Застрашеният вид

1

Очите на Фейт й тежаха, сякаш някой бе залепил клепачите й, докато бе спала. Лежейки неподвижно, със затворени очи и борейки се с потискащото чувство, че се е случило нещо ужасно, съзнанието й бавно се възвръщаше. Защо никога не можеше да запомни сънищата си? Те отплуваха в мига, в който отвореше очите си, утаяваха се точно под повърхността, но там, където повече не можеше да ги достигне, и оставяха след себе си неясен привкус на фрагментарност… Колкото и да се опитваше да възстанови подробностите, те бяха завинаги изгубени.

Фейт усети, че нещо остро се опира в гърба й, и се премести леко. И вместо скърцането на старото си легло чу под себе си тихото припукване на клонки и листа.

Очите й се отвориха. Първото, което видя и чу, бе водопад от цветове — зелено, червено, тюркоазно, лъскаво кафяво — пера, потънали в слънце, и шумоленето на птица в полет.

Сърцето й подскочи. Още ли сънуваше? Или това наистина беше…?

Преди да довърши мисълта си, до ушите й достигнаха викове на ужас. След миг тя различи звуците на болката — писъци, плач и крясъци, които отчаяно молеха за помощ, съпроводени от други звуци, които не успяваше да разпознае. В един миг на объркване разумът й блокира, отказвайки да приеме цялата смущаваща смес от впечатления, която сетивата й му доставяха.

Къде се намираше?

Изведнъж се сети: самолетът! Тя потрепна, щом си спомни: чудовищното раздрусване, виенето на двигателите, които се мъчеха да преодолеят внезапното пропадане, кислородната маска, която се изстреля от тавана право в лицето й като някакво пипало от пластмаса, отвратителното усещане за изплъзващия се под краката й въздух — пак и пак, — докато самолетът летеше към земята, запратил стомаха в гърлото й — най-страшното от всички влакчета на ужасите в света.

След това всичко беше потънало в мрак.

А сега какво?

Фейт се надигна и ръбът на един остър камък се заби в дланта й. Без да обръща внимание на болката, тя се изправи на крака. Усещаше цялото си тяло възпалено, треперещо и без координация. Впрочем по същия начин усещаше и мозъка си. Това усещане за несигурност напомняше силен световъртеж, сякаш цялото мироздание балансираше на ръба на паниката.

Тя бе сама сред джунглата на една поляна, потънала в слънце, чиято светлина проникваше през листата. Лъскави лиани се виеха измежду стройните стъбла на непознати тропически растения. Високи палми опираха в небето, а короните им се полюшваха от лекия бриз, лъхнал през влажния въздух. Аромат на меденосладки цветове привлече погледа й към храсти от диви тропически цветя — фойерверк от багри сред зеленината.

Красиво беше — толкова красиво, колкото в картините, рисувани с неестествено весели бои, или като в сън, но толкова жив, че дълго преди да свърши, вече е ясно, че не може да бъде истина. Дори писъците и пронизителният машинен вой, който вероятно идваше от самолетния двигател, бяха така заглушени от листата, че също звучаха далечни и нереални.

Фейт се облегна на ствола на близкото дърво с треперещи крака и ръце и няколко пъти си пое дълбоко въздух. С периферното си зрение усети някакво движение. Обърна се и видя смарагдовозелена змия, дълга около шейсет сантиметра, която пълзеше по клона на дървото само на сантиметри от лицето й. Изстрелваше и прибираше в устата си разцепеното езиче, докато я фиксираше с елипсовидните си очи на влечуго.

Morelia viridis1, помисли си тя, идентифицирайки змията, докато гъвкавото тяло на влечугото се плъзна грациозно по клона.

Като видя змията, тя изведнъж се почувства по-спокойна и по-уверена, сякаш бе зърнала приятелско лице в стая с непознати. Змията изчезна в една туфа с листа в края на клона и Фейт пое още няколко пъти дълбоко въздух, докато обмисляше какво да предприеме.

Туптяща болка в крака я накара да погледне надолу. Най-хубавата й пола беше разпрана до половината по шева, блузката й от изкуствена коприна бе цялата в кал и мръсотия. И двете й обувки ги нямаше. Ръцете й бяха издрани, а болката идваше от една грозна порезна рана под коляното. Но иначе предвид на обстоятелствата бе в доста добра форма.

Невероятно, каза си Фейт, като хвърли поглед към късчето синьо небе, което се мяркаше през листата на дърветата. Да не би пилотът да се е приземил по спешност в джунглата? И ако е така, как се е озовала тук съвсем сама?

В момента обаче мисленето й се видя непосилно труден процес и скоро се отказа да си задава тези въпроси. Вместо това погледна в посоката, откъдето идваха повечето звуци. Чу пронизителните викове на някаква жена и сърцето й се разтуптя. Както винаги, когато видеше или чуеше някой да страда, първият й порив бе да се втурне да помогне.

