Застрашеният вид

5

— Хайде, мамка му, дръпни по-силно!

Зачервен и потен, Джордж хвана по-здраво дръжките на голям куфар, който се подаваше изпод едно тежко парче от двигателя на самолета.

Фейт въздъхна и изтри ръце в отдавна изцапаната си пола. Тя беше на края на силите си. Да не говорим колко жадна и измъчена бе от горещината. Имаше чувството, че кожата й цвърчи и се пържи под безпощадните лъчи на следобедното тропическо слънце. От пушеците, които все още излизаха от различни части на разбития самолет, й се виеше свят, а и не й ставаше по-добре от гледката на обгорени и кървящи тела навсякъде около нея. Сега повече от всичко на света й се щеше да потъне отново в сянката на бамбуковата горичка и да седне някъде с надеждата, че скоро всичко ще свърши.

— Може би ще трябва да се откажем от този — предложи тя, а Джордж изскърца със зъби и дръпна куфара с нова сила. — Не мисля, че сме в състояние да го измъкнем.

— Не, с подобна нагласа няма да сме в състояние — каза той решително. — Хайде, стегни се и ми помогни.

Фейт отвори уста, за да протестира или поне да му каже, че не може да се разпорежда с нея по този начин, но тежката тропическа мараня не й позволяваше дори да измисли точно какво да му каже. Изведнъж й се видя по-лесно да продължава просто да му помага, поне за момента. От това решение се чувстваше малодушна, но направи този компромис със себе си, като си обеща, че извадят ли този куфар, ще го накара да направят почивка — и двамата имаха нужда.

Джордж отстъпи няколко сантиметра назад и опря единия си крак, обут в работен ботуш, на една голяма скала, която стърчеше от пясъка зад тях. Фейт пристегна хватката си около другата дръжка на куфара и се обърна, за да подпре и босия си крак, но видя някакво движение по повърхността на скалата.

— Внимавай — предупреди го тя, като отпусна дръжката на куфара и се облегна по-близо.

По скалата пълзеше едно малко, но пухкаво паяче на плътни бели райета. Тя не беше експерт по арахнидите от тази част на света, но предполагаше, че е представител на семейство Salticidae3.

„Здрасти, приятелче“, помисли си тя, като си повтори думите, които Гейли винаги казваше, когато вкъщи влезеше паяк. Не можеше да преброи дори колко паяка през годините бяха ескортирали двете до външната врата.

— Хъ — Джордж се огледа и също видя паяка. Той се намръщи.

— Дръпни се, слънчице — каза той на Фейт. — Аз ще се погрижа.

Той вдигна ботуша си. Фейт зяпна, вкопчи се в ръката му и го побутна лекичко, като го принуди да отстъпи крачка назад от скалата.

— Не го убивай. Просто си върви по пътя и нищо не ти прави.

— Засега може би — изкикоти се леко Джордж и поклати глава. — Едно нещо научих от разходката си до Австралия, слънчице, и то е, че просто всичко в тази част на света е отровно. И по-добре ти да се погрижиш за него, отколкото то за теб.

И преди Фейт да успее да го спре, вдигна отново крака си, стовари го върху паяка и го сплеска върху скалата. Когато дръпна крака си, на камъка личеше само едно мокро петно.

Фейт гледаше ужасена и безмълвна това, което бе останало от паяка. Малкото петно се разми и се раздвижи пред очите й. Изведнъж й се видя толкова голямо, сякаш бе локва кръв върху светъл килим…

Тя примига рязко, за да прогони видението, но не можа да прогони чувството на гняв и яд, тъга, безпомощност и вина, което се надигна у нея. Ако не беше казала нищо за това мъничко създание, Джордж може би изобщо нямаше да го забележи. Още щеше да си е живо, а не размазано по нейна вина. Само ако можеше да се върне назад и да промени нещата, да поправи грешката. Но не можеше. Знаеше го добре и съзнанието за това изведнъж се разля във вените й като олово и я дръпна с все сила надолу.

— Добре, хайде на работа — Джордж изтри ръце и хвана отново дръжките на куфара. — Готова ли си да дръпнеш отново, слънчице?

