Въздигната

25 Съдба

Кира и другият витриец веднага пуснаха Локи и той се строполи на земята. Те и двамата стискаха главите си и в първия момент не разбрах какво става.

Аз не мислех и не чувствах нищо, освен че бях разкъсана на две. Сякаш Орен бе изтръгнал сърцето от гърдите ми и като че ли никога през живота си не бях изпитвала толкова унищожителна болка и гняв. От мен струеше чернота, съчетана с неистова ярост. Дори не разбирах какво се случва около мен. Всичко като че ли плуваше в мъгла.

След това видях Орен, присвил очи, да докосва главата си и си спомних.

Аз правех нещо с ума си, когато бях изплашена или обзета от гняв. Това се беше случило веднъж, когато Тове се опита да ме събуди, и в по-лека форма, когато Елора измъчваше Локи.

Силният страх или гняв отключваше някаква скрита сила в мен, която караше хората да изпитват агонизираща болка вътре в главите си. Това обикновено траеше само няколко секунди, но аз никога преди не бях изпадала в такова изстъпление.

Веднага щом разбрах какво се случва, овладях това свое тайно оръжие и го насочих към Орен. В началото той изглеждаше объркан и само започна да отстъпва назад. Очите му бяха все така присвити и бе наклонил глава, сякаш се взираше в някаква много ярка светлина.

Подсъзнателно знаех, че трябва да изпитвам болка, но не чувствах нищо. Тръгнах към Орен и той обхвана главата си с ръце. Падна на колене. Стенеше и умоляваше, но не разбирах какво казва.

Кира и другият витриец се бяха сгърчили на земята и Кира дори хлипаше. Тръгнах към Локи, отказвайки да приема истината, отказвайки да повярвам, че е мъртъв, и издърпах меча от гърдите му.

Леко приведена напред, тръгнах към мястото, където баща ми беше паднал на колене. Той притискаше силно ушите си с ръце. Бръщолевеше нещо неразбираемо, но когато вдигнах меча над главата му, го чух да крещи:

— Накарай го да спре! Моля те! Накарай го да спре!

— Аз ще сложа край на мъките ти — казах аз и замахнах рязко с меча към врата му.

Извърнах се настрани, за да не гледам, но чух главата му да пада на пода.

Останах там, държейки меча, и обходих залата с поглед. Мъглата се беше разсеяла и болката се върна в тялото ми. Тялото ми пищеше в агония и краката ми всеки момент можеше да се подкосят под мен. Кира и другият витриец бяха спрели да се гърчат и седяха на пода.

— Вървете — наредих им аз, мъчейки се да си поема дъх. — Кажете им, че кралят е мъртъв.

Кира погледна към тялото на Орен с широко отворени очи и се подчини. Тя и другият витриец се изправиха с усилие на крака и избягаха от стаята, оставяйки ме сама с Локи.

Хвърлих меча и се спуснах към него, толкова бързо, колкото позволяваше разнебитеното ми тяло. Коленичих и взех главата му в скута си, но тя се люшна настрани. Гърдите му бяха изцапани с кръв и аз сложих ръка върху раната, опитвайки се да върна живота обратно в него.

— Не, Локи, моля те — зашепнах аз, докато сълзите се стичаха по лицето ми. — Локи, остани с мен. Моля те. Обичам те. Не можеш да ме оставиш така.

Но той не помръдваше. Не дишаше. Наведох се към него и го целунах по челото, докато хлипах, и дори нямах думи за болката, която чувствах. Безсилна да направя каквото и да е друго, се разридах.

— Боже мой, закъснях! — каза някой и когато се обърнах, видях Сара да стои на вратата. Тя погледна мъртвия крал, нейния съпруг.

Локи беше спасил живота й веднъж и тя беше лечителка. Сара беше единственият шанс, който имах, да го спася.

— Помогни ми — казах аз умоляващо и се опитах да повдигна тялото на Локи към нея. — Моля те. Трябва да му помогнеш.

— Аз… — Сара не каза нищо за момент и сетне се втурна към нас, коленичейки до Локи. — Не знам дали мога. Той може вече да си е отишъл.

— Моля те — изплаках. — Трябва да опиташ. — Тя си пое дълбоко дъх и кимна.

— Останала ли ти е някаква енергия? — попита Сара.

— Не знам — признах аз. Чувствах се слаба и напълно изтощена. Усилието да нараня Орен бе взело почти всичко от мен.

— Добре, помогни ми, ако можеш — рече Сара. Тя сложи ръката си върху моята ръка, с която притисках раната в гърдите на Локи. — Дай ми всичката си енергия, която имаш. Ще се нуждая от нея.

Кимнах и затворих очи, фокусирайки се върху нея и Локи. Усетих през ръката ми да преминава топло мравучкане, усещане, което познавах от случаите, когато бях лекувана. Но се случи и нещо друго. Почувствах го във вените си, сякаш през мен течеше някаква гореща течност, която се изливаше през върховете на пръстите ми.

След това го чух. Локи изпъшка силно и аз отворих очи.

Той си пое дълбоко въздух и по бузите ми потекоха сълзи на облекчение. Ръката на Сара беше все още върху моята и кожата й бе станала сбръчкана и съсухрена. В косата й изведнъж се бяха появили сиви кичури, а лицето й бе видимо състарено. Тя беше дала на Локи много от жизнената си сила, за да го спаси.

— Локи — казах аз.

— Хей, принцесо. — Той се усмихна замаяно и погледна нагоре към мен. — Какво е станало?

— Нищо — усмихнах се и поклатих глава. — Вече всичко е наред.

— Какво е това? — Той хвана косата ми и я повдигна, за да мога да я видя. Една къдрица над челото ми беше станала съвършено сребърна. — Лягам да подремна, а ти цялата побеляваш.

— Ти не легна да подремнеш — засмях се аз. — Не помниш ли какво се случи?

Той сбърчи чело, опитвайки се да си спомни, и изведнъж като че ли му просветна.

— Спомням си… — Локи докосна лицето ми. — Спомням си, че те обичам. — Наведох се и го целунах силно по устата, а той ме задържа до себе си.

Сара беше твърде изтощена, за да използва лечителските си способности върху мен, но Локи беше почти като нов. Той ме грабна на ръце и ме изнесе от покоите на краля. Сара тръгна с нас и отидохме да видим колко тежко е пострадал дворецът.

Кира очевидно беше казала на другите витрийци онова, което й наредих, и чувайки, че кралят е мъртъв, те се бяха разпръснали. Малцината останали коленичиха пред Сара. Сега тя беше тяхна кралица, техен монарх и първата й заповед беше обявяването на примирие.

Неколцина от нашите бяха загинали, макар и не много. Дънкан беше със счупена ръка, но се беше справил много по-добре, отколкото бях очаквала. Фин вероятно имаше мозъчно сътресение, но щеше да го преживее. Тове беше напълно невредим, а Уила се гордееше с бойните рани, които беше получила.

Въпреки загубите и пораженията, бях доволна. Бяхме свършили това, за което бяхме дошли. Бяхме избавили себе си и народа на Витра от потисничеството на Орен. Бяхме свободни.