Застрашеният вид

6

Фейт стана, потърка очи и изви назад гръб, за да отпочине от дългото седене над микроскопа. Драсна няколко реда в тефтерчето до себе си, въздъхна и погледна към стенния часовник на лабораторията. Напоследък вършеше почасовата работа в университетската научна лаборатория без особен ентусиазъм. Една от причините беше, че Оскар заемаше огромна част от времето й и не й оставаше много енергия за нещо повече. Освен това се чувстваше виновна, че продължава изобщо да работи там, тъй като дължеше тази работа именно на съдействието на доктор Арельо. Но какво друго й оставаше все пак. Трябваше да си плаща сметките…

— Успях, бейби!

Вратата на лабораторията се отвори с трясък. Оскар се появи в рамката й ухилен до ушите. Зад него стоеше високо, смътно познато момче с тънко ярешко елече. Фейт прерови паметта си и най-сетне разпозна в него компютърното приятелче на Оскар. С него го бе видяла да разговаря на демонстрацията пред сградата на „Кю Корп“ миналия уикенд.

— Здрасти — поздрави тя Оскар и отправи срамежлива усмивка към момчето, — ммм, идваш по-рано. Нямам разрешение за друг час тук, нали знаеш?

Оскар направи характерния си жест с ръка, с която сякаш отпращаше нещо досадно:

— Остави това, хубавице. Имам големи новини. Страхотни!

— Какви? — попита тя спокойно, без да очаква нещо кой знае какво.

За Оскар голяма новина можеше да бъде и благоприятната синоптична прогноза за следващата протестна демонстрация или за маратонското излъчване на любимото му телевизионно шоу.

Той се ухили и хвърли поглед към непознатия зад гърба си, а после пак към нея:

— Събирай си багажа, бейби. Заминаваме за Австралия!

— Какво? — примига Фейт, без да разбира напълно шегата.

— Току-що намерих спонсор за пътуването ни! — Оскар чак извика от вълнение и гласът му отекна между голите бели стени на лабораторията, когато се втурна вътре. — Слушай, всичко, което се иска от нас, е да демонстрираме няколко часа пред централата на „Кю Корп“ в Австралия и Международната асоциация за животните ще ни поеме пътя, хотела и всички останали разноски по пребиваването.

Фейт поклати глава, все още опитвайки се да разбере за какво става въпрос.

— Международната какво?

Без да си дава труд да отговори на въпроса й, Оскар продължи развълнувано:

— И Човекът Х идва с нас — каза той и посочи към момчето. — И една тайфа сладури от цялата страна. Ще бъде невъобразимо!

— Ммм, сигурен ли си? — Фейт нямаше как да не си помисли, че звучи твърде хубаво, за да е истина. — И как се казваше тая организация? Не съм ги чувала, сигурен ли си, че са легитимни?

Усмивката на Оскар се стопи и той я погледна гневно.

— Какво ти пука? — каза нетърпеливо. — Защо винаги трябва да разпитваш и да разчепкваш нещата, като че ли всичко е някаква тъпа научна работа? Това са добри новини! Това е шанс да отидеш, да видиш, да научиш нови неща, да сравниш, да се развиваш. Мислех, че това има значение за теб…

Фейт предусети, че сега ще последва една от дългите му патетични речи. Тя не искаше да спори с него пред Човека Х, който все още ги наблюдаваше безмълвно от вратата. Освен това, макар че познаваше Оскар само от месец, вече знаеше отлично, че най-малко половината от нещата, които казваше, че ще направи, нямаше да направи никога. Какво щеше да навреди, ако го оставеше да се порадва на момента?

— Извинявай, Оскар — продума примирено и се постара да докара ентусиазирана усмивка. — Прав си. Звучи като прекрасна възможност.

— Даже нещо повече — умилостивен, Оскар силно я прегърна и бързо я целуна по челото. — Ще видиш, бейби. Това ще бъде невероятно пътуване…

Фейт продължи да се усмихва, докато го слушаше как вдъхновено бъбри и описва подробностите по пътуването. Може би Оскар имаше правилен подход към живота, помисли си тя. Хубаво беше да можеш да си помечтаеш за нещо, което искаш да направиш, дори когато знаеш, че няма начин да се случи…

„Всички пътници на борда готови за кацане“.

