Завръщането на изгнаника

Глава 19Съвет

Каспар чакаше.

Беше разказал историята си на Пъг и останалите и също като Пазителите, те му зададоха много въпроси. Сега всички седяха тихо и всеки от членовете на Конклава размишляваше над казаното.

Жената се казваше Миранда. Но макар да беше съпруга на Пъг и майка на Магнус, не изглеждаше стара. Имаше тъмна коса и пронизващ поглед, а поведението й подсказваше, че тук я смятат за равна. Простият й син халат не скриваше, че е жилава и здрава, и все още с младо тяло, въпреки годините си. Нисичкия мъж, Накор, Каспар помнеше от кратката си среща с него след падането на цитаделата. Носеше жълт халат, неравно изрязан на коленете, и дървена тояга. На рамото му висеше голяма пътна торба. Беше се ухилил, когато влезе в стаята, но докато Каспар описваше историята си, усмивката се стопи и изражението му стана като на човек, потънал в мрачен размисъл. Магнус през цялото време бе много сериозен.

— Е, добре — отрони тежко Пъг. — Какво мислите?

Миранда скръсти ръце.

— Мисля, че трябва да огледаме този талной веднага.

— Тревожи ме новината, че Лесо Варен е жив — каза Магнус. — И трябва да разкрием местоположението на онзи отвратителен разлом, над който той работеше в Опардум.

Накор поклати глава.

— А мен ме тревожи фактът, че ако е още жив, Варен може би също търси талноя. Двамата, които са проследили Каспар днес в Опардум, може да са били агенти на кралство Ролдем или на херцога на Оласко, но може и да са били хора на Варен.

— Простете ми, но ми е трудно да чувам „херцога на Оласко“ във връзка с някой друг — каза Каспар. Но както и да е — има ли Варен агенти?

— Неговата организация е точно толкова непроницаема за нас, колкото нашата за него — отвърна Пъг. — Ние имаме много съюзници и представляваме съвет, докато Варен не признава никого за равен, мисля, и налага върховната си власт над слугите си.

— Но може и да грешиш — каза Накор.

— Все още се боря с онова, което Каспар е видял на онзи друг свят — промълви Магнус. — Колко от всичко това е точно?

— Описах го, както го видях — поясни Каспар.

— Било е това, което ти е показал Калкин — каза Накор и добави с широка усмивка: — А Банат не го наричат Измамника току-така, нали? Откъде можем да знаем какво е намислил?

— Със сигурност не и да види Мидкемия унищожена.

— Да — намеси се Миранда. — Но тук може да се крие нещо повече от риска за човечеството и другите разумни раси тук. Накор е прав. Банат може да ти е показал само част от истината. Просто описанието ти на тези…

— Дасати — подсказа Каспар.

— … дасати — продължи Миранда — ме кара да се чудя. Жестокост, знам. — Изгледа строго Каспар, но премълча укорите си. — Ние… или по-точно Каспар, знаем само онова, което е било позволено да се види. Логиката диктува, че в онова общество би трябвало да съществуват много повече неща от простата жестокост и личния интерес. За да се стигне до такова ниво на сила и организация е нужна известна готовност за сътрудничество и саможертва.

— Различни правила и закони, така каза Калкин — отвърна Каспар. — Аз също си мислех подобни неща, след като го видях. Но разбирам достатъчно от гражданска власт и управление и знам, че човек може да задържи властта с терор и насилие за известно време, но не може да изгради по този начин многовековна култура.

— Разговорът започна да става малко абстрактен — каза Магнус. — Може би са достигнали социалния си връх и след това са се променили. Но какъвто и да е случаят, трябва да се притесняваме от това, което представляват сега и какви биха могли да са намеренията им.

— Ако видяното от мен е точно — каза Каспар, — засега те нямат намерения, но ако узнаят за нас, подозирам, че първо ще завоюват и след това ще задават въпроси. Калкин спомена, че дасатите са завладели други светове.

— Изводи? — попита Пъг.

— Че трябва да действаме бързо — отвърна Магнус. Миранда кимна и каза:

— Мисля да донесем този талной тук и да започнем да го проучваме.

