Въздигната

8 На другата сутрин

Въпреки че носех сватбена рокля, която тежеше поне десет килограма, никога през живота си не съм се чувствала толкова гола.

Стоях пред новото си легло в новата си спалня. Това бяха някогашните покои на Елора, но сега бяха мои и трябваше да ги споделя със съпруга ми. Тове беше до мен и двамата просто гледахме с празен поглед леглото.

След края на приема родителите на Тове, майка ми, Уила, Гарет и още няколко високопоставени гости, в това число и отвратителният канцлер, ни въведоха в стаята. Те всички се смееха и говореха колко вълшебно ще бъде всичко, след което си тръгнаха, заключвайки вратата след себе си.

— През първата брачна нощ, когато се е женел принц или крал, са дърпали завесите на леглото с балдахин — каза Тове. — След това семейството и официалните лица се настанявали наоколо и оставали през цялата нощ, за да видят дали бракът ще бъде консумиран.

— Вероятно е било много смущаващо — отвърнах. — Но защо, за бога, са го правили?

— За да са сигурни, че ще създадат наследник — сви той рамене. — Това е била единствената причина за династичните бракове.

— Може би трябва да сме благодарни, че не постъпват така с нас.

— Мислиш ли, че слушат зад вратата?

— Много се надявам да не го правят.

Продължихме да се взираме в леглото с празен поглед и май нито един от нас не знаеше какво да предприеме. Искаше ми се да почакаме достатъчно дълго, за да сме сигурни, че на всички им е доскучало и са си тръгнали, но иначе нямах никаква представа как щеше да мине тази нощ.

— Тази рокля наистина е тежка — казах накрая.

— Така изглежда. — Тове погледна роклята и диплите на шлейфа ми, който беше закрепен отзад, за да мога да танцувам. — Само шлейфът вероятно тежи пет килограма.

— Най-малко — съгласих се аз. — И затова… бих искала да я махна.

— О, разбира се. — Той направи пауза. — Нямам нищо против… така да се каже.

— Но… ще имам нужда от помощта ти. — Посочих гърба си. — Има около хиляда копчета и закопчалки и не мога да ги стигна.

— Да, разбира се. — Тове тръсна глава. — Трябваше сам да се досетя.

Обърнах се с гръб към него и останах да стоя търпеливо, докато той се бореше с безбройните копчета и клипсове. Изглеждаше нелепо, като се замислех. Тази рокля беше замислена да падне едва ли не сама, а на него му трябваха петнайсет минути, за да се справи с всичко. И през цялото време нито един от нас не каза нищо.

— Готово — рече накрая Тове. — Всичко е разкопчано.

— Благодаря ти. — Задържах роклята с ръка, за да не падне, и се обърнах към него. — Нужно ли е… Трябва ли да си сложа пижама?

— О! — Той потри ръце в панталона си. — Ако искаш.

— А ти ще го направиш ли?

— Аз… да. — Той прехапа бузата си от вътрешната страна и сведе поглед. — Ние не сме длъжни да го правим. Искам да кажа, нали разбираш, да правим секс. Можем, ако искаш. Предполагам. Но не сме длъжни.

— О — казах аз, защото това като че ли беше единственото нещо, което можах да измисля.

— Искаш ли го? — попита Тове, поглеждайки ме.

— Ъъ… всъщност, не — признах аз. — Но можем да опитаме да се целунем.

— Да, няма проблем. — Тове се почеса по тила и обиколи стаята с поглед. — Нека да не прибързваме. Днес е само първата нощ. И имаме на разположение цял живот да измислим как ще спим заедно.

— Да — засмях се аз нервно. — В такъв случай ще си сложа пижама.

— Да, аз също.

Все така придържайки роклята, влязох в будоара, където се сблъсках с неочакван проблем. Тук нямах никакви дрехи. Нямаше ги дори дрехите на Елора. Будоарът беше празен.

— Имаш ли някакви дрехи? — попита Тове от спалнята. — Защото тези шкафове са празни.

— О, по дяволите, обзалагам се, че са го направили нарочно — въздъхнах аз, връщайки се в стаята.

— Не са ни приготвили дрехи, за да… — Той замълча и на лицето му трепна лека усмивка.

— За да нямам с какво да спя.

— Мога да ти услужа с моята фланелка — предложи Тове. Той разкопча горните копчета на ризата си и я изхлузи през главата. Отдолу носеше обикновена бяла фланелка. — Искаш ли?

— Да, благодаря ти — отвърнах аз.

Тове свали фланелката си и ми я подаде. Аз се обърнах, така че да бъда с гръб към него, и я облякох. Сетне пуснах роклята си да падне и усещането да бъда без нея беше прекрасно. Чувствах се лека като перце.

