Въздигната

5 Планове

Взех си скришом един учебник по трилски, който Тове ми беше донесъл, за да имам какво да правя, докато Аурора се занимаваше с последните неща около приготовленията. Беше денят преди сватбата и се надявах, че всичко върви по график, защото оставащото време беше запълнено до последната минута.

Седях на един стол с книгата в скута, докато Аурора и Уила минаваха през списъка със задачи в компанията на още двайсетина техни помощници. Аурора дори натовари Дънкан да преброи украшенията за празничната маса, за да е сигурна, че имаме достатъчно.

Понякога ме молеха да помогна с едно или друго и аз го правех, но общо взето, Аурора като че ли предпочиташе да не се бъркам много, навярно страхувайки се, че може да й възразя за нещо.

Всичките ми шаферки бяха тук и повечето от тях дори не познавах. Уила беше моята първа придворна дама и именно тя бе избрала останалата част от антуража ми, защото познаваше всички. Аурора беше настояла той да е голям, поради което шаферките ми наброяваха десет.

— Това е сватбата на века, а ти учиш — въздъхна Уила, докато денят вървеше към края си.

Аурора беше проверила всичко по два пъти и в залата бяхме останали само аз, Уила, Аурора и Дънкан.

— Трябва да съм наясно с тези неща. — Посочих към книгата. — Много е важно да мога да вникна в смисъла на старите договори. Не е нужно да навлизам в подробностите на предстоящото разточително тържество. Ти и Аурора вече сте се погрижили за това.

— Така е. — Уила се усмихна. — Мисля, че всичко е готово. Утре те очаква един фантастичен ден.

— Благодаря ти — казах и затворих книгата. — Наистина оценявам всичко, което направихте.

— О, хайде стига. Беше ми ужасно приятно — засмя се тя. — Ако не мога да имам приказна сватба, мога поне да организирам такава. Нали така?

— Това, че не си принцеса, не означава, че не можеш да имаш приказна сватба — отвърнах, ставайки от стола.

Тя ми се усмихна тъжно и чак тогава осъзнах какво бях казала. Уила беше марксина и се срещаше тайно с моя брат Мат, който беше човек. И ако някой научеше за това, тя щеше да бъде изпратена в изгнание. Беше недопустимо дори да излиза с него, камо ли да се омъжи за него.

— Съжалявам — рекох.

— Недей. — Тя махна с ръка. — Ти правиш каквото можеш и ние всички знаем това.

Говореше за усилията ми за повече равенство между триловете, следотърсачите и манксовете. Ние губехме голяма част от населението си, защото триловете се влюбваха в човешки същества и след това биваха прокуждани. Общността ни постепенно се топеше.

При всяко положение беше по-разумно да позволим на триловете да обичат онези, които обичат. Те щяха да го направят и без това, но ако премахнехме забраната, те щяха да остават при нас и да дават своя принос за общността.

Все още не бях успяла да накарам другите да мислят като мен, защото бях твърде обсебена с решаването на проблема с Витра. Веднъж щом той намереше решение (ако това изобщо се случеше), щях да направя равенството във Фьоренинг мой пръв приоритет.

— Приключихме ли вече тук? — попитах аз.

— Да — рече Уила. — Не ти остава нищо друго, освен да си починеш и да се постараеш утре на сватбата да бъдеш красива. След това по време на обреда просто трябва да кажеш „Да“.

— Мисля, че мога да се справя с това — казах, макар да не бях толкова убедена.

— Ще има ли проблем, ако те оставим сама, Аурора? — попита Уила, докато отивахме към вратата.

— Имам да довърша само още няколко неща — отговори Аурора, без да вдига глава от книжата, които преглеждаше. — Но благодаря.

— Благодаря ти — отвърнах аз. — До утре.

— Наспи се добре, принцесо. — Аурора вдигна за миг глава и ми се усмихна.

Докато тримата с Дънкан и Уила вървяхме, тя се опитваше да ме убеди, че утре ще бъде много забавно. Когато стигнахме входната врата, Уила ме прегърна силно и ми обеща, че всичко ще мине гладко.

Не знам защо смяташе, че това ще ме утеши. За мен нямаше да има никакво значение, ако всичко беше замислено да бъде катастрофа.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Дънкан, когато се спряхме пред стаята ми.

— Не и днес — поклатих аз глава. — Мисля, че имам нужда да остана насаме.