Надмогната от емоции, Фейт се завъртя на пети и побягна към брега. Заслепиха я сълзи и едва виждаше къде върви. Знаеше, че прави глупости, че рискува да си нареже краката на парче ламарина или да налети на някоя догаряща част от корпуса. Но трябваше да се махне, преди напълно да се срути.

— Хей! — В гласа на Джордж звучеше изненада. — Къде тръгна?

Тя не отговори, нито забави ход. Вместо това продължи да тича, докато не остави няколко големи отломки от самолета и най-малко десетина души между себе си и Джордж. После хвърли поглед през рамо, защото се боеше, че той може да я последва. Само няколко минути бяха минали, без да го вижда или чува, и нервите я отпуснаха.

Сега, след като мина известно време, започна да се чувства леко глупаво. Защо бе реагирала толкова пресилено. Да, наистина постъпката на Джордж беше тъпа, жестока и напълно ненужна, а този род неща винаги я разстройваха. Нормално беше да й стане неприятно или да се ядоса, като го види, че убива паячето, но не дотолкова, че напълно да си изпусне нервите.

— Йо — един познат глас прекъсна мислите й. — Това е Фейт, нали? Хей, добре ли си? Изглеждаш малко… Как да кажа… яркочервена.

Тя се обърна и видя Хърли, който стоеше и я зяпаше.

— С-съжалявам — каза тя и изтри очите си с опакото на ръката си, като направи може би напразен опит да скрие, че беше плакала. — Добре съм, просто…

Тя замълча безпомощно, защото не знаеше как да обясни собственото си поведение. Но Хърли й се усмихна съчувствено:

— Не е необходимо да ми казваш. Всички сме малко изперкали в момента, знаеш. Но ето, я по-добре пийни малко вода, преди да вземеш да припаднеш или нещо такова.

Той й подаде чиста пластмасова бутилка. Едва сега видя, че огромните му ръце са пълни с бутилки и консервни кутии. За миг просто остана така, зяпнала бутилката, която той й подаваше, а мозъкът и скърцаше на най-бавните обороти.

Той размаха бутилката пред нея:

— Всичко е наред. Намерих ги. Там вътре — и посочи с глава към най-голямата останала част от тялото на самолета и къдравата му коса заподскача.

— Благодаря.

Фейт отвъртя капачката на бутилката с треперещи пръсти и отпи голяма глътка. Щом водата се спусна в гърлото й, разбра колко се беше обезводнила. Водата освежи мислите й почти веднага и тя веднага се почувства по-добре.

— Имах нужда от това — каза мило на Хърли и се опита да му върне бутилката.

— Задръж я — каза той и махна с ръка.

— Благодаря — сега, след като главата й работеше отново, тя реши да се опита да бъде полезна — този път наистина. Повечето от най-спешните случаи, изглежда, вече бяха мъртви, но тя бе сигурна, че има още много хора, които се нуждаеха от помощ. — Мм, знаеш ли къде е докторът?

— Имаш предвид онзи пич, Джак ли? — Хърли вдигна рамене. — Ъъъ. Не съм го виждал скоро. Защо, лошо ли ти е?

— Не, нищо подобно. Исках само да го питам дали не му трябва помощ.

Фейт не беше медик, разбира се, но като учен допускаше, че все ще може с нещо да бъде полезна.

— А, добре. Дано да го намериш лесно. Ако имаш нужда от още вода, ми кажи.

Хърли отмина, стиснал бутилките и консервните кутии.

Фейт тръгна да търси доктора, като заобикаляше големите отломки от самолета. Докторът не се виждаше никакъв, макар че сега тя видя по-отблизо други от оцелелите. Имаше един мъж, който лежеше под сянката на някакви отломки, а единият му крак до половината беше на кървави парчета. Някой бе му направил турникет с вратовръзка, а една жена му даваше да пие вода от такава бутилка, каквито разнасяше Хърли. Близо до него една възрастна жена седеше на пясъка, стискаше една дантелена якичка, гледаше морето с празен поглед и нещо си тананикаше. Фейт позна в нея жената, която Джак се опитваше да свести веднага след катастрофата. Фейт й се усмихна приветливо, радостна, че Джак е успял, но жената нищо не забеляза. Продължи да върви, а пред очите й минаваха ранени — хора, които панически бягаха от димящите останки, хора, които просто се лутаха напълно объркани…

Чувстваше се все по-безпомощна и се чудеше какво да направи, за да бъде полезна. Видя едно малко момче, което държеше кучешки нашийник, а един мъж с арабски вид се приближи до нея.

