Завръщането на изгнаника

Глава 3Ферма

Каспар се събуди на пода на малката колиба. Беше спал до вратата, за да попречи на Йорген или майка му да избягат. Надигна се на лакът и се огледа в ранния утринен здрач. Имаше само едно прозорче близо до комина вдясно, тъй че в стаята все още беше доста тъмно.

Момчето и жената се бяха събудили, но не бяха помръднали от постелята си.

— Добро утро — каза им Каспар и се изправи. Беше прибрал арбалета и всякакви други прибори, които можеха да нанесат сериозна рана, и ги беше струпал на купчина далече от тях. Доверяваше се на инстинктите си на ловец и воин, че ще го събудят, ако някой от неохотните му съжители се опита да му навреди, така че беше спал добре.

Започна да връща приборите по местата им. Щяха да трябват на жената в работата й. Предния следобед и вечерта беше прекарал в сочене на предмети и питане за имената им — бавно разнищваше този нов език. Научил бе достатъчно, за да приеме, че диалектът им е свързан с древния кешийски, говорен в района на Горчивото море преди векове. Бе изучавал имперската история толкова, колкото задължаваха всяко благородно момче, и смътно помнеше упоменавания за някаква религиозна война, принудила кешийски бежанци да отплават на запад. Явно някои от тях бяха слезли на този бряг, някъде наблизо.

Винаги беше имал усет за езици, макар сега да съжаляваше, че не бе отделил повечко време в говорене на квегански — издънка на същия кешийски диалект, който говореха потомците на този народ. Все пак вече се справяше доста добре, което щеше да му е от полза, ако решеше да се задържи за по-дълго в тази ферма.

Погледна момчето и каза:

— Можеш да излазиш.

Момчето се надигна.

— Мога да изляза?

Каспар разбра грешката си и се поправи:

— Имам предвид да излазиш от постелята, но ако искаш да излезеш навън, направи го. — И му махна към вратата.

Йорген сигурно беше очаквал, че ще бъде набит или убит, а Йойхана — че ще я изнасили. Не че не беше достатъчно привлекателна, макар и със загрубяла от слънцето и вятъра кожа, длъжен бе да признае Каспар, но той не обичаше съпротивляващи се жени — да не говорим пък за онези, които се преструваха, че го желаят, заради богатството и властта му.

Жената стана и издърпа завеската настрана, а момчето нави постелята си и я прибра под масата. Каспар седна на едното столче. Жената отиде при огнището, разрови въглените и сложи дърва.

— Трябват ли ти дърва? — попита Каспар.

Тя кимна и каза:

— Ще ида да насека, след като издоя едната крава. Миналата седмица планинската котка й изяде телето.

— Котката притеснява ли ви?

Тя не го разбра, затова той опита другояче:

— Котката идва ли за още телета?

— Не.

— Аз ще насека дърва — каза Каспар. — Къде е брадвата?

— В… — Думата му бе непозната, затова той я помоли да я повтори. После разбра, че е странно произнесен вариант на кешийската дума за „сайвант“. Повтори я и рече:

— Ще работя за храната си.

Тя помълча, после кимна и каза:

— Няма хляб. Меся го вечер.

Той само кимна. И двамата знаеха защо не беше замесила вечерта. Беше седяла уплашена и чакаше да я нападне, а той непрекъснато задаваше странни и безсмислени въпроси за имената на разни неща.

Каза й бавно:

— Няма да направя нищо лошо нито на тебе, нито на момчето. Аз съм чужденец и трябва да се уча, ако искам да оживея. Ще работя за храната си.

Тя помълча, после го погледна за миг в очите. Като че ли най-сетне се убеди и кимна.

— Има малко дрехи, бяха на моя… — каза дума, която той не разбра.

— Твоя какво?

Тя повтори думата и каза:

— Моят човек. Бащата на Йорген. Местната дума за съпруг, реши Каспар.

— Къде е той?

— Не знам — отвърна тя. — Преди три… — Отново нова дума, но той не си направи труда да я прекъсва. По-късно щеше да разбере дали има предвид дни, седмици или месеци. — Отиде на пазар. И не се върна. — Гласът й бе спокоен и лицето безизразно, но Каспар долови сълзите в очите й. — Търсих го три… — Отново неразбрана дума. — После си дойдох да се грижа за Йорген.

— Как се казваше?

