Завръщането на изгнаника

Глава 16Султ

Каспар пиеше сам.

Талноят седеше неподвижен в стаята горе.

Кръчмата беше малка, почти без посетители. Каспар избягваше големите пивници и ханове, притеснен от предупреждението на Калкин, че други, неизвестно кои, ще търсят съществото.

Защото така мислеше вече за него — съществото. Доста време беше прекарал с него през изминалите няколко дни в опити — задаваше му въпроси, оценяваше способностите му да действа независимо — и накрая се бе убедил в две неща: първо, че съществото притежава достатъчно способности за самостоятелно мислене и за взимане на решения, поради което човек трудно можеше да мисли за него като за лишено от живот, и второ — че армия от подобни същества ще е почти непобедима.

Също така откри колко време може да носи пръстена. Разбра го по усещане, което бе чуждо за него: зашеметяващ страх. Стигнал беше до тази пивница с талноя за по-малко от час, след като си бе поставил пръстена и бе накарал талноя да се преобрази на слуга. Докато се спазари за цената със собственика и стигне до стаята си, изпита голямо безпокойство. Учуди се защо и остави пръстена на ръката си за опит. Седна на грубия сламеник и зачака, нареди на талноя да стои в ъгъла. След половин час започна да го обхваща сляпа паника и накрая беше убеден, че нещо ужасно го дебне извън стаята. Едва сдържа порива си да извади меча и да нападне стоящия в коридора — и изтръгна пръстена от пръста си. Усещането за заплаха почти моментално заглъхна и страхът изчезна.

Изпробва го пак и пак и вече знаеше, че може да го носи за не повече от час и половина, а след като го свалеше, не можеше да го използва поне за още толкова време. Поставеше ли си го отново, след като не е изтекъл минималният срок, лудостта бързо се връщаше. Каспар реши, че веднъж или два пъти на ден е безопасно, но повече от това ще е риск.

Замисли се какво още знае за талноя. Беше древен, но в същото време изглеждаше… здрав, поради липса на по-подходяща дума, като онези, които бе видял на Косриди. Нямаше никакви следи от остаряване или смаляване на ефективността му. Независимо от всякакви намерения и цели, за които беше създаден, изглеждаше съвсем нов.

Каспар не можеше да се отърве от чувството, че е изпаднал в много сложна ситуация. Преди се беше чувствал обременен — изтерзан дори — от джеаса, който го беше тласкал да отнесе това нещо до Калкин. Имаше също тъй списък от въпроси, на които много му се искаше да получи отговор. Преди всичко: защо беше поставен джеасът? Ако целта на джеаса не беше принуждение, за да се отнесе артефактът при боговете, със същото намерение, с чието осъществяване сега се беше заел, то каква бе целта му тогава? Калкин беше казал, че не е важно да го знае, но Каспар трудно можеше да повярва, че това е истина. И защо Калкин изглеждаше толкова обезпокоен от мисълта, че онези неща могат да нахлуят в Мидкемия? Дори възможностите му да напуска Мидкемия да бяха ограничени, не можеха ли боговете да се задействат, ако дасатите нахлуеха? Нима боговете се бояха от дасатите?

Отпиваше от ейла и чакаше да дойде Карбара, мъж, който минаваше за корабен агент в това жалко подобие на град. Карбара уж трябваше скоро да се появи с новина за кораб, който да откара Каспар до отечеството му. Прокле наум съдбата, че го е вкарала в това начинание, очевидно обречено от самото начало. Но после осъзна, че тъкмо това бе неговата възможност да се върне у дома, без да загуби живота си. Намирането на кораб обаче си беше сериозен проблем.

Султ беше най-големият град на западното крайбрежие на Новиндус, но това едва ли означаваше кой знае какво. Единственият друг сравнително по-голям град беше Пунт надолу по крайбрежието. Повечето корабен трафик беше между двата града, като веднъж на три или четири месеца по някой кораб отплаваше и за южните градове. Големите презокеански кораби, така обичайни за Оласко и Източните кралства, бяха рядкост в тези води. Никой от по-големите кораби в пристанището не тръгваше на север. Трябваше да си купи свой кораб.

Вратата се отвори и Карбара влезе. Беше слаб и изнервен и постоянно се озърташе, сякаш някой го следи. Дойде при масата на Каспар и каза:

— Намерих кораб.