— Извинете, госпожице — каза той с любезен и все пак властен глас.

— Да? — Тя го погледна колебливо, като се опитваше да определи произхода по акцента му.

— Опитвам се да организирам няколко души да запалим сигнални огньове на брега. За да помогнем на спасителните отряди да ни видят. Огньовете трябва да са големи, затова трябват много дърва. И всичко друго, което ще гори — листа, съчки, сухи водорасли…

— О, добре — Фейт му се усмихна притеснено. — Мога да се включа.

— Отлично — кимна отривисто мъжът. — Донесете каквото намерите ей там — и посочи някакво близко място, а после се обърна. После, сякаш са сети за нещо, спря и додаде: — Аз съм Саид.

— Аз съм Фейт. Приятно ми е — Фейт отново се почувства глупаво, защото Саид вече крачеше напред и не можеше да я чуе.

Тя потръпна и се огледа. Тъй като наблизо не се виждаше материал за подпалки, се отправи към дърветата, изпитвайки облекчение, че има да върши нещо полезно и няма да мисли за нищо друго.

Междувременно слънцето слезе към хоризонта. Горящите отломки бяха отстъпили място на няколко лагерни огъня, стъкнати от нападали клони, шума и сухи палмови листа, които Фейт, Саид и организираните от него хора бяха събрали. Фейт гледаше излитащите искри от пирамидално подредените горящи купчини и протягаше ръцете и раменете си, които я боляха от тежкия физически труд през деня. Хубаво беше така да си починеш пред топлината на огъня. След залез-слънце въздухът застудя, а хладният бриз откъм морето галеше изгорялото й от слънцето лице и си играеше с фините коси край слепоочията й. Тя изведнъж усети силната болка в крака си и погледна надолу. Откакто бе излязла на брега, бе толкова заета, че почти бе забравила за раната на крака си. Но сега раната напомняше за себе си, като разхождаше нагоре и надолу по глезена й огнените си пръсти.

Тя седна на пясъка и протегна крака си напред. Последните остатъци от чорапите й отдавна бяха паднали от краката й, така че кожата беше останала съвсем незащитена. Наведе се напред и присви очи на бледата светлина, за да разгледа раната. Беше спряла да кърви преди малко и за миг Фейт помисли, че вече се образува коричка. Но после разбра, че това всъщност е слой пясък и мръсотия. Попипа я внимателно с пръсти, но после реши, че това може би е неразумно — пръстите й бяха твърде мръсни. Изправи се и отиде до водата. Щом потопи крака в морето, солта подлюти всяка драскотина и раничка по краката й и я заболя още повече. Наведе се да измие ръцете си колкото е възможно по-старателно, а после хвана един относително чист край на полата, за да избърше мръсотията от главната рана — тя покърви още малко, но когато се отправи обратно по пясъка, Фейт веднага почувства облекчение.

Когато излизаше от водата, видя Джак малко по-надолу на плажа. Поколеба се дали да го занимава с незначителната си рана, той трябваше да помага на много по-сериозно ранени и пострадали хора. „Дръж на себе си, сладурче, ти си точно толкова важна, колкото и всеки друг“, чу тя гласа на сестра си. Пое дълбоко въздух и се насочи към доктора.

Джак се бе навел над един човек, който лежеше неподвижно на пясъка с голямо парче шрапнел в корема. Високата скулеста жена, която Фейт бе видяла в джунглата веднага след катастрофата, също беше тук. Вълнистата й коса сега беше опъната назад в тежка плитка. Тя напрегнато наблюдаваше какво прави Джак. Понеже си спомни странното поведение на жената и внезапното й изчезване, Фейт почти се разколеба дали да го заговори. Но точно тогава Джак вдигна очи и я забеляза:

— Здрасти. Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?

— Май не е важно — каза Фейт. — Само кракът ми…

Джак се приближи до нея и застана на колене, за да огледа раната.

