Застрашеният вид

15

Хубаво беше да върви сама в джунглата. Макар че бяха катастрофирали само преди двайсет и четири часа, животът сред толкова много непознати хора вече започваше да й дотежава. И не че хората не й харесваха — впрочем тя бе изненадана колко много от тях истински харесваше: Лок, Клер, Хърли… Просто бе свикнала да прекарва повечето време сама или с един-двама внимателно подбрани приятели. Като дете Фейт се питаше дали нещо не е в ред с нея — не обичаше шумни многолюдни купони и събирания. Но когато порасна, разбра, че просто така е устроена, като змия, която предпочита усамотението. След един ден, прекаран в компанията на други хора, имаше нужда да се махне за известно време.

Особено да се махне от Джордж.

Спомни си приказките му и прехапа устни. Дали не реагира прекалено емоционално? Гейли винаги й казваше, че е чувствителна като канарче в мина за въглища, че вижда критика там, където няма и помен от критика.

Прас!

Фейт се откъсна от мислите си, спря рязко и тревожно се огледа. Шумът идваше някъде от ляво, над главата й, макар че сред гъстата плетеница от лиани не се виждаше никакво движение. Така бе бързала да се откъсне и да се усамоти, че бе забравила за предишния си страх от джунглата. Сега обаче той се завърна с пълна сила. Сърцето й заби малко по-бързо и дланите й се изпотиха. Всъщност колко ли се бе отдалечила от плажа? Тя направи още няколко крачки, затаи дъх и се ослуша. Косъмчетата на тила й настръхнаха от неопределеното усещане, че някой я наблюдава. Опита да си внуши, че е глупаво, беше доста далеч от лагера, нямаше признаци някой от останалите да бе минавал някога оттук. И все пак ускори крачка, а очите й се стрелкаха на всички посоки. Джунглата бе изпълнена с живот и движение както винаги — навсякъде подскачаха от клон на клон кафяви птиченца и весело цвъртяха едно към друго, бризът си играеше с клонките на група нискостъблени палми, а точно пред нея един гущер се стрелна и изчезна от погледа й, като махна с дългата си, подобна на камшиче опашка…

Би трябвало да е спокойно местенце. При обичайни обстоятелства щеше да бъде много щастлива, че е свободна и сама сред природата на такова красиво място. Но колкото и да се стараеше да се убеди, че всичко е наред, нещо на това място не беше, както трябва. Може би наоколо е опасно, може би трябва да си тръгне веднага и…

Внезапна комета от цветове я изтръгна от мислите й. Зяпна, опита се да фокусира движението на тюркоазно и червено, бледозелено и тъмнокафяво. Пристъпи под слънчевата светлина, толкова силна, че за момент почти я заслепи. Премина през нея, примига бързо и се помъчи да проследи движението на птицата, като подскочи по дебелия килим от листа, от едно светло петно към друго. Само ако можеше да я види по-отблизо, поне щеше да знае…

Кракът и настъпи суха клонка, която изпука така, че отекна през джунглата. Птицата отлетя, пляскайки с крила, и се стрелна между стволовете на дърветата, а дългата й опашка се полюшваше нагоре-надолу в такт с вълнообразното движение на полета й.

— Чакай — прошепна Фейт и се втурна да тича.

Спусна се в посоката, в която бе изчезнала птицата — уплашена, че вече я е изпуснала. Но щом заобиколи една камениста площадка, зърна отново тюркоазните пера, които стърчаха най-отгоре върху опашката. Птицата отново изчезна сред сенките.

Спусна се след нея с вперен поглед. Когато мина покрай малка бамбукова горичка, шумът на сухите тесни листенца сякаш бе в пълен унисон с бясното темпо на дишането й. Изскочи от другата страна на горичката и почти хлътна в мрежата от тежки лиани, увиснали от едно вековно дърво. Успя да я заобиколи и спря за миг, като дишаше тежко и претърсваше с поглед мястото за папагала.

В един храст точно пред нея прошумоля нещо. Фейт едва го зърна, преди отново да отлети бързо и ниско над земята. Продължи след него, прескачайки дънери и паднали дървета, камъни и скали и избягвайки клопките на усуканите коренища и шибащите я по лицето клони. Влажният въздух бе тежък и неподвижен, усещаше вкуса на собствената си пот и очите й залютяха. От постоянното редуване на ярко слънце и тъмносини сенки главата й се замая, но и не помисляше да забави темпото. Не искаше да изгуби пак птицата.

Когато вече се чудеше колко дълго още ще може да поддържа това темпо, папагалът рязко смени посоката и зави надясно и надолу през една обляна от слънце хълмиста поляна, осеяна с огромни скали. Фейт се понесе след него, като се стараеше да не падне. И точно когато вече си мислеше, че отново е изгубила плячката си, я видя право пред себе си. Кацнала бе на един прав клон в сянката на високо дърво и леко бе прибрала глава сред перата си.

