Завръщането на изгнаника

Глава 8Командир

Старшият на охраната им даде знак да спрат.

Флин изкара впряга от пътя, докато конникът се приближаваше. Беше субедар, което грубо можеше да се приравни на старши ефрейтор или много младши сержант в оласконската армия. Войниците от патрула му бяха слезли от конете и се бяха окопали в тесния ров на склона на хълма, прикрити зад скали, храсти и нападали дървета.

Спря пред тях и заяви:

— Пътят е затворен. Натъкнахме се на взвод редовни от Сасбатаба, заели са едно село.

— Ще ги прогоните ли? — попита Каспар.

— Заповедта ми е да вляза в бой, да се изтегля, да известя и да чакам за подкрепления.

— Предпазлив подход — каза Каспар и огледа опърпаната команда на субедара. — И като гледам колко уморени са ти хората, може би е добър при това.

— На фронта сме вече от месец — каза субедарът, явно нямаше настроение за повече разговори. — Ако искате да продължите на юг, трябва да си намерите заобиколен път.

Каспар подкара към Флин, каза му всичко това и добави:

— Имаше един път, на югоизток от последното село, през което минахме.

— По-добра възможност не мога да измисля — отвърна Флин и заобръща фургона.

Бяха изминали само няколко минути по пътя на север, когато в тежък тръс насреща им се зададе голяма конна част. Флин отби фургона встрани от пътя и изчака да се разминат, преди отново да продължат пътуването.

Селото — Хигара, — през което бяха минали само преди два часа, вече приличаше на военен лагер. Притичваха войници да заемат позиции покрай пътя, без да обръщат внимание на трополящия през малкото селце фургон, но Каспар знаеше, че това няма да продължи дълго. Наблизо разтоварваха интендантски фургон и беше ясно, че селото се превръща в оперативен щаб.

— Изглежда, раджът взима на сериозно онова, на което се е натъкнал субедарът с патрула си — отбеляза Каспар.

Флин и останалите кимнаха в съгласие.

— Не разбирам много от войска, но тая изглежда голяма — каза Кенер.

Каспар посочи на север.

— По размерите на прашния облак, бих казал много голяма. Насам идва най-малкото пълен полк.

Опитаха се да се измъкнат незабелязано, но щом завиха по югоизточния път, отделение войници прегради пътя им.

— Къде сте тръгнали? — изръмжа им грубо субедарът. Каспар слезе от коня си и отвърна:

— Опитваме се да се доберем до град Змийска река и да избегнем офанзивата, която подготвяте тук.

— Офанзива подготвяме, тъй ли? — попита войникът. — И защо мислиш така?

Каспар се засмя.

— Мисля, че пехотният полк, който идва по пътя след трите конни ескадрона, които видях, е доста убедителен знак.

— Какво има във фургона?

— Ковчег — отвърна Каспар. — Ние сме чуждоземци, отвъд Зеленото море, и се опитваме да хванем кораб, за да можем да погребем своя приятел у дома.

Сержантът, както мислеше за него Каспар, отиде до задницата на фургона и дръпна покривалото на ковчега.

— Явно много сте обичали човечеца, за да го влачите през половината свят, та да го заровите. Тук наоколо има достатъчно хубава пръст. — Огледа ковчега и рече: — След ден-два ще има и трупове в изобилие. — Качи се във фургона и видя ковчежето под капрата, на която седяха Флин и Кенер. — Какво е това?

— Ние сме търговци — каза Каспар. — Това е печалбата ни от пътуването.

— Отключете го — нареди субедарът.

Флин хвърли отчаян поглед към Каспар, но той само сви рамене.

— Нямаме какво да крием.

Флин му подаде ключа и Каспар отвори ковчежето. Субедарът каза:

— Това е цяло състояние. Откъде да знам, че сте го придобили по честен начин?

— Нямаш причина да мислиш другояче — контрира Каспар. — Ако бяхме разбойници, едва ли щяхме да се опитваме да превозим това през бойна зона. По-скоро щяхме да пътуваме на север, да пием и да харчим по курви.

— Може и да има нещо вярно в думите ти, но вече не е мой проблем. Това трябва да го види командирът.

Заповяда им да слязат и махна на двама от стражите да откарат фургона в една конюшня. Когато и четиримата слязоха, им каза:

— Последвайте ме.

Отведе ги до един хан, където се настаняваше командният център, и им нареди да останат в ъгъла и да изчакат. Четиримата се подчиниха. Субедарът поговори с някакъв младши офицер, а след това с друг, по-старши.

Офицерът беше с прашна, но добре скроена куртка, украсена със златен ширит около яката и маншетите. Носеше бял тюрбан. Пищен пискюл от конски косъм, боядисан в пурпурно, се изсипваше от сребърна игла в средата. Имаше късо подрязана брада, не по-различна от тази, която самият Каспар беше носил години наред. Махна на четиримата да се приближат към него и каза:

— Субедарът ми докладва, че твърдите, че сте търговци.