— Здравата си се порязала тук. Но раната изглежда доста чиста, ти ли я проми?

Фейт кимна:

— Току-що. В океана.

— Хубаво. Ако можеш да си намериш малко прясна вода, може и с нея да се промие. Онова, голямото момче — как му беше името, Хърли ли беше, той събираше водата, мисля. Слава Богу, няма нужда да се шие.

Фейт видя, че при последните си думи той погледна към онази жена и през лицето му премина сянка на усмивка. Жената отвърна на усмивката му и Фейт се почувства неудобно, сякаш бе извън играта. Те да не би да се забавляваха с нея?

— Добре — каза тя неуверено. — Просто исках да ви питам. Нали разбирате, след като разбрах, че сте лекар, това е всичко.

Отново се почувства глупаво дори и след като каза това, особено като погледна към човека, който лежеше в безсъзнание на две крачки от нея. От грозната му рана се процеждаше кръв и плътта около шрапнела изглеждаше черна и корава. Дишането му беше неравномерно и едва уловимо, а лицето му — съвсем бледо. Тя се извърна и потръпна.

— Извинете, че ви попречих — каза на Джак и се обърна.

— Не си ми попречила — усмивката му излъчваше умора, но бе искрена. — И, ей, ако намериш някакъв спирт, няма да навреди да си полееш раната с него. После я пази колкото може по-чиста и ако видиш, че почва да се инфектира, ми кажи, нали?

— Добре. Благодаря.

Беше твърде уморена, за да тръгне да търси спирт точно сега. Освен това, откакто проми раната, болката беше понамаляла. Все пак реши, че поне може да потърси Хърли и да го помоли за още вода. Не й отне много време. Той вървеше през една широка част на плажа и крепеше поднос с опаковани във фолио пакети. Когато чу молбата й, посочи с глава към едно място близо до главния корпус.

— Водата е ей там. Сега раздавам храната. Искаш ли порция?

Той й подаде един пакет. Фейт го взе и усети, че стомахът й вие от глад.

— Благодаря.

Самолетната храна беше студена и мазна, но Фейт я изгълта, като че беше някой френски специалитет. Щом приключи, отиде да търси водата. Взе си една бутилка, изля внимателно част от нея върху раната си, а останалото изпи.

След това просто седна край един от огньовете уморена и без да мисли за нищо, а над брега падаше пълен мрак. Другите оцелели също изплуваха и потъваха в оранжевите обръчи светлина от огньовете. Един от тях — висок слаб красив мъж с покарваща следобедна брада по ъгловатата челюст, се приближи и се наведе към огъня да си запали цигара. После застана там и запуши, загледан в пламъците.

— Здрасти — каза Фейт, като събра кураж да направи първата крачка към сприятеляването. Нямаше още никакви симптоми да идват спасители, така че явно щяха да останат на брега до сутринта. Не беше нужно точно сега да позволи стеснителността да й попречи да общува с хората. — Мм, казвам се Фейт.

— Така ли? — Мъжът се обърна и се вгледа в нея с непоносимо любопитство. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка, която повече приличаше на гримаса. — С такова име вашите сигурно са били оптимисти.

Фейт се изчерви и моментално се почувства като невъзпитано хлапе, което току-що е седнало на чужда маса. Докато разглеждаше лицето й, мъжът хвана цигарата си и изпусна облаче дим, което се завъртя във въздуха, после се извърна и продължи да гледа в огъня.

— Май днес сме от късметлиите, Фейт — каза след кратко мълчание.

Тя се усмихна неуверено:

— Да, предполагам, макар че в моя случай може да се погледне и от друг ъгъл, защото не се предвиждаше да летя с този полет. Качих се в последния момент, когато конференцията, на която бях… не се разви добре.

Защо, за бога, трябваше да каже всичко това? Веднага съжали, че е споделила толкова много. Мъжът се обърна и се вгледа в нея с умерен интерес, а очите му просветваха мрачно в трептящата светлина на огъня.

— Е, и какво? — попита той. — Какво толкова се случи?