— Мисля да прескоча до храма на Банат в град Кеш — каза Накор — и да видя дали някой от старите ми приятели не би могъл да ми подскаже какво Банат — или Калкин — има да каже по въпроса. Не бих се изненадал, ако разбера, че знаят много или пък нищо, но човек трябва да поразпита. Ще се върна до два дни — добави и излезе.

— Значи така — каза Пъг. — Съгласни сме, че времето е съществено, тъй че, Магнус, върни Каспар в Опардум и донеси тука този талной. — Обърна се към жена си. — С теб трябва да обсъдим кой ще работи с нас.

Тя кимна. Каспар стана от стола си и погледна Магнус.

— Сега къде?

Магнус сложи ръка на рамото му и изведнъж се озоваха в стаята зад кухнята на „Речната къща“.

— Тук.

Каспар усети, че коленете му леко омекнаха за миг, овладя се и измърмори:

— Никога няма да свикна с това. Магнус се усмихна.

— Почакай тук, докато поговоря с Тал.

И след няколко минути се върна с Тал и каза:

— Тримата трябва да отидем в стаята ти и да вземем онова нещо.

— Защо тримата? — попита Каспар.

— Защото може да ни потрябва още един меч, а няма много хора, с които да си губя времето да обяснявам — отвърна троснато Магнус. — Просто идвай и да свършваме.

Излязоха и тръгнаха към хана на Каспар. Вървяха бързо, но и бдително по тъмните улици на Опардум.

Когато наближиха хана, Каспар вдигна ръка и прошепна:

— Нещо не е наред.

— Какво? — попита Магнус.

— Виждам ги — каза Тал. — Двама мъже в сенките, един срещу хана, скрил се е в един вход, другият е точно на ъгъла на задната уличка, отсам сградата.

— Аз не виждам нищо — каза Магнус.

Каспар отстъпи в сенките и даде знак на двамата да го последват.

— Ако са същите, които преследваха Амафи и мен тази вечер… — Погледна към небето и попита: — Същата вечер е, нали?

Магнус кимна.

— Ако са същите, значи Амафи беше прав, че ни преследват. — Огледа се. — Ако се върна, заобиколя и вляза тихо в улицата, ще мога да видя добре единия в ъгъла, без той да ме усети.

— По-вероятно е аз да го направя, без да ме забележи, Каспар — каза Тал.

— Да — отвърна бившият херцог. — Но ти не знаеш как изглеждат.

— Широкополи шапки, тъмни наметала?

— Да.

— Видя ли лицата им?

— Не.

— Тогава и ти не знаеш как изглеждат. Изчакайте тук. Каспар и Магнус зачакаха.

— Сигурно са проследили Амафи и сега чакат да видят кога ще се появя и аз.

— Може би други вече са влезли вътре и са ликвидирали човека ти?

Каспар се изсмя тихо.

— Едва ли. Талноят има заповед да убие всеки, който влезе в стаята, освен Амафи и мен.

Пет минути след като Тал тръгна, в уличката избухна суматоха и Каспар и Магнус видяха как мъжът срещу входа на хана затича натам, вадеше меча си в движение.

Каспар извади своя и каза:

— Хайде!

Затича по улицата, свърна на ъгъла и видя, че Тал е застанал над падналия на паважа и отбива яростната атака на другия. Опря върха на меча си в кръста на нападателя и извика:

— Спри!

Мъжът замръзна и пусна меча си. Тал пристъпи напред и смъкна шапката му, а Каспар го хвана и го обърна.

Мъжът му беше непознат. Каспар погледна Тал и подхвърли:

— По-вероятно беше теб да не забележат, нали? Тал сви рамене.

— Явно съм загубил практика.

Магнус пристъпи пред непознатия и попита:

— Кой ви изпрати?

Мъжът погледна падналия си другар, после — Магнус и Тал.

— Не се опитвай да ни мамиш. Имаме начин да те накараме да кажеш истината!

