Въздигната

6 Олтар

Пожелах Мат да ме изпрати до олтара. Той беше най-близкото до истински родител, което бях имала през целия си живот, но това щеше да породи бурно негодувание сред повечето официални лица в Трил.

Но тъй или иначе, марксина Лаурент и останалите трилове не можеха да определят кого ще допусна в будоара си. Дънкан стоеше цяла сутрин пред стаята ми, натоварен със задачата да отпраща всички, с изключение на Уила и Мат. Останалите щяха да ме видят чак в балната зала, където бащата на Уила, Гарет, щеше да ме предаде на моя жених.

Бях готова от часове. След случилото се с Фин не можах да спя добре и слънцето още не беше изгряло, когато станах и започнах да се приготвям. Уила бе дошла рано, за да ми помогне, но аз се бях научила как да се справям с прическата и грима си сама. Тя само ми помогна да закопчая сватбената си рокля и се опита да ме успокои, но това беше всичко, от което се нуждаех.

— Толкова си бледа — каза Уила почти тъжно. — Бяла си почти колкото сватбената си рокля.

Тя седна до мен на леглото. Дългият сатенен шлейф на роклята ми падаше около нас и Уила непрекъснато го наместваше, за да се увери, че няма да се намачка или изцапа. Нейната рокля също беше красива, защото сама си я беше избрала. Беше с цвета на тъмен изумруд с черни украси.

— Престани да се суетиш около нея — рече Мат, когато Уила за пореден път понечи да приглади роклята ми. Той крачеше из стаята, занимавайки се с копчетата на ръкавелите си и подръпвайки яката на ризата си.

— Не се суетя. — Уила го погледна сърдито, но остави роклята ми. — Това е денят на нейната сватба. Искам тя да изглежда съвършено.

— Така само я изнервяш. — Мат махна с ръка към мен, обръщайки внимание на безучастния начин, по който се взирах в празното пространство.

— Ако някой я изнервя, това си ти — отвърна тя. — Не престана да крачиш из стаята цялата сутрин.

— Съжалявам. — Мат спря на едно място, макар това да не го накара да изглежда по-спокоен. — Моята малка сестра се омъжва. И това се случва много по-скоро, отколкото съм очаквал. — Той прокара пръсти през късата си руса коса и въздъхна. — Не е нужно да правиш това, Уенди. Знаеш го, нали? Ако не искаш да се омъжиш за него, не си длъжна да го правиш. Искам да кажа, че не трябва да го правиш. Твърде си млада, за да вземаш толкова важно решение за живота си.

— Мат, тя знае това — рече Уила. — Повтаряш й го по хиляда пъти на ден.

— Съжалявам — повтори Мат.

— Принцесо? — Дънкан предпазливо надникна през вратата. — Помоли ме да те взема в един без петнайсет и сега е един без петнайсет.

— Благодаря ти, Дънкан.

— Е? — Уила ме погледна усмихната. — Готова ли си?

— Мисля, че ще повърна — отговорих й искрено.

— Няма да повърнеш. Това са само нерви, ще се оправиш — рече Уила.

— Може би не са само нерви — намеси се Мат. — Може би тя просто не иска това.

— Мат! — тросна му се Уила и се извърна към мен. Кафявите й очи бяха угрижени. — Уенди, искаш ли го?

— Да — казах решително, кимвайки веднъж. — Искам го.

— Добре. — Тя стана, усмихната, и протегна ръка към мен. — Тогава да вървим да те омъжим.

Хванах ръката й и тя я стисна окуражително, когато се изправих. Дънкан ни чакаше до вратата и когато тръгнах по коридора, той подхвана шлейфа ми, за да не се влачи по земята.

— Чакай — рече Мат. — Това е последният удобен момент, а аз исках да поговоря с теб, преди той да дойде… Исках просто да ти кажа… — Мат се засуети за кратко, подръпвайки ръкава си. — Всъщност има много неща, които исках да ти кажа. Гледах те как растеш, Уенди. Беше много немирно хлапе. — Той се засмя нервно и аз се усмихнах. — Ти разцъфтя пред очите ми — продължи Мат. — Стана толкова силна, умна, състрадателна и красива жена. Не бих могъл да бъда по-горд с теб.

