Въздигната

17 Последствия

Завесите бяха все още спуснати около леглото, но ако Аурора ги дръпнеше, щеше да ме намери гола в него с мъж, който не беше синът й. Чух я да се движи из стаята и бях твърде уплашена да кажа нещо, та дори и да дишам.

Трескаво се опитвах да си спомня какво бе станало с дрехите ни. Беше ли пижамата на Локи захвърлена на пода на спалнята? И къде бяха бикините ми, които бе разкъсал?

— Принцесо? — каза Аурора и аз виждах силуета й през завесите. Тя беше точно отпред. — Тук ли си?

— Да — отвърнах аз, страхувайки се, че ще дръпне завесите, ако не отговоря. — Ъъ, да… Извинявай, още не съм на себе си. Вчера беше… много изтощителен ден.

— Разбирам — каза Аурора. — Ще си взема цялата чанта, за да можеш да се приготвиш спокойно.

— Добре. Благодаря ти.

— Няма защо. — Стъпките на Аурора се насочиха към вратата, но сетне тя се спря. — Тове се чувства ужасно за онова, което се е случило снощи. Той изобщо не е искал да те нарани.

— Знам това. — Неволно трепнах при споменаването на името на Тове. Топлите спомени от миналата нощ се сблъскаха с болезнената реалност. Аз бях изневерила на съпруга си.

— Той иска да ти се извини, но исках да бъда сигурна, че знаеш как се чувства — рече Аурора. — Тове никога не би те наранил умишлено.

Думите й се забиха в сърцето ми като нож и ме прорязаха толкова дълбоко, че едва успявах да дишам. Знаех, че Тове не ме обича, но едва ли щеше да бъде щастлив, ако разбереше, че съм правила секс с друг. Той не заслужаваше това.

— Ще се видим долу на закуска — каза Аурора.

— Да — отвърнах аз задавено, преглъщайки сълзите си.

Вратата на стаята се затвори и от гърдите ми се откърти дълбока накъсана въздишка. Дръпнах се от Локи и се надигнах. Никога през живота си не съм била толкова раздвоена. Повече от всичко друго копнеех да остана в леглото до него завинаги, но точно това ме караше да се чувствам отвратителна и виновна.

— Хей. — Локи сложи ръката си на кръста ми, опитвайки се да ме притегли към себе си. — Не е нужно да бързаш толкова. Тя си отиде.

— Имаме много неща за вършене днес. — Бутнах ръката му, ненавиждайки се за това, че трябва да го отблъсна, и посегнах към нощницата си, която лежеше смачкана на топка на края на леглото.

— Знам — каза Локи, леко обиден. Сетне се надигна, докато се обличах. — Не бих искал да те отклонявам от задълженията ти, но не можеш ли да прекараш още пет минути с мен в леглото?

— Не, не мога. — Поклатих глава и отказах да отвърна на погледа му. Не исках да видя израза на лицето му или да мисля за това, какво бяхме направили. Все още го чувствах по устните си и в себе си и ми се искаше да изхлипам.

— Значи… това е всичко? — рече Локи.

— Казах ти, че тази нощ е всичко, което можем да имаме — припомних му аз.

— Така е. — Той дишаше дълбоко. — Но се надявах да променя решението ти.

Станах и намерих скъсаните си бикини, които се подаваха изпод волана на леглото. Чу се изскърцване, когато Локи също стана. Обърнах се с лице към него. Той си обуваше панталона, но беше дошъл тук без риза.

— Ще трябва да се промъкнеш до стаята си — казах. — Никой не трябва да те види.

— Знам — кимна той. — Ще бъда внимателен.

Стояхме там мълчаливи, взирайки се един в друг. Деляха ни само няколко стъпки, но имах чувството, че между нас се простират цели километри. Имах да му кажа толкова много неща, но не можех. Думите само щяха допълнително да влошат нещата.

Ако признаех колко много означава за мен миналата нощ, всичко щеше да стане твърде истинско.

Локи тръгна към вратата, но се спря до мен. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и виждах, че вътрешно се бори с нещо. Без да каже нищо, той ме грабна изведнъж и ме притегли към себе си.

Целуна ме толкова страстно, че коленете ми се подкосиха. Струваше ми се, че няма да мога да се задържа права, щом ме пусне.

— Това беше за последен път — казах задъхана, когато спряхме да се целуваме.

— Знам — каза той просто. След това излезе от стаята.

Аз обвих ръце около тялото си. Стомахът ми като че ли се преобърна и имах чувството, че ще повърна, но после пристъпът отмина. „Не плачи, не плачи, не плачи“, повтарях си отново и отново, но истината беше, че не можех да използвам способността си за внушение върху самата себе си. Протегнах ръка назад и се подпрях на колоната на леглото, страхувайки се, че краката ми може да ми изневерят.

