внимание на коварния терен.

Под ходилата му се появи корава трева и умът му се вкопчи в този факт: щом имаше трева, и вода трябваше да има под нея. Огледа се, не видя никаква вода, но пък видя напред малка горичка. Заклатушка се към нея, падна на колене, след това — по лице.

Лежеше задъхан. Усещаше влагата на стръковете по лицето си. Зарови немощно в тревата, пръстите му задращиха рохкавата пръст. Усети влага отдолу. С последните си трохи воля коленичи и извади меча си. Хрумна му странната мисъл, че ако старият му учител по оръжие можеше да го види, че използва меча си така, щеше да го набие, но я прогони и заби острието в пръстта. Закопа.

Ровеше със сетни сили, с почти истерична решимост, копаеше и хвърляше буците настрана бързо като язовец. После подуши. Миризмата на мокро бе последвана от блясък на влага по острието.

Бръкна в дупката и напипа кал. Хвърли меча настрана и зарови с голи ръце. Накрая пръстите му се добраха до водата. Беше разкаляна и миришеше на глина, но беше вода. Сви шепа, загреба, вдигна я към напуканите си устни и отпи. Избърса с мократа си длан врата и лицето си, после отново и отново вдигаше шепа към устата си и пиеше. Представа нямаше колко пъти го направи, но най-сетне рухна, главата му се удари в земята, очите му се подбелиха й съзнанието избяга.

Птицата пристъпи колебливо към зрънцата, сякаш усещаше дебнещата я опасност. Каспар наблюдаваше мълчаливо, легнал по корем в една падина на няколко стъпки встрани, прикрит зад трънливия храст, как птицата — някакъв вид дива кокошка, непознат за него — кълвеше зърната, после вдигаше клюн и ги гълташе.

Беше се съвзел достатъчно от изпитанията, та на заранта да се довлече в заслона си и го оставяше само за да пие от импровизирания си кален „кладенец“. Всеки път водата излизаше все по-трудно и той знаеше, че този жалък източник скоро ще се изчерпи. Решил бе в ранния следобед да навлезе по-навътре в оврага, да види накъде води и да намери друго място, където да разкопае за вода.

Някъде към залез-слънце намери дървото. Нямаше име за него, но раждаше плодове с твърда кора. Той сряза няколко и откри, че вътрешността май става за ядене. Беше пихтиеста и блудкава и вкусът едва ли щеше да зарадва чревоугодник, но той беше отчаян. Изяде обаче само няколко хапки въпреки убийствения си глад и зачака.

Изглежда, не бяха отровни. Изяде няколко, после дойдоха спазмите. Може и да не бяха отровни, но дразнеха стомаха. Или пък дните без храна бяха направили стомаха му по-деликатен.

Каспар винаги беше имал здравословен апетит и никога не бе изпитвал по-нестойчив глад от този след пропускане на обяд, заради лов или отплаване от брега. В бащиното му домакинство все му се чудеха, когато настоеше за ядене, и сега се засмя наум, като си представи как ли щяха да реагират при сегашните обстоятелства. Смехът му замря, след като си спомни, че най-вероятно всички те вече бяха мъртви.

Птицата се приближи.

Каспар беше подредил зърната в редица, водеща към клопка, която бе направил с подръчни материали. Много болезнено беше оплел здрави нишки от плода на странен на вид кактус. Хитрина, която му бе показал навремето кешийският му водач. Разкъсваш пъпката от единия край, дърпаш силно и изваждаш острия шип, закрепен за дълга нишка.

— Игла и конец на самата природа — така бе казал водачът.

Беше се помъчил доста, но накрая върза конец, два пъти по-дълъг от ръката му. Ръцете му бяха покрити с порязвания и убождания чак до раменете, но все пак бе направил капан от покритите с тръни клони на местните растения.

Нужна му беше всяка троха воля, за да остане безшумен и неподвижен, докато птицата се приближаваше към капана. Вече беше запалил малък огън, който сега бе почти на жар. Устата му бе пълна със слюнка в очакване на печената кокошка.

Птицата не му обръщаше внимание, кълвеше си семената едно по едно. Направи още една крачка към следващото. За миг Каспар се поколеба, жегнат от съмнението. Изпитваше почти убийствен страх, че птицата някак може да се измъкне и той ще издъхне от глад в това пусто място.