— Бандамин.

— Добър човек? Тя кимна.

Каспар помълча. Знаеше, че тя сигурно се чуди какво ли щеше да стане, ако Бандамин си беше у дома, когато бе дошъл той. Каза само:

— Аз ще насека дърва.

Излезе и намери брадвата в сайванта до малка купчина цепеници. Видя Йорген да храни пилците и му махна да дойде при него. Посочи му смаляващата се купчина и каза:

— Скоро трябват повече.

Момчето кимна и заговори бързо, сочеше малката горичка отвъд ливадата. Каспар поклати глава и рече:

— Не разбирам. Говори по-бавно.

Ясно беше, че Йорген също не го разбира, затова Каспар забърбори рязко като момчето, след което заговори по-бавно. Лицето на малкия светна разбиращо и той каза:

— Сечем дърво там. Каспар кимна и отвърна:

— След малко.

Все още беше изнемощял от преживелиците си от последните няколко дни, но успя да занесе в колибата достатъчно дърва, за да поддържат огъня цяла седмица.

Когато остави и последните в коша до камината, Йойхана каза:

— Защо ти тука?

— Защото трябва да ям, за да живея.

— Не, не тук във фермата — каза тя бавно. — Имам предвид тук… — Махна с ръка в кръг, все едно сочеше целия район. — Ти си… — няколко непонятни за него думи — отдалече, нали?

— Чужденец — отвърна той. — Да, от много далече. — Седна на столчето. — Трудно е да се каже, без… Нямам ги думите… още. Но като ги науча, ще ти кажа.

— Истината?

Каспар се взря за миг в лицето й и отвърна:

— Да, ще ти кажа истината.

Тя го погледна мълчаливо в очите. После кимна и отново се залови с работата си в кухнята.

Каспар стана и каза:

— Ще отида да помогна на момчето.

Излезе и видя, че Йорген се е запътил към ливадата. Спря за миг, осъзнал, че няма представа какво трябва да се свърши. Имал беше крепостни стопанства в Оласко, но най-близката ферма, която бе виждал, беше пътьом, от гърба на коня. Имаше смътна представа какво произвеждат, но не и точно как. Изсмя се наум и тръгна след момчето. Реши, че ученето му няма да е толкова бързо, колкото му се искаше.

Смъкването на подсечено дърво се оказа доста по-трудно, отколкото бе очаквал. Като дете беше виждал само веднъж как се прави. Дървото за малко не падна върху него, което предизвика злорадството на Йорген, след като първоначалният му страх, че Каспар се е наранил, премина.

Каспар отсече клоните и след това наряза ствола на удобни за пренасяне части и ги навърза с широките ремъци. Би трябвало да ги дърпа кон, но единственият кон на семейството се бе изгубил заедно с бащата на Йорген, тъй че му се наложи да свърши работата на коня, тоест да довлече дървата до къщата през мократа ливада. Напъваше се и дърпаше, а упоритите дърва се запъваха в земята и подскачаха при всеки напън.

Спря да си поеме дъх и каза на Йорген:

— Тежичко е. Момчето се засмя.

— Казах ти, трябваше да насечем дървата и да ги пренесем едно по едно.

Каспар поклати невярващо глава. Едно дете да му казва какво да прави. Представата за това му беше толкова чужда, че я намираше едновременно и за забавна, и за дразнеща. Свикнал беше хората да му се подчиняват автоматично, да не казват нищо критично пред него. Напъна се отново в сбруята и измърмори:

— Ако Тал Хокинс и неговата пасмина можеха да ме видят сега, щяха да се изпотръшкат от смях.

Погледна Йорген, на когото явно му беше смешно, и се разсмя.

— Е, добре, прав си. Иди да вземеш брадвата и ще го насечем тук.

Йорген заситни обратно. Идеята да гази напред-назад през ливадата поне десет пъти никак не допадаше на Каспар, но без кон пък собствената му идея беше пълна глупост.

Беше във фермата вече от осем дни. Започналото с боязън от страна на момчето и майката съжителство бе улегнало до сравнително спокойни отношения. Самият той все още спеше до вратата, но вече не събираше нещата, които можеше да се окажат потенциални оръжия. Избрал си беше това място, за да осигури на Йойхана колкото може повече самостоятелност в едностайната колиба, а също така и от съображения за сигурност. Всеки, който се опиташе да влезе, първо щеше да се натъкне на него.