Какво бях направила? Какво бях причинила на Локи? На Тове? На себе си?

— Принцесо? — Дънкан почука на вратата, но не можах да му отговоря, защото буцата в гърлото ми беше станала твърде голяма. — Принцесо? — Той отвори вратата и аз положих максимални усилия да се овладея. — Уенди, добре ли си?

— Да — кимнах аз, преглъщайки сълзите си. — Уморена съм. Вчерашният ден ми дойде твърде много.

— Да, знам — каза Дънкан. — Спах като заклан, но насън непрекъснато ми се причуваше някакво силно трополене. Ти чу ли нещо снощи? Моята стая е точно до твоята.

— Не — поклатих глава. — Съжалявам.

— Исках само да се уверя, че си добре — рече Дънкан. — Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Добре съм — излъгах аз.

— Говорих с Кена тази сутрин и тя иска да изпрати във Фьоренинг онези, чиито домове не стават за живеене — каза Дънкан. — Уила предложи да се върнем всички и да настаним оцелелите в двореца. След това ще намерим хора, които знаят как да възстановят Ослина, тъй като сред нас никой няма опит в строителството.

— Ъъ, да. Мисля, че това звучи разумно — кимнах аз. — Първо трябва да говоря с Кена. — После осъзнах нещо и го погледнах. — Будни ли са всички?

— Да, всички без теб, Тове и Локи — рече Дънкан. — Но току-що видях Локи в банята, така че вече е станал. Какво се е случило с Тове снощи? Аурора каза, че е бил болен или нещо такова.

— Да — отговорих аз нервно. — Болен е… — Разтрих синината на ръката си, опитвайки се да я прикрия. — Трябва да говоря с него. Той в стаята си ли е?

— Да, доколкото знам.

— Ще се облека и ще отида да го видя, а след това ще се срещна с всички долу. Как ти звучи това?

— Звучи ми много добре — отвърна Дънкан. — И, принцесо, днес го карай по-полека. Изглеждаш преуморена.

Махнах му с ръка и той излезе. Докато вървях към стаята на Тове, си повтарях наум какво искам да му кажа. Трябваше ли да му призная за Локи. Не и тук. Не и сега. Имахме да свършим твърде много неща за хората в Ослина. Не исках да губим време в свади.

Почуках плахо на вратата му. Все още не бях решила какво да му кажа. Той отвори вратата и изглеждаше дори по-зле, отколкото бях очаквала. Косата му, която и бездруго винаги беше рошава, сега беше в пълен безпорядък. Беше спал, но под очите си имаше торбички. Кожата му, която обикновено имаше лек зеленикав оттенък, сега беше избледняла. И най-лошото — за една нощ като че ли беше остарял с няколко години.

— Уенди, съжалявам — бяха първите му думи и за момент дори не разбрах за какво съжалява. — Не исках да те ударя. За нищо на света не бих го направил. Не и ако разсъждавам нормално.

— Няма нищо — казах сковано. — Знам, вчерашният ден беше ужасно тежък за всички.

— Това не е извинение. — Тове поклати глава. — Аз трябваше… да направя нещо.

— Не можеше да направиш нищо — казах аз. — И те разбирам.

— Не, не разбираш. Онова, което направих, не е нормално. Не е нормално да удариш жена, камо ли собствената си съпруга.

Думата „съпруга“ ме накара да трепна, но не мисля, че той забеляза. Нямах търпение да сложа край на този разговор. Не можех да слушам как ми се извинява след онова, което бях направила. Не оправдавах и мъжете, които удряха жени, но това не беше Тове. В онзи момент той не беше на себе си. А аз бях, когато спах с Локи, затова моето престъпление беше много по-тежко от неговото.

Минах покрай него и тръгнах към куфара си, за да си взема дрехи за смяна. Тове опита да ми се извини още веднъж, но аз пак повторих, че няма за какво да съжалява. Преди да успее да заговори отново за миналата нощ, аз насочих разговора към нещата, които ни предстояха да свършим днес.

Бяхме приключили с първоначалното почистване, което означаваше, че няма какво повече да направим за Ослина.

Облякох се и слязох долу, за да решим как да изведем част от хората оттук. Някои от колите все още бяха в изправност, но нямаше достатъчно места за всички. Когато се върнехме в двореца, трябваше да изпратим още автомобили насам.

Докато организирахме транспорта и решавахме кой да пътува и кой не, Уила ми подхвърли, че изглеждам доста странно. Опитвах се да се държа колкото може по-нормално, но всеки път, когато Локи се приближеше към мен, аз бързо се отдалечавах. Беше ми непоносимо дори да стоя около него.

