Застрашеният вид

11

„Дишай“. Фейт се противеше на обхваналата я паника и се застави да прави крачка след крачка, за да влезе в джунглата. Собственият й страх опъваше нервите й. Реши обаче, че трябва да тръгне и да изследва мястото. Как иначе щеше да успее да зърне райския папагал още веднъж, ако вчера беше видяла именно него?

Сърцето й биеше силно на всяка крачка, но все още не се случваше нищо необичайно. Беше слънчев влажен, напълно обикновен ден в джунглата.

Над главата й крякаха птици, огромни тропически листа мързеливо се полюшваха на лекия бриз, насекомите жужаха навсякъде — нямаше нищо, което да я уплаши…

„Аааааааааааа“!

Тя чу ужасяващия вик някъде откъм близката гора и зяпна от изненада. Мигновено забрави всичките си страхове и се втурна в посоката, от която идваше викът. Който и да викаше там, явно беше много изплашен и отчаян. Мина й мисълта, че може би тича право към нещото, което снощи издаваше страшните звуци, но не можа да спре. Ако можеше, трябваше да помогне.

Изскочи на широко каменисто сечище, обградено с дървета, а от едната страна — и с бамбукова гора. В единия край стоеше Джордж, замръзнал на място до огромните, позеленели от мъха морени. Беше сграбчил някаква смачкана чанта или куфар, който, ако се съдеше по мръсотията по капака, току-що бе измъкнал изпод някоя скала.

— Джордж? — каза Фейт колебливо. — Ти ли извика преди малко?

Той й отговори през стиснати зъби, без да помръдва нито едно мускулче по лицето си.

— Не прави никакви резки движения — изсъска той. — Иначе може да ме ухапе.

Фейт примига, без да разбира какво имаше предвид. Тя огледа дърветата, които ги заобикаляха, и изтръпна от страх при мисълта, че чудовището може би дебне някъде сред тях и чака удобен момент да ги нападне. Но освен тихото шумолене на морския бриз и на листата и непрекъснатото, но почти недоловимо поклащане на бамбуковите стъбла никъде нямаше и следа от движение.

Чак когато погледна отново към Джордж, разбра защо викаше. Не знаеше дали да се хване за главата, или да се разсмее на глас. Прилепено към едната страна на куфара, със стрелкащо се напред-назад езиче, се намираше четирийсет и пет сантиметрово тъничко жълто-зеленикаво змийче. Това беше всичко. Но Джордж беше толкова уплашен, че не можеше да помръдне нито един мускул, за да остави чантата и да избяга.

Фейт направи крачка напред, усмихна се и каза с възможно най-успокояващия тон, на който беше способна:

— Всичко е наред, Джордж. Това е само едно питонче бебе. Научното му название е Morelia viridis.

— П-п-питон ли? — повтори Джордж. — Тези са много опасни, нали?

— Изобщо не — отвърна нежно Фейт. — Повярвай ми, нищо няма да ти направи. Не е отровно и вероятно е поизплашено и от теб.

Изглежда, че това обяснение бе едновременно и правилно, и неправилно. Джордж изведнъж се раздвижи и метна куфара насред сечището. Куфарът падна, ключалката му се счупи и той се отвори, като навсякъде се разпиляха дрехи и тоалетни принадлежности.

— Да ме прощаваш, госпожичке, но за твое сведение изобщо не съм бил уплашен — изстреля той, като гневно се извърна към нея. — И не ми е приятно да слушам такива приказки. Не е нужно да си страхопъзльо, за да внимаваш със змиите.

— Да, знам, аз… аз съжалявам — запъна се Фейт, защото усети, че той сигурно бе приел думите й като тежка обида за своята мъжественост. — Аз само се опитах да…

Но Джордж едва ли я чуваше. Лицето му поаленя от гняв и той насочи показалец към нея.

— И освен това никак не ми харесва надменното ти отношение. И да знаеш, че не всички са на твоето мнение. Хич не се мисли за някаква кралица на джунглата или за Господ знае какво.

Фейт отстъпи крачка назад стресната и малко уплашена от беса, който гореше в очите му.

— Но аз не…

— Знаеш ли, че ми се повръща от такива като теб! — изкрещя той все още с пръст, насочен към нея. — През цялото време се опитваш да ни усложняваш живота тук и за какъв дявол? Според теб целият прогрес трябва да спре, за да останат живи няколко тъпи паяка, които и без това на никого не са му притрябвали!

Той се наведе, вдигна един дебел клон от земята и втренчи в нея побеснелия си поглед. Фейт замръзна, без да знае как да реагира. Ако беше видяла змия, щеше да знае как да се справи, но нямаше никакъв опит с хора в подобно настроение. Вместо да полети към нея, дървото се завъртя и падна някъде до куфара.

— Хайде да те видя сега къде ще се денеш, ти, малко гадно змийче!

Той плесна силно дървото в празната си длан, а после го стовари върху куфара. Куфарът се обърна.

— Хайде давай, ще ти дам аз на теб да разбереш, само посмей пак да си покажеш малката грозна главичка, ще видиш тогава колко важен е палецът на ръката, дето се противопоставя на другите пръсти…

За щастие змийчето отдавна беше изчезнало. Фейт зяпаше Джордж, който се въртеше в кръг с оръжието си в ръка. Най-сетне тя се опомни, обърна се и си тръгна, като го остави да ръмжи свирепо по адрес на отсъстващата змия.

Вървя няколко минути безцелно из гората, временно забравила предишния си страх. Беше потресена от факта, че някои хора могат да преминат от мило към отвратително държане по абсолютно незначителен повод. Особено когато тя само се опитваше да помогне.

„Може би трябваше да го видя, като е идвал“, мислеше си Фейт за горкичкото паяче. А тя не беше и кой знае какъв гений в определянето на човешките характери. Последните събития го доказваха достатъчно добре.

Тръсна глава и направи гримаса при болезнения спомен, който се мярна в главата й. „Дела, не думи“, както казваше Гейли…