Кокошката подхвърли зърното във въздуха и то падна толкова далече от капана, че Каспар направо се отчая. Но когато дръпна нишката, капанът падна точно върху птицата.

Тя запърха и зацвърча, мъчеше се да се измъкне изпод решетката от тръни. Каспар изтърпя убожданията от твърдите като желязо шипове, надигна решетката, бръкна под нея и сграбчи птицата.

Откъсна й главата и още преди да се е върнал при огъня, вече скубеше перата. Корменето с върха на меча се оказа мръсна работа. Съжали, че не бе взел и камата, вместо да предупреждава с нея номадския главатар.

Най-сетне птицата беше очистена и набучена на шиша и той почна да го върти над огъня. Едва успяваше да се сдържи да я изчака да се доопече. Минутите се точеха. Спазмите в стомаха му този път бяха по-скоро от предвкусването, отколкото от нещо друго.

През живота си бе развил здрава самодисциплина, но да не се нахвърли върху недоопечената птица се оказа най-тежкото изпитание, което помнеше. Знаеше обаче опасностите от ядене на сурово месо. Едно преяждане, довело до отравянето на един младеж, му бе оставило незаличим спомен.

Най-сетне прецени, че печенето е приключило, и без да обръща внимание на паренето, заяде лакомо. Оглозга всяка костица. Беше най-хубавото ядене, на което помнеше да се е наслаждавал, но само разпали още повече апетита му. Изправи се и се огледа, сякаш очакваше да види друга птица, готова да я хванат и да я изядат.

И видя момчето.

Беше на не повече от седем-осем години. Носеше домашно тъкани дрехи и сандали, цялото в прах. Имаше едно от най-красивите детски лица, които Каспар бе виждал, и много сериозно. Беше тъмнорусо и го гледаше с ококорените си светлосини очи.

Каспар остана неподвижен поне минута… а после момчето се обърна и побягна.

Каспар закрачи след него, но беше изтощен от глад и лишения. Единственият му стимул, бе, че момчето можеше да вдигне на крак баща си или мъжете от селото си, а макар Каспар да не се боеше от никого на този свят, съзнаваше, че е твърде отслабнал, за да се справи в битка с повече от един мъж.

Стараеше се да държи детето в полезрението си, но то скоро изчезна в някакъв овраг между канарите. Каспар го проследи, колкото можа, после спря. Виеше му се свят. Стомахът му изръмжа, той се оригна и седна. Опипа гърдите си и се изсмя при мисълта как ли изглежда. Бяха минали само… колко? Шест или седем дни, откакто го бяха пленили в цитаделата му в Оласко, но вече напипваше ребрата си. Убийственият глад беше взел своята дан.

Успокои се, бавно се изправи и заоглежда за следи. Беше може би един от най-добрите следотърсачи поне сред благородниците в Източните кралства. Не беше лишен от суети, но умението му в проследяване и лов не беше между тях. Наистина беше много добър. Видя следи от драскане по скалите, а когато се изкатери, видя и пътеката.

Също като древния изоставен път, и това беше стар път, направен преди векове от коли и фургони, но сега явно се използваше само от животни и малко хора. Видя дирите на момчето и тръгна по тях.

Досмеша го при мисълта, че единственият друг познат му благородник, притежаващ неотстъпващи на неговите умения като ловец, е Талвин Хокинс, човекът, който му бе отнел всичко скъпо. Спря и си пое дъх. Нещо не беше наред. Главата му бе замаяна, мислите му — разсеяни. Малките плодчета и мършавата птица не бяха достатъчни, за да го опазят повече от полужив. Мислите му кръжаха безразборно и това бе също толкова обезпокоително, колкото и непрестанният глад и прах.