Представите му за околностите на фермата все още бяха смътни, но не се съмняваше, че непрекъснато ги дебнат опасности. Разбойници и мародерстващи наемнически чети явно не бяха нещо необичайно за района, но фермата все пак бе достатъчно отдалечена от стария главен път — онзи, по който беше вървял на идване, тъй че малцина пътници можеха да се натъкнат на нея.

Каспар разкърши рамене и се наслади на силата, натрупала се в мускулите му. Знаеше, че е загубил тегло през трите дни без храна и вода, а сега и от непрекъснатия селски труд. Едър и широкоплещест, бившият херцог на Оласко никога не се беше притеснявал от теглото си и си беше позволявал много храна и вино от най-отбрано качество. Сега трябваше да носи дрехите на липсващия Бандамин, тъй като собствените му панталони вече му ставаха хлабави на кръста. Беше пуснал късо поддържаната си преди брада да расте, понеже нямаше нито бръснач, нито ножици, да не говорим за огледало. Всяка сутрин, преди да измие лицето си във ведрото с вода, поглеждаше отражението си и едва можеше да се познае — обгорял от слънцето, с буйна брада, а и лицето му бе отслабнало. Тук беше от по-малко от две седмици — как ли щеше да изглежда след месец? Дори не искаше да мисли за това. Смяташе да научи колкото може повече от тези хора, след което да си замине, тъй като бъдещето му не беше в селския труд, каквото и да му готвеше съдбата. Все пак понякога се чудеше как ли ще се оправя Йойхана, след като ги оставеше.

Йорген се опитваше да му помага, но беше само на осем години и си имаше свои момчешки интереси. Всекидневните му задължения включваха доенето на кравата, загубила телето си, храненето на пилците, оглеждането на оградите и други дребни неща, в които бе достатъчно опитен.

Йойхана се мъчеше да се справи с работата на мъжа си, но това не беше по силите на сама жена. Беше наистина работлива, но все пак не можеше да е на сто места едновременно. Все пак Каспар се възхищаваше на усърдието й. Тя ставаше преди разсъмване и спираше да отдъхне чак след залез-слънце; стараеше се да поддържа стопанството точно както го беше оставил мъжът й.

Каспар бе имал стотици крепостници из именията си, но никога не се беше замислял колко тежък е трудът им — приемаше плодовете на този труд за даденост. Вече обаче го ценеше високо. Йойхана и Йорген живееха доста добре в сравнение с повечето оласконски селяци, защото земята им си беше тяхна, и произвеждаха добра, годна за пазара реколта. Но като сравни тяхното положение с предишния си начин на живот, осъзна, че живеят на ръба на бедността. Колко ли победни трябваше да са селяните в неговата държава?

Неговата държава, помисли си той с горчивина. Рожденото му право бяха отнели и щеше да си го върне или да умре.

Йорген донесе брадвата и Каспар почна да сече дървото на по-малки части.

След малко момчето подхвърли:

— Защо не го цепнеш?

— Какво?

Йорген се ухили.

— Ще ти покажа. Изтича до сайванта и се върна с метален клин. Нагласи го и каза:

— Удари го с тъпото на брадвата. Каспар удари силно, като внимаваше все пак да не смаже ръката на детето, и наби клина в дървото. Йорген дръпна ръката си и се засмя:

— Винаги ме щипе на пръстите!

Каспар удари клина още три пъти и дървото се разцепи до средата с остър пукот.

— Като не внимаваш, всеки ден научаваш нещо ново — измърмори Каспар.

Момчето го погледна объркано.

— Какво?

Каспар се усети, че е заговорил на родния си оласконски, тъй че повтори думите си, колкото можеше, на местната реч. Момчето кимна.

Каспар се захвана да донацепи дънера. Монотонната работа му действаше странно отпускащо.

Напоследък го безпокояха сънища, чудати картини и странни чувства. Едва зърнати и едва запомнени неща, но тревожни. Най-странното в тези сънища бяха подробностите, които му бяха убягвали в реалния живот. Беше все едно наблюдава себе си отстрани, вижда се за първи път в различни ситуации. Образите прескачаха от дворцово пиршество със сестра му, седнала до него, към разпит на затворник в някоя от тъмниците под цитаделата, после на спомен за нещо, случило му се, докато е бил сам. Най-тревожното бе усещането, след като се събудеше. Беше все едно е преживял отново тези моменти, но този път чувствата не съвпадаха с онова, което помнеше отпреди съня.