Фейт се стресна и се събуди от внезапния глас по високоговорителя, който гръмна точно над нейната седалка. Все още полузаспала, тя се обърна към прозореца до мястото си и се загледа в облаците. Сигурно бе задрямала за малко, тъй като самолетът едва започваше да се приземява в Сидни.

Тя примига сънено, когато Оскар се наведе над нея и я лъхна на бира.

— Можеш ли да повярваш, че наистина сме тук, бейби? — прошепна той.

— Не — каза тя искрено, впи пръсти в облегалките за ръце и впери поглед пред себе си, докато воят на самолетните двигатели стигна кулминацията си. Стомахът й нервно се сви. — Не мога.

Последните няколко седмици бяха, меко казано, изненадващи. Фейт постоянно се мъчеше да осъзнае какво ставаше.

След няколко минути колесникът на самолета докосна пистата. Когато скоростта намаля, Оскар скочи на крака, без да се съобразява с надписа „Затегнете коланите“, който все още не беше угаснал. Фейт остана на мястото си, вперила поглед в ръцете си, които държаха здраво затегнатия й колан. Тя чуваше как Оскар развълнувано разговаряше с останалите от групата им, които седяха някъде зад нея.

Когато някога си мечтаеше да отиде да види Австралия, винаги си представяше, че ще бъде със сестра си. Сега, разбира се, това беше невъзможно. Но въпреки това пак не можеше да примири представата в главата си с действителността, че е тук с Оскар и цяла групичка… особняци, помисли си тя с чувство на вина, че им дава подобна оценка. Не се смяташе за тесногръда, но останалите четирима души, спонсорирани от Международната асоциация на животните, не бяха точно това, което очакваше.

— Хайде, събуди се, сънливке — Оскар се наведе над нея от пътеката и й се усмихна.

Тя примига, погледна през прозореца и разбра, че е прав. Самолетът влизаше в летището и надписът за коланите беше угаснал. В целия самолет хората бяха станали и си вземаха ръчния багаж. Тя се прозя, протегна се и се изправи, колкото позволяваше тясното място за седалките.

— Хайде, деца — една ниска набита жена с чорлава накъдрена коса и силен глас си пробиваше път с лакти към редицата на Оскар и Фейт. Тя се ухили на Фейт, вдигайки юмрука си за поздрав. — Време е да излезем и да се опълчим срещу капиталистическата тирания над света, сестро.

Фейт се усмихна вяло в отговор, смутена, защото няколко души се обърнаха и ги изгледаха любопитно.

Жената, която се казваше Руни, през цялото време се оплакваше на висок глас от „тиранията на капитализма“. Тя говореше също много за въоръжена революция против споменатата световна тирания, което караше Фейт да се чувства страшно неудобно, особено на летището на Лос Анджелис, когато всички чакаха за полета до Австралия.

Щом пътниците започнаха да слизат, Руни изчезна. Фейт стана от мястото си и си взе ръчния багаж, след което последва Оскар от самолета през дългия тунел към летището.

Руни ги чакаше точно пред изхода на тунела. С нея беше пълен млад — прехвърлил двайсетте — мъж с месеста бебешка физиономия, когото всички наричаха просто Младши.

— Къде са останалите? — попита Руни с висок и нетърпелив тон.

— Споко. Сега ще дойдат.

Фейт забелязваше, че Оскар разговаря с тези хора така, като че ли ги познаваше от години. Удивително беше наистина как всички се бяха сближили толкова бързо. Доколкото й беше известно, той изобщо не ги беше виждал, преди да се съберат на летището в Лос Анджелис, е, да, с изключение на Човека Х, който все още не беше слязъл от самолета.

„Може би Оскар прилича малко на Гейли в това отношение, каза си Фейт меланхолично. И за нея не съществуваха непознати“.

— Та-даам! Ето че пристигнахме! Хайде да започваме купона!

Един слаб, около петдесетгодишен мъж с хваната на дълга кафява опашка коса и голяма сива брада изскочи от края на тунела и разтвори театрално ръце. Викаха му просто Мо — явно никой от тези хора не използваше повече от едно име, поне доколкото на Фейт й бе известно. Бе облечен като предшественик на хипитата, макар че говореше по-скоро като особено циничен гангстер.