— Какъв?

— Двумачтов каботажен, с квадратно предно платно и триъгълно на главната, но има дълбоко газене за каботажен и е сравнително нов. Собственикът се отказва от морето, иска да си стои у дома с жена си и децата. Това е най-доброто за момента, но ще иска пазарене.

— Колко?

— Триста златни монети или еквивалента.

Каспар помисли. Беше евтино според оласконските мерки, но там всичко беше по-евтино. У дома беше повече от годишната печалба на майстор дърводелец, тук два пъти повече, тъй че капитанът можеше да си купи хубаво малко ханче или да подхване добра търговия.

— Кога мога да го видя?

— Утре. Привършват с разтоварването на стоката преди обед и остава където си е. Капитанът бърза да продава, тъй че може и да смъкне от цената.

— Ще съм там след съмване — каза Каспар и допи ейла си.

— Ще се срещнем там — отвърна Карбара и стана. — Ще донесеш ли и моята цена?

— Десет процента от цената за кораба, да.

— Разбрахме се — рече слабият мъж и напусна гостилницата.

Каспар се отпусна на стола си. Нещо не беше съвсем наред с Карбара. Прекалено нервен беше около сделката. Да, за него това беше повече от месечна печалба, но Каспар допускаше, че има и други източници на доход. Все пак разбираше от измяна и коварство и знаеше, че рано сутринта, когато из улиците вече е оживено, но все още сумрачно, могат да се случат много неща в някоя задънена уличка оттук до кейовете, неща, на които местната полиция можеше и да не обърне внимание.

Реши да си легне рано и да обмисли какво ще прави на заранта. Кимна за лека нощ на собственика и се качи на горния етаж.

Талноят стоеше неподвижен в ъгъла. За да не му задават излишни въпроси, Каспар беше поръчал постеля уж и за него, бе я проснал на пода до вратата. Сигурно беше излишна мярка на предпазливост, тъй като собственикът на пивницата изглеждаше безразличен към всичко, освен да си вземе парите.

Първата нощ, в която преспа в стаята, Каспар малко се притесняваше, че съществото си стои така в ъгъла. На няколко пъти се буди. То не беше помръднало. Странно беше, че докато носеше талноя от едно място на друго, не се беше тревожил, че спи близо до него. Но след като вече знаеше, че този странен механизъм е способен на независими действия — макар и само когато му заповядаше, — близостта му го безпокоеше.

Легна и заспа, измъчван от сънища за жестоката, лишена от обич раса, обитаваща едно мрачно селение.

Крачеше бавно в предутринния сумрак. Откъм залива се влачеше необичайна за сезона мъгла и гласовете сякаш отекваха отникъде. Градът се беше пробудил и раздвижил рано: уличните продавачи теглеха количките си, дюкянджиите подготвяха сутрешната си стока, жени бързаха към пазара.

Каспар нямаше представа къде точно може да го нападнат, но прояви благоразумието да се спусне към пристанището по обиколен маршрут. Ако някой го нападнеше от засада, щеше да е човек, способен да чете мислите му. Беше си сложил пръстена, преди да излезе, и каза на талноя да убие всеки, който се опита да открадне ковчежето. Отбеляза си часа и се закле да се върне в пивницата в безопасен срок.

Спря в гостилницата и каза на собственика да не влиза в стаята му: даде ясно да се разбере, че на „слугата“ му е заповядано да се справи с всеки натрапник. Собственикът като че ли го досмеша от това, но все пак кимна и каза, че можело да прати зет си да почисти.

Никой не го дебнеше по пътя, който си беше избрал, но Каспар знаеше, че ако Карбара има поне малко ум, засадата ще е близо до кейовете, защото там по-малко хора щяха да забележат улична свада и по-малко щяха да полюбопитстват, дори да я видеха. Така че се доближи до кейовете откъм западната страна, далече от определеното място за срещата. Небето започваше да изсветлява, но мъглата щеше да се вдигне чак след два-три часа.

Стигна до място, откъдето можеше да види очертанията на пристаналия кораб, осветени от двата фенера на носа и кърмата. Май щеше да свърши работа.

