Застрашеният вид

7

— Хей, лейди, да си виждала едно куче някъде тук?

Фейт вдигна поглед от малкия сигнален огън — тлеещ и гаснещ, — който се опитваше да разпали с пръчка. Примижа на силната утринна светлина и видя насреща си момче на девет — десет години. Беше го забелязала още предния ден — единственото дете сред оцелелите от катастрофата. Когато го видя за пръв път, се притесни за него, но скоро за свое облекчение разбра, че за него се грижи един приятен човек, явно баща му.

В този момент бащата не се виждаше наоколо. Фейт се усмихна на момчето:

— Съжалявам, не съм виждала куче. Но ако видя, ще ти кажа. Между другото казвам се Фейт. А ти?

— Уолт. А кучето ми се казва Винсънт — момчето повдигна червения пластмасов нашийник, който стискаше в ръка. — Той беше в самолета, нали разбирате, в отделението за багажа. Но не мога да го намеря. Жълт лабрадор, ей толкова голям… — с ръце й показа горе-долу размерите на лабрадора.

— Съжалявам. Сигурна съм, че скоро ще се появи.

Щом думите изскочиха от устата й, нещо я бодна.

Защо го каза? Винсънт надали щеше да се появи скоро. Или когато и да било. Като дете тя ненавиждаше, когато добронамерените възрастни я лъжеха за важни неща, като живота и смъртта. А после ненавиждаше, когато някой — обикновено Гейли — й излагаше голите студени факти…

Усети, че Уолт отново казва нещо, и се откъсна от собствените си мисли.

— Съжалявам, какво каза?

Уолт вдигна рамене и запремества каишката си от ръка в ръка.

— Казвам, че Винсънт можеше да помогне на онези хора да намерят пилотската кабина. Те тръгнаха да я търсят. Тръгнаха преди малко.

— Кои тръгнаха? Искаш да кажеш, че някой е тръгнал да търси останалата част от самолета? — Фейт хвърли поглед към близките останки от самолета, които изглеждаха някак още по-трагично на фона на веселата утринна светлина.

— Точно това казвам и аз де — този път думите на Уолт прозвучаха малко нетърпеливо. — Чарли отиде, и онази жена Кейт отиде, и докторът, не го знам как се казва, и той.

— Имаш предвид Джак?

Фейт не беше сигурна кои точно бяха Чарли и Кейт. Знаеше имената само на шепа оцелели, но новината, че Джак е тръгнал да търси още останки от самолета, някак я притесни. След онова, което бяха чули предната вечер, не беше ли малко неразумно единственият лекар, който бе с тях, да тръгне да скита из джунглата? Ами ако не се върне? Какво ще правят с мъжа, чийто крак бе останал без половината кожа и месо, или с Клер, която бе в силно напреднала бременност, или с мъжа в безсъзнание и с шрапнел в корема? Или с когото и да било от няколкото крайно нуждаещи се от лекарска помощ и грижи?

— Мда, точно Джак — Уолт видимо губеше интерес към разговора. — Ами добре, аз тогава продължавам да търся Винсънт.

Фейт почти не забеляза как момчето си тръгна. Тя чу шум — ниско гръмотевично ръмжене — на истинска гръмотевица, не като мистериозните трясъци и гърмежи, които ехтяха снощи из джунглата, а гръмотевица, която се задаваше от океана към брега. Погледна натам и видя тежки плътни облаци, които се събираха точно над хоризонта. Морският бриз се усили и блъсна облаците към плажа.

Дъждът се спусна като завеса, сякаш някой рязко бе отвъртял някакъв кран. По целия плаж хората взеха да пищят и да се щурат, търсейки подслон под останките на самолета или някъде другаде.

— Фейт! Насам!

Тя се обърна и примига през едрите капки, които се лееха по лицето й, и най-сетне съзря Джордж, който й махаше изпод един голям надвиснал къс ламарина. Заслони очи с ръце и изтича при него. Тъкмо когато стигна, го чу как пуфти и ругае под нос.

— Какво има — попита тя, останала без дъх.

Джордж бе вперил поглед през плажа към дърветата.

— Само това липсваше — измърмори той.

Сърцето на Фейт прескочи един удар. Тя проследи погледа му и видя, че дърветата отново се люлеят — и се огъват. Тайнствените звуци прогърмяха пак. Фейт помисли за Джак и за другите, които скитаха някъде там, и потрепери от ужас.

— Какво е това място? — прошепна тя, но толкова тихо, че думите й се изгубиха в шума на падащия дъжд.

Не беше сигурна колко време стоя там, гледайки към джунглата, даже след като звуците стихнаха. Но изведнъж дъждът отслабна и после спря също така внезапно, както беше почнал.