Мъжът в черното наметало се хвърли върху Магнус, Каспар го удари в лицето с дръжката на меча си и той падна по лице на паважа. Магнус извика:

— Дръжте го!

Докато Тал и Каспар се наведат, мъжът вече се гърчеше.

— Взе отрова — каза Магнус.

Тал огледа първия, с когото се беше сразил, и каза:

— И този е мъртъв.

Магнус коленичи, бръкна под ризата на непознатия и издърпа медальон.

— Пак ли!

— Какво е това? — попита Тал.

Магнус вдигна медальона. Беше от прост метал, калай може би, черен. В барелеф беше изобразена фигура на ястреб.

— Какво означава това? — попита Каспар.

— Нощните ястреби — отвърна Магнус.

— Кои?

— Гилдията на смъртта. Ще помоля баща ми да ви разкаже повече за тях, но засега по-добре да побързаме.

— Влязоха в хана.

Гостилницата беше пуста, нещо съвсем обичайно по това време на нощта. Каспар отиде до вратата си и почука два пъти. Амафи отвори.

— Господарю? Жив и здрав сте! — После погледна над рамото на Каспар и добави: — И не сте сам.

Каспар махна на двамата да изчакат отвън, влезе в стаята и се приближи до талноя. Сложи си пръстена и му заповяда:

— Не нападай никого.

После свали пръстена, подкани Магнус и Тал да влязат й попита Амафи:

— Проследиха ли те?

— Да, същите двама, които ни преследваха по-рано. Пратих едно момче да ви извести в „Речната къща“.

— Така и не е стигнало там — каза Тал.

— Значи със сигурност е мъртво — каза Магнус. Погледна стоящия като замръзнал талной и промълви: — Разбирам какво е имал предвид монахът. Тук има нещо грешно, което… не мога да обясня. Но на това нещо мястото му не е на този свят.

— Тогава да го отнесем при баща ти и да видим какво може да направи, за да го махне от този свят.

Магнус поклати глава.

— Не.

— Как така „не“? — попита Каспар. — Нали точно за това дойдохме?

— Тал? Ти усещаш ли го?

Тал Хокинс се взря в черната броня, долепи длан до нея и промълви:

— Нещо…

— Тал притежава дарба, която имат малцина неспособни да правят магия — дарбата да усеща използването на магия. Тъмните изкуства, пленили душа в тази броня, са силни… и опасни. — Магнус се обърна и погледна Каспар в очите. — Ти може би си в безопасност, защото пръстенът ти дава власт над това същество, но аз не съм. Ще се върна при баща ми и ще се посъветвам с него.

И изчезна.

Тал седна на ръба на леглото и каза:

— Мразя, когато го прави това. Каспар седна в другия край.

— И аз. Зачакаха.

Мина повече от час и Магнус изведнъж отново се появи.

— Баща ми нареди да пренеса вас и талноя на едно място на острова, където той и майка ми вече вдигат прегради, за да ни защитят от него, както и да го скрият от всеки, който го търси.

— Да го скрият ли? — попита Каспар. — Ние сме в Опардум, а след миг ще сме на хиляди мили оттук. Защо ще го търси някой на острова ви?

— Има много по-ефикасни методи за засичане от обръщането на камъни — отвърна Магнус. — Това нещо съдържа чужда магия и единствената причина Варен и агентите му да не са го открили е защото не им е ясно какво точно търсят. Сега, след като вече съм го видял, докоснал съм го, мога да намеря този… артефакт… където и да се озове на този свят.

Каспар и Тал станаха, но Амафи остана да седи в ъгъла.

— Накарай това нещо да застане в средата на стаята — нареди Магнус на Каспар и се обърна към Тал. — Ще ти се обадя, ако ни потрябва помощта ти. Благодаря ти, че помогна.

— Дръж ме в течение, Магнус — отвърна Тал. — Готов съм да служа, ако потрябва.

Каспар си сложи пръстена и заповяда на талноя да пристъпи напред. Създанието се подчини.

— Съберете се — нареди Магнус.

— Господарю… — почна объркано Амафи.

— По-добре е да дойдеш и ти — каза Каспар. Амафи въздъхна облекчено и каза:

— Да, господарю.