— Да, милорд — отвърна с достатъчно почтителен тон Каспар.

— Доста груба компания изглеждате, за да повярва човек, че сте почтени търговци.

Каспар го погледна право в очите.

— Минахме през голямо изпитание. В групата ни бяхме тридесет души, когато започна това начинание… — Каспар премълча за късното си включване. — А вече сме само четирима.

— Хм. И явно сте успели да съберете впечатляващо количество плячка.

— Не е плячка, а честна печалба, милорд — отвърна Каспар със спокоен и убедителен тон.

Командирът го изгледа продължително, след което рече:

— Вие сте чужденци, което е във ваше предимство, защото не мога да повярвам, че дори оня идиот кралят на Сасбатаба е толкова тъп, че да се опита да пусне четирима чужденци с фургон, ковчег и цяло имане като шпиони. Ще ви повярвам просто защото нямам време да решавам търговци ли сте, или престъпници. За това да му мисли местната стража. На мен ми се пада да измисля как да прокарам въже през иглено ухо.

Каспар хвърли поглед към масата, на която беше изпъната карта. Чел беше достатъчно военни карти през живота си, за да може да прецени обстановката с един поглед.

— Онова стесняване в пътя на две мили нагоре е като двуостър меч.

— Имаш добро око за обстановката, чужденецо. Войник ли си бил?

— Да.

Командирът го изгледа продължително и попита:

— Офицер?

— Командир — отвърна кратко Каспар.

— И си видял онзи проход на пътя?

— Видях го. И е позиция, която бих защитавал, не и да атакувам от нея обаче.

— Но проклетият проблем е, че ние трябва да сме от другата му страна.

Каспар не поиска разрешение, а престо се обърна към картата. Огледа я за миг и рече:

— Бихте могли да изтеглите конницата. Там ще са почти безполезни, освен ако не държите да ги свалят по двама наведнъж, докато яздят през теснината.

Командирът махна с ръка на младшия офицер и нареди:

— Прати ездач и предай на конницата да се изтегли в селото. Да оставят отделение вестоносци отпред.

— Като съм почнал да ви давам съвети, хората, които държат прохода, не са виждали топла храна от месец — каза Каспар.

— Наясно съм с положението. Каспар отново погледна картата.

— А ако може и аз да помоля за съвет, югоизточният път ще ни изведе ли от конфликта?

Командирът се засмя.

— Много извън него. И рано или късно ще ви отведе до Змийската река. Оттам бихте могли да продължите с лодка, но маршрутът в днешно време е опасен. — Въздъхна и продължи: — По времето на дядо ми град Змийска река е държал нещата кротки на стотици мили нагоре по реката. Местните владетели също помагали районът да е относително спокоен, освен по някой граничен набег, и то рядко. В онези времена търговците можели да пътуват буквално без охрана, но днес… бих ви посъветвал сериозно да отложите пътуването си, освен ако не вземете чета наемници, но по тези места трудно ще се намерят.

— Всички веят вашия флаг, така ли? — попита с усмивка Каспар.

— Или на Сасбатаба. — Изгледа навъсено Каспар и спътниците му и добави: — Ако не бяхте толкова стари, щях да ви мобилизирам на място. — Но засега ще се задоволя с още един съвет. Признавам, че имаш опитно око. Погледни тази карта и ми кажи ти как би се справил с тази безизходица?

— Без да зная разположението на защитниците и наличните им ресурси, ще са само догадки.

— Тогава приеми, че има достатъчно сили в едно село на около един час езда на юг от теснината и в горите от другата страна.

Каспар огледа внимателно картата и рече:

— Бих ги заобиколил.

— И ще ги оставиш зад гърба си?

— Защо не? — Посочи един участък на картата. — Тук имате една хубава широка долчинка, но какво? Три дни западно оттук? — Пръстът му очерта линия. — Бих задържал тук достатъчно хора, за да вдигат шум и да объркат всякакви съгледвачи или шпиони, които врагът може да има наблизо, после пращам два взвода пехота горе вдясно над теснината, свирят тръби, веят се флагове, след това се окопават. Да изглежда все едно, че сте решили да ги изчакате. После, докато пехотата им ангажира вниманието, бих пратил трите ескадрона и всички конни стрелци, които можете да съберете, на запад. Оставят качената на конете пехота зад хората на Сасбатаба в горите и хълмовете и препускат през селото. Вместо вие да сте запушени, техните стрелци вече са в капана и сте завзели селото.

— Не е лош планът ти. Никак не е лош… Как се казваш?

— Каспар, от Оласко. — Това са приятелите ми, Флин, Кенер и Макгоин от Островното кралство.