Когато погледнах към Тове, видях, че е събул панталона си и вече беше само по боксерки. Отидох откъм моята страна на леглото и седнах на края му. Махнах бижутата, които носех, с изключение на сватбения ми пръстен с голям диамант.

Мушнах се бързо под планината от завивки. Леглото беше огромно и затова, дори след като Тове легна, между нас остана много място. Изчаках го да се намести, след това се пресегнах и изгасих нощната лампа, при което стаята потъна в мрак.

— Това проблем ли е? — попита Тове.

— Кое?

— Че не те обичам?

— Ами, не — отговорих аз предпазливо. — Мисля, че не е.

— Не бях сигурен дали трябва да ти го кажа. Не исках да нараня чувствата ти, но реших, че трябва да знаеш. — Той се размърда леко в леглото.

— Всичко е наред. Радвам се, че ми каза. — Замълчах за момент. — И аз не те обичам.

— И това, надявам се, също не е проблем?

— Така мисля.

— Беше хубава сватба — смени Тове темата. — С изключение на онзи момент, когато се появи баща ти.

— Да, наистина беше хубаво — съгласих се аз. — Уила и Аурора свършиха чудесна работа.

— Така е.

Денят беше изтощителен, а и не бях спала много предишната нощ. Затова не мина много време, когато сънят ме обори. Заспах на първата си брачна нощ все така „девица“.

Събудих се от рязкото отваряне на вратите и почти подскочих в леглото. Тове изпъшка от болка до мен, защото отново му бях нанесла онзи неволен мисловен удар, както правех, когато се събуждах уплашена.

— Добро утро, добро утро, добро утро! — изчурулика радостно Локи, вкарвайки в стаята масичка на колела, отрупана със сребърни похлупаци.

— Какво правиш? — попитах аз, примигвайки срещу него. Той дръпна нагоре транспарантите. Бях ужасно уморена и доста ядосана.

— Помислих си, че двете влюбени птички биха искали закуска — рече Локи. — Затова накарах главния готвач да ви забърка нещо фантастично. — Оставяйки масичката в средата на стаята, той погледна към нас. — Но като гледам, вие сте спали доста далече един от друг за младоженци.

— О, боже мой — простенах аз и дръпнах завивките над главата си.

— Знаеш ли, мисля, че си глупак — каза Тове, ставайки от леглото. — Но умирам от глад и затова в случая ще си затворя очите. Този път.

— Глупак? — Локи се престори на обиден. — Аз просто се тревожа за здравето ви. Ако телата ви не са свикнали на свръхусилие като от целонощно правене на любов, може да залинеете поради липса на протеин. Просто съм загрижен за вас.

— Да, ние и двамата не се съмняваме, че това е причината да си тук — каза Тове саркастично и пое чашата с портокалов сок, която Локи му наля.

— А ти, принцесо? — Локи вдигна поглед към мен, докато наливаше друга чаша.

— Не съм гладна — въздъхнах аз, надигайки се в леглото.

— О, нима? — Локи повдигна въпросително вежди. — Означава ли това, че миналата нощ…

— Това означава, че миналата нощ не е твоя работа — срязах го аз.

Станах и тръгнах, накуцвайки, към един сатенен пеньоар на Елора, който беше метнат на близък стол. Краката и глезените ме боляха от всичките тези танци от миналата нощ.

— Не е нужно да се криеш заради мен — каза Локи, докато си обличах пеньоара. — Нямаш нещо, което да не съм виждал.

— О, има много неща, които не си виждал — отвърнах аз, дооправяйки пеньоара.

— Трябва да се жениш по-често — закачи ме Локи. — Това те прави много пламенна.

Завъртях очи нагоре и тръгнах към масичката. Локи я беше отрупал с блюда, включително и с вазичка цветя в средата, и беше вдигнал сводестите похлупаци от богатата закуска. Седнах срещу Тове и в този момент забелязах, че Локи беше дръпнал трети стол за себе си.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Е, реших, че щом съм си направил труда да приготвя всичко това, мога и да хапна. — Локи седна и ми подаде чаша, пълна с някаква портокалова течност. — Приготвих мимоза2.

— Благодаря — казах и размених поглед с Тове, за да видя дали има нещо против Локи да остане.

— Той е глупак — промърмори Тове с пълна уста и сви рамене. — Но не ме е грижа.

Казано съвсем честно, мисля, че и двамата предпочитахме Локи да остане. Той беше като буфер между нас, който ни спестяваше необходимостта да водим неловки разговори на сутринта след брачната нощ.

— Е, как спахте миналата нощ? — попита Локи, отпивайки от мимозата си.

