Застрашеният вид

22

— Виж, казах ти. Никакви компромиси, никакви отстъпки — говореше самодоволно Оскар, докато затваряше вратата на хотелската им стая зад гърба си. — На всяка цена — естествен подбор, бейби.

Фейт не можеше да повярва, че Оскар стои срещу нея и й говори така, все едно чисто и просто спореха какво да си поръчат за вечеря или за кого да гласуват. Като че ли не беше убил току-що човек…

Тя слабо си спомняше как бе излязла от апартамента на Арельо, как бе минала през фоайето на хотела, как бе се возила в таксито до хотела. Но сега, след като се прибраха в хотелската стая, съзнанието й започна да се пробужда от дълбокия унес, поне малко от малко. Смазана от огромната тежест на случилото се, тя стигна до леглото си с омекнали крака. Внимателно приклекна на ръба на матрака. Чувстваше, че сърцето й бие бясно и че сълзите й всеки момент ще рукнат като дъжд. Болеше я главата, болеше я стомахът, болеше я сърцето, прииска й се за миг да се завърне обратно в безчувствения ступор отпреди малко.

— Това не може да е истина — отчаяно повтаряше тя. — Оскар, моля те, кажи ми какво става всъщност, а? Защото аз просто не схващам.

Беше го зяпнала с надежда, срещу всякаква логика, той да й каже нещо, което да й помогне. Че той може да предложи някакво обяснение, някаква информация, която да помогне, та мозъкът й да види някакъв смисъл в абсурда, който й се случваше. Това все още можеше да оправи нещата.

— Вече ти казах — Оскар измъкна спринцовката от джоба си и внимателно я остави на шкафа. — Стана точно така, както беше планирано. Планирахме този момент още преди ти и аз да се срещнем — беше нещо като… съдба — той изрита обувките си и се метна на леглото.

Мозъкът на Фейт буксуваше като замръзнал акумулатор при минусови температури. Но все пак започваше да прави някакви връзки, които май е трябвало да направи по-рано.

— Чакай, значи ти си познавал тези хора отпреди пътуването? Мо, Руни, Младши…

— Естествено — той хвърли шапката и очилата на леглото и я погледна. — Главно онлайн, разбира се. Но всички сме членове на МАЖ отпреди. Е, само най-доверените хора от групата бяха посветени в плана.

— И когато с теб се запознахме — тя се мъчеше с всички сили да разбере, — ти си търсил просто някого, който да познава Арельо? Някой, който да ти осигури достъп до него?

— Но сега ти си много повече от това, бейби — Оскар й отправи нещо, което може би наричаше окуражаваща усмивка. — Ти не просто беше идеална за целта, но и се оказа много сладко гадженце — той скочи на леглото до нея и то подскочи няколко пъти. После лепна звучна целувка на бузата й. — И затова променихме мъничко плана, за да не свършиш в затвора.

Тя го отблъсна и цялото й тяло потрепери.

— Чакай — каза тя. — Вие всичките сте искали да стоварите вината върху мен?

— Разбира се. Най-достоверно е, нали. Но след като се сближих с теб, аз наистина те опознах. Ти имаш потенциал — всъщност щяхме и да те посветим в плана, ако бе показала готовност за това — вдигна рамене той. — Ясно беше, че не си готова, затова преминахме към план Б. Както и да е, сигурен съм, че скоро ще обмислиш нещата и ще видиш, че сме постъпили правилно. Тогава всичко ще си дойде на мястото.

Тя отново потрепери, ужасена колко съвършено погрешна представа е имал той за нея през цялото време. Не беше ли я разбрал поне мъничко? Тя не бе от хората, които много вярваха в сродството на душите, но й се струваше, че двамата имат мъничко допирни точки. Сега излизаше, че и той, и тя са взели желаното за действително. Сякаш бяха живели в паралелни, но все пак различни проекции на действителността през цялото време.

— Както и да е, станалото — станало, нали? — Оскар вече губеше интерес към разговора. — От МАЖ имат готовност да ни осигурят нови паспорти тук, в Оз, така че можем да изчезнем — може би в Малайзия или някъде другаде — и да не ни хванат. Ти се оказа перфектна и за останалата част от плана — той леко я докосна по носа. — На никого няма да липсваш и никой няма да се притеснява за теб много-много, ако не се прибереш след училище, нали така?