Събраха се плътно, Магнус сложи ръце на раменете на Каспар и Амафи и след миг вече стояха на поляната зад вилата.

Амафи зяпна. Тук вече беше късно — почти полунощ, но все още се виждаха хора… и разни странни същества, забързани по работа.

— Мисля, че ще ни трябва време, докато свикнем тук — каза Каспар.

— Прав сте, ваше великолепие.

Пъг и Миранда стояха до тях, в центъра на кръг, очертан с пет сияещи точки от кристал с цвета на кехлибар.

— Излезте от кръга, бързо — заповяда Пъг.

Те бързо излязоха и Пъг нареди:

— Отстъпете назад.

Замаха с ръце и Миранда и Магнус заповтаряха жестовете му. Кристалите лумнаха ярко за миг, после светлината заглъхна до смътно сияние.

— Всеки, който търси това, ще трябва да е много могъщ, за да го засече — каза Пъг.

— Много могъщ — повтори Миранда.

— Дайте ми пръстена — каза Пъг.

Каспар извади пръстена от кесията си и му го подаде. Магьосникът го огледа внимателно.

— Това очевидно не е направено от човешка ръка.

— И пръстенът, и бронята вонят ужасно, татко — каза Магнус.

— След като преградите, криещи това нещо, са били нарушени… Навярно така и няма да разберем как се е случило, но имам някои подозрения.

Пъг заоглежда мълчаливо талноя. Каспар, Амафи, Магнус и Миранда чакаха извън магическия кръг. Събраха се и други от общността и Амафи прошепна:

— Господарю, що за място е това? — И зяпна едно същество с черна като въглен кожа и яркочервени очи, което гледаше Пъг напрегнато.

— Училище, ако можеш да го повярваш — отвърна Каспар. — И много повече.

Огледът продължи повече от час, но никой не се отегчи и не напусна. Всички стояха тихо и наблюдаваха, докато Пъг проучваше странната броня. Само по някой шепот нарушаваше нощната тишина.

Най-сетне Пъг каза:

— Да отидем в кабинета ми.

Каспар и Амафи тръгнаха след Магнус, Миранда и Пъг, а останалите обитатели на острова се разпръснаха, всеки по своята задача или да си лягат.

Щом влязоха в кабинета му, Пъг заяви:

— Много зло нещо си ни донесъл, Каспар.

— Изобщо не се изненадвам, магьоснико.

— Опасявам се, че е всичко, което ни каза, че е, и много повече — каза Пъг, седна зад писалището си и прикани всички да се настанят. Миранда застана зад мъжа си, с ръце на раменете му, а Магнус остана прав в ъгъла. Каспар и Амафи заеха двата стола срещу Пъг. — Мисля да изчакаме да се върне Накор, преди да взема окончателното си решение, но вече съм готов да се съглася, че разказаното от теб за онова, което си видял, наистина е заплаха за този свят.

— Дори и едно от тези същества е трудно да бъде унищожено, а цяла армия… — Пъг замълча. — Ще трябва обаче да сложим край на това. — Обърна се към сина си. — Магнус, нещо друго имаш ли?

Магнус пристъпи напред и сложи медальона на бюрото.

— Двама се опитаха да проследят Каспар, за да намерят талноя.

Пъг се отпусна на стола си. На лицето му се изписа отвращение.

— Гилдията на смъртта?! След толкова години?

— Гилдията на смъртта ли? — попита объркано Каспар. Тъмните очи на Пъг се взряха в лицето му.

— Всъщност бяха две гилдии. Първоначалната представляваше братство, нещо като голямо семейство, едни от най-смъртоносните убийци в историята на Кралството и на Кеш. Действаха от Крондор, град Кеш и Саладор почти шестдесет години. През това време в организацията им се появиха внедрени, някои от членовете им пък им измениха, но междувременно някои започнаха да служат на тъмни сили. Преди това бяха малка група, не повече от петдесет души, и убиваха по поръчка, главно по политически причини. Когато моите приятели започнаха да се натъкват на тях, те вече бяха под властта на хора, които искаха да хвърлят Кралството в хаос. Един мой скъп приятел, херцог Джеймс Крондорски, докато беше дворцов скуайър на стария принц Арута, заедно със сина ми Уилям и един мой ученик разкри укреплението им, стара крепост насред пустинята Джал-Пур. Откри, че стотици от тях се опитват да сътворят демон в нашия свят. — Пъг въздъхна. — Принц Арута с войската си изби стотици от тях там.