Преди Фейт да реши как да отговори, мислите й бяха прекъснати от оглушителен ревящ стържещ звук, който идваше от джунглата. Звучеше като гръмотевица, но нощното небе над тях бе чисто — и освен това коя гръмотевица излиза от земята? Докато звукът замираше, над покритите с хълмове дървета се понесоха протяжните викове на птици и други същества, полетели преди звука — или преди това, което го издаваше. След миг се чу силен трясък, следван от продължително ехо, като че ли самите планини стенеха.

— Какво беше това, по дяволите? — Мъжът с цигарата отмести поглед от Фейт и се вгледа по посока на звука.

Фейт не успя да отговори. Никога не беше чувала нещо подобно в живота си. Особеното металическо звучене й подейства смразяващо и много неестествено в това зашеметяващо зелено и диво място.

Гръмотевичният звук се чу отново, този път по-слабо. Сега всички на брега бяха вперили поглед в джунглата. Събеседникът на Фейт измърмори едно проклятие под носа си и се отправи към бреговата ивица, където вече се събираха няколко души от оцелелите.

Фейт се изправи и тръгна натам. Не беше никак сигурна, че много й се иска да се доближава до тайнствения звук. Щеше й се да се скрие зад някое голямо парче от самолета, просто така, за всеки случай. Вместо това обаче застана близо до основната група, като надничаше през събраното множество към джунглата. Върховете на дърветата се раздвижиха, чу се още един трясък, последва и гръм и една висока палма, чийто силует се открояваше между два хълма на фона на осветеното от луната небе, изведнъж потрепери и се срути, изчезвайки така, сякаш някой я бе изтръгнал.

Фейт обгърна с ръце тялото си и се насили да диша: Вдишвай, издишвай. Вдишвай, издишвай.

Изплашеният шепот на брега бе заглушен от друг страшен трясък и отново гръм. Този път ехото отзвучаваше по-дълго от предишните два пъти и заглъхна с метална вибрация, последвана от серия трясъци. Очите на Фейт се разшириха, защото, когато погледна наляво, видя как изчезват още и още дървета, едно след друго, повечето от тях на няколко метра от плажа на вътре в джунглата…

Уууууууууууу! Зловещото ехо се завръщаше, макар и вече по-тихо. Чу се последно, макар и сподавено бум. И после всичко утихна.

— Страхотно — промърмори някой от най-голямата група.

Дълго време никой друг не каза нищо и на Фейт й се стори, че тя не е единствената, която бе забравила да диша в този миг.

След две минути беше ясно, че каквото и да бяха чули да реве, то не се връщаше, поне за момента. Опита да убеди себе си, че със сигурност има съвършено логично и естествено обяснение за това, което току-що чуха и видяха, и тръгна обратно към огъня. Но на половината път чу някой да вика името й.

Обърна се и видя, че Джордж тича след нея. Не беше се сещала за него от случката с паяка и се запита дали не й се сърди, че така рязко напусна общата им дейност по събирането на багажа. Но сега той явно не мислеше за това.

— Видя ли това? — попита той, като погледна през рамото си към джунглата. — Какъв беше този шум от там?

Наблизо стоеше привлекателна млада блондинка с бял минижуп, обгърнала с ръце тялото си.

— Не знам — отговори тя на въпроса на Джордж и неприязнено сбърчи нос. — И не ме интересува. Искам просто да дойдат спасителните лодки.

— Без майтап, Шанън — чу се един глас, едновременно нервен и претенциозен. — Защо не сложиш някоя нова плоча? Тази вече се изтърка.

Фейт погледна по посока на гласа и видя хубав млад мъж, който точно след като бяха катастрофирали, тичаше по плажа да събира остатъци от всякакъв произход. Той се мръщеше срещу хубавата блондинка.

— Млъквай, Буун — момичето тръсна глава и тропна с крак.

Леко смутен, Буун се обърна към Фейт и Джордж:

— Това… Това сътресение там преди малко, какво мислите, че беше?

Точно в този момент дойдоха Хърли, Клер и един слаб мъж с брада и сив суичър.

— Добре, всички видяхте това, нали? — каза брадатият мъж с британско произношение. — Нали не съм го видял само аз?

— Ей, братче — каза Хърли, — това не беше нормално!