Задържа се няколко минути, без да забравя за пръстена на ръката си, макар да не изпитваше неприятното усещане, бележещо границата на безопасния период. Вече се съмваше и той видя Карбара — крачеше напред-назад до кораба. Каспар облегна гръб на входната врата, в чиято ниша се беше прикрил, и реши да изчака, докато се съмне съвсем, и да види какво ще стане.

Мина още половин час. Карбара крачеше нетърпеливо. Към кораба се приближиха докери, завикаха на моряците и се заеха да довършат разтоварването, което бяха започнали предния следобед.

Най-сетне Каспар реши, че и да има подготвена засада, тя трябва вече да е изоставена, тъй като пристанището вече бе твърде оживено. Освен това му оставаше съвсем малко време, за да поговори с капитана и да се върне в странноприемницата.

Приближи се до кораба и каза:

— Добро утро.

Карбара се обърна и се усмихна.

— Мислех, че ще дойдете оттам — рече и посочи в противоположната посока. Поклати глава и добави: — Все едно. Добро утро. Да се качваме.

Каспар му даде знак да тръгне пред него. Мършавият нервен мъж се поколеба, после сви рамене и се качи по мостчето. Каспар за миг се зачуди дали засадата не е подготвена под кея, така че задържа ръката си на дръжката на ножа на колана си.

На палубата ги посрещна шкембест мъж на средна възраст. Погледна Карбара, после Каспар, и попита направо:

— Вие ли сте купувачът?

— Може би — отвърна Каспар. — Кажете ми за кораба си, капитан…?

— Берганда — отвърна мъжът. — На по-малко от десет години е. Смених го за два по-стари, защото е по-бърз и побира почти колкото тях двата заедно. Петдесет стъпки е дълъг при ватерлинията — това, което ние наричаме биландер. Виждате, че има голяма рея за триъгълното платно на главната мачта. — Посочи големия гик, който почти докосваше кърмата. — Добре хваща вятъра и макар да е малко опърничав, е бърз. Та значи жена ми гори от нетърпение да си остана вкъщи, а имам брат, който върти керванна търговия, и макар нищо да не разбирам от коларство, от стока поне разбирам. Здрав е, и ако разбирате от кораби, ще знаете, че триста жълтици са добра цена, добра сделка е. — Посочи Карбара. — Но плащаш и неговата такса.

— Ще му платя таксата — отвърна Каспар. — И ще ти дам петстотин, но ще се наложи да плаваш още веднъж.

— Докъде?

— През Синьото море, до северния континент.

— Проклет да съм, това си е дълго плаване. Та аз дори не знам как се стига там. Единственото, което съм чувал, е, че трябва да отплаваш от град Змийска река на североизток. Предполагам, че можем да плаваме покрай северния бряг и да продължим оттам, където континентът завива на юг… това си е почти цяла година.

— Не — каза Каспар. — Щом заобиколим нос Конска глава, оттам е четиридесет и пет дни на северозапад, а после още две седмици право на запад.

— Да плаваме в обратната посока? Бива. Винаги съм искал да видя онази част от света. Ще взема триста сега и двеста на връщане. Колко пътници?

— Двама. Аз и слугата ми.

— Кога искате да тръгнем? — Бертанда пак мина на „вие“.

— Колкото е възможно по-скоро.

— Добре — каза капитанът. — Вие си купихте кораб. Аз го наричам „Западната принцеса“. Държите ли да го преименувате?

Каспар се усмихна.

— Не. „Принцесата“ става. Колко време ви трябва за провизии и екипажа?

— Екипажът не е проблем. Момчетата ми бездруго недоволстват, че от утре са без работа. Ще се радват да изкарат още едно пътуване. Провизии? Дайте ми два дни. Значи шейсетина дни, така ли? Да кажем… три месеца, в случай че ветровете са неблагоприятни. Би трябвало да сме готови за отплаване с утринния отлив след три дни.

Каспар бръкна в туниката си и извади кесия.

— Ето ви сто жълтици за капаро. Останалите двеста ще ви дам днес следобед, и още двеста, като стигнем Опардум.

— Опардум, казвате? — Капитанът се усмихна широко. — Това ли е името на земята, към която ще отплаваме?

— На града. Държавата се казва Оласко.