— Мат — избърсах бързо очите си.

— Мат, не я карай да плаче — каза Уила, подсмърчайки тихо.

— Извинявай — рече Мат. — Не исках да те разстройвам и знам, че трябва да тръгваш. Но исках да ти кажа, че каквото и да стане днес, утре или когато и да е, ти винаги ще бъдеш моята малка сестричка и аз винаги ще бъда до теб. Обичам те.

— Аз също те обичам — уверих го аз и го прегърнах.

— Това беше наистина мило — каза Уила, когато той ме пусна. Тя го целуна бързо по устните, преди да ме изведе от стаята. — Но по-добре да беше направил това час по-рано, когато нямахме никаква работа. А сега се налага да вървим.

За щастие, ние никога не носехме обувки и това ни улесни, докато тичахме към балната зала. Когато наближихме, чух музика. Аурора беше докарала цял оркестър, който свиреше „Лунната соната“. Чуваше се и приглушеният шепот на гостите.

Шаферките и шаферите бяха наредени пред вратата, очаквайки идването ми. Гарет се усмихна, когато ме видя. Той бе винаги мил и затова избрах него да ме изпрати до олтара.

— Бъди внимателен с нея, татко — рече Уила, поверявайки ме на него. — Много е нервна.

— Не се тревожи — усмихна се отново Гарет, хващайки ме под ръка. — Обещавам ти, че няма да позволя да паднеш или да се спънеш, докато вървим по пътеката.

— Благодаря ти — казах, усмихвайки се с усилие.

Една от моите шаферки държеше букета ми от лилии и в този момент ми го подаде. Почувствах се малко по-добре, когато цветята се озоваха в ръцете ми, сякаш бяха някаква котва.

Докато сватбеното шествие вървеше надолу по пътеката, непрекъснато преглъщах, опитвайки се отчаяно да уталожа спазъма в стомаха си. Моят жених беше Тове. Нямаше от какво да се страхувам. Той беше един от малкото хора на света, на които можех да се доверя. Можех да се справя с това. Можех да се омъжа за него.

Уила ми махна леко с ръка, преди да се включи в процесията. Дънкан беше зад мен, придържайки шлейфа ми. Музиката достигна кресчендо, давайки знак, че е време да тръгна към олтара. Дънкан пусна шлейфа ми и той и Мат ми се усмихнаха окуражително. Бяха решили да не натрапват присъствието си по време на ритуала и останаха да чакат извън балната зала, гледайки от дъното на множеството.

Стъпих върху зеления кадифен килим, който беше обсипан от край до край с бели розови венчелистчета, и си помислих, че всеки момент ще припадна. Това, че килимът като че ли продължаваше цели километри надолу, не ми носеше утеха. Балната зала беше претъпкана с народ и всички се извърнаха към мен, когато влязох.

Рис и Рианон бяха на последния ред и Рианон започна да ми маха лудешки, когато ме видя. Познавах много от хората тук от деловите си срещи в двореца, но приятелите ми бяха толкова малко. Тове стоеше до олтара, изглеждайки почти толкова неспокоен, колкото бях и аз, което, неизвестно защо, ме накара да се почувствам по-добре. Ние и двамата бяхме уплашени, но бяхме заедно в това.

Елора седеше най-отпред. Тя единствена от присъстващите не стоеше права, но вероятно беше и твърде слаба, за да има силите за това. Бях щастлива, че е тук. Когато минавах покрай нея, тя ми се усмихна — с искрена и сърдечна усмивка, която докосна сърцето ми.

Оставих Гарет и изкачих двете стъпала към олтара, където Тове пое ръката ми. Той я стисна леко и ми се усмихна едва-едва, когато застанах до него. В този момент Уила, която беше зад мен, отново пооправи роклята ми.

— Здравей — каза Тове.

— Здравей — отвърнах аз.

— Можете да седнете — оповести маркиз Бейн. Освен, че отговаряше за разпращането на подменените деца, той беше упълномощен да изпълнява и бракосъчетанията в Трил. Сега стоеше пред нас в бял костюм и с неспокойна усмивка на лицето.