— По-късно срещнах един… — Погледна Каспар. — Ти познаваше този човек като Лесо Варен. Когато го срещнах аз, се казваше Сиди. Имал е и други имена. И други тела, доколкото мога да преценя. Знаеш ли за кого работи той?

— Това ми го обясниха — отвърна Каспар. Обърна се към Амафи и добави: — А ти няма нужда да го знаеш.

— Господарю — отвърна Амафи с поклон. — Щастлив съм, че съм в неведение.

— Този човек, Варен, засега е… водачът, по липса на по-подходяща дума, на онези, които искат да разтворят вратите към хаоса и разрухата и да хвърлят този свят в безумието, на което ти си бил свидетел, Каспар.

— Разбирам — отвърна той. — Значи изводът е, че Варен е бил водачът на Нощните ястреби.

— В известен смисъл — да. Имаше и други агенти. Все едно, ако са ви преследвали Нощните ястреби, това означава само едно. Варен се интересува от теб не защото си му бил домакин няколко години. Той може да не знае какво си донесъл тук. — Пъг посочи талноя. — Но знае, че си се натъкнал на нещо важно. Най-вероятно е имал агенти по целия свят, които да те издирват, но повечето са били в Оласко, заради вероятността да се върнеш.

— Или може просто да са търсели някакъв магически знак от талноя, без да знаят кой съм аз.

— Може би — каза Миранда. — Да се опитваш да предвидиш следващия ход на врага е полезно. Да се опитваш да предположиш какво си мисли — безсмислено.

Пъг кимна и каза:

— Така или иначе, смятам, че спокойно можеш да оставиш този проблем на нас. — Изгледа съсредоточено Каспар.

— Ти все още имаш да уреждаш сметки. Вярвам, че си бил под влиянието на Варен, но и по твоите ръце има много кръв. Все пак, ако се съгласиш, ще помоля Талвин Хокинс да поговори на херцога в твоя полза. Каспар се засмя.

— Благодаря ви за това, магьоснико, но се съмнявам, че магията и на трима ви тук ще стигне, за да убедите Родоски да ми позволи да остана в Оласко. Зная, че на негово място аз не бих го направил. Дори да се държа добре, има други, които биха използвали присъствието ми, за да подронят властта му. Нещо повече, след като Оласко вече е част от Ролдем, крал Карол ще предпочете армия талнои в Опардум пред мен. Не, ще се преместя другаде.

— Имаш ли планове?

— Имам някакви, но не са съвсем довършени. Но бих помолил за една услуга, ако позволите. Бихте ли могли да ми уредите да се видя със сестра си, преди отново да напусна Оласко?

— Разбира се — отвърна Пъг и се обърна към Магнус. — Намери някакви стаи за гостите ми, докато пратя съобщение на Талвин Хокинс. — После каза на Каспар: — Остани тук за няколко дни и когато можем, ще те върнем в Оласко. Ако Нощните ястреби на Варен те търсят, няма да е добре да си в Опардум.

— Съгласен.

Магнус махна на Каспар и Амафи да го последват и ги заведе до удобна стая с две легла.

— Изчакайте тук — каза им и след няколко мига се върна с един младеж с пясъчноруса коса и сини очи. — Това е Маликаи. Помолих го да се погрижи за всичко, което може да ви е нужно, докато сте с нас.

Каспар се усмихна и каза:

— И да ни държи под око, нали?

— Едва ли е необходимо — отвърна Магнус. — Ние сме на остров, тъй че няма къде да отидете. Но има места, на които не трябва да ходите, заради собствената ви безопасност. Не знам колко ще се задържите при нас, тъй че ще се погрижим и за облекло и храна, докато сте тук. Магнус си тръгна, а Маликаи попита: — Господа? Трябва ли ви нещо в момента?