В този момент на вратата на спалнята настойчиво се почука и тя се отвори, преди да успея да отговоря. Фин влезе вътре и почувствах, че ми прималява. Той беше последният човек, когото очаквах да видя. Дори не знаех, че е още тук. След по-миналата нощ си мислех, че е заминал, особено след като не се появи на сватбата.

— Принцесо, извинявам се… — започна Фин, но след това видя Локи и замлъкна.

— Фин? — възкликнах аз, смаяна.

— Какво правиш тук? — Фин изглеждаше ужасен, сочейки към Локи.

— Пия мимоза. — Локи се облегна назад на стола си. — А ти какво правиш тук?

— Какво прави той тук? — попита Фин, обръщайки се към мен.

— Не му обръщай внимание — махнах аз с ръка. — Какво става?

— Виждаш ли, Фин, трябваше да отговориш на въпроса ми — рече Локи, отпивайки отново от коктейла си.

— Хей, разбрахте ли, че… — каза Дънкан, влитайки в стаята. Очевидно, виждайки вратата отворена, както я беше оставил Фин, той бе решил, че няма никакъв проблем да влезе.

— Изглежда, всеки смята, че може да нахълта тук, когато си пожелае — въздъхнах аз. — Забравяйки, че съм принцеса и че това са моите лични покои.

Когато Дънкан видя странната сцена, той се спря и махна с ръка към Локи.

— Чакайте, защо той е тук? Нали не е прекарал нощта с вас двамата?

— Уенди се намира в доста деликатна ситуация, която ти не би могъл да разбереш — каза му Локи с намигване.

— Защо си тук? — попита Фин и очите му припламнаха.

— Ще ни каже ли някой, за бога, какво става? — попита Тове, губейки търпение.

— Бих го направил, но това е частен разговор — отговори Фин, все така приковал поглед върху Локи, който обаче изглеждаше съвършено невъзмутим.

— Хайде, Фин, между нас няма тайни — ухили се Локи и направи широк жест към Тове и мен.

— Толкова ли е частен, че да се налага да излязат и Тове, и Дънкан? — попитах предпазливо. Не знаех дали поводът за посещението на Фин бях аз и ако беше така, не бях сигурна дали трябва да оставам и миг насаме с него.

— Не — поклати глава Фин. — Става дума за кралството и аз нямам доверие на маркиз Стаад.

— Аз получих убежище, както знаеш. — Локи се наведе напред и в гласа му прозвучаха нотки на раздразнение. — Това означава, че тя ми се доверява. Аз съм приет за член на вашето общество.

— Никой никога няма да те приеме — отговори Фин хладно. — И искрено се съмнявам, че…

— Просто кажи новината! — прекъснах го аз. — Много съм уморена. Имах дълъг уикенд и ако има нещо, което трябва да знам, побързай да ми го съобщиш.

— Извинявам се. — Фин сведе поглед. — Идвам от среща по сигурността с баща ми. Очевидно е имало нападение на витра над Ослина, при това брутално.

— Ослина? — попитах аз. — Аз имам среща с техния първи маркиз утре сутринта.

— Съмнявам се, че това е възможно — каза Фин тихо. — Те са го убили.

— Убили са го? — ахнах аз и чух Тове да изругава приглушено. — Кога се е случило това? Колко други са били убити?

— Не сме още сигурни за броя на загиналите — рече Фин. — Случило се е тази нощ и все още събираме информация. Но на този етап жертвите възлизат на хиляди.

— О, боже мой! — Сложих ръка на устата си, задавена от силен пристъп на гадене.

Хиляди бяха намерили смъртта си, докато аз бях танцувала. Моят народ, който се бях заклела да защитавам. И може би зад всичко това стоеше баща ми. До Ослина имаше десет часа път с кола — разстояние, което можеше да бъде изминато за една нощ. Възможно беше да е избил всички тези хора, провокиран от случилото се на сватбата ми.

Или може би не. Това може да е бил планът му от самото начало. Той сключи мир с Фьоренинг и след това започна да преследва нашите подменени, а сега напада общностите на Трил. Това можеше да е първата му стъпка към тотална война.

Преглътнах емоциите си, защото те само щяха да ми пречат. Нуждаех се от бистър ум, ако исках да помогна на оцелелите в Ослина.

— Трябва да направим нещо — казах сковано.

— Баща ми в момента свиква военен съвет — рече Фин.

— Затова ли не дойде при мен лично? — попитах аз. Бащата на Фин, Томас, беше началник по сигурността и той беше човекът, който обикновено ми докладваше за възникналите проблеми.

— Не. — Фин ме погледна така, сякаш търсеше извинение за него. — Той не искаше да те информира още. Смяташе, че трябва да съберем повече информация, тъй като току-що си се омъжила.