Множеството беше зад нас, но аз се опитвах да не мисля за тях. Опитвах се да не мисля и за това, как бях огледала тълпата, без да успея да видя Фин сред нея. Баща му беше тук и стоеше на пост до вратата, но Фин вероятно беше заминал отново. Той имаше работа за вършене и аз бях сложила край на връзката си с него.

— Скъпи приятели и роднини — поде маркиз Бейн, прекъсвайки мислите ми. — Събрали сме се тук, за да съчетаем този мъж и тази жена в свещен брак, който трябва да се радва на всеобщо уважение. Затова човек не трябва да пристъпва към него лекомислено, а благоразумно, почтително и сериозно.

Той отвори уста да продължи, но в този момент дворецът беше разтърсен от силни удари. Аз подскочих и погледнах назад, както направиха и всички останали. Мат стоеше непосредствено пред вратата, а Дънкан вече се беше затичал по коридора.

— Какво беше това? — Във въпроса на Уила отекнаха мислите на всички в залата.

— Принцесо! — извика Дънкан, появявайки се в този момент на вратата. — Те идват за теб.

— Какво? — възкликнах аз.

Хвърлих букета си настрани, събрах полите на роклята си и побягнах от олтара. Уила извика името ми, но не й обърнах внимание. Бях стигнала едва до средата на пътеката, когато чух резкия бумтящ глас на Орен.

— Не идваме за никого — каза гласът му. — Ако това беше нападение, нямаше да бъда тук.

Спрях се на пътеката, не знаейки какво да правя, и след това го видях. Дънкан и Мат се втурнаха към него, но витрийските стражи ги сграбчиха и ги спряха. Веднага щом войниците докоснаха Мат, аз вдигнах ръка и използвайки способностите си, ги запратих назад. Те се блъснаха в стената в дъното и аз ги задържах там на място.

— Впечатляващо, принцесо — каза Орен с усмивка.

Той плесна няколко пъти с ръце и звукът отекна приглушено заради черните му кожени ръкавици. Дългата му тъмна коса блещукаше, както някога и косата на Елора, но очите му бяха черни като въглени.

Бях се опитала да го съборя на земята, за да почувства силата ми, но без успех. Витра бяха по-силни от трил, Орен особено, и Тове ми беше казал, че уменията ми ще бъдат безполезни при сблъсък с него.

Мат и Дънкан се изправиха, леко стъписани от неочакваната ми намеса. Сара, жената на Орен, стоеше леко встрани зад него. Беше свела поглед и мълчеше. И тя, и Орен бяха в черно, което беше малко странен избор на облекло за сватба.

— Какво искаш? — попитах.

— Какво искам? — засмя се Орен, разпервайки ръце. — Това е сватбата на единствената ми дъщеря. — Той пристъпи напред и аз освободих стражите му, при което те се строполиха на земята. Исках да мога да фокусирам цялата си енергия върху него, ако се наложеше.

— Спри! — наредих аз, вдигайки длан към него. — Ако направиш още една стъпка, ще те накарам да излетиш през тавана.

Таванът на балната зала беше изцяло от стъкло и по тази причина заплахата ми не беше толкова необичайна, колкото звучеше, въпреки че не знаех дали мога да я осъществя. Чувствах обаче Тове да стои на няколко крачки зад мен и това ми даваше увереност.

— Хайде, принцесо. — Орен цъкна с език. — Това ли е начинът да посрещнеш баща си?

— Като се има предвид, че ме отвлече и се опита да ме убиеш, да, това е единственият подходящ начин.

— Никога не съм правил нищо подобно. — Орен сложи ръце на гърдите си. — Но обърни внимание, че сега съм тук при теб без армия. Само съпругата ми и двама телохранители. Никой друг. Уверявам те, принцесо, че възнамерявам да се придържам към нашия договор, стига и вие да го правите. Аз няма да нападна теб или хората ти на територията на Фьоренинг. При условие, разбира се, че и вие не ни нападате.

Очите му проблеснаха при тези думи. Той ми се присмиваше. Подтикваше ме да го нападна и да го нараня, за да могат да отвърнат. Така щях да сложа началото на тотална война между Витра и Трил, а ние не бяхме подготвени.

