Застрашеният вид

16

Фейт седеше неподвижно на ръба на леглото и гледаше бележката от Арельо. В главата й се блъскаха неоформени докрай въпроси и не знаеше какво да мисли, какво да каже и какво да предприеме.

— Е — каза Оскар с нотка на нетърпение в гласа. — Ще се срещнеш ли с него или не?

— Ммм, не знам. Предполагам, че ще бъде по-добре това да стане, когато се върнем у дома и той не е толкова зает…

— Не ставай смешна — каза бързо Оскар, дръпна бележката от ръката й и я развя под носа й. — Той иска да те види — дори ти е отделил специално време. Ще бъде направо грубо, ако не отидеш…

— О, може би си прав — не беше преценявала ситуацията от такава гледна точка. — Даже не знам как мога да му известя, че няма да отида… О! Дори не зная как да стигна до хотел! Как да…

— Спокойно — прекъсна я той, преди тя да се паникьоса. — Аз му се обадих, нали помниш? Знам точно къде е отседнал и как се стига дотам. Ще те заведа. Но побързай и се облечи, защото нямаме много време.

Фейт хвърли поглед на часовника върху нощното шкафче и разбра, че е прав. Беше се поуспала. Наближаваше девет.

Тя скочи от леглото и затършува по чекмеджетата, в които държеше дрехите си. Добре, че си бе взела най-хубавата пола от туид и бледозелената блуза, която изглеждаше почти като естествена коприна.

— Сега се връщам — тя забърза към банята.

Водата от хотелския душ се стопли веднага, за разлика от вехтата батерия в общежитието й или от жалкото душче в апартамента на Оскар. Тя остави водата да се стича, докато отмие и последните сънени следи от съзнанието й. Но дори и след това нещата не изглеждаха напълно истински. Бележката, уговорената среща с Арельо… но сега тя нямаше много време да обмисля тия неща.

Щом излезе от душа, чу тих говор от другата стая. За миг си помисли, че Оскар е пуснал телевизора, но после го чу да се смее и разбра, че говори по телефона.

Разсеяно реши, че сигурно се е обадил на Тами или на някого от компанията, бързо се избърса и грабна четката за зъби от купчината с неговите тоалетни принадлежности. Беше го подценила — никога не би предположила, че ще предприеме такова нещо в сегашната ситуация. През пяната от пастата се усмихна на отражението си в огледалото и си помисли, че точно както преди месец ги бе събрал заедно, така и сега Арельо отново беше причината да станат по-близки. Това почти я накара да повярва в пръста на съдбата…

В началото гласът на Оскар беше тих. Но щом като си изми зъбите и спря водата, тя долови думите му, които ставаха все по-ясни и по-бързи. Винаги говореше така, когато беше развълнуван, и тя нежно се заслуша. Неопределено се зачуди за какво ли говореше.

„Мрън-мрън… Казах ти, че ще подейства. Действа! — каза той остро. — Действа на пълни обороти“.

Щом заговори по-тихо, тя се пресегна към дрехите, които бе сгънала върху тоалетната чиния. Даде си сметка, че с тази пола бе облечена и първия път, когато се запозна с доктор Арельо преди повече от година. Тази мисъл й причини нервен спазъм в стомаха точно както и тогава. Възможно ли беше всичко да се оправи? Като си спомни последния им разговор, й се стори, че това е почти невъзможно. Но тази бележка правеше нещата не само възможни, но и…

— Да! — гласът на Оскар прозвуча ясно от другата стая и прекъсна мислите й. — Казах ти, че съм твърдо решен, и ще го направя. Не се тревожи. Мога да го направя — имай ми доверие. Всъщност даже нямам търпение.

Той звучеше почти гневно и тя загрижено погледна към вратата. Гласът му отново беше затихнал до шепот и дори когато се приближи до вратата, пак не можа да чуе какво казва.

После погледна ръчния си часовник на полицата. Като видя колко е часът, забрави за приказките на Оскар и набързо довърши тоалета си. Беше толкова нервна, че почти й прилоша. Мисълта, че Арельо иска да я види, обаче я крепеше. Ако успееше да оправи отношенията си с него, това щеше да бъде най-хубавото нещо в цялото пътуване.