— Знам — кимна Клер с ококорени и изплашени очи. — Какво може да издава такъв звук?

Джордж поклати глава:

— Ами каквото и да е, момичето със зелените убеждения вероятно ще заяви, че е застрашен вид, и ще се опита да основе обществен фонд за опазването му.

Фейт разбра, че тези думи са по неин адрес, и му хвърли бърз поглед. Той се ухили и примига насреща й, а тя слабо се усмихна в отговор, за да покаже, че оценява шегата. Допускаше, че той само се шегува, за да разведри атмосферата и да разсее хората от това, което ги тревожеше — и може би се опитваше да се сдобри с нея след станалото през деня.

Но макар и да разбираше всичко това, пак не можеше да не се почувства леко обидена, че е обект на тази шега. Как така той си позволяваше да си прави подобни шеги с нея? Той не знаеше нищо за нея. Не знаеше миналото й, надеждите й, нито мечтите, нито онова, в което вярваше, нищо, с изключение на няколко разменени думи през деня. Със сигурност не знаеше какво се случваше със сърцето й, когато видеше някой да се отнася жестоко или безсъвестно към невинни животинки или хора — то трепереше и се късаше на парчета като отломките, дето сега лежаха на плажа. Той просто не знаеше…

В този момент покрай тях премина тайнствената жена, която седеше с Джак.

— Ей — извика й Хърли. — Нали чухте това? Какво беше според вас?

Жената направи завой към малката им група.

— Чух го — каза тя мрачно. — Не знам какво беше това, което чух, но го чух.

— Този ден не можеше да бъде по-ненормален! — каза Буун, без да се обръща конкретно към някого.

— Никога не казвай никога, друже — каза мъжът с брадата. — Може да стане земетресение, да избухне вулкан…

От няколко места се разнесе нервен смях.

— Не си прави майтап с тези работи, човече — каза Хърли и погледна страхливо към планините, които се издигаха над джунглата.

Другите продължиха да обсъждат случилото се, но Фейт се отстрани от групата и продължи да размишлява над онова, което бе казал Джордж. Без значение, колко приятен и отворен изглеждаше на пръв поглед, тя не можеше да забрави безцеремонния начин, по който бе стъпкал невинния паяк. Това би трябвало да разкрива отчасти какъв човек беше всъщност, нали така?

„По делата им ще ги познаете“, както би се изразила Гейли…

Тя осъзна, че гледа право в ярките пламъци, и бързо отмести поглед към хладната тъмнина на джунглата. Пред очите й танцуваха ярки огнени завъртулки, присви очи, примига и тръсна глава, за да се отърве от тях. После вдигна ръце и притисна длани към очите си за миг, отпусна ги и отново отвори очи.

Завъртулките бяха все още там, макар и по-бледи. Зад тях тя улови някакво движение в първата редица дървета — не силно като падането на дърветата преди малко, а много по-леко и дружелюбно.

Тя примига пак и се взря в джунглата. Отделните силуети на дърветата едва се различаваха на бледата лунна светлина. Детайлите на останалия пейзаж бързо тънеха в тъмнината и се губеха от погледа. Наистина ли беше видяла движението на ярки пера някъде там?

Тя пристъпи няколко крачки към джунглата, като си спомни, че подобна гледка на разноцветни пера имаше в мига, когато бе дошла в съзнание след катастрофата. Но щом излезе от топлия кръг около огъня, хладният нощен въздух я обгърна и студът я прониза. Изведнъж през тялото й премина вълна от изтощение, краката й се разтрепериха и главата й клюмна. Дали бе видяла или не някаква особена птица току-що в джунглата, без значение колко необикновена беше, това изведнъж й се стори твърде маловажно. Разбра, че ще има късмет, ако издържи да не заспи още няколко минути, за да си намери поне някое удобно място за през нощта.

Клер я докосна леко по ръката:

— Ей, Фейт. Хърли ми донесе няколко одеяла от самолета. Ако искаш, имам повече.

Фейт се обърна и се върна в топлия кръг на огъня.

— Разбира се — каза с благодарност, като търкаше очи. Бе повече от готова целият този дълъг и ужасен ден да остане зад гърба й. — Благодаря. Би било прекрасно.