— Нищо повече от един хубав сън — отвърна Каспар, седна и започна да си смъква ботушите. — Дойдохме от доста далече на изток и не съм сигурен колко е часът тук…

— След полунощ е, сър.

— Е, значи все още не е късно за един здрав сън, господарю — рече Амафи и седна на другото легло.

— Аз ще съм в съседната стая до закуската, господа. Сутринта имам уроци, но ако ви потрябвам, можете да помолите който и да е ученик да ме доведе. Всички знаят кой съм. Тук сме малка група…

— Ясно — отвърна Каспар. — Допускам, че ще имаме много въпроси, но щом сте зает сутринта, ще ви ги спестим.

Момчето излезе, а Каспар легна и се зави с одеялото. Амафи също легна, духна свещта и попита:

— Господарю, какво ще правите сега?

— Ще спя, Амафи.

— Искам да кажа, след като си идем оттук? Каспар помълча, после каза:

— Имам някои идеи, но нищо, което да съм готов да обсъждам. Лека нощ, Амафи.

— Лека нощ, господарю.

Каспар се втренчи в тавана. Въпросът всъщност бе съвсем на място. Съвсем беше затънал в донасянето на талноя и на предупреждението на Калкин до Конклава на сенките — и освен че искаше да види сестра си, всъщност нямаше никаква представа какво ще прави.

Сънят така и не идваше.

Каспар и Амафи бяха гости на Пъг и семейството му вече от три дни. Каспар бързо разбра, че са на почти легендарния Остров на чародея, от който смесица от мълва и магия държеше корабите на разстояние. Мълвата беше за ужасии, споходили стъпилите на острова, а магията се състоеше от няколко илюзии, от които иначе пасторалният и безметежен остров изглеждаше не чак толкова гостоприемен за всеки, който се доближи до него.

Островът беше красив и тъй като сега на север бе късна пролет — целият разцъфтял.

За стария убиец това бе първият отдих без неприятности за цяла година, а за Каспар беше място, където да се разтовари от ужасната отговорност, която бе изпитал, откакто срещна Флин и другите.

Сутринта на четвъртия ден Маликаи завари Каспар да седи в голямата градина зад вилата и да слуша урок, преподаван от учителка, която имаше сякаш леко оранжева кожа. Като се изключеше това, беше много привлекателна. Каспар едва успяваше да схване предмета на разсъжденията й, но както и в университета в Новиндус, простият факт, че тези жадни за знания млади умове се образоват, го изпълваше с възхищение.

— Добър ден, Каспар — каза женски глас зад него. Каспар се обърна и видя съвсем неочаквано лице.

— Роуена! — промълви той и стана.

— Какво…? Тя се усмихна.

— Тук съм Алисандра, това е истинското ми име. Каспар се засмя.

— Значи си била една от агентите на Пъг?

— Да, също като Тал.

И го подкани с жест да тръгне с нея.

— Едва не загинах от ръцете на онзи безумец, знаеш ли.

— Накрая… нещата се обърнаха — каза Каспар. — Много късно разбрах на какво съм се съгласявал.

— О, не те виня за това — отвърна тя ведро, с изкусителната си както и преди усмивка. — В края на краищата, беше ми наредено да се сближа с Варен и да видя дали няма някоя слабост. Но той не ме намери за интересна в този смисъл. Изпитваше наслаждение да ме реже къс по къс. — Каза го сякаш съвсем между другото. — Чудесна работа свършиха с изцеряването на раните ми. Нито един белег не ми остана.

Каспар беше объркан. Докато я познаваше като лейди Роуена от Талсин, третата дъщеря на дребен благородник в затънтено баронство някъде в Мискалон, тя бе най-съблазнителната жена, която бе срещал. Тук обаче беше различна. Поведението й му внушаваше чувството, че гледа на случилото й се някак отдалече, все едно е станало с някоя друга.