— Но аз въпреки това съм принцеса! — казах, изправяйки се. — И имам определени задължения, които не спират заради някакво си глупаво тържество.

— Точно затова дойдох при теб — рече Фин, но извърна поглед, което ме накара да предположа, че това не е била единствената причина за появата му тази сутрин.

— Затова ли си тук? — попита Дънкан.

— Да — кимна той. — Бях долу, когато чух няколко души от стражата да говорят за нападението над Ослина. Реших, че трябва да знаеш.

— Благодаря ти — казах аз. Държах ръка върху стомаха си в опит да се овладея. Трябваше да бъда хладна и спокойна. — Свикайте веднага военния съвет. Трябва да реагираме колкото може по-бързо.

— Разбира се — кимна Фин.

— Дънкан, можеш ли да отидеш и да доведеш Уила? — попитах аз и добавих телепатично: „Тя е долу в стаята на Мат“. Всъщност напоследък Уила прекарваше повече вечери с него, отколкото в собствения си дом.

— Да, разбира се. — Дънкан бързо се поклони и тръгна към вратата.

— О, и още нещо. Ще те помоля да изтичаш до стаята ми и да ми донесеш малко дрехи — казах аз. — По някаква причина те не са били преместени тук.

— Съжалявам за това. — Бузите на Дънкан пламнаха. — Идеята беше на Уила. Тя смяташе, че това би било…

— Няма значение — спрях го аз, махвайки с ръка. — Просто грабни нещо, което става за носене. И на всяка цена доведи Уила. Искам тя да присъства на това съвещание.

— Да, принцесо. — Той излетя от стаята да изпълни задачите си, но Фин не се помръдна от мястото си.

— Какво? — казах аз.

— А той? — Фин погледна към Локи.

— Какво за него? — попитах ядосана.

— Той е витра — напомни Фин.

— Той не… — Замълчах и се обърнах към Локи. — Знаеше ли за нападението над Ослина?

— Не, разбира се — отвърна Локи и изглеждаше съвсем искрено потресен от новината, което беше в разрез с обичайната му самонадеяна усмивка. — Кралят никога не би споделил с мен плановете си.

— Ето, виждаш ли? — обърнах се отново към Фин. — Той не знае нищо.

— Принцесо! — Фин ме погледна настойчиво.

— Нямам време да стоя тук и да споря с теб, Фин — казах аз. — Искам да отидеш веднага на съвета и да се погрижиш никой да не предприема нищо глупаво, преди да дойда. Не позволявай на канцлера да взема решения. Ще бъда във Военната зала след десет минути, става ли?

— Да, принцесо. — Фин не изглеждаше щастлив, но кимна и излезе от стаята.

— На мен също ще ми трябват дрехи — каза Тове, бутвайки стола си назад, след което стана и хвърли салфетката в чинията си с недоизядена храна. — Имаш ли някаква идея как да подходиш към това, Уенди?

— Все още не — поклатих аз глава. — Но и не знам точно какво се е случило.

— Ще изясним това. — Тове тръгна към мен и докосна нежно ръката ми. — Ще се видим във Военната зала.

— Добре — кимнах. — Побързай.

Прокарах пръсти през косата си. Мислите ми летяха. Нападението означаваше загинали хора, много ранени, разрушени домове. Трябваше да помогнем някак на оцелелите и да решим как да отговорим на витра.

— Може би трябва да те оставя да се приготвиш — рече Локи, изправяйки се.

— Какво? — Обърнах се с лице към него. Бях забравила, че е тук.

— Наистина съжалявам за случилото се — каза той със сериозен израз на лицето. — Твоите хора не заслужават това.

— Знам. — Преглътнах с усилие. Той понечи да излезе, но в този момент го спрях. — Ти би ли направил това?

— Кое? — Локи се спря на вратата.

— Ако беше все още с витра? — погледнах го в упор. Той стоеше на няколко крачки от мен, но златистите му очи изглеждаха мрачни и тъжни. — Би ли участвал в нападението над Ослина? Би ли убивал?

— Не — отвърна той. — Аз никога не съм убивал.

— Но си се бил рамо до рамо с тях.

— Никога не съм се бил за моя крал — поклати той глава. — Точно затова свърших в тъмницата.

— Разбирам. — Наведох глава към земята, не знаех вече какво да мисля за него. — Не се мяркай много пред очите на другите. Никой друг освен мен не ти вярва.

— Добре.

— Локи! — извиках аз точно преди да излезе и се обърнах към него, за да види, че съм сериозна. — Ако разбера, че си знаел нещо за нападението, лично ще те предам на краля.

— Да, Ваше Височество. — Той се поклони и напусна покоите ми.