Макар че беше почти сигурна, че този път той не целеше да бъде жесток, Фейт усети пробождане в сърцето при тия думи. В нея се надигна гняв, горещ и болезнен. Никога не бе обичала сблъсъците, но в един миг душата й закопня за сблъсък. Прииска й се да скочи върху Оскар, да го стисне за гърлото и да му крещи, докато осъзнаеше точно какво й бе причинил…

Тези чувства я изплашиха и тя хвърли неволен поглед през прозореца, сякаш се надяваше на някакъв вид бягство. В този миг един гълъб кацна грациозно на перваза и леко отвлече вниманието й. Загледа се в гладките меки сиви пера, докато той се разхождаше с птичата си походка пред прозореца.

„Мисли с ума си, не със сърцето си“.

Думите на сестра й изскочиха в паметта й нечакани, както се беше случвало и друг път в трудни моменти. Колко пъти Гейли й беше повтаряла тези думи, и то обикновено когато беше твърде късно за съвети.

Но този път не беше късно — не съвсем. Сърцето й се разтуптя, щом си даде сметка, че сега трябва да приложи думите на Гейли на практика, тук и сега. Независимо от зашеметяващата смесица от предателство, ужас, мъка и унижение, която я караше да избухне в яростен пристъп и да размаже физиономията на Оскар, трябваше да запази спокойствие, ако искаше да се измъкне от положението. Оскар току-що й показа колко безжалостен можеше да бъде. Очевидно не бе безопасен човек. Ако решеше, че тя може да го провали или по някакъв начин да навреди на изрядния му план, не се знаеше какво можеше да й се случи. Трябваше да пипа с него много внимателно, сякаш си имаше работа с раздразнена гърмяща змия, навита и готова да нападне.

Усети, че той внимателно я наблюдава, и сложи ръка на челото си.

— Аз… аз трябва да асимилирам всичко това — каза със слаб глас, като се престори на объркана. Не беше много трудно да го изиграе, тъй като все още се чувстваше замаяна и не беше много сигурна дали всичко, което ставаше, е истина. — Всичко е толкова внезапно, че имам нужда от малко време, за да свикна с това…

— Колкото време искаш, бейби — лицето на Оскар светна, той се наведе и стисна коляното й. — Аз съм тук с теб. Ще видиш, ще се справим заедно с тази история и ще си живеем чудесно.

— Благодаря — тя се насили да се усмихне, като внимателно контролираше гласа си, за да не звучи по-различно от обикновено. С крайчеца на окото си започна да следи много внимателно спринцовката със змийска отрова върху шкафчето, което се намираше само на метър разстояние. — Ммм, отивам да си измия лицето — каза тя. — Става ли?

— Върви, върви — Оскар скочи и леко се поклони. Всичките му движения бяха резки и превъзбудени.

Фейт стана с надеждата, че гумените й крака няма да се подгънат под нея. Задушаваше се от страх. Тръгна към банята. Когато минаваше покрай шкафа, спря за частичка от секундата до спринцовката, а после продължи, без да я докосне. Вместо това пое към банята.

Чувстваше се малко по-сигурна зад стената и извън полезрението на Оскар. Остави вратата отворена, за да избегне каквито и да било подозрения, и пусна водата в умивалника, за да наплиска лицето си. Хладката вода подейства добре на пламналото й лице и леко проясни главата й. Освен това й спечели време да обмисли какво да предприеме.

Гласът на Оскар долетя от съседната стая:

— Няма да съжаляваш, ако си с мен, бейби. Сега сме свързани и така трябва да бъде. Сега сме отбор. Завинаги.

„Няма такова нещо като завинаги“.

Това бяха думи, които бе казала Гейли съвсем към края. Фейт вдигна глава и се загледа в огледалото. Големите й светлокафяви очи, толкова подобни на очите на сестра й, я гледаха, но не й казваха какво да прави.