— Хм, чакам с нетърпение да я видя. — Взе кесията и си стиснаха ръце да потвърдят сделката.

Каспар се обърна към Карбара.

— Твоето злато го оставих в пивницата. Ела с мен. Карбара се поколеба.

— Ами… имам друга среща скоро и не бива да закъснявам. Ще намина днес по-късно.

Каспар го стисна за рамото и каза:

— Стига де, ще ти отнеме само няколко минути, а и съм сигурен, че искаш да си вземеш парите.

Дребният мъж се опита да се измъкне от хватката му, но не успя.

— Какво ти става? — попита Каспар. — Държиш се така, сякаш не искаш да дойдеш с мен в пивницата.

Карбара изглеждаше на ръба на паниката.

— Не… няма нищо. Просто имам среща с един друг господин. Много е важно.

— Настоявам — каза Каспар и го стисна още по-силно. Мършавият Карбара изглеждаше готов да припадне, но кимна пребледнял и тръгна с него. — Не си притеснен, че мога да се върна в пивницата и да открия, че някой е нахълтал в стаята ми и е откраднал ковчежето със скъпоценностите ми, нали? — Каспар усещаше как тревогата в него се усилва и знаеше, че много скоро трябва да махне пръстена.

При думите му Карбара се обърна да побегне, но Каспар го спря.

— Като се върнем в пивницата, ако се окаже, че нещо ми липсва, лично ще те предам на местната полиция, разбра ли?

Карбара се разрева, но Каспар го поведе напред къде с бутане, къде с дърпане, без да обръща внимание на сълзите му. Стигнаха до пивницата и завариха собственика да стои в центъра на помещението, с пребледняло лице и ококорени очи.

— Качвай се бързо горе! — каза на Каспар, щом двамата с Карбара влязоха.

— Защо?

— Дойдоха двама тука, нагли колкото ще, и се качиха по стълбите дори без едно „с ваше позволение“. Чух шум горе и се качих до средата на стълбището, и чух писъци… — Поклати отчаяно глава. — Виж, плавал съм по море, бил съм се и съм пътувал, но… не бях чувал такова нещо от Четирийсет години. Не знам какво е станало със слугата ти, но е станало нещо ужасно… просто се качи да видиш. Вече пратих едно момче от улицата до старшията.

Каспар усети как го обзема страх и разбра, че му остават само няколко минути да задържи пръстена, преди да дойде лудостта. Задърпа Карбара по стълбите към стаята си и отвори вратата. Талноят стоеше в ъгъла, където го беше оставил, ковчежето беше до краката му. А стаята приличаше на кланица. Кръв беше оплискала стените и пода, попиваше в одеялата на леглото. Двама мъже — по-точно онова, което бе останало от тях — лежаха на пода. Трудно беше да се различи човешкото у тях, защото сякаш бяха разкъсвани методично, крайник по крайник. До тях лежаха две глави, зяпнали тъпо в тавана.

Карбара изпищя и припадна.

Каспар поклати глава. Свали пръстена и усети как обземащата го вече лудост изчезва. Вдиша дълбоко. Щеше да изчака колкото може по-дълго, преди отново да си го надене на пръста. Надяваше се, че полицаите в този град ще са също толкова бавни в реакцията си, колкото бяха и по други места, защото му трябваше поне час или повече, преди отново да може да си го сложи.

Изтече час и Карбара се размърда. Каспар го погледна и реши, че ще е по-добре да го задържи още малко в безсъзнание, така че клекна и му нанесе бърз удар зад ухото. Карбара изрита и отново се отпусна.

Каспар чу гласове долу и разбра, че дори полицаите да се забавят, новината за някакъв проблем в стаята се разпространява и скоро ще стане тема за улични клюки в квартала.

Пое си дълбоко дъх, сложи си пръстена и моментално изпита лека тревога. Разбра, че трябва веднага да се отправи към кораба и да скрие талноя от хорските очи. Отиде до него и сложи ръка на рамото му.

— Слуга! — Външността на съществото се промени мигновено. — Вземи ковчежето и ме последвай. Не казвай нищо на никого, освен ако аз не ти заповядам.

Съществото се наведе и вдигна без усилие ковчежето на раменете си. Нямаше никакви петна от кръв по себе си и Каспар разбра, че външността му на слуга е илюзия, а не костюм, който може да се оцапа с кръв. Освен ако не му го заповяда.