Третата нощ го бе споходил един особено жив сън-спомен. Разговор с Лесо Варен, в личните покои на магьосника. Помещението вонеше на кръв и човешки изпражнения, и на миризми като от друг свят, от нещата, които чародеят настойчиво смесваше и гореше в лабораторията си. Каспар добре помнеше разговора, защото тогава Варен за първи път му бе намекнал, че няма да е зле да обмисли премахването на лицата, стоящи между него и короната на Ролдем. Помнеше също колко изкусителна му се беше сторила тази идея.

Но се събуди с гадене от спомена за вонята в стаята. Когато бе посетил Варен наяве, почти не я беше усетил, тя изобщо не го беше притеснила.

Каспар подтикваше момчето да говори за всичко, което му дойде наум, и постоянното бърборене на Йорген му помагаше да добие усет за местния език. Вече го владееше достатъчно добре за сносен разговор, но все пак беше неудовлетворен. Въпреки всичките си добри качества Йойхана и Йорген все пак бяха прости селски хора и не знаеха почти нищо за света извън фермата им и селото на няколко дни път на североизток. Там продаваха добитъка си и зърното, а доколкото Каспар успя да разбере, Бандамин беше минавал за заможен човек според местните мерки. — Казаха му за голямата пустиня на североизток, там живеели джещандите, различен народ от номадите, които се бяха опитали да го пленят. Тези бяха бенту, народ, преселил се от юга по времето на бащата на Йойхана. Каспар пресметна, че трябва да е било по време на войната, след поражението на армията на Изумрудената кралица на Кошмарния хребет в Западните владения на Островното кралство. Оласконското разузнаване бе събрало толкова информация, колкото можеше, докато баща му беше херцог, някои подробности бяха събрани от двойни агенти за Кралството и за Кеш, но от прочетеното Каспар бе убеден, че голяма част от историята така и не е съобщена.

Знаеше само, че някаква жена, известна с прозвището Изумрудената кралица, се появила някъде на запад на този континент, Новиндус, и повела война за завладяване на градовете-държави, като събрала огромна армия — включваща според някои сведения и гигантски влечугоподобни хора — и построила флот с единствената цел да нападне Островното кралство.

Макар да нямаше никакво обяснение защо точно се е случило това и макар то да противоречеше на всякаква военна логика, все пай се беше случило. Крондор се беше превърнал в руини, а възстановяването на Западните владения все още продължаваше, след цели тридесет години.

Може би щеше да научи нещо повече за това, след като пребродеше тази земя. Погледна момчето и каза:

— Не ми стой така. Няма да ги нося сам.

Момчето изръмжа недоволно, но награби толкова дърва, колкото му беше по силите. Каспар също взе колкото можа и измърмори:

— Какво ли не бих дал за един кон и кола.

— Татко взе коня, когато… замина — отвърна Йорген, запъхтян от усилието.

Каспар беше схванал различните думи за време и вече знаеше, че Бандамин е заминал три седмици преди той да дойде във фермата. Отвел едно теле в село Хеслагнам, за да го продаде на тамошния ханджия. С парите щял да купи провизии за фермата.

След като се забавил с три дена повече от очакваното, Йойхана и Йорген отишли до селото пеша, но им казали, че никой не е виждал Бандамин. Някъде между фермата и Хеслагнам той просто беше изчезнал, с коня, колата и телето.

Йойхана не обичаше да говори за това. Все още се надяваше, след близо два месеца, че мъжът й може да се върне. Според Каспар това беше почти невероятно. В този район едва ли имаше нещо, което да може да мине за закон. На теория съществуваше някакво съглашение, наложено навремето от номадите на север, джешандите, никой да не безпокои пътници или близките им. Произходът на това съглашение бе изгубен някъде в дълбините на историята, но като толкова много други неща и то бе изчезнало като дим на вятъра, когато армията на Изумрудената кралица бе опустошила земята.

Каспар беше заключил, че относителното богатство на тази ферма, изразено в добитък и зърно, се дължи на това, че бащата на Бандамин е бил един от малцината годни да носят оръжие мъже, успели да се измъкнат от насилствено рекрутиране в армията на Изумрудената кралица. Ядосваше се от празнините в знанията си, но си беше сглобил картина на случилото се от разказаното от Йойхана.