— А нещастникът във фургона?

— Той е бившият водач на експедицията ни, Милтън Превънс.

— Островното кралство? Мислех, че тази земя е мит — каза командирът. — Аз съм Аленбурга, бригаден генерал.

Каспар се поклони.

— За мен е удоволствие да се запознаем, генерал Аленбурга.

— Разбира се — отвърна командващият. — Някои от колегите ми щяха да заповядат да ви обесят само за да си спестят досадата. — Даде знак на субедара. — Отведете ги в къщата на ъгъла и ги заключете.

Флин понечи да каже нещо, но Каспар вдигна ръка да го накара да замълчи и попита генерала:

— За колко?

— Докато преценя дали този твой адски тъп план има някаква стойност. Ще пратя днес следобед съгледвачите и ако всичко тръгне добре, до седмица двамата с тебе ще тръгнем отново на юг.

Каспар кимна.

— Ако не ви досаждаме прекалено, бихме искали да се погрижим за провизиите си.

— Не досаждате, но си спестете труда, в селото не е останала храна. Интендантът ми вече конфискува всичко, което можем да хвърлим в казаните. Но не се притеснявайте. Ще се погрижим за храната ви. Моля, заповядайте на вечеря с мен.

Каспар се поклони вежливо и тръгна с приятелите си след субедара. Отведоха ги в малка къща отвъд селския площад и ги вкараха вътре.

— Пред вратите и прозорците ще има стражи, господа, така че ви съветвам да стоите кротко. Ще дойдем да ви вземем за вечерята.

Каспар ги поведе навътре и заразглежда импровизирания им затвор. Беше малка постройка с две стаи — кухня и спалня, — а отвън се виждаше скромна градина и кладенец. Всичко, което можеше да стане за ядене, беше обрано от градината, а долапът беше празен. Като видя, че в другата стая има само две легла, Каспар каза:

— Тази нощ ще спя на пода. Ще се редуваме.

— Май нямаме избор — измърмори Флин. Каспар се ухили.

— Вярно. Но може и да извадим късмет от всичко това.

— Какъв късмет бе! — ядоса се Кенер.

— Стига генерал Аленбурга да не ни обеси, като нищо може да ни ескортира половината път до град Змийска река. Цяла армия за защита си е по-добре от банда наемници.

Макгоин се просна на едното легло и изръмжа:

— Щом казваш.

Кенер седна на един стол между камината и масата и попита:

— Някой да има тесте карти?

На третия ден вечерята с генерала и помощниците му стана постоянна покана. Щабът на Аленбурга включваше петима младши офицери и старши съветник с чин полковник. Генералът се оказа сърдечен домакин. Макар храната да не беше като за дворцов пир, все пак бе по-вкусна от порционите, които Каспар ядеше по пътя, и макар да нямаше вино, ейлът се лееше в изобилие, а генералският адютант успяваше да предлага разнообразни блюда въпреки оскъдните продукти, с които разполагаше.

Тази вечер генералът покани Каспар да остане, след като прати войници да заведат Флин и останалите до квартирата им. После отпрати ординареца и заповяда и на охраната си да излезе. Извади две чаши, извади и бутилка вино от мешката до постелята си и рече:

— Нямам достатъчно за офицерската трапезария, но съм си заделил две бутилки за моменти като този.

Каспар взе подадената му чаша и попита:

— Какъв е поводът?

— Малко отпразнуване всъщност — отвърна генералът. — Няма да ви беся.

Каспар вдигна чашата си.

— Ще пия за това. Мм, много е добро — добави, след като отпи. — Какво е гроздето?

— Наричаме го шарез. — Генералът също отпи. — Расте в няколко района наблизо.

— Ще трябва да си взема бутилка-две за дома, за да… — Канеше се да каже, за да може икономът му да даде мостри на търговци на вино в Опардум и да потърси от същото грозде в Кеш, но реалността на новия му живот се срути отново отгоре му. — За да мога да си припомням тези приятни вечери.

— Някоя и друга приятна вечер посред война винаги е добре дошла — съгласи се генералът. — Все едно, съгледвачите ми донесоха, че положението е точно каквото го предположихте. Има безразборно разпръснати патрули, които лесно може да бъдат неутрализирани, и чиста линия за атака на западния фланг. Вече знам със сигурност, че не сте шпиони.

— Мислех, че стигнахте до това заключение преди време.

— Човек не може да е прекалено предпазлив. Помислих все пак, че версията ви е толкова неправдоподобна, а поведението ви толкова нелепо, че би могло да сте невероятно умни шпиони. Съмнявах се, но както казах, човек не може да е прекалено предпазлив. — Усмихна се и отпи отново. — Нашите противници няма да ни връчат стратегическа победа само за да ни приспят с фалшиво чувство за превъзходство. Освен това, ако завземем двете села на юг, Сасбатаба ще е принудена да иска мир или да бъде напълно съкрушена. Кралят е идиот, но генералите му не са глупаци. До един месец ще имаме примирие.