Излязоха от стаята. Долу при стълбището няколко местни хора се бяха струпали и си шепнеха. Каспар извади десет жълтици и ги подаде на собственика.

— Приятелят ми припадна. Вдишай дълбоко, преди да влезеш вътре. Това е за неприятностите около почистването и за да кажеш на полицаите, че съм напуснал през южната порта, ако попитат, вместо през западната. Съжалявам за неприятностите, но бяха крадци.

Собственикът прибра парите, без да каже нищо.

Каспар отведе талноя до пристанището и го качи на борда на „Западната принцеса“. Капитан Берганда го посрещна с думите:

— Мислех, че ще ви видя чак след два дни.

— Промяна в плановете. Оставаме на борда. Ако някой пита, изобщо не сте ни виждали.

— Разбрано — отвърна Берганда. — Вие сте собственикът.

— Къде ни е каютата?

— Хм, не съм се преместил от капитанската още…

— Останете си там. Друга има ли?

— Една малка, до моята. Ще пратя юнгата да ви я покаже.

Каспар каза на юнгата, че тази вечер ще се храни в каютата, и щом той затвори вратата, смъкна пръстена. Изпитваше тревога, но не знаеше дали е заради пръстена и притеснението му покрай него, или от безпокойството, докато стигнат на пристанището. Освен ако полицаите в този град не се окажеха по-умни, отколкото сочеше опитът му по други места, заобиколният му маршрут до кейовете щеше да ги накара да го търсят при южната или западната порта.

Седна на долната койка. Имаше друга над него, но той нареди на талноя да стои в ъгъла, до ковчежето. Оставаше му само да се примири с двата дълги, отегчителни дни чакане, преди да напуснат Султ.

Никакви приказки за кръвопролитието в пивницата не стигнаха до ушите на Каспар, преди да тръгнат. И да имаха някакви притеснения около причините, накарали го да се крие в каютата, капитанът и екипажът му ги пазеха за себе си. Най-сетне, на третата сутрин, потеглиха.

Каспар изчака да напуснат пристанището и излезе на палубата. Капитан Берганда го посрещна с думите:

— Ти си собственикът, но откакто вдигнахме котвата, аз командвам.

— Ясно де — отвърна Каспар.

— Ако не паднем през ръба на света или в зейналата паст на някое чудовище, би трябвало да стигнем до родната ти земя до три месеца или дори по-малко.

— Стига боговете да са благосклонни — отвърна иронично Каспар.

— Винаги правя жертвоприношение, преди да тръгна на път — каза Берганда. — Не знам дали върши работа да карам жреците да се молят за безопасното ни пътуване, но не може да вреди.

— Не може — каза Каспар. — Молитвата не може да навреди. Кой знае, може и да се вслушват от време на време, нали?

— О, те слушат непрекъснато — рече морякът. — И отвръщат на молитвите. Просто в повечето случаи отговорът им е „не“.

Каспар кимна. Нямаше основания да не се съгласи.

Загледа се към далечния бряг, щом заплаваха на югозапад покрай брега на залива на Султ. Щеше да е дълго пътуване. И дано да минеше без произшествия.

Каспар гледаше морето. Разпенените вълни кръжаха в хаотичния си танц на слънчевата следобедна светлина. Четиридесет и пет дни плаване деляха кораба от Новиндус. Никога не бе изпитвал обич към морето, но бе пътувал на борда на много кораби от град на град, като владетел на Оласко.

„Западната принцеса“ беше добре поддържан кораб и екипажът му си знаеше задачите. Тук липсваше желязната дисциплина, присъща на военните кораби, усещането бе по-скоро като за семейство. Тези мъже бяха плавали с капитана си години наред, някой — през целия си зрял живот.

Каспар си беше наложил режим, най-вече заради скуката: започваше всеки ден с тренировки на палубата. Изваждаше меча си и започваше енергичните и уморителни упражнения, с които в началото си спечелваше смеха на екипажа, но след първите няколко дни — и мълчаливото одобрение на моряците, щом започна да показва уменията си. Събличаше се само по панталони и размахваше оръжието около час, без да обръща внимание на времето, освен ако не беше толкова ветровито, че да не може да стои на палубата. После се поливаше с ведро морска вода — най-близкото до баня, с което щеше да разполага, преди да стигнат сушата.