За няколко минути и последните облаци се изтъркаляха отвъд хоризонта и оставиха след себе си прохладен слънчев ден. Яркото слънце бързо стопли влажния въздух и локвите по плажа взеха бързо да се изпаряват.

Фейт изстиска водата от блузата си и се огледа по плажа, за да реши с какво да се заеме. Хората се мотаеха наоколо, повечето по двама или по трима. Изключение правеше един гологлав мъж на средна възраст, който седеше на прибоя и гледаше към морето. Виждала го беше още един-два пъти преди това, защото винаги беше сам, малко встрани от групата, точно като нея.

Тя го остави на самотното му съзерцание и пое по брега. Две млади жени вървяха и си говореха. Един човек бързаше с някакъв куфар в ръка. Саид добавяше дърва към един от сигналните огньове, а мъжът с цигарата от снощи — Клер й бе казала, че се казва Сойер — лежеше под една сянка и го наблюдаваше. Самата Клер седеше на слънце на най-равната част от брега, а бременният й корем изглеждаше още по-кръгъл и неудобен. Точно до нея, с изрязани бикини, седеше другата блондинка — същата, която снощи до огъня Буун беше нарекъл Шанън.

След като извърна поглед от двете жени, видя Джордж, Буун и още двама мъже, които не познаваше, да се ровят в колекцията от куфари на Джордж, която сега бяха изтеглили в средата на плажната ивица. Фейт зяпна Джордж, който тъкмо измъкваше едно найлоново яке и го закачваше на някакво близко парче от самолета. След като бе преспала една нощ, се почувства малко виновна, че си беше помислила такива лоши неща за него. Може би бе прекалила заради паяка вчера — не всеки смята паяците за приятели, както я беше учила Гейли. Много хора се бояха до смърт от тях. Може би Джордж заслужаваше да преразгледа мнението си за него дори след това, което бе направил вчера. Защото независимо от всичко все още го чувстваше като най-близкото същество на това странно плашещо място.

Тя отиде при него.

— Хей — каза срамежливо. — Ммм, имате ли нужда от помощ, момчета?

Джордж се изправи и изтри потта от челото си.

— Разбира се, слънчице. С този младеж и още двама души ей там сортираме нещата от багажа, дето го събрахме.

Буун вдигна поглед от кожената чанта, в която ровеше, и кимна.

— Търсим всичко, което може да е от полза — добави той. — Дрехи, обувки, лекарства…

Фейт кимна:

— Добра идея.

Огледа купчината чанти с надеждата да открие собствения си зелен платнен куфар. Обаче той не се виждаше никакъв.

— Ето! — една възрастна жена с червеникавокафява коса, която също помагаше, й подаде чифт бели кецове. — Май имате нужда от тях. Мисля, че тия са горе-долу вашият номер.

Фейт се поколеба за миг, защото се запита дали не са на някого от хората на брега или на някого от мъртъвците в корпуса на самолета. Но жената й се усмихваше и й ги подаваше и очевидно очакваше да ги приеме. Фейт ги взе без желание. Непознатата беше права — наистина имаше нужда от тях. Босите й крака бяха ожулени и изпонарязани и с всяка крачка по заринатия с останки от самолета пясък рискуваше да се нарани още веднъж ужасно.

Седна на пясъка и нахлузи кецовете. Бяха с около половин номер по-големи, но реши, че общо взето, са много удобни.

— Благодаря — каза на жената.

Зададе се Хърли, който се присъедини към тях, като пухтеше и пъшкаше от усилието:

— Хей, момчета! Хей, Фейт, ето те и теб. Търсех те.

— Мен ли? — Фейт изненадано вдигна поглед от връзките на кецовете.

— Да, чух, че си нещо там от прегръщачите на дървета, по тая част, вярно ли е?

Фейт се изненада от въпроса. Тя бе говорила с Хърли няколко пъти, след като се запознаха вчера, но не бяха обсъждали нищо повече от текущите събития.

— Мда, тя е по тая част — каза Джордж и отмина с наръч ризи.

Фейт се изчерви, разбирайки със закъснение кой беше говорил на Хърли за нея. Предишния следобед, след като започнаха да събират багажа, Джордж я попита за докторската й дисертация и Фейт му разказа малко повече за себе си. Освен това той си беше направил снощи онази шега, когато Хърли беше близо до огъня.

— Може да се каже и така — отвърна предпазливо на въпроса на Хърли, щом Джордж отмина. Смешно й бе да научи, че хората си говорят за нея зад гърба й. — Ммм, защо?

— Ами може би знаеш например кои растения в джунглата не са опасни за ядене и разни такива неща, нали? — Хърли вдигна рамене. — Не знам дали си забелязала, но хранителните ни запаси са… как да кажа, на свършване. Мислех си, че някой като теб може да ни помогне да намерим нещо за ядене.