Човекът Х се движеше малко по-бавно, като буташе пред себе си чанта на колела, твърде обемиста за ръчен багаж. Както обикновено, той си мълчеше, а щом се присъедини към групата, очите му започнаха да се местят внимателно от лице на лице.

Фейт се насили и се усмихна уморено, докато останалите весело обсъждаха полета и предстоящото приключение. През мъглата на умората си тя започна да се пита дали ще се наложи с Оскар да прекарат цялото време в компанията на новите си „приятели“.

След малко усети, че разговорът се бе съсредоточил върху Арельо. Тя се чувстваше много неудобно всеки път, щом се подхванеше тази тема, а това ставаше доста често. В момента явно се занимаваха да му измислят обидни прозвища, за да го наричат с тях по време на пресконференцията.

— Как ви звучи Изтребител на планетата? — попита Руни, чийто силен глас привлече веднага няколко любопитни погледа.

Младши се засмя кратко, при което двойната му брадичка се затресе. Той отговори нещо на Руни, но, както обикновено, гласът му беше толкова тих и бърз, че Фейт не можа да чуе нищо.

— Добре е, пич — Мо се ухили и плесна длан в неговата.

— Или чакайте, имам по-добро предложение — обади се възбудено Руни. — Обезпаразителят на джунглата.

Оскар се изсмя:

— Харесва ми. А какво ще кажете за Бавноразвиващия се?

Най-накрая човекът Х се обади:

— Предпочитам Убиец — каза той със спокойния си овладян глас. — Ясно и точно.

— Викайте му, както си щете — заяви Мо. — Лично аз му викам…

Фейт изтръпна, като чу поредицата цинични псувни, които възрастният им спътник занарежда по адрес на Арельо и които биха накарали всеки рап изпълнител да се изчерви. Бе поразена от омразата, която спътниците й хранеха към Арельо. Толкова ли лошо беше това, което бе направил?

Може би да, помисли си, като си спомни отново за беззащитните змии, които щяха да изгубят единствения си дом заради него. Но все пак той беше просто човек…

— Добре, стига сме се мотали — каза Руни, силно плесна с ръце и се насочи към изхода. — Хайде да вървим да търсим нашата кола.

Фейт почувства изненада и облекчение, щом видя жената с табела с надпис „Спонсорирани от МАЖ“. Не знаеше точно каква очакваше да бъде представителката на домакините им, но със сигурност не изглеждаше като тази приятна жена на средна възраст с бръчици от смях около очите и късо подстригана руса коса. С този интелигентен поглед и спортните дрехи не по последна мода тя лесно би могла да мине за преподавател в биологическия факултет на нейния университет.

— Здравейте, всички — каза дружелюбно жената и тръгна към тях, за да ги посрещне. Имаше очарователен глас със силен австралийски акцент. — Нека позная — вие сте агитката на еколозите, които търся.

Фейт бе леко смутена. Наистина ли се отличаваха толкова добре в тълпата?

— Ти сигурно си Фейт? — Жената топло й се усмихна. — Аз съм Тами. Добре дошла в Оз, скъпа.

Фейт й отвърна със срамежлива усмивка, изненадана, че жената знае името й.

— Приятно ми е — каза Фейт. — Благодаря, че дойдохте да ни вземете.

Тръгнаха начело с Тами да си вземат багажа от самолета, а после отидоха при микробуса, който трябваше да ги откара в хотела. Фейт и Оскар се озоваха на задната седалка.

Когото микробусът излезе от паркинга, Оскар преметна ръка през рамото й.

— Не е ли страхотно, бейби? — прошепна й той, а дъхът му погъделичка ухото й. — Това ще бъде най-прекрасната седмица в живота ни.

Това също помогна на Фейт да се почувства по-добре. Беше почнала да се чуди дали вече не бе забравил за нейното присъствие.

— Аха — съгласи се тихичко тя, като най-накрая почваше да вярва, че може би е прав.

— Най-сетне лично ще се запознаеш с всичките ония отровни змии — прошепна той мечтателно и я притисна силно до себе си. — Ще осъществиш детската си мечта. И двамата ще можем да променим света. Да го променим истински. Това пътуване ще промени живота ни, ще видиш…