Застрашеният вид

8

— А сега доктор Арельо ще отговори на някои въпроси.

— Аз имам въпрос към копелето!

Фейт трепна, защото позна грубия глас на Мо. Той подскачаше наблизо и размахваше ръце.

— Как може да живее сам със себе си? — извика Мо. — Това ми е въпросът.

Цялата тълпа, която се беше събрала, за да присъства на първата публична пресконференция на доктор Арельо, изви врат, за да види Мо. Фейт почти физически почувства вълната любопитни погледи, насочени към малката им групичка от странни типове. Срамуваше се, че можеше да я видят сред тях, и направи няколко ловки движения, за да се скрие зад Оскар. За нейна радост тя и той бяха временно отделени от останалите, защото двама много едри мъжаги с официални костюми бяха застанали помежду им. Разбира се, сега нямаше никакъв ефект от това, че Оскар сочеше с двата си показалеца към сцената и крещеше: „Арестувайте този човек за престъпления срещу природата!“

Фейт погледна към стъпалата на конгресния център, които служеха за подиум на пресконференцията. От това разстояние доктор Арельо изглеждаше като малка точица, заобиколена от спонсорите на конгреса, охраната и журналистите. Но дори и при това положение Фейт се тревожеше, че той можеше да погледне в тълпата на улицата пред сградата и да я познае. Съжали, че не можеше да върне времето назад и да избегне цялото това пътуване.

— Арельо е гадняр! — извика някой близо до задната част на тълпата.

Чуха се откъслечни възгласи. Руни, която се беше скрила страхливо зад широкия гръб на Младши, надигна юмрук.

— Точно така — кресна тя с цялата сила на дробовете си. — На борба с тиранина!

Фейт се огледа. Явно спътниците й не бяха единствените протестиращи на пресконференцията. Тълпата се развълнува, шумът набъбна, хората реагираха на протестните възгласи, които се чуваха оттук-оттам. Нещо надвисна във въздуха, сякаш изведнъж се скупчиха облаци сред ясното слънчево небе. Атмосферата се наелектризира, като че нещо ей сега щеше да избухне.

— Спрете предателя — нададе вой Руни.

Фейт хвърли поглед към Оскар:

— Сигурен ли си, че тук сме в безопасност? — думите й почти потънаха в шума на тълпата:

Той й се усмихна, макар че очите му трескаво изследваха лицата на хората наоколо:

— Не бой се, бейби. Сигурен съм, че…

Втората част на изречението му бе заглушена от внезапен гръм. С периферното си зрение Фейт видя нещо — май бутилка газирана вода, която профуча над главите на хората по посока на стълбите.

— Хайде стига, достатъчно — извика австралийският полицай и навлезе в тълпата към групичката на Фейт.

Зад него крачеха още няколко негови колеги. Фейт преглътна, като се питаше дали някой от нейната компания не беше хвърлил бутилката. Това със сигурност не би я учудило. Поне знаеше, че не е Оскар, защото през цялото време гледаше в него.

Шумът сред тълпата се усили и Фейт погледна към мястото на Арельо точно когато двама офицери го отвеждаха от подиума. Това я успокои — добре, че го извеждаха, преди ситуацията да излезеше извън контрол.

— Е, добре, момчета — един от полицаите, едър рус мъж с плътен загар, беше стигнал до тях. — Някой може ли да ми каже какво става?

— Пазете се, свинете идват! — изпищя Руни.

Фейт трепна, искаше й се земята да се отвори и да потъне в нея. Как можа да стигне дотук и до това положение. Обзета от ужас, се хвърли назад и видя как двама полицаи свалиха Руни от раменете на Младши и ги сграбчиха и двамата.

— Не ги докосвай — извика Оскар и се втурна напред.

— Чакай — просъска Фейт, хвана го и го дръпна, когато той се хвърли да си проправи път към останалите. — Не прави глупости, разбрахме ли се?

Тя хвърли тревожен поглед към Руни, която се бореше мелодраматично с полицая, който я държеше. Младши и Мо крещяха и се съпротивяваха също, но Човекът Х сякаш се бе стопил в тълпата. Оскар явно бе готов да скочи и да се намеси в мелето, но когато Фейт отново се вкопчи в ръката му, този път още по-силно, вдигна рамене и се остави тя да го изтегли.

— Може би си права, бейби — каза той, — ще се върнем, като се уталожат нещата.

Те се промъкнаха през тълпата и пресякоха улицата към тротоара срещу конгресния център. Там, където тълпата почваше да се разрежда, минаха край един мъж с видеокамера, който снимаше хубавичка репортерка, докато тя се опитваше да интервюира хората.

— Извинете — извика репортерката с американски акцент, щом видя Оскар. — Бих искала да ви задам няколко въпроса.

