Застрашеният вид

18

Вратите на асансьора изсъскаха и се отвориха. Фейт видя с изненада няколко грамадни мъжаги в униформи, застанали след няколко врати по-надолу по коридора.

— Какво става? — пошепна нервно на Оскар.

Той погледна към коридора:

— Телохранители. Арельо тези дни не е любимец на масите, както ти е известно.

Фейт гледаше все още от вратата на асансьора, внезапно разколебана дали да предприеме каквото и да било. Защо не се довери на първия си инстинктивен подтик да почака, докато се прибере у дома, и там да се погрижи за тези неща? Тук нещата бяха много по-сложни.

— Мисля, че идеята не е добра — промърмори тя.

— Хайде да тръгваме — изсумтя нетърпеливо Оскар.

Фейт продължаваше да стои неподвижно и той я бутна силно напред. Тя залитна, но запази равновесие и стъпи в коридора, точно когато вратите на асансьора вече се затваряха зад гърба й. Оскар скочи след нея за части от секундата.

Тя го погледна ядосано:

— Защо ме блъсна? Знаеш ли, колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че трябва да седнем и да си поговорим много сериозно, и то скоро. Имам чувството, че напоследък вземаш все повече решения вместо мен. Включително цялото това пътуване, като се замисля. И не съм съвсем сигурна, че ми харесва. Мислех, че отношенията ни са малко по-различни.

Той й се усмихна ехидно, но не беше ясно дали очите му, които се мятаха насам-натам, участваха в тази усмивка.

— Съжалявам, бейби. Каквото пожелаеш. Ще поговорим по-късно за това, ако искаш. Ако още смяташ, че е важно, де.

Тя присви очи да го погледне, защото не разбра добре какво точно искаше да каже с последното си изречение. Преди да успее да го попита, телохранителите ги видяха.

— Вие там — извика един от тях с гръмовития си глас. — Какво обичате?

Фейт преглътна, стъписана от огромния ръст на мъжа и от деловия му подход. Усети, че е зяпнала табелката с името му на гърдите, която гласеше „Тим Дж., Ню Саут Уелс Секюрити Сървис“.

— Ммм… Аз съм Фейт Харингтън — измяука тя. — Аз съм… Това е… Ммм…

— Тя идва да се срещне с Арельо — завърши Оскар вместо нея, сграбчи я за рамото и я повлече напред.

Охраната го погледна с известно подозрение.

— Харингтън? — каза той. — Да, Арельо каза, че я очаква. А вие кой сте?

— Аз съм с нея — Оскар кимна към Фейт. — Гадже съм й.

— Така е — добави Фейт бързо. — Аз го поканих с мен. Надявам се, че няма проблем — разбираше, че охраната просто си вършеше работата, но не й се щеше да си представи какво можеше да стане, ако подозрителните въпроси подразнеха Оскар. Не беше сигурна, че ще се справи с някоя от гневните му и груби експлозии точно в този момент.

Двама от гардовете се спогледаха. После първият, Тим Дж., вдигна рамене и каза:

— Предполагам, че няма проблем. Но трябва да те обискираме, приятел. Нали разбираш.

Фейт трепна, предугаждайки какъв вой щеше да нададе Оскар. Той мразеше да се подчинява на представители на властта и на заповедите им. У дома, в Щатите, като видеше ченгета, обичаше да прави номера умишлено, за да ги дразни, и винаги си плащаше наема в последния ден и в последния възможен час, защото хазяинът му веднъж бе направил забележка, че си е платил в последния момент.

Но за нейна изненада той веднага пристъпи и разтвори ръце.

— Претърсвай, приятел — каза сърдечно. — Нямам какво да крия.

Фейт изненадано го зяпна, а телохранителят умело провери Оскар от глава до пети.

— Добре, чист си, приятелю — каза той. — Влизай — той кимна към вратата зад себе си.

— Благодаря, приятел — каза Оскар, пристъпи напред и рязко почука на вратата.

Фейт осъзна, че се поти. Смъкна якето си и го стисна здраво пред себе си. Щеше й се да има още няколко минути да се съвземе. Всичко досега се развиваше с такава скорост, че главата й бе още замаяна от съня. Спомни си, че е изпила само едно кафе сутринта. Не, определено не беше сигурна, че е готова да се срещне с Арельо.

— Искаш ли да го държа вместо теб, бейби? — попита Оскар и дръпна якето от ръцете й, преди тя да отговори.

— Благодаря — тя притеснено притисна ръцете си една в друга. — Наистина не знам защо съм толкова нервна…

Оскар я улови за едната ръка и я стисна толкова силно, че ноктите му се впиха в кожата й.

— Недей. Ще се справиш чудесно. Всичко ще мине чудесно.

Точно в този миг вратата се отвори и пред нея се показа усмихнатият брадат Арельо.