— Е, дори да си изпълнявала чужди заповеди, все пак беше под моя закрила. Аз позволих това да стане.

— Да, така е. Но в края на краищата аз бях там, за да те убия.

Каспар замръзна.

— Наистина ли?

— Само след като открия какво върши Лесо обаче.

— И откри ли?

— Не. Но те още проучват онова, което намериха в цитаделата. То е нещо… много странно според онези, които разбират от такива неща.

— А ти? — попита Каспар. — След като вече си добре, ще се върнеш ли при семейството си?

Тя се разсмя — със същия звънък смях, който той помнеше така добре от времето, когато лежаха в прегръдките си толкова много нощи в Опардум.

— Семейство? Нямам семейство. Има нещо сбъркано в мен, Каспар, или поне като че ли така мислят някои. Не че обичам да наранявам хората, но не ме интересува дали ги боли. Разбираш ли?

И Каспар изведнъж разбра.

— Ти си съвършеният убиец.

— Е, за съвършенство не знам, но определено не изпитвам разкаяние. Теб те намирах за много забавен и като любовник беше добър и силен, но ако издъхнеше върху мен, щеше да ми е все едно. Тъй че според Пъг най доброто за мен е да стоя тук и да работя за него.

— Съгласен съм.

Тя се усмихна и го стисна за ръката.

— Е, трябва да тръгвам. Ако видиш сестра си, предай й поздравите ми.

— Ще й предам — отвърна той и докато гледаше как Алисандра се отдалечава, сърцето му се изпълни с дълбока тъга.

По-късно същата сутрин Маликаи дойде и му каза:

— Магнус иска да поговори с вас. Каспар го последва през градината.

Магнус — стоеше до някакви уханни цветя, чието име Каспар не знаеше — каза:

— Уредено е да посетите сестра си.

— Кога?

— Сега! — каза Магнус и сложи ръка на рамото му. Изведнъж се озоваха в „Речната къща“.

— Има една заделена стая за вечеря в дъното. Сестра ви ви чака там.

Каспар влезе в стаята. Наталия седеше на масата.

— О, Каспар — ахна тя, стана и пристъпи към него. Бременността й личеше. Целуна го. — Мислех, че никога вече няма да те видя.

— И аз мислех, че няма да те видя никога вече.

— Колко си отслабнал…

Той се засмя.

— А ти не си.

Тя се изчерви.

— Да. Ще имаме син, така поне казват акушерките. До два месеца трябва да родя.

Каспар пресметна.

— Не си е губил много времето, а?

Наталия седна, подкани Каспар също да седне, звънна със звънчето на масата и Маджери се появи веднага.

— Можете да започнете да сервирате.

— Да, ваша светлост.

След като Маджери излезе, Каспар се засмя.

— Ваша светлост! Да де, ти вече си херцогиня.

Тя се наведе над масата.

— Каспар, зная, че…

Той я потупа по ръката.

— Няма нищо. Наистина съм добре.

— Вариан е добър човек. Двамата с него никога няма да… Е, уважавам го и той е мил съпруг. И е добър управител. Държавата ни е в добри ръце.

Каспар въздъхна.

— Държава? Вече не.

— Е, ако е някаква утеха, следващият херцог на Оласко ще носи твоята кръв в жилите си.

Каспар се засмя, плесна по масата и рече:

— Не мога да ти опиша колко ме прави щастлив точно тази новина.

Маджери донесе супата и ако се съдеше по миризмата, Каспар вече знаеше, че ще му хареса ужасно. Щом тя излезе, той грабна лъжицата и каза:

— Двойно по-щастлив съм, че те срещам тук, скъпа ми сестро, защото ако това ядене е като първото, което получих тук миналата седмица, те чака истински пир.

Говориха до късно. След вечерята Каспар си поръча подсилено вино, а тя чай. Накрая откриха, че са изчерпали всичко за казване. И двамата знаеха защо.

Тал влезе и каза:

— Ваша светлост, каретата ви чака. Наталия стана и го целуна по бузата.

— Благодаря ти за брат ми.

— Винаги сте добре дошли. Ще изчакам отвън да се сбогувате.

