Застрашеният вид

4

— Ето, подръж това за секунда.

Без да чака отговор, Оскар пъхна плаката си в ръката на Фейт и изчезна. В миг се изгуби в морето от шумни демонстранти, което се простираше на няколко пресечки по улицата.

Нервна тръпка премина през тялото на Фейт. Тя погледна лицата на непознатите, които я заобикаляха. Беше минал около месец, откакто тя и Оскар се бяха срещнали пред офиса на Арельо, макар понякога да й се струваше, че са минали само няколко минути, а друг път — и две години. Това бе благодарение на Оскар. Той беше като природна стихия, която преодоляваше свенливостта и неувереността на Фейт със суровата сила на собствената си личност, виеше се около нея като змия удушвач около плячката си и с лекота завърташе самотното й съществуване в орбитата на активния си живот. След първата им среща — ходиха до терариума в зоопарка — Оскар й каза, че е най-красивата и загадъчна жена, която е срещал. След втората им среща й предложи да заживеят заедно. Докато Фейт се колебаеше дали е разумно да предприема тази крачка толкова прибързано, установи, че всъщност прекарва много повече време в претъпкания и разхвърлян апартамент на Оскар, отколкото в собственото си стерилно жилище в общежитието за докторанти.

Тя свикна до такава степен да прекарва времето с него, че взе да се чувства странно, когато го нямаше — чисто ново усещане за човек, който е живял съвсем сам през последните няколко години и е привикнал да прекарва времето си в уединение.

„Къде побягна той пък сега толкова бързо?“, зачуди се тя и изкриви врата си в посоката, в която беше изчезнал. Морето от лица около нея се движеше и се вълнуваше и от това й се зави свят. За миг й се стори, че вижда чернокосата глава на Оскар на няколко метра от себе си, но после човекът се обърна и тя видя, че това е косата на една много дебела усмихната жена, облечена в копринен пеньоар.

Фейт потрепери в пристъп на паника и си каза, че трябва да се отпусне. От дете имаше страх, че ще я изоставят. Оскар вероятно е видял някой репортер и се е втурнал да дава интервюта, както обикновено. Голяма работа. Той може би бе разсеян, но не беше напълно безразсъден. Щеше да се върне.

Вдигна лозунга на Оскар в едната си ръка, а своя — в другата и сля гласа си с общото скандиране „Кю Корп“, вървете си у дома, не закачайте джунглата, „Кю Корп“, вървете си у дома, не закачайте джунглата! Това бе петата или шестата демонстрация, в която участваше заедно с Оскар, и беше пред централния офис на „Кю Корп“ в Чикаго. Дотам ги бяха докарали с автобуси заедно с още десетина — петнайсет други студенти. За пръв път Фейт напускаше района на университета, за да протестира. Ето най-голямата и ожесточена тълпа, която беше виждала досега. Наред с обикновената агитка от студенти и университетски активисти Фейт забелязваше и най-различни други хора, които скандираха и пееха — от дечурлига, ученици и гимназисти до домакини на средна възраст и възрастни граждани с лозунги и плакати.

Новината, че „Кю Корп“ планират строежа на нови заводи, беше от централните теми в медиите, възбуждайки повсеместни спорове.

„Добре, каза си Фейт, като спря да скандира за миг и си пое въздух. Може би с тази демонстрация вече щяха да привлекат вниманието на «Кю Корп».“

„Животните също са хора, спасете ги от лапите на «Кю Корп»!“

Тя все още бе изненадана как бързо се бе присъединила към протестите. Цял живот си беше седяла тихо и спокойно. Беше момичето, което никога не се обаждаше, щом не го питат, и не създаваше никакви проблеми. Когато в началното училище формираха отборите, Фейт седеше най-отзад, забила поглед в пода, чакайки да чуе името си. В гимназията пък напусна училищния вестник, щом поискаха от нея да стане редактор на страница. По това време сестра й поде шумна кампания срещу техен съсед заради безобразния начин, по който отглеждаше кучето си. Завърши със снимка в пресата и с благодарности от местния приют за животни. А през това време Фейт тихо се грижеше за горкото куче, лекуваше го и му намери нови стопани.

Нямаше нищо против да стои зад кулисите, даже предпочиташе да е така. Но този път беше по-различно. Ето че огромната шумна тълпа най-сетне я приобщи и тя се почувства свободна — можеше да скача нагоре-надолу и да крещи каквото си иска, без да се чувства идиотски или да се срамува. Откакто стана част от този протест, се чувстваше включена и приета както никога досега.

Оскар винаги й се смееше, когато се опитваше да му обясни това. Но независимо дали я разбираше или не, тя му беше благодарна, че й бе разкрил този нов свят, който сега беше и неин или поне тя започваше да го чувства така. Невероятно беше да се огледа около себе си и да види, че е част от група хора, които се вълнуваха от същото, от което се вълнуваше и тя, от цялото си сърце. Самото усещане й даваше такава сигурност, каквато не беше изпитвала още откакто бе малко момиченце. Тя обичаше това усещане — така топло, така удобно, така нейно…

„Смърт на мръсните капиталистически свини!“, изпищя пронизителен глас зад нея и я извади от унеса на мислите й.

Присви очи в посоката, откъдето идваше гласът, и видя една жена с налудничав поглед, която развяваше много груб лозунг. Фейт не беше във възторг от това, че й се налага да търка лакти с разни крайни и радикално настроени активисти на зеленото движение. Възхищаваше се на страстта и посветеността на идеята, но крайната им позиция често я притесняваше, особено когато от медиите излизаше, че всички зелени са като тях. Но все пак не бе голяма цена, за да бъдат чути.