— Фейт, скъпа! — извика и очите му светнаха от радост. — Ти дойде — толкова съм щастлив, че те виждам!

Изведнъж, просто ей така, нещата й се видяха много по-лесни. Защо наистина толкова се притесняваше? Щом видя грижовния му поглед и откритото му лице, тя незабавно се почувства по-добре. По-комфортно. Знаеше, че все пак няма да е лесно да каже нещата, които трябваше да каже, или да приеме всичко от новите му убеждения, но сега поне беше сигурна, че си струва да се върне при Арельо. Той бе единствената бащинска фигура от толкова дълго време в живота й и не си бе дала сметка, колко много й е липсвал. Сега беше доволна, че Оскар бе толкова припрян — в буквален и в преносен смисъл. Иначе никога нямаше да събере кураж и да дойде сама…

— Здрасти — каза тя тихо. — Аз… Аз дойдох да кажа, че съжалявам…

Арельо погледна тревожно към бодигардовете си, а после — любопитно към Оскар, след което отново насочи вниманието си към Фейт.

— Аз също, Фейт — каза той нежно. — Аз също. Но дай да влезем да поговорим — той се наведе зад нея и каза на охраната: — Приятели, наистина трябва да поговоря вътре с милата Фейт. Моля ви, не позволявайте на никого да ни пречи до следващата ми уговорена среща — обърна се и се усмихна на Фейт. — Ще имаме два часа да си изясним нещата, нали? Надявам се, че ще ни стигнат.

Фейт също се усмихна и се остави да ги въведат с Оскар в апартамента. Изчака той да затвори вратата след тях, после го последва по дълъг тесен коридор. В края имаше дебела дървена врата и зад нея се откри широка и просторна приемна. Едната й стена представляваше плътно стъкло и зад нея се разкриваше зашеметяваща гледка към Сидни от птичи поглед, от височината на дванайсет етажа. През полуотворената съседна врата се виждаше малка, но удобна спалня. Обзавеждането бе модно и луксозно, от всеки ъгъл им кимаха палми в огромни бетонни саксии.

— Хубаво е тук — каза любезно Фейт, щом Арельо спря на средата на стаята.

— Да, обикновено не наемам толкова луксозни хотели — каза Арельо, като поглади глава и се огледа, — но „Кю Корп“ настояха да спонсорират пътуването ми и ето ме в този хотел.

Фейт хвърли кратък тревожен поглед към Оскар — бе сигурна, че нямаше да подмине тези думи. Но той явно не слушаше изобщо, защото въртеше якето й в ръцете си, тръскаше го и накрая го постла на един елегантен черен кожен фотьойл. После свали шапката и слънчевите си очила и ги сложи на седалката на същия фотьойл.

— И като говорим за дявола, както повечето от нас се изразявахме по адрес на „Кю Корп“ — Арельо се изсмя кратко, — искам да те уверя, Фейт, че ще направя каквото е по силите ми, да ти обясня защо направих това, което направих. Знам, че то много те разтревожи, и разбирам защо.

— Просто ме изненада, струва ми се — каза свенливо Фейт. — Аз… аз вероятно реагирах твърде емоционално. Може би не мога лесно да приемам внезапни промени.

Арельо кимна и се усмихна:

— За всичко ще поговорим. Искам да разбереш малко по-добре мотивите ми. Мисля, че когато чуеш всичко, ще разбереш, че съм избрал по-добрата възможност. Даже и да не си съгласна, мисля, че пак ще има смисъл, нали? Аз просто толкова се радвам, че си тук, много ми тежеше това, което стана между нас.

— Добре. Благодаря — Фейт му се усмихна с чувството, че някаква голяма тежест се смъква от гърба й бавно, но сигурно и сърцето й олеква като птичка. Най-накрая светът й отново си беше същият…

Изведнъж се досети, че не е представила Оскар, и се обърна усмихната към него. Той бе застанал малко зад нея с ръце в дълбоките джобове на панталоните си в цвят каки.

— Съжалявам, доктор Арельо, забравих, че не познавате приятеля ми Оскар Уолф. Оскар, ела да се запознаеш с доктор Арельо.

— Добре дошъл, синко — каза Арельо, пристъпи към него и му подаде ръка. — Всеки приятел на Фейт е и мой приятел.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, сър — Оскар извади дясната си ръка от джоба, стисна ръката на възрастния мъж и сърдечно я разтърси. — Донесох ви малък подарък…

Оскар все още държеше Арельо, докато изваждаше лявата си ръка от джоба. В нея проблесна нещо цилиндрично.

„Спринцовка ли е това? — запита се Фейт. — Какво прави…“

Преди да успее да довърши мисълта си, Оскар дръпна Арельо към себе си и заби спринцовката в гърдите му.