— Да, предполагам. Макар че моята специалност са влечугите и земноводните, а не растенията — видя, че Хърли помръкна, и бързо добави: — Но разбирам малко и от ботаника, да. Със сигурност ще направя всичко, което е по възможностите ми, ако се наложи.

Беше сигурна, че ще ги спасят много преди да се наложи да проучват местната растителност. Може би днес. Но с удоволствие щеше да помогне на Хърли да се почувства по-добре дотогава.

— Супер — каза Хърли и като се усмихна, цялото му лице засия.

— Хей, хора — прекъсна ги непознат глас.

Фейт погледна през рамо и видя, че към тях се приближава бащата на Уолт. Той бързо се представи като Майкъл и попита развълнуван:

— Някой от вас да е виждал сина ми? Казва се Уолт. Висок е горе-долу толкова… — и вдигна ръка, за да покаже колко високо е момчето.

— Съжалявам, братче, не съм го виждал — каза Хърли, а Буун и Джордж се приближиха до тях и също вдигнаха рамене.

— Видях Уолт преди известно време — обади се Фейт. — Преди да завали. Търсеше кучето си.

Майкъл въздъхна:

— Ох, още ли не се е отказал от тая работа? — измърмори. — Е, не е изчезнал отдавна — беше с мен по време на бурята. Значи ми се губи от момента, когато спря дъждът.

Щом Майкъл се отдалечи, Фейт погледна загрижено останалите и каза:

— Надявам се, че Уолт не е отишъл в джунглата, за да си търси кучето. Защото, ако е така…

— Братче — каза Хърли и бавно поклати глава, — даже не си го и помисляй.

Фейт можеше да предположи, че и той мислеше за ония тайнствени звуци.

— Дали не трябва да му помогнем и да го потърсим и ние? Може да проверим в джунглата…

Хърли вдигна колебливо рамене, но Джордж кимна отривисто:

— Фейт е права. Ако малкият Уолт се мотае из джунглата, трябва да помогнем на баща му да открие следите му и да го върнем — той улови изненадания й поглед и се усмихна: — Аз също съм баща — обясни той. — Освен това може да намерим още багаж, щом веднъж влезем там. С един куршум — два заека и така нататък.

И докато червенокосата жена и още двама души останаха да ровят и да сортират багажа, Фейт, Джордж, Буун и Хърли се насочиха към дърветата.

— Майкъл тръгна натам, надолу покрай водата — каза отсечено Джордж. — Така че давайте и ние да тръгнем натам.

Той посочи към високите стройни бамбукови стъбла, които свеждаха върхове над пясъка. Сянката на бамбуковата горичка им подейства освежаващо след палещото слънце на плажа. Фейт следваше мъжете, които поеха по някаква животинска пътека и започнаха да викат Уолт на всеки няколко метра.

Бяха минали десет минути, когато изведнъж на няколко метра от пътеката Фейт видя малък червен куфар, полускрит в листата. Побърза да го изтегли. Когато се изправи с куфара в ръка, с крайчеца на окото си улови движение точно над главата си. Вдигна поглед и ахна толкова силно, че останалите я чуха и се спряха.

— Какво има? — попита Джордж разтревожен. Тръгна към нея и отмести едно бамбуково стъбло от пътя си. — Фейт? Добре ли си?

Фейт се въртеше в кръг, като се опитваше да проследи движението на птицата. Но тя беше доста бърза, насочи се към дърветата и изчезна.

— Тази птица — възкликна Фейт, като все още се суетеше наоколо, за да я зърне пак, — мисля, че я видях вчера…

Останалите също дойдоха при тях.

— Ей, братче — обади се Хърли, — да не би да зърна спасителен самолет или нещо подобно? Много си развълнувана.

— Не, нищо подобно — каза Фейт, останала почти без дъх от изумление. — Нещо много по-хубаво! Мисля, че току-що видях Psephotus pulcherrimus — райски папагал!

Тримата мъже си размениха колеблив поглед.

— Ммм, добре — каза Хърли. — И какво му е толкова вълнуващото?

Фейт се изкикоти на озадачената му физиономия, беше изпаднала в игриво, настроение.

— Райските папагали се смятат за изчезнали от 1920 година — обясни тя. — Ако тук има даже и един жив екземпляр, това е страхотна новина!

— Мда — каза бавно Буун. — Щом казваш. Ммм, не се обиждай, но сигурна ли си в това? Вероятно има хиляди видове папагали и много от тях може би приличат много на…

— Сигурна съм — увери го Фейт. — Е, до голяма степен. Имам предвид, че го зърнах съвсем за малко. Но сестра ми събираше стари снимки на изчезнали видове. Години наред държеше в банята си снимка на райски папагал в рамка. Познавам всяко перце по тялото му. Ако мога да го разгледам по-добре, знам, че със сигурност мога да го идентифицирам.