В главата й прозвуча едно от изреченията, които бе казал по радиото: „Човек не може да упражнява влияние, ако не иска да се ангажира“. Можеше да се тълкува и като извинение за нечия продажност, и като признание за силата и могъществото на компромиса. Може би дори и Оскар някой ден щеше да разбере това.

— Фейт? — На вратата на банята се почука. — Дали вече не си готова, бейби? Трябва да тръгваме.

— Идвам.

Тя бързо прокара гребена през влажната си коса, погледна се за последно в огледалото и бързо излезе от банята.

Оскар стоеше в тясното коридорче пред банята и потропваше с крак по пода. Носеше шапка с голяма периферия, която тя виждаше за първи път, и държеше синьото й шушляково яке преметнато през ръката си.

— Това може би няма да ми трябва — каза Фейт и кимна към якето. — Ако и днес е топло като вчера. Ти откъде намери тази шапка?

— По-добре го сложи — каза Оскар, като не отговори на въпроса й. — В хотела на Арельо ще има климатик, а косата ти е още мокра.

Трогната от загрижеността му, си наметна якето въпреки лепкавата жега в хотелската им стая. Все още не можеше да се начуди колко внимателен беше с нея. Тя го последва в коридора, като не можеше да откъсне очи от него, учудена от новия израз на решителност в изпъкналата му челюст и от начина, по който настойчиво натискаше копчето на асансьора.

— Какво? — попита остро той, като усети втренчения й поглед.

— Нищо — каза срамежливо тя. — Просто съм малко впечатлена от теб, от това, че си пратил бележка и всичко останало… Нали разбираш, понеже знам колко мразиш Арельо.

Той повдигна рамене и се усмихна с половин уста.

— Аз съм пълен с изненади — засмя се, прегърна я и бързо я притисна. — Сериозно, бейби, за мен твоето щастие е по-важно от всичко друго — той нетърпеливо пристъпваше от крак на крак и наблюдаваше индикатора. — Колко време се движи асансьорът в тая тъпа шестетажна сграда?

Фейт наведе глава, за да скрие усмивката си. Беше очевидно, че е напрегнат. Сигурно не му беше лесно — да направи нещо добро за заклетия си враг Арельо. Тя си обеща да му се отплати някога за този жест.

— Ей, най-сетне — изстреля Оскар, щом пристигна асансьорът и вратите му се разтвориха. — Хайде, бейб, трябва да побързаме…

След петнайсет минути крачеха в тихото елегантно фоайе на скъп хотел. Дори в най-хубавите си дрехи Фейт се почувства малко не на място сред модно облечените мъже и жени, застанали пред рецепцията или седнали да разглеждат красиви списания в кожените фотьойли. Придърпа по-стегнато якето около себе си и нервно се огледа.

— Готова ли си да се качваме? — попита Оскар.

Тя видя, че той току-що си беше сложил чифт огледални тъмни очила.

— Защо ги слагаш тук вътре?

Той се ухили и смъкна периферията на шапката си още по-ниско.

— Извинявай, бейб. Тук съм, за да ти помогна, и толкова. Не бих искал някой от приятелите ми да ме види, че си другарувам с Арельо — той се разсмя високо и няколко души любопитно се обърнаха.

— Много смешно — усмихна се нервно Фейт. — Но виж какво, аз вече ще се оправя от тук. Няма нужда да идваш с мен догоре… Може да ме почакаш някъде в кафето, ако искаш…

— А, не — отвърна веднага Оскар. — Искам да съм с теб. Така, за морална подкрепа. Мисля, че ти дължа поне това заради предишните си глупости. Моля те?

Фейт се поколеба. Не беше сигурна, че това бе най-добрата идея. Ами ако Оскар не се сдържи и каже нещо обидно на Арельо по време на срещата?

Оскар видя колебанието й и улови двете й ръце, като я фиксира с поглед над очилата си.

— Сериозно, хубавице. Искам да ти докажа, че ще сторя всичко за теб. Защото си всичко за мен и ти го знаеш.

Все още се разтапяше леко, когато той я наричаше „хубавице“. Освен това може би не бе готова, така или иначе, да се срещне сама с Арельо.

Тя стисна ръцете му и кимна с благодарност.

— Благодаря. Почти стана десет. Май най-добре да се качваме.