— Нещо, което си струва да изчака човек — каза Каспар.

— Би трябвало донякъде да улесни пътуването ви до град Змийска река — отбеляза генералът. — Представа си нямате колко гадни са понякога тези погранични боеве и колко ужасно се отразяват на търговията.

— Убеден съм, че имам — отвърна Каспар. Генералът го изгледа продължително.

— Благородник сте, нали? Каспар кимна мълчаливо.

— Спътниците ви не го знаят, нали?

Каспар отпи бавно от виното и след малко отвърна:

— Аз не желая да го знаят.

— Сигурен съм, че имате сериозно основание. Доколкото разбирам, сте много далече от родината си.

— Тя е на другия край на света — отвърна Каспар. — Аз… управлявах херцогство. Бях петнадесетият наследствен херцог на Оласко. Семейството ми имаше преки връзки с трона на Ролдем — не най-могъщото, но едно от най-влиятелните кралства в района — по потекло и по брак. Аз… — Очите му се замъглиха, докато си спомняше неща, за които не беше помислял след срещата си с Флин и останалите. — Станах жертва на двете най-лоши грешки за един владетел.

— Суетност и самозаблуда — каза Аленбурга. Каспар се засмя.

— Нека да са три тогава: забравихте за амбицията.

— Властта, която имахте, не беше ли достатъчна? Каспар сви рамене.

— Има два вида хора, родени за власт, според мен. Е, нека да са три, ако броим и глупците, но сред притежаващите ум за владетели човек или се примирява с онова, което му е дало провидението, или винаги ще се стреми да разшири владенията си. Опасявам се, че по природа бях склонен към второто. Стремях се да владея колкото може повече и да оставя велико наследство на потомците си.

— Значи прекомерна амбиция и суетност.

— Изглежда, разбирате.

— Свързан съм родствено с раджа, но нямам друга амбиция, освен да служа и да наложа мир в един неспокоен район. Братовчед ми е най-мъдрият младеж, когото познавам. Нямам синове, но и да имах, не бих могъл да си представя по-добър младеж, който да се грижи за това, което съм съградил. Той е… забележителен. Жалко, че така и няма никога да се запознаете.

— Защо никога?

— Защото горите от желание да продължите по пътя си колкото може по-скоро, а да тръгнете на север към Мубоя едва ли ще е по планирания ви маршрут.

— Да, прав сте. Това значи ли, че сме свободни да си тръгнем?

— Още не. Ако загубим заради този ваш безумен план…

— Мой? — възкликна със смях Каспар.

— Разбира се, ако загубим. Ако спечелим, аз съм геният, осигурил тази зашеметяваща победа.

— Разбира се. — Каспар вдигна чашата си за поздрав и отпи.

— Жалко, че толкова бързате да се върнете у дома. Убеден съм, че зад това как един могъщ владетел на държава се е озовал сред група търговци в другия край на света се крие великолепна история. Ако решите да останете, зная, че бих могъл да ви намеря тук доста авторитетен пост. Хората с таланти тук се ценят високо.

— Имам да си връщам трон.

— Е, за това можете да ми разкажете утре вечер. Сега идете и кажете на приятелите си, че ако се окажем победители в следващите няколко дни, ще можете да тръгнете до седмица. Лека ви нощ, ваше благородие.

Каспар се усмихна на почетното обръщение.

— Лека нощ и на вас, милорд генерал.

Върна се в къщата и пожела лека нощ на ескортиралите го войници. Щом влезе, се замисли защо бе разкрил част от миналото си пред генерала и осъзна, че разговорът с човек, разбиращ от естеството на властта, му е донесъл облекчение. И за първи път изпита необходимост да преразгледа някои от изборите, които бе направил. Беше на помалко от година отдалечен от предишния си живот, но понякога му се струваше, че е много по-далече. И някои от онези решения сега му даваха повод да се замисли. Защо беше пожелал с такава страст короната на Ролдем? След като бе преживял месеци в гребане на говежда тор по зеленчуците на Йойхана, в носене на сандъци за жалки медни петаци на ден и беше спал на открито без одеяло, амбицията му се струваше нелепа.

Мисълта за Йойхана го накара да се зачуди как ли се справят двамата с Йорген. Навярно можеше да се намери начин да им се обади, да им прати някаква мъничка част от богатството, което караше във фургона. Онова, което щеше да похарчи за ново облекло, щом се върнеше в Кралството, можеше да ги направи най-богатите фермери в областта.

Въздъхна и изтласка тази мисъл от ума си. Все още имаше да извърви много дълъг път.