Тя остана за известно време там, където беше, развяла и двата плаката. Щом започнаха да я болят ръцете, усети, че Оскар май го няма от доста време. Подпря плакатите до една улична лампа и си запроправя път през тълпата, за да го намери. Последното нещо, което искаше, бе да останат разделени от тълпата, която ставаше все по-многолюдна и многолюдна. Дори не беше много сигурна и къде щеше да ги чака по-късно автобусът.

И тъкмо започна да усеща тръпките на истинската паника, когато видя познатите ъгловати рамене на Оскар и буйната му черна коса. Стоеше до огражденията близо до ъгъла, в единия край на определеното за демонстрантите място. Там тълпата беше по-рядка и можа да види, че той разговаря с един доста опърпан млад човек с парцалив елек от ярешка кожа. Успя да избута шепа тийнейджърки, които танцуваха някакъв специален танц, и едно шестнайсетинагодишно момче, което свиреше на банджо, и се приближи до целта си. Точно когато най-накрая стигна до Оскар, опърпаният младеж се отдалечи и изчезна в тълпата.

— О, хей — поздрави я Оскар. — Какво става?

— Нищо. Кое беше това момче?

— Кое? — Оскар се огледа. — А, имаш предвид Човека Х? Никой. Искам да кажа, запознахме се онлайн. Искаше да се срещнем тук и да ми каже здрасти — той размаха ръце пред лицето й, сякаш да разсее някоя неприятна миризма, жест, който изразяваше край на интереса му към нещо или към някого. — Но, знаеш ли, той ми каза нещо интересно. Твоето приятелче Арельо, нали се сещаш?

Фейт усети как мускулите на лицето й се напрегнаха. Въпреки че скъсването й с Арельо всъщност я събра с Оскар, той остана деликатна тема помежду им. Оскар явно не можеше да разбере защо тя все намираше извинения да не се включва в протестните демонстрации през деня пред офиса на Арельо. Понякога и тя сама не знаеше защо постъпваше така. Беше удържала на думата си и бе поискала да й определят друг научен ръководител, но една частичка от сърцето й явно не можеше да приеме нещата и да продължи напред.

Може би защото все още не беше напълно сигурна, че бе постъпила правилно. Ами ако беше останала малко по-дълго да изслуша Арельо? Оскар казваше, че не може да има извинение за това, което той бе направил, но такава ли беше истината?

Опита да не се терзае толкова много по този въпрос. Едно обаче беше сигурно: ако се върнеше при Арельо, Оскар щеше да я зареже, той я беше заплашвал с това неведнъж. Тя предполагаше, че просто вдигаше пушилка, но не искаше да рискува. Особено сега, когато светът отново й се усмихваше след толкова години.

Освен това се съмняваше, че дори и да се опиташе да говори отново с Арельо, резултатът щеше да бъде различен. Не можеше да спори, особено когато ставаше дума за нещо толкова близко до сърцето й. Нямаше да може да овладее чувствата си и да е в състояние да слуша, да разсъждава и да отговаря.

Независимо от това обаче не можеше да се пребори с досадното чувство, че доктор Арельо може би е разочарован от решението й и от онова, което се бе случило между тях в офиса му. След като цял живот се бе възхищавала от него, тази мисъл беше много тежка. Но какъв избор имаше?

Оскар с нищо не показа, че е забелязал напрежението й.

— Човекът Х каза, че Арельо се е ангажирал да говори следващия месец в Австралия, на голямата конференция за околната среда.

Фейт знаеше за конференцията. Световната екологическа конференция фигурираше в програмата на Арельо от месеци. Но не каза на Оскар. От опит знаеше, че не обича да го прекъсват.

— Няма ли да е прекрасно, ако можехме да отидем? — Очите на Оскар блестяха от вълнение. — Бихме могли да протестираме по време на речта му, така че и той, и цял свят да разбере, че сега той е враг — номер едно за опазването на природата… Би било просто страхотно!

Фейт слабо се усмихна.

— Винаги съм мечтала да отида в Австралия — каза, заобикаляйки внимателно темата за Арельо — със или без конференция.

Той я стрелна с поглед:

— О, да, заради змиите, нали?

— Ти ме познаваш така добре — каза меко Фейт. — Трябва да знаеш, че всички тия отровни видове — тайпани, смъртоносна змия, медни глави, мулги, целият континент е светая светих за сърцето на херпетолога2.

Дори преди да вземе решение да се посвети на херпетологията, тя и Гейли правеха планове, как ще си спестяват парите, за да могат един ден да направят пътуване отвъд океана. На Гейли й се щеше да види отблизо екзотичните птици и пухкавите коали, да не говорим за мъжете с препаски и със странен акцент. Фейт искаше да види цялата необикновена флора и фауна на далечния континент, но най-вече, разбира се, змиите.

— Значи ще дойдеш с мен? — попита Оскар, като пристъпи към нея и я улови за ръцете.

Фейт вдигна рамене:

— Много бих искала. Но не виждам как ще стане. Ние и двамата сме бедни студенти, нали помниш?

Той се усмихна и стисна ръцете й толкова силно, че почти я заболя.

— Има ли желание, се намира и начин, бейби. Има ли желание, има и начин.