Застрашеният вид

21

Джордж гледаше смъртоносната змия.

Очите му бяха кръгли от страх. След един последен тревожен поглед към него Фейт прикова вниманието си в змията. Внимателно прецени разстоянието между себе си и ръба на площадката и после направи няколко бавни крачки напред. Все още се страхуваше, че Джордж може да направи някое импулсивно и глупаво движение, но се постара да не мисли за това. Трябваше да се съсредоточи, каквото и да ставаше.

— Спокойно — промърмори тя, без да знае на кого точно говореше: на себе си, на змията или на Джордж. Може би по малко и на тримата. — Спокойно сега…

Направи една крачка, после още една и се приближи на около метър от предния ръб на площадката. Благодарение на естествения си наклон този преден ръб бе значително по-нисък, отколкото предполагаше в началото. Най-високото му място й стигаше някъде до кръста. Тя стисна клона с две ръце, вдигна го на височината на рамото си и направи още една крачка напред.

Сега вече беше в обсега на змията. Змията обаче продължаваше да гледа Джордж и или не се интересуваше от нея, или не отчиташе изобщо приближаването й.

Фейт спря с приготвения клон. Чудеше са дали можеше да го направи. Въпреки респекта си от змиите не се боеше много от тази — беше се справяла и с много по-опасни. Това, от което устата й пресъхваше и тялото й трепереше, бе мисълта, какво щеше да стане, ако не успееше. Възможностите се прожектираха в съзнанието й в пълен техниколор7. Можеше да не уцели, клонът можеше да се счупи или да се плъзне по камъка…

Щеше да е доста лош вариант също, ако змията се обърнеше към нея — имаше опит и знаеше точно какво можеше да очаква, ако това се случеше. Но ако нападнеше Джордж и, да речем, забиеше зъбите си в лицето или шията му, не беше сигурна дали щеше да може да понесе тая вина. Върху съвестта й щеше да лежи втора смърт заради неправилно решение… За една безкрайна секунда й се стори по-добре просто да остане така, замръзнала във времето, и нищо да не прави, вместо да рискува с последствията.

Точно тогава над главата й мина с мелодично чуруликане една шарена птичка от рода на папагалчетата и я извади от вцепенението.

Фейт примига с благодарност към птичката, щом се изгуби от погледа й, и се съсредоточи върху задачата си. Все още не беше сигурна дали Джордж нямаше да направи някоя глупост. Но това нямаше значение. Далеч по-важно беше да има доверие в себе си. В крайна сметка това бе единственото нещо, което, зависеше от нея. Предишната Фейт може и да не го вярваше. Сегашната обаче знаеше, че е така.

Без да си позволи да се паникьоса втори път, се наклони и натисна с всичка сила клона в скалата. Змията се отплесна — един път, втори път, трети път — мяташе тялото си с такава сила, че за един ужасен миг Фейт не беше сигурна дали се бе провалила, или бе успяла.

После се успокои за момент, преди да се извърти отново, и така можа да види, че е успяла — голямата триъгълна глава на змията беше здраво приклещена до скалата, плътно обхваната между двата зъба на вилицата и камъка. Фейт притискаше здраво, колкото й стигаха силите. Не искаше ръцете й да трепнат и клонът да се хлъзне, но в същото време не смееше да прекалява с натиска, за да не го счупи. Беше въпрос на мярка — между твърде силно и твърде слабо.

— Сега — извика тя нетърпеливо към Джордж, който стоеше замръзнал на мястото си. — Давай! Прескочи я и се махай.

Но Джордж продължаваше да стои. Какво чакаше? Тя откъсна поглед от змията и го погледна толкова, колкото да види, че очите му са приковани във виещите се серпантини и че лицето му е бяло като чаршаф.

— О, не! — прошепна тя.

Рискованото й движение и бясното мятане на змията явно бяха пресушили и малкото останала му смелост. Ясно беше, че е твърде уплашен, за да мръдне — даже и за да се спаси. Сега какво да прави?

— Джордж — каза Фейт внимателно. — Ей, Джордж! Дръпни се от тук, разбираш ли?

Той не отговори и не се помръдна. Тя преглътна с усилие, като внимаваше да не натиска много клона. Дебелото тяло на змията се мяташе от само себе си ту на едната, ту на другата страна, като удряше звучно ръцете и тялото й, но Фейт почти не усещаше болка. Отново я скова нерешителност, защото се чудеше как да постъпи в тази напълно непредвидена ситуация.

Но този път не си позволи да си глътне езика. Погледна под себе си и набеляза един овален камък до десния си крак. Беше голям колкото продълговат грейпфрут и тежък — предостатъчно, за да смачка главата на смъртоносната змия. Нямаше да е трудно да се наведе и да го вземе, докато държеше с една ръка клона. Даже щеше да е по-лесно да убие змията, така, докато я държеше пленена и безпомощна.

При тази мисъл усети стомашен спазъм. Защо пък змията трябваше да умре, понеже Джордж бе страхливец? Както държеше клона, ръцете й трепнаха, когато си спомни как той уби хубавото паяче, без да се замисли и за миг. После безбройните животинки, които бе лишил от дом заради бизнеса си — птици, влечуги, зайци, сърни, паяци, насекоми, риба и какво ли не още. Ами те? Дали бе отделил и една секунда да ги съжали или да се почувства виновен заради тях?

Знаеше какво щеше да й каже да направи Оскар…

— Аз не съм Оскар — измърмори свирепо тя и тръсна глава, за да прогони спомена за него. На нея й пукаше за змията, вярно. Но и за Джордж й пукаше. Даже след всичко, което се бе случило. Той пак си оставаше човешко същество.

Тя погледна надолу, докосна с крак камъка и го приближи. Ако й потрябваше, беше подръка — и знаеше, че щеше да го използва, ако се наложеше. Достатъчно сила имаше, за да направи каквото трябваше, за да спаси живота на Джордж.

Но имаше и достатъчно сили да не предава идеалите си само защото бе станало по-трудно. Все още вярваше в компромиса, така че първо искаше да види дали няма и друг начин…