Свекър й успял да се скрие, докато мнозина други били взети насила на служба за една битка отвъд планините на югозапад — тя ги нарече Суману. И се облагодетелствал, понеже намерил безпризорни животни из изоставените ферми наоколо, както и зърно и зеленчуци. Намерил също така кола и коне, дошъл в тази долчинка и се заселил тук. Бандамин наследил фермата.

Каспар остави дървата зад колибата и тръгна обратно през ливадата да донесе още. Погледна умореното момче и му каза:

— Защо не видиш дали на майка ти не й трябва помощ?

Йорген кимна и хукна.

Каспар се загледа след него. Даде си сметка, че досега не е помислял да става баща. Допускаше, че все някой ден ще се наложи да се ожени, за да има наследник, но никога не беше обмислял какво означава всъщност да си баща. До този миг. На момчето ужасно му липсваше баща му — виждаше се ясно. Зачуди се дали изчезването на Бандамин изобщо ще се обясни някога.

Селският живот явно бе много по-труден, отколкото си беше представял. Но пък така бяха отредили боговете на Колелото на живота. А и да си беше на трона на Оласко, не можеше да разори държавната съкровищница, за да купи коне и коли на всички селяци, нали?

Каспар вдигна очи от яденето си и каза:

— Трябва да си тръгвам вече.

Йойхана кимна и каза:

— Очаквах да се случи скоро.

Той замълча. Йорген гледаше ту него, ту майка си. Каспар се бе заседял в къщата им вече над три месеца и макар момчето понякога да му се присмиваше заради невежеството му по основни неща в селския труд, той все пак донякъде бе запълнил празнината, останала след изчезването на баща му.

Но Каспар си имаше по-големи грижи от някакво си момче в тази далечна земя. Научил беше от Йойхана и Йорген всичко, което можеше. Говореше местния език вече сравнително добре и бе започнал да разбира тукашните обичаи и вери, доколкото ги знаеше Йойхана. Нямаше причина да стои повече тук, а имаше много причини да си тръгне. Беше изкарал месеци само на няколко мили от мястото, където го бе оставил белокосият маг, а тепърва му предстоеше да прекоси половин свят.

— Къде ще ходиш? — попита Йорген.

— Вкъщи.

Йорген като че ли понечи да каже нещо, но си замълча. След малко попита:

— А ние какво ще правим?

— Каквото правим винаги — отвърна му Йойхана.

— Трябва ви кон — каза Каспар. — Житото скоро ще е готово за жътва, после и царевицата. Трябва ви кон да откарате реколтата на пазара.

Тя кимна.

— Ще трябва да продадеш някоя крава. Колко?

— Две би трябвало да ми осигурят читав кон.

Каспар се усмихна.

— Едно от нещата, от които наистина разбирам, са конете. — Не спомена, че опитът му обхваща най-вече бойните коне, ловните и ездитните на сестра му, а не товарни животни. Все пак можеше да види дали конят не е куц, да надуши миризмата на възпалено в копитата и да прецени нрава на животното.

— Ще трябва да отидем до Мастаба — каза тя.

— Къде е това?

— Два, даже три дни път след Хеслагнам. Там можем да продадем добитъка на прекупвач. Той може да има и кон за замяна — каза Йойхана.

До края на вечерята Каспар мълча. Знаеше, че Йойхана се страхува, че отново ще остане сама. Не му беше пускала никакви аванси и той бе доволен нещата да си останат каквито са. Не беше спал с жена от месеци, а Йойхана бе привлекателна с грубоватата си красота, но отделните кътове за спане, плюс Йорген, ги бяха държали поне досега настрана един от друг.

Йойхана ту се надяваше, напук на всякакви надежди, че мъжът й ще си дойде, ту го оплакваше, все едно че е умрял. Каспар знаеше, че след още някой и друг месец тя би го приела на мястото на Бандамин за постоянно. Това бе още една причина да си тръгне.

— Все ще можеш да намериш някой ратай, който да идва да ти помага, нали?

— Може би — отвърна тя сухо.

Каспар вдигна дървената си чиния и я занесе до ведрото да я измие. След малко си легнаха — всеки в постелята си. Мълчаха.