Тръсна глава, за да проясни ума си, и продължи напред. Насочи с воля мисълта си към някакво подобие на яснота и се замисли за Тал Хокинс. Разбира се, че действията му бяха оправдани, след като Каспар го беше предал. Доловил беше нарастващото привличане на сестра си към младия благородник от Островното кралство. Лично за него Хокинс се бе оказал обаятелен и той се възхищаваше на уменията му като сабльор и като ловец. Пак спря. Защо всъщност бе избрал да направи точно Хокинс жертва на плана си да убие херцог Родоски от Ролдем? Тогава идеята му се беше сторила добра, но сега се чудеше как е стигнал до това решение. Хокинс се бе оказал способен слуга, а в добавка беше наел онзи жилав стар убиец, Амафи. Бяха впечатляваща двойка и от самото начало бяха доказали качествата си. И въпреки това той бе решил да хвърли цялата вина за покушението над Родоски върху Хокинс.

Поклати глава. Откакто бе напуснал Оласко, на няколко пъти бе имал чувството, че нещо вътре в него се е променило, нещо много повече от справянето с бедствените обстоятелства. След миг се сети, че тъкмо приятелят му Лесо Варен му беше подхвърлил, че Тал Хокинс може да представлява заплаха.

Примига и осъзна, че умът му отново се е зареял. Насочи вниманието си към това да намери момчето, преди да бъде вдигната тревога. Нямаше никакви следи от селище наблизо и затова той реши, че момчето може да е далече от дома си. Съсредоточи се върху дирите му и продължи по тях, закрачи по-бързо, подтикван от безпокойството.

След около половин час подуши дима. Пътеката го бе отвела долу в някакво дефиле, но вече се изкачваше нагоре и след като заобиколи няколко високи скали, той видя фермата. В двора имаше две кози, а отвън няколко крави, странна порода с дълги извити рога и бяла козина, изпъстрена с кафяви петна. Пасяха в зелената ливада. Зад ниска постройка от плет и кал вятърът полюшваше стръкове: жито, прецени той. А пред постройката се виждаше кладенец!

Той забърза към него и щом стигна, издърпа вързаното с въже ведро. Водата беше бистра и студена и Каспар се напи до насита.

Когато най-сетне пусна ведрото във водата, видя на прага на постройката жена, а момчето надничаше иззад нея. Беше насочила към него арбалет. Лицето й бе изопнато в решимост, със сключени вежди и присвити очи, със стиснати зъби. Каза нещо на същия език, на който говореха номадите — и явно беше предупреждение.

Каспар заговори на квегански, с надеждата, че жената може би ще схване някоя и друга дума или поне ще долови намеренията му от тона му.

— Нищо лошо няма да ви направя — каза бавно. — Обаче съм гладен. — Имитира с жестове ядене, след това посочи към къщата.

Жената изджавка нещо в отговор и му посочи с арбалета да се маха. Каспар имаше достатъчно опит като ловец, за да знае, че с женска, която пази рожбата си, трябва да си много предпазлив.

Бавно се приближи и отново й заговори, пак така бавно.

— Нищо лошо няма да ви направя. Искам само да ям. — Разпери ръце, с дланите навън.

А след това миризмата го удари в ноздрите. Вътре нещо се печеше и мирисът направо го порази: хляб! И яхния, или супа!

Каза кротко:

— Ако не хапна нещо, все едно съм умрял, жено. Тъй че ако си решила да ме убиеш, по-добре го направи веднага и да се свършва!

Рефлексите му го спасиха, защото тя се поколеба за миг, преди да свие пръстите си на спусъка на арбалета. Каспар се хвърли наляво и стрелата разцепи въздуха там, където беше стоял допреди миг. Той се превъртя, изправи се и се втурна напред.

Щом разбра, че стрелата не е улучила, жената вдигна арбалета като тояга. Стовари го с все сила в рамото на Каспар, докато той връхлиташе през вратата.

— По дяволите! — изрева той, хвана я за кръста и я събори на пода.

Момчето извика яростно и започна да го удря. Беше малко, но удряше силно. Каспар беше затиснал борещата на и стискаше здраво ръката й с арбалета. Изви я и тя изпищя и го пусна. Той се изправи тъкмо навреме, преди момчето да му пръсне мозъка с един тежък тиган.

Сграбчи го за китката, изви я и малкият изрева и пусна тигана.

— Стига! — ревна Каспар.

Извади меча си и посочи жената на пода. Момчето замръзна, с изопнато от ужас лице.