Но въпреки това все още не можеше да помръдне от дървото, на което се бе облегнала, и стоеше неподвижна, като закована. Мозъкът й се движеше толкова мудно, като змия, събудена посред зимния й сън, в студеното време. Разпозна дълбоко в себе си онова чувство, което я обземаше в най-тежките мигове в живота й. Тези моменти сестра й наричаше „моментите «Само да не беше» на Фейт“. Само да не беше се случило това, само да можеше да върне времето назад, да промени хода на събитията, само да не…

Някъде в далечината се чу остър птичи крясък. Този звук я извади от вцепенението. Не беше моментът да се отдава на подобни мисли. Никога не е имала полза от това, всъщност ставаше дори още по-зле. Ако бе научила нещо положително от пътуването си до Австралия, то бе точно това.

Мозъкът й отново функционираше нормално и отговорът бе очевиден. Трябваше да отиде там, откъдето идваха виковете, да разбере какво става, и да се опита да помогне с каквото можеше. Тя бързо определи посоката, откъдето идваха повечето викове и други звуци, излезе от малката скрита полянка и си запроправя път през обкръжаващата я растителност.

Една съчка изпука зад нея като пистолетен изстрел. Фейт се озърна стреснато. Под шарената сянка на едно голямо дърво на няколко метра встрани, с гръб към Фейт стоеше висока слаба жена с вълниста кестенява коса, високи скули и умни очи.

— Здрасти — промълви Фейт.

Жената й хвърли поглед през рамо — явно бе точно толкова изненадана, че вижда Фейт, колкото и Фейт. В първия миг не отговори на поздрава, а замръзна на място. Носеше кафяви панталони и широка памучна бяла риза, лицето й бе покрито с мръсотия, а по челото й блестяха капки пот. Беше на възрастта на Фейт.

— Здрасти — каза след малко непознатата с леко треперещ глас.

Фейт видя, че жената, която все още беше с гръб към нея, стои с неестествено извити рамене. Предположи, че може би притиска счупена ръка към гърдите си или някоя рана по тялото.

— Имате ли нужда от помощ? Ранена ли сте? — попита Фейт загрижено.

— Нищо ми няма.

Фейт направи крачка към нея, като все още се надяваше жената да се обърне към нея. Но тя продължаваше да стои с гръб и да я гледа враждебно над рамото си. При нормални обстоятелства Фейт щеше да разбере какво й казваха, и да се отдръпне. Но ситуацията съвсем не беше нормална.

— Къде са другите? — попита Фейт и направи още една крачка към непознатата. — Самолетът… Вие бяхте ли на самолета?

Вторият въпрос й прозвуча идиотски в мига, в който го произнесе. Откъде другаде щеше да се е взела?

Но непознатата явно не забеляза нищо.

— На брега — простичко каза тя. — Другите са на брега — тя посочи с глава надясно.

Фейт се обърна в същата посока, където през листата се процеждаха открито небе и късче хоризонт над морето.

— Благодаря — каза тя, — ще отидем ли…

Думите й секнаха, щом се обърна. Жената я нямаше. Фейт примига и се запита дали загадъчната млада жена изобщо е била там. Защо се изпари при първия удобен случай? Защо не искаше да се обърне с лице към Фейт. Какво означаваше изразът на лицето й?

Фейт реши, че отговорите на тези въпроси може би са на брега, както бе казала жената. Обърна се и се отправи бързо в указаната посока. Провираше се през бодливи клонки, преминаваше през облаци от насекоми и се движеше през влажната зеленина. Не беше лесно. Когато стигна края на джунглата, бе обляна в пот, а краката и стъпалата й бяха изподрани от камъните и другите остри останки, които бяха разхвърляни по пътя й.

Но когато отмести последното клонче и погледна пред себе си, изведнъж забрави за всичко това.

Върху широкия бряг бяха разпилени на голямо разстояние огромни парчета метал — гигантски отломки от тялото на самолета във вид на безформени късове стомана, раздробена от някой разгневен великан. Няколко парчета горяха, а димът разнасяше неприятна миризма. Белият пясък бе покрит с отломки, докъдето стигаше погледът. Огромният скелет на едно от счупените крила стърчеше високо в синьото небе. Огън и дим изпълваха от край до край пейзажа и очите на Фейт започнаха да сълзят.

Самолетът им беше катастрофирал. Не беше се приземил, както си мислеше Фейт, а се беше разбил на парчета точно тук, на брега. За известно време тя просто гледаше и се опитваше да осъзнае случилото се.

На плажа имаше и други хора — много хора. Бягаха от пушилката, опитваха се да помагат на други да избягат на безопасно разстояние, щураха се панически напред-назад. Седяха и хлипаха. Истерично крещяха нечии имена.

Някои изобщо не се движеха.

Фейт преглътна с усилие, зашеметена от чувствата си. Приличаше на по-силна, по-ярка и по-жестока версия на онова, което бе изпитала по време на демонстрациите в Сидни…