Всеки сантиметър от тялото й трепереше от възбуда. Възможно ли беше тук да има живи райски папагали?

— Мисля, че това определено доказва, че сме на остров, както някой предположи снощи — каза разсеяно, докато оглеждаше още веднъж върховете на дърветата и търсеше да види птицата още веднъж. — Това е единственият начин да живее тук неоткрит толкова дълго. Мисля, че видях накъде отиде, може би трябва да побързам — ако го настигна, може да го зърна още веднъж…

— Чакай — Буун сложи ръка на рамото й тъкмо когато тя се канеше да влезе в горичката. — Не съм сигурен, че идеята е много добра.

Хърли кимна енергично.

— Мда — каза той и потрепери. — Не искаш да налетиш на нещо… нали разбираш.

— Освен това кой се интересува от някаква си тъпа птица? — добави Джордж нетърпеливо. — Точно сега трябва да мислим за много по-важни неща.

Все още зашеметена от невероятната си находка, Фейт го изгледа само втренчено. Нима Джордж не бе чул нищо от това, което бе казала? Независимо от всичките й грижи в момента нищо не можеше да се мери по важност с откритието, което току-що бе направила.

— Ти не разбираш — каза тя нетърпеливо, — всички са убедени, че този вид е изчезнал отдавна, от години. Не знаеш ли какво ще означава, ако наистина открием жив екземпляр тук? — тя търсеше думи, за да му обясни. — Това е шанс да върнем на света нещо изчезнало завинаги, нещо много ценно…

— Слез на земята — завъртя очи Джордж. — Хубавите птички са хубаво нещо. Но хората са по-важни.

— Както и да е — Буун явно губеше търпение. — Сега няма смисъл да спорите за тия неща бе, хора. Най-важното е да оцелеем, докато дойдат да ни спасят, ясно ли е? — той се усмихва извинително на Фейт: — Иначе никой няма да узнае за твоята рядка птица, — така или иначе.

Джордж гневно я гледаше и надали слушаше Буун.

— Да знаеш, че ако разните там прегръщачи на дървета не си губеха времето да спасяват всяка последна птица, гущер или бръмбар, щяха да се решат много истински проблеми по света.

— Слушайте бе, хора — прекъсна го Хърли плахо, — може би трябва да…

Но Фейт не го чу.

— Ти шегуваш ли се? — изкрещя тя, бясна от отношението на Джордж. — Че повечето от проблемите на света имат много общо с „прегръщането на дървета“. Всички сме част от тая планета, да знаеш, и…

Той не я остави да довърши:

— Да, бе, да — той шибна едно бамбуково клонче. — Един голям зелен свят, слушал съм ги тия, колкото щеш, и не им вярвам. Вие не сте ли чували израза „естествен подбор“? А? И защо трябва да губим на всички времето и парите, за да опазваме видове, които не могат да оцелеят сами!? Това е против природните закони, ако питате мен.

Фейт вдигна ръце към главата си, за да намери думи, с които да го опровергае. Беше чувала и преди тези аргументи и винаги я объркваха и вбесяваха. Възможно ли беше Джордж да вярва на това, което току-що бе казал? Можеше ли да допусне, че нещата са точно толкова прости?

„Естествен подбор, мислеше си тя и сълзите напираха да потекат от очите й. Тя се наведе и скри лицето си. Може би той мисли така и за болните хора“…

— Така или иначе, държа да заявя, че съм разочарован — Джордж сякаш не забелязваше колко разстроена беше Фейт. — Не очаквах, че си радикално зелена. Изглеждаш твърде умна за това, слънчице.

— Не съм радикална — запротестира Фейт, но гласът й беше слаб и разбра, че няма никакъв смисъл да спори повече. Джордж всъщност не знаеше нищо за нея и тя си помисли, че той и не иска да знае. — Добре, няма значение. Давайте да търсим Уолт, а?

— Това е вече друго нещо — каза Джордж с по-спокоен тон. — Хайде, оттук. Уолт! Уолт! — и той пое през гората.

Останалите мълчаливо го последваха. Фейт вървеше след тях, раздвоена между еуфорията от откритието си и вината, че толкова бързо отстъпи пред аргументите на Джордж. Толкова ли не знаеше какво се отговаря в такива случаи? Но това беше безполезно. Не умееше да отстоява позицията си в спорове. Когато беше подложена на натиск, чувствата й много бързо взимаха надмощие над разума. Тъкмо по тази причина винаги се срамуваше да влиза в открита конфронтация…