— Е, добре — измърмори той, отново на квегански. — Казвам ви още веднъж: няма да ви направя нищо лошо. — След това много показно прибра меча в ножницата, мина покрай жената, вдигна арбалета и го подаде на момчето. — Иди навън, намери я тая проклета стрела и виж дали можеш да заредиш арбалета. Ако си решил да ме убиеш, пробвай, няма да ти се разсърдя.

Вдигна жената да стане и я огледа. Беше костелива, но веднага разбра, че е била красива някога, преди тежкият живот да я състари. Не можеше да прецени на тридесет ли е, или на четиридесет, лицето й бе като кафява щавена кожа от слънцето. Но очите й бяха живи и яркосини, и владееше страха си. Каза й тихо:

— Хайде, дай ми да ям. И я пусна.

Момчето стоеше като замръзнало, стиснало арбалета. Каспар се огледа. Имаше само една стая, но в дъното беше изпъната завеса, зад нея сигурно спеше жената. Видя зад постелята й малка ракла. Друга постеля беше навита под масата пред завесата. Имаше две столчета. Имаше и някакъв грубо скован долап до откритото огнище, над което къкреше котле яхния. Жената току-що бе изпекла хляб и Каспар грабна един от още вдигащите пара самуни. Отчупи огромен залък и го натика в устата си. После седна на едното столче, погледна намръщената жена и каза:

— Съжалявам, че се държах малко грубо, но предпочитам грубите маниери пред смъртта от глад.

Задъвка и се усмихна.

— Ммм, вкусно. — Посочи котлето. — Искам и яхния.

Жената се поколеба, после пристъпи към огнището, взе черпака, напълни една купа и я сложи пред Каспар. Даде му дървена лъжица.

— Благодаря.

Тя отстъпи назад и прегърна момчето, притисна го до себе си. Каспар изяде яхнията и преди да помоли за още, ги погледна. Квеганският явно не вършеше работа, но беше най-близкият език до онова, което бе чул от говора на номадите. Посочи гърдите си и рече:

— Каспар.

Жената не реагира. Той посочи към тях и каза:

— Вие как се казвате?

Жената можеше и да е изплашена, но се оказа, че не е глупава. Отвърна му:

— Йойхана.

— Йоана — повтори Каспар.

Тя го поправи:

— Йойхана.

И той долови тихото придихание след първата сричка.

— Йой-хана — каза бавно Каспар и тя кимна, все едно беше почти точно.

Той посочи момчето.

— Йорген — последва отговорът.

Каспар кимна и повтори името. Сипа си втора купа и се наведе над нея, но се усети, че всъщност яде вечерята им. Погледна ги, после изсипа обратно купата в котлето. Задоволи се само с още хляб, посочи ги и каза:

— Яжте.

Махна им да дойдат на масата.

— Яжте — повтори тя и Каспар разбра, че думата е същата, само че с друг изговор. Кимна й.

Тя предпазливо подбутна момчето към масата, а Каспар стана и отиде до вратата. Видя едно празно ведро, вдигна го и го постави на пода като импровизиран стол. Момчето го наблюдаваше със сериозните си очи, а жената непрекъснато го поглеждаше, докато слагаше храна на детето.

След като и двамата седнаха, Каспар заговори:

— Е, Йойхана и Йорген, аз съм Каспар и допреди няколко дни бях един от най-могъщите хора на другия край на този свят. Паднах до това мизерно състояние, но въпреки окаяния ми вид все пак съм това, което казах.

Гледаха го неразбиращо. Той се засмя тихо.

— Е, добре. На вас не ви трябва да учите квегански. Аз трябва да уча езика ви. — Чукна ведрото, на което седеше, и каза:

— Ведро.

Жената и синът й мълчаха. Каспар стана, посочи ведрото и повтори думата. После ги посочи и отново махна към ведрото.

— Как наричате това?

Йорген най-сетне разбра и каза някаква дума. Не приличаше на нищо, което Каспар бе чувал. Той я повтори, а момчето кимна.

— Добре, все е някакво начало — каза бившият херцог на Оласко. — Може би докато дойде време за спане, ще ми поговорите достатъчно, за да ме убедите, че няма да ми прережете гърлото, докато спя.