— Разбирам. — Той ми се усмихна окуражително. — Тогава до утре сутринта.

— Благодаря ти.

Затворих вратата след мен, запалих осветлението и се загледах в огромния пръстен на ръката ми. Той означаваше, че принадлежа на Тове — на някого, когото не обичах. Тръгнах към тоалетната масичка, за да сваля останалите си украшения, но продължих да се взирам в пръстена.

Не можах да устоя на импулса и го махнах от ръката си. Той беше наистина красив и когато Тове ми го даде, беше много мило, но тъй или иначе, бях започнала да ненавиждам този предмет.

След като го свалих, погледнах за миг към огледалото на тоалетната масичка и едва не изкрещях. Фин седеше зад мен на леглото. Очите му, тъмни като нощта, срещнаха моите в огледалото и накараха дъха ми почти да спре.

— Фин! — ахнах аз, извръщайки се към него. — Какво правиш тук?

— Пропуснах рождения ти ден — рече той, като че ли това даваше отговор на въпроса ми. Сетне сведе поглед към някаква малка кутийка, която държеше в ръцете си. — Имам нещо за теб.

— Имаш нещо за мен? — Облегнах се на тоалетната масичка зад себе си, впивайки пръсти в нея.

— Да — кимна Фин, продължавайки да се взира в кутийката. — Купих това нещо от едно място близо до Портланд преди две седмици. Идеята беше да ти го подаря на рождения ден. — Той прехапа бузата си от вътрешната й страна. — Но сега, когато съм тук, дори не съм сигурен, че трябва да ти го дам.

— За какво говориш? — попитах аз.

— Струва ми се нередно. — Фин потърка лицето си. — Дори не знам какво правя тук.

— Нито пък аз. Не ме разбирай погрешно. Радвам се да те видя. Но просто… не разбирам.

— Знам — въздъхна той. — Това е пръстен. Това ти избрах. — Погледът му се отмести към годежния пръстен на тоалетната масичка до мен. — Но ти вече си имаш такъв.

— Защо… си ми взел пръстен? — запънах се аз, докато сърцето ми биеше неспокойно в гърдите ми. Нямах представа какво точно се опитва да каже или направи Фин.

— Не ти правя предложение, ако това ме питаш. — Той поклати глава. — Видях го и си помислих за теб. Но сега ми изглежда безвкусен. И ето ме тук, в нощта преди сватбата ти — промъквам се тайно, за да ти дам пръстен.

— Защо го правиш? — попитах.

— Не знам. — Той погледна настрани и се засмя мрачно. — Това е лъжа. Знам много добре какво правя, но не знам защо го правя.

— И какво по-точно правиш? — казах тихо.

— Аз… — Известно време Фин задържа погледа си настрани, след това се обърна към мен и стана. — Не искам да се омъжваш за него.

— Фин… — подех аз, но той вдигна ръка и ме спря.

— Не се опитвам да те спра — рече той. — Ти трябва да го направиш. И двамата знаем това. Но не искам да го правиш.

Единственото, което бях искала някога от него, беше да признае чувствата си към мен и той го направи в деня преди сватбата ми. Беше вече твърде късно, не можех да върна нещата назад. Не че някога бях имала реална възможност да го направя.

— Защо ми казваш това? — Очите ми плуваха в сълзи.

— Защото… — Фин пристъпи напред, спирайки се точно пред мен.

Погледна ме и очите му както винаги бяха хипнотизиращи. Протегна ръка и избърса една сълза от бузата ми.

— Защо? — повторих с треперещ глас.

— Защото исках да знаеш — рече той, сякаш сам не разбираше напълно себе си.

Сложи кутийката на тоалетната масичка до мен и ръката му се насочи към кръста ми, притегляйки ме към него. Отдръпнах се от тоалетката, оставяйки се в ръцете му. Дъхът ми беше кратък и учестен, докато се взирах в него.

— Утре ти ще принадлежиш на другиго — рече Фин. — Но тази вечер си с мен.

Устните му се притиснаха до моите, целувайки ме със същата тази невъздържана страст, която познавах и обичах. Обгърнах го с ръце, вкопчвайки се в него. Той ме повдигна във въздуха, все още без да откъсва устни от моите, и ме отнесе до леглото.