Когато тя излезе от банята, Оскар беше с гръб към нея — седеше на ръба на леглото и ровеше в куфара си, който бе на пода в краката му. Тя още веднъж се спря пред спринцовката. Трябваше само да я вземе. Можеше да я забие във врата или в рамото на Оскар и той изобщо нямаше да усети какво става. Ако успокоителното и отровата си свършеха работата, тя щеше да успее да изчезне далеч преди някой да го намери.

Но още веднъж се отказа от спринцовката. Не можеше. Дори и при тези обстоятелства, дори на него.

Вместо това грабна металната кофичка за лед от другото шкафче. Бързо, за да не изгуби кураж, скочи и я стовари с всичка сила в тила на Оскар.

— Ей, аз — избърбори той изненадан. После се срути като марионетка с отрязани конци, плъзна се от леглото и падна върху отворения си куфар.

Фейт остана така за момент, вкаменена, вторачена в него, с кофата за лед в ръка. Гърдите му се повдигаха и се спускаха, което доказваше, че е жив. Тя почти очакваше той да скочи, да се нахвърли върху нея и всичко да приключи.

Но Оскар не се помръдна. Стъписана от собственото си дело, тя изтърва кофичката за лед на леглото и закри уста с двете си ръце, като се молеше да не повърне или да не припадне. После усети, че времето изтича, и се хвърли към телефона, като прескочи лежащия по очи Оскар, за да стигне до него. Набра с треперещи пръсти местната полиция.

— Д-д-добър ден — каза с пресипнал глас, който и самата тя не можа да познае. — Трябва да съобщя за престъпление. Конференцията за околната среда — някой трябва незабавно да провери доктор Арельо — не позволявайте на охраната да ви спре. Много е важно да му се окаже медицинска помощ колкото се може по-скоро — беше му инжектирана змийска отрова, определено от отровен вид, но не знам точно какъв. Така че ще ви трябва проба за идентификация или универсална противоотрова… — не беше сигурна дали не бе твърде късно, но трябваше да опита.

— Разбирам — служителят прозвуча леко изненадан и може би се усъмни. — Къде се намира жертвата?

В един панически миг Фейт не можа да се сети за името на хотела на Арельо. После изведнъж изскочи в паметта й и го каза.

— Добре — каза спокойно служителят. — А вие откъде се обаждате, госпожице?

И Фейт, вечното добро момиче, което цял живот си бе оправяло леглото, бе писало домашните си, бе уважавало по-възрастните, и този път послушно си отвори устата да отговори. Но новата Фейт, тази личност, родена току-що в новата игра, чиито правила не знаеше, но трябваше да играе, дойде на себе си и се спря тъкмо навреме.

— Ммм… аз съм… някъде другаде — заекна тя. — Трябва да затварям. Довиждане.

Затвори телефона с паническото усещане, че я следят подозрителни очи. Обърна се и забеляза, че гълъбът я гледа с кръглите си черни очички. Тя също го погледна и той отлетя, пляскайки с криле.

Фейт също „полетя“: дръпна чекмеджетата на гардероба и започна да хвърля нещата си в ръчната си чанта с най-голямата бързина, на която беше способна. Сега, след като направи всичко, което можеше, за да спаси Арельо, й оставаше само да бяга далеч от това място. Колкото е възможно по-далеч. Част от нея знаеше, че няма да се свърши само с това, но за останалото щеше да мисли по-късно.

Някак успя да излезе, да си хване такси и да стигне на летището. Едва забелязваше тълпите пътници, които се движеха покрай нея, докато намери гишето на „Океаник Еърлайнс“.

— Трябва да заменя този билет — каза тя на служителката. — За по-ранен полет.

Жената взе билета й.

— Разбирам — каза тя приветливо. — Искате да се върнете по-рано в Щатите.

— Моля ви — стараеше се да говори с възможно най-спокоен тон. — Трябва да се прибера вкъщи сега… днес. Много е важно. Може ли да се прехвърля за друг полет?

— Ще видя какво мога да направя.

Служителката сведе глава към компютъра и пръстите й пъргаво заиграха по клавиатурата. След миг вдигна глава и се усмихна:

— Всъщност май току-що някой се е отказал да пътува с полет 815, на който пътниците ще започнат да се качват след петнайсет минути. Явно днес е щастливият ви ден.