Фейт се намръщи, бе сигурна, че Оскар ще спре. Най-много от всичко обичаше да държи речи пред телевизионни камери при всяка възможност. Обикновено дори не чакаше да го питат, а веднага започваше да крещи мнението си в най-близката камера. За нейна изненада обаче този път дори не забави ход. Хвана я за ръката, наведе глава и рязко я повлече на другата страна, като отблъсна микрофона, който репортерката му подаваше.

След миг вече завиваха и скоро стигнаха до едно относително тихо място на съседната улица.

— Какво ти става? — попита Фейт, останала без дъх, облягайки се на една улична лампа, за да си почине. — Мислех, че ще искаш да говориш пред репортерката.

Той махна нетърпеливо с ръка, без да обърне внимание на въпроса й.

— По-добре да звънна на Тами — бръкна в джоба на панталона си за мобилния телефон. — Може да дойде да ни вземе и ще й кажем за другите.

Фейт го изчака да приключи разговора. Когато затвори, той се обърна, погледна към ъгъла и по лицето му се разля блажена усмивка. Шумът от тълпата още се долавяше слабо, чуваха се отделни викове и скандиране.

— Добре стана! — възкликна той. — Сега вече сякаш всички са против Арельо!

— Не знам дали можеш да кажеш „всички“ — промърмори Фейт, подразнена както винаги от навика му да преувеличава.

Но внезапно Оскар се обърна и впери поглед в лицето й.

— Какво ти става, хубавице? — попита с доста остър глас. — Не виждаш ли, че трябва да направим всичко възможно да го спрем, преди да е станало твърде късно? Каквото и да става, за нас няма пречки.

Фейт потръпна.

— Не знам — измърмори. — Слушай, не смяташ ли, че трябва да потърсим полицейското управление и да…

— Я не сменяй темата, бейби — Оскар беше почти ядосан. — Зададох ти въпрос. Няма ли да ми отговориш?

— Има ли значение, какво мисля? — отвърна му тя с въпрос и изведнъж осъзна, че се защитава. — Аз съм тук, нали така? Аз определено съм против всичко, което би навредило на природата. Но…

Тя искаше да продължи и да му каже, че едни хубави отношения не бива да завършват с грешно решение. И че доктор Арельо е бил винаги добър с нея, а в живота й нямаше много такива хора.

„Мисли с главата си, сладурче, не със сърцето си“, мекият глас на Гейли прозвуча в главата й.

Фейт пое дълбоко дъх и осъзна, че сестра й е била права. Сега не беше нито времето, нито мястото за дълбокомислена сложна дискусия върху чувствата й към Арельо, особено след като не беше и съвсем наясно какви са. И тя, и Оскар не бяха на себе си от това, което бе станало преди малко. Най-разумно беше да го остави да изпусне парата, преди да водят какъвто и да било сериозен разговор.

— Но какво? — настоя той, явно все още чакайки обясненията й.

— Но нищо — каза тя. — Извинявай, май съм малко уморена. Беше тежък ден и май още ми се вие свят от самолета.

Оскар вдигна рамене.

— Няма време за почивка, когато целият свят е готов за действие — упрекна я, макар че изглеждаше повече объркан, отколкото ядосан.

Тя проследи погледа му и забеляза един познат бял микробус, който паркираше до тротоара. Като видя Тами зад волана, на Фейт й мина през ум, че тя сигурно бе очаквала да се обадят още от мига, в който ги бе оставила пред конгресния център.

Двамата побързаха да се качат в микробуса. Щом Оскар й каза какво е станало, Тами вдигна телефона и бързо даде нареждания на някого да издири останалите в местното полицейско управление и да им плати гаранцията, ако е необходимо. После затвори и се обърна към спътниците си:

— Ами добре — отсече. — Това е. Някакви промени във времето, Оскар?

— Още не — каза кратко Оскар. — Все още е облачно.

Фейт погледна единия, после другия. Почувства се объркана и изолирана. Защо си говореха за времето в такъв момент? И какво искаше да каже Оскар с това „облачно“? На небето нямаше ни един облак. Да не би да използваха някакъв „протестен“ код, който тя не разбираше?

Преди да събере куража да попита, Тами се обърна към нея с топла усмивка:

— Е, Фейт, сега, като имаме малко време, докато чакаме да се съберат и другите, какво ще кажеш да те заведа да надзърнеш в местната биолаборатория на МАЖ? Там правим няколко невероятно интересни изследвания с отровни змии — това е в твоята област, нали?

Фейт малко се изненада, че Тами знае и това.

— Разбира се — бе поласкана от поканата. Откакто беше пристигнала в Австралия, не бе имала никаква възможност да се докосне до змиите, които всъщност я бяха привлекли на този континент. — С най-голямо удоволствие!

— Добре. Значи да вървим.

Щом Тами подкара микробуса и навлезе в градското движение, Фейт се облегна на седалката, доволна от това неочаквано благоприятно развитие на събитията. Дотук в Сидни бе по-скоро потискащо и никак не можеше да се нарече забавно, но отново в някоя лаборатория — точно това щеше да й помогне да се почувства у дома си дори на тази далечна земя.