Сложи ме да легна и секунди по-късно беше над мен. Обичах да чувствам тялото му до моето и тежестта му, която ме притискаше. Наболата му брада драскаше кожата ми, докато покриваше лицето и шията ми с целувки.

Ръцете му тръгнаха към презрамките на роклята ми, дърпайки ги надолу, и изведнъж осъзнах колко далеч можем да стигнем тази вечер. Фин винаги се възпираше, когато нещата станеха твърде разгорещени, но сега ръцете му обгръщаха гърдите ми, докато ме целуваше.

Започнах да разкопчавам копчетата на ризата му толкова бързо, че едно от тях се скъса и отхвърча. Прокарах ръце по гърдите му, наслаждавайки се на гладкото очертание на гърдите му и ударите на сърцето му. Той се наведе към мен, целувайки ме отново жадно, и усетих голото му тяло да се притиска до моето.

Кожата му пареше, устата му търсеше моята и ръката му ме беше обгърнала, държейки ме все така здраво.

Докато ме целуваше, сърцето ми преливаше от щастие и с облекчение осъзнах, че първият ми път щеше да бъде с Фин. Но тази мисъл веднага беше помрачена, когато си дадох сметка за нещо друго. Първият ми път щеше да бъде с Фин, но това щеше да бъде и последният ми път с него.

Аз въпреки това трябваше да се омъжа за Тове утре. И дори да не го направех, никога не можех да бъда с Фин. Нямаше и най-малък шанс. Имах кралство, за което трябваше да мисля. Над нас беше надвиснала война. Хората страдаха и умираха. Не можех да захвърля всичко заради едно увлечение.

Дори да останех с Фин тази нощ, това нямаше да означава нищо.

— Какво има? — попита Фин, забелязвайки промяната у мен.

— Не мога — прошепнах аз. — Съжалявам, но не мога да го направя.

— Права си. Съжалявам. — Фин изглеждаше засрамен и се отдръпна от мен. — Не знам какво си въобразявах. — Той се изправи и си закопча бързо копчетата.

— Не, Фин. — Надигнах се в леглото и оправих роклята си. — Не е нужно да съжаляваш, но… не мога да правя повече това.

— Разбирам. — Той приглади косата си и извърна поглед.

— Не, Фин, искам да кажа… — Преглътнах с усилие и въздъхнах с тръпнещ дъх. — Не мога да те обичам вече.

Той вдигна глава към мен, в очите му имаше болка и учудване, но не каза нищо. Просто стоеше там неподвижно.

— Ти каза, че утре ще принадлежа на друг, но тази нощ ще бъда твоя. Това обаче не е редно, Фин. — Сълзите потекоха по бузите ми и побързах да ги избърша. — Аз не принадлежа на никого и не е нужно просто да вземаш само част от мен, когато можеш. Знам, че никога не си имал такива намерения — продължих аз. — Никой от нас не е искал това. Бяхме заедно, когато можехме. Тайни мигове и откраднати целувки. Приемам това. И не те обвинявам за нищо, но… повече не мога така.

— Аз не… — Гласът му заглъхна. — Аз не съм искал това от теб. Искам да кажа, това, което имахме между нас. Ти заслужаваш повече, отколкото някога бих могъл да ти дам. Дори ако ми бъде позволено да те обичам.

— Опитвам се да променя нещата — казах. — И признавам, че в това отношение постъпвах егоистично. Исках да отменя сегашните закони, за да имаме шанса един ден да бъдем заедно. Но… не знам дали ще успея. И дори и да успея, утре се омъжвам за друг. Той е добър човек и аз няма да му причиня това.

— Не бих очаквал нищо по-малко от теб, принцесо — каза Фин тихо. — Съжалявам, че те обезпокоих. — Той тръгна към вратата и се спря там за момент, но не се обърна към мен. — Желая ти всичко най-добро по случай сватбата ти. И се надявам двамата с него да бъдете щастливи.

След като Фин си отиде, се опитах да не плача. Уила щеше да бъде много разочарована от мен, ако утре се появях със зачервено и подпухнало лице. Тръгнах към дрешника, едва сдържайки сълзите си, докато събличах роклята си, за да си сложа пижама. Връщайки се в леглото, забелязах малката кутийка на тоалетната масичка — подаръка от Фин.

Бавно я отворих. Това беше сребърна халка с рождения ми камък, гранат, в центъра на сърце. И по някаква причина видът му ме сломи. Легнах на леглото си и се разридах.