Може би щях да успея да защитя себе си и още неколцина, но всичките ни стражи и следотърсачи ги нямаше. Ако Орен разполагаше с други сили на Витра в близост до Фьоренинг, Трил щеше да бъде унищожен. Сватбата ми щеше да се превърне в кървава баня.

— В съответствие с нашия договор настоявам да напуснеш Фьоренинг — отсякох аз. — Това е частно тържество и ти не си поканен.

— Но аз дойдох, за да те дам на твоя жених — рече Орен, преструвайки се на обиден. — Пропътувах целия този път само заради теб.

— Идваш твърде късно — казах аз. — И освен това никога не съм била твоя, за да ме даваш на когото и да е било.

— И кой тук има по-голямо право от мен за това? — попита Орен.

— Орен! — извика Елора и всички в залата се извърнаха към нея. — Върви си веднага. — Тя стоеше в другия край на пътеката близо до олтара и Гарет беше зад нея. Сигурна бях, че имаше готовност да я подхване, ако припаднеше, макар другите да не подозираха това.

— О, кралице моя — каза Орен със зла усмивка. — Ето те и теб.

— Позабавлява се вече — отвърна Елора. — Сега си върви. Търпяхме те достатъчно.

— Виж се само — подсмихна се кралят. — Май съвсем си се запуснала. Изглеждаш като стара вещица, каквато винаги съм знаел, че си.

— Достатъчно! — отсякох аз. — Помолих те любезно да си тръгнеш. Повече няма да те моля.

Орен ме огледа от горе до долу, преценявайки доколко съм искрена, и аз се опитах да изглеждам колкото може по-решителна. Най-накрая той сви рамене, сякаш това, което се случваше, му беше безразлично.

— Както желаеш, принцесо — рече. — Но съдейки по вида на майка ти, няма да мине много време, преди да станеш кралица. Така че ще се видим скоро.

Орен понечи да си тръгне, но след това се спря.

— И още нещо, принцесо — каза той, извърнат наполовина. — Предполагам, че един мой боклук се е озовал при теб наскоро. Той е голяма напаст, но си е мой и си го искам обратно.

— Нямам никаква представа за какво говориш — отговорих аз, знаейки, че никога няма да му предам Локи. Бях видяла какво му беше сторил и нямаше да допусна това да се случи отново.

— Ако все пак се появи, изпрати ми го обратно — рече Орен, без да издава по никакъв начин дали ми вярва, или не.

— Разбира се — излъгах аз.

Орен се обърна и се отправи към вратата, без дори да изчака Сара. Тя ми се усмихна срамежливо, преди да го последва. Телохранителите му най-накрая се изправиха и се завтекоха след него. Чух го да казва нещо в последния момент, преди да излязат, но не го разбрах.

— Съжалявам за прекъсването — казах с изненадващо овладян глас и се усмихнах на гостите с възможно най-лъчезарната си усмивка. — Но след като всичко това свърши, мисля, че трябва да продължим със сватбата. — Обърнах се към Тове, все така усмихната. — В случай, че все още ме искаш.

— Разбира се — отвърна той на усмивката ми. Сетне ми подаде ръка и аз я поех. Докато вървяхме по пътеката, оркестърът поде отново „Лунната соната“. — Как се чувстваш? — попита Тове тихо, докато се качвахме към олтара.

— Добре — прошепнах. — Да се оженя вече не ми изглежда толкова страшно.

Спряхме се пред маркиз Бейн и аз погледнах за миг назад през рамо. Дънкан стоеше до вратата и произнасяше беззвучно думите, които трябваше да изрека. Аз му се усмихнах с благодарност и се обърнах отново към маркиза.

— Да се заемем ли вече с обетите? — попита маркиз Бейн. — Принцесо, маркизе, застанете с лице един към друг.

Обърнах се към Тове, слагайки изкуствена усмивка на лицето си, за да скрия вълнението си. След няколко прости думи и размяна на пръстени, аз се заклех да го взема за мой съпруг, докато смъртта ни раздели. Скрепихме това с бърза целувка и гостите избухнаха в ръкопляскания.