Вече бяха поели курса право на запад. Каспар стоеше отпуснат, замислен, зареял поглед над кипналите морски вълни. Обмисляше следващия си ход, защото Калкин беше прав за Талвин Хокинс. Макар от битката за Опардум да бе изтекла почти цяла година, Тал най-вероятно щеше да извади сабята си и да започне да го кълца, преди да е успял да изрече и три думи. Имаше някаква представа какво да направи, но все още не беше уточнил детайлите.

— Капитане! — чу се викът на наблюдателя от мачтата.

— Какво има? — извика капитанът.

— Не знам… нещо… откъм десния борд.

Каспар, който стоеше на левия борд, пресече палубата. В далечината, високо във въздуха, бе надвиснал огромен блещукащ кръг.

— Какво е това, в името на боговете? — развикаха се моряците.

Каспар настръхна. Дали от няколкото минути, прекарани на Косриди, от времето, прекарано с талноя, или просто по интуиция, но знаеше, че това е раздиране в пространството или разлом, както го бе нарекъл Калкин.

Изведнъж от кръга в морето започна да се излива вода, мътна, тъмна и воняща на сяра — вятърът понесе миризмата й към кораба.

— Ляво на борд! — изрева капитанът. — Не знам какво е това нещо, но бягаме!

Моряци се разтичаха да изпълнят заповедта. Каспар гледаше в няма възхита как водата от тъмния свят се излива в Синьото море. Там, където докоснеше морето, водата кипваше разпенена, изригваше пара и дим, искри енергия танцуваха по пенестите ръбове. После изведнъж в кръга се появи глава, чудовище от чуждите океански дълбини, досущ като митичните морски чудовища или реалните заплахи на Мидкемия. Беше черно, а главата му сякаш беше в броня, слънчевата светлина блестеше по кожата му. На Каспар му заприлича на гигантска змиорка с кехлибарени очи, които сияеха под лъчите на снишаващото се слънце. По главата се виждаха извърнати назад шипове, като че ли за защита от още по-големи хищници, доколкото съществуването им изобщо беше възможно. Трудно му беше да повярва колко е голямо. Вече бе изпълзяло на трийсет стъпки от разлома и изпълзяваше още, и ставаше все по-голямо на ширина, а явно още не се беше показало и до половината. Можеше да изгълта кораба им на три-четири хапки!

— Боговете да ни пазят! — извика отгоре наблюдателят.

Появиха се и перките на съществото и Каспар реши, че трябва да е дълго над сто стъпки! Мъжете наоколо започнаха да редят имена на богове и да се молят за милост. Съществото гледаше право към тях и се мъчеше да се провре по-бързо през разлома.

А в следващия миг разломът изведнъж изчезна и внезапният силен порив на вятъра бе последван от далечен тътен. Разкъсано на две, съществото увисна във въздуха, оцъклило очи. Мяташе се и падаше, и пръскаше черно-червена кръв. После пльосна във вълните и изчезна под мътната пяна.

Изведнъж — сякаш цялото произшествие бе само плод на въображението — всичко си стана както допреди малко: всякакви следи от събитието се бяха заличили, чудовището бе потънало под вълните, в пустото небе нямаше и следа от разлома.

Каспар се огледа замаян. Моряци с пепеляви лица мълвяха молитви, вкопчени във въжета и реи. Гласът на капитана изрева всеки да се залавя с работата си.

Каспар извърна глава към Берганда и погледите им се кръстосаха. За миг бившият херцог на Оласко прочете в погледа на капитана обвинение, сякаш той бе усетил някак, че това ужасно видение е свързано с пребиваването му на борда. После моментът отмина.

Каспар въздъхна. Беше наясно, че докато стигнат в Оласко, екипажът разгорещено ще спори какво точно са видели и разказът за необикновеното събитие ще стане част от моряшките легенди.

Но самият той знаеше, че видяното не е мираж. И знаеше какво предвещава то. Чу някакъв глас в ума си. Може би защото сам се бе досетил, или пък Калкин шепнеше сетното си предупреждение в ухото му, но чу думите съвсем ясно: „Времето свършва“.