След като най-накрая се натоварихме всички, потеглихме към дома. Кена остана да се грижи за останалите в Ослина, но аз й обещах, че много скоро ще пристигне още помощ. Възстановяването на града щеше да бъде първият ми приоритет. Или по-точно вторият, след защитата на кралството от набезите на Витра.

Уила и Мат пътуваха с мен и Тове към Фьоренинг, за което бях благодарна. Не можех да си представя как щях да издържа, ако бях останала сама в колата с Аурора и Тове. Мат седеше на задната седалка, чертаеше скици и говореше за всички неща, които бихме могли да направим за Ослина.

След като пристигнахме, се заехме с настаняването на бежанците в свободните стаи в двореца. Щеше да бъде особено толкова много хора да живеят тук, но от друга страна, можеше да бъде и забавно. Натоварих Уила да осигури необходимите средства за възстановяването на Ослина, а Мат беше повече от щастлив да започне да чертае своите архитектурни планове.

Веднага щом хората от Ослина бяха настанени, аз отидох в библиотеката, за да продължа проучването си. Все още ми предстоеше да открия начин да убия Орен и да спра таласъмите. Рано или късно, щяхме да се изправим срещу Витра и аз трябваше да знам как да ги победя.

Освен това щеше да ми се отрази добре да се посветя на нещо. Не исках да мисля за това, как бях объркала собствения си личен живот.

Прекарах по-голямата част от вечерта, ровейки се в старите трилски текстове, макар и без полза. В нито един от тях не се споменаваше нищо за безсмъртни тролове, или поне доколкото можах да се ориентирам аз. Тръгнах към лавиците за друга книга и когато вдигнах глава, видях Фин да стои на вратата на библиотеката.

Не знаех, че чувството ми за вина може да бъде още по-силно, до момента, в който го зърнах. Макар Фин и аз да не бяхме любовници, да не говорим пък за това, че връзката ни беше тайна, все пак се почувствах така, все едно му бях изневерила.

— Добре ли си, принцесо? — Фин присви загрижено очи и влезе в библиотеката.

— Ами, да, добре съм. — Сведох очи и се върнах на писалището, където работех. Отчаяно се нуждаех от пространство между нас и огромното дървено писалище определено щеше да свърши работа.

— Изглеждаш много бледа — рече Фин. — Пътуването явно е било уморително за теб.

— Да, ние всички работихме много там. — Отворих една книга, за да покажа, че съм заета. Трябваше на всяка цена да прогоня Фин и тъмните му очи от ума си.

— Да, разбрах. — Той се облегна на писалището пред мен. — Локи дойде да ме види днес.

— Какво? — възкликнах аз, вдигайки рязко глава, и усетих, че стомахът ми се свива. — Искам да кажа, дошъл е при теб?

— Да. — Фин ме погледна учудено. — Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, напълно — отвърнах. — Какво ти каза Локи?

— Разказа ми какво е научил за таласъмите от пътуването ви в Ослина — рече Фин. — Ударът е бил насочен главно върху сградите и имуществото, а хората просто са се оказали на неправилното място. Той, изглежда, смята, че таласъмите са сравнително кротки създания, но въпреки това утре ще дойде да ми помогне при обучението на следотърсачите.

— О! — Започнах да въртя годежния си пръстен и сведох отново поглед.

— Започвам да си мисля, че той не е чак толкова лош, колкото смятах в началото — каза Фин почти неохотно. — Но ти все пак прекарваш твърде много време с него. Трябва да внимаваш какво впечатление оставяш у хората.

— Знам. — Устата ми изведнъж пресъхна. — Работя върху това.

Фин стоеше от другата страна на бюрото, сякаш очакваше да кажа още нещо, но нямах какво да добавя. Взирах се в книгата си, толкова напрегната, че почти забравих да дишам.

— Дойдох просто да попитам как мина пътуването ти — каза Фин.

— Мина добре — казах бързо, почти прекъсвайки го.

Няколко минути по-късно той си тръгна и аз въздъхнах на пресекулки.

Зарових се в книгите, макар да нямаше голяма полза от това. Не успявах да намеря нищо. Готова бях да преровя цялата библиотека, но се надявах, че няма да отнеме толкова много време.

Беше късно, когато Уила почука на отворената врата.

— Уенди, знам, че си ужасно заета, но наистина трябва да видиш нещо — каза Уила. — Целият дворец говори за това.

— За кое? — попитах аз.

— Новата картина на Елора. — Уила сви устни. — На нея всички са мъртви.