Щом останаха сами, Каспар попита:

— Да те изпратя ли?

— Не. Някой може да те познае дори в този късен час. По-добре да си тръгна сама.

Прегърна го. Каспар отрони:

— Може би няма никога вече да се видим.

— Какво ще правиш?

— Все още не знам, но едно нещо открих през тази година и то е, че този свят е просторно място с огромни възможности за човек, който иска да започне на чисто. Когато започна, ще ти се обадя.

— Дано боговете те закрилят, братко. Целуна го и почти избяга, за да не се разплаче. Тал отново влезе и Каспар каза:

— И аз ти благодаря.

Тал сви рамене.

— И двамата я обичаме по свой начин.

Каспар се засмя.

— Иронията не е силната ти черта, но я усещаш, нали?

— Това, че можех да обичам сестра ти, докато желах смъртта ти? — Тал кимна. — Изобщо не можах да обикна Наталия така, както един съпруг би трябвало да обича жена си.

— Но намери момичето, за което си предопределен?

Тал сви рамене. На лицето му се четеше смесица от съжаление и примирение.

— Теал не е момичето, което познавах в селото ни. Тя е… променила се е. Никога няма да е истински щастлива, поне така мисля. Била е изнасилвана толкова пъти, че дори не иска да знае кой е бащата на сина ни. Отнасям се с него като със свое дете, но… за нея никога няма да е същото. Но има добри дни, седмици дори. — На лицето на Тал се изписа униние. — Тя никога не плаче, Каспар. Никога. Бих се зарадвал, ако се разплаче поне веднъж.

— Поел си тежко бреме.

— Кой друг можеше да й върне поне мъничко от онова, което ти й отне?

Каспар не можеше да каже нищо в своя защита.

— Алисандра каза да ти предам поздрави. Тя е добре.

Тал се засмя, но в смеха му имаше горчива нотка.

— Толкова млад бях, когато я срещнах… Мислех си, че е любовта на живота ми. Беше жесток урок.

— Още една, която никога не плаче.

След дълга пауза Тал каза:

— Ако имаш късмет да срещнеш жена, която можеш да обикнеш безрезервно, направи го. Защото тогава ще знаеш, че боговете наистина са ти простили.

Каспар кимна и каза:

— Трябва да се връщам. Как ще стане?

Тал му подаде едно кълбо, изработено от някакъв златист метал, много по-лек от златото.

— Натисни ето тук и ще се върнеш във вилата.

— Довиждане тогава, млади Талвин Хокинс, макар вече да не си толкова млад, колкото беше, когато те срещнах. Ще се срещнем ли някога отново?

Тал се усмихна тъжно.

— Където е замесен Конклавът, нищо не е сигурно. Колкото до мен, Каспар от Оласко, желая ти всичко добро.

— И аз на теб, Тал.

Не си стиснаха ръцете, но погледите им за миг се сплетоха и нещо премина между тях. Каспар натисна бутона на металното кълбо и изведнъж се озова в кабинета на Пъг.

Пъг го погледна и попита:

— Как мина срещата?

— Много мило — отвърна Каспар. — Благодаря ти. Тал уреди всичко. — Замълча. — Изглеждаш уморен.

— В някои моменти си мисля, че съм се родил уморен — отвърна Пъг с малко крива усмивка. — Помня се като момче в замъка на Крудий и макар да беше само преди някакви си стотина години, ми се струва много повече. Каспар се засмя.

— Казаха ми, че тук имате чудесни заливчета. Трябва да отидеш да поплуваш, да се попечеш на слънце.

— Щях, ако можех. Но имаме да свършим някои неща. — Ние?

— Да. Утре ще те взема на едно пътуване, за да се видим с една особа, която може да хвърли допълнителна светлина върху талноя.

— Каква особа?

— Един мой приятел. Знае повече за Господарите на дракони от всички живи.

— И къде пребивава тази особа?

— В Елвандар. Ще отидем в двора на кралицата на елфите.

— Талвин беше прав — въздъхна Каспар. — Нищо не е сигурно, когато е замесен Конклавът.