Най-сетне! Фейт пропълзя, сърцето й още малко щеше да изскочи от гърлото. Трябваше само да бъде много тиха и щеше да получи всички отговори, които желаеше. Само ако можеше да направи сигурна идентификация, щеше да потвърди, че пред себе си има жив екземпляр на Psephotus pulcherrimus (райски папагал), кацнал на клончето пред нея, и този единствен факт би направил всички ужасни неща от последните две денонощия не толкова ужасни. Може би дори щеше да се окаже, че приземяването й в тази джунгла е било някак предопределено…

Тя примижа и пристъпи внимателно към птицата. Яркозелената гръд на папагала сякаш светеше в здрачната сянка на дървото, но заради рязката смяна на светлина и мрак очите на Фейт се бяха замъглили и не различаваха още никакви подробности. Трябваше да мине по-напред…

При следващата крачка едно камъче се отмести под краката й и тя падна тежко на колене пред птицата. По хълма се затъркаляха чакъл и по-едри камъчета. Стресната, птицата излетя, мина над ниските дръвчета покрай поляната и изчезна обратно в джунглата.

— Не — извика Фейт и думите й откънтяха в скалите на поляната. — Върни се…

Тя отново се втурна в посоката, в която се бе изгубила птицата. Докато се промъкваше из гъстия храсталак, претърсваше върховете на дърветата с очи, но напразно. Чак когато падна за трети или четвърти път, спъвайки се в някой корен, и се просна право по очи, разбра, че е време да се откаже. Птицата беше изчезнала. Фейт въздъхна разочаровано, измъкна крака си от поредната клопка, в която беше попаднал, и се огледа… и изведнъж осъзна, че няма абсолютно никаква представа, къде е. Възбудата от преследването се изпари моментално и на нейно място дойде страхът.

Тя се огледа и се опита да преодолее паниката. Не й беше за първи път да се озове сама в дивата природа — всичко, което се искаше в този момент, бе да запази спокойствие и да намери пътя, по който бе минала. Но можеше да разпознае следите си само на няколко метра разстояние, преди да изчезнат в дълбокия килим от листа, който покриваше джунглата. Заобикаляше я гора, цялата от високи странни дървета с гладки стволове и огромни полюшващи се корони. Храстите под тях бяха гъсти и беше невъзможно да разпознае пътя си по пречупените им клонки или други знаци. Вдигна поглед и осъзна, че през гъстия клонак дори не виждаше слънцето и бе невъзможно да проследи хода му, та да се ориентира коя посока да следва, за да излезе на брега.

Известно време се щура безцелно наоколо, като се опитваше да събере мислите си. Влажният въздух сякаш дишаше с нея, като й създаваше влудяващо клаустрофобично усещане. Как можа да се втурне така необмислено из гората? Не беше в стила й да действа така необмислено и импулсивно. Но по някакъв начин стремежът да хване тази птица бе станал най-важното нещо на света — за момент това я бе накарало да забрави всичките си страхове и тревоги, всички проблеми, които се бяха струпали през последните два дни. И ето сега в какво положение се бе озовала — без да хване желаната птица, а и в много по-тежка ситуация. И всичко само заради едно импулсивно решение. Ами сега?

След малко спря на една поляна и се опита да потисне паниката, която се надигаше в нея. Огледа се и си наложи да се успокои, да премисли нещата и да реши как да се измъкне от капана. Внушителни възлести дървета ограждаха поляната, а плътните им листа скриваха всякаква пролука към слънцето и обгръщаха мястото в здрачни сенки. Лиани се полюшваха тук-там като дълги безжизнени пръсти, които сочеха към земята. Земята бе застлана с килим от еднометрова бледозелена трева, която се полюшваше леко, щом бризът преминеше през поляната.

Но дали бе бриз това, от което тревата се полюшваше така? Дланите на Фейт се изпотиха мигом, щом видя, че тревата се полюшва само на едно определено място. Тънките връхчета на тревите потрепваха и се накланяха точно така, като че ли през тях се промушваше голяма невидима змия и се плъзгаше право към нея.

Фейт отстъпи крачка назад и нервно се огледа. Тревите започнаха да се люшкат на още едно място на поляната. После на още едно. После на още едно.

Тя диво се завъртя в кръг. Ужасът я стисна за гърлото и тя едвам си поемаше въздух. Движението беше навсякъде. Тя беше заобиколена! Около поляната, джунглата загадъчно мълчеше и Фейт долавяше тихото „шшш“, „шшш“ — звук от люспести кореми, влачещи се бавно по тревата.

Но дори и в най-големия си страх малка част от разума й все пак се възпротиви: Змии, това са само змии. Вгледа се в кръга на движенията и се помъчи да се убеди, че е глупаво да се паникьосва. Нали обича змиите. Посветила е живота си на тях.

Но това не променяше положението — сега, за пръв път в живота си, изпитваше пълен ужас от тях…

Някъде точно над главата й изкрещя птица и я стресна. Фейт вдигна очи. Не видя птица, но точно над главата й висеше една дебела колкото пръст лиана.

Погледна пак към земята. Невидимите змии бяха на няколко крачки от нея и се приближаваха бързо от всички посоки. След миг щяха да стигнат до нея.

Скочи нагоре, улови лианата и здраво се хвана, после вдигна краката си и излезе от тревата. Не посмя да погледне надолу, докато се набираше, а мускулите на ръцете и раменете й изтръпнаха от болка. Увиснала на една ръка и поемайки въздух на пресекулки, се изтегли нагоре. След като най-сетне успя да увие краката си около лианата, качването стана много по-лесно. Не спря, докато не стигна сигурното убежище върху един възлест клон, на около шест метра над земята. Когато се изкачи върху него, продължи да се плъзга към дървото, докато не стигна до ствола и не се облегна на грубата кора. Опитваше се да си поеме дъх. Имаше чувството, че гърдите й ще се пръснат.

Когато погледна надолу, тревата на поляната бе неподвижна.