Въздигната

10 Помощ

Елора прие сдържано новините, както и бях очаквала. Тя вече бе започнала да ми прехвърля управлението на кралството, чиято тежест беше смазваща за мен, макар никога да не го признах пред нея. Исках съвета й, колкото може по-рядко. Трябваше да мога да се справям сама с нещата и повечето пъти тя приемаше решенията ми.

Новината за нападението я разстрои и точно от това се бях страхувала. Искаше да стане от леглото и да тръгне сама срещу Орен, но вълнението й я изтощи толкова много, че нямаше сили дори да се надигне. Беше станала толкова крехка и уязвима, че се боях за нея.

Оставих я на грижите на Гарет и тръгнах да намеря Фин, преди да замине. Може би тайно се страхувах за него за това, че именно той бе оглавил отряда. Нямах право да го спра и знаех това. Но никога не бих го поискала от него, ако можех.

Мисията можеше да се окаже опасна. Не знаех какви са плановете на витра. Не бях предвидила нападението им над нас и очевидно бях подценила решимостта на Орен да ни унищожи. Или по-точно мен.

Макар Фин да бе отсъствал почти месец, домът му на практика беше дворецът. Малкото вещи, които притежаваше, бяха в стаята му в крилото на прислугата. Докато вървях натам, минах покрай стаята на Локи и се зарадвах да видя, че вратата му е затворена. Той се беше вслушал в съвета ми да не се показва много.

Вратата на Фин беше отворена и в този момент той тъкмо приготвяше дрехите си. Не бях сигурна колко щеше да отсъства, но вероятно задачата щеше да отнеме поне няколко дни. Зависеше от това, колко тежко е пострадала Ослина.

— Приготвяш ли се? — попитах аз. Бях се спряла в коридора точно пред вратата му, страхувайки се да пристъпя по-напред.

— Да — Фин погледна назад към мен. След това напъха чифт гащета в брезентовия си сак и дръпна ципа му. — Мисля, че да.

— Добре. — Завъртях халката на пръста си. — Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Нямам голям избор. — Фин взе сака си и се извърна към мен. Лицето му беше безизразно и се почувствах неприятно, че се владее толкова добре. Всъщност аз никога не знаех какво мисли или чувства.

— Разбира се, че имаш избор — казах. — Аз не те заставям да го направиш.

— Знам това. Но те се нуждаят от опитен боец, който няма да допусне глупави грешки. Баща ми трябва да остане тук и затова аз съм логичният избор.

— Аз мога да отида — предложих колебливо. — Би трябвало да го направя. Бих могла да помогна.

— Не. Онова, което казах на съвета, е все още вярно — рече Фин. — Ти трябва да бъдеш тук.

— Всъщност тук не ми остава друго за правене, освен да чакам да се върнеш. — Казаното от мен не ми прозвуча добре и затова сведох поглед.

— Няма да се забавим много — каза Фин. — Вероятно ще върнем част от оцелелите във Фьоренинг и тук те ще намерят подслон.

— Ще се погрижа да има къде да ги настаним — отвърнах аз и в следващия момент се почувствах неловко. Той отиваше на война, а аз щях да оправям легла за оцелелите от Ослина. — Трябва да дойда с теб. Това е нелепо!

— Принцесо, твоето място е тук — каза Фин почти уморено. — Но вече е време да тръгвам. Не искам да ги карам да чакат.

— Да, извинявай. — Отстъпих настрани, за да му направя път да мине. Ръката му докосна моята, но той дори не забеляза това. — Пази се — добавих аз.

— Казваш това, сякаш те е грижа — промърмори той.

— И наистина ме е грижа — отвърнах аз, сякаш се оправдавах за нещо. — Никога не съм твърдяла противното. Не е честно. — Той се спря с гръб към мен.

— Онази нощ ти изясни намеренията си по възможно най-ясния начин.

— Както и ти — казах аз, при което Фин се завъртя рязко към мен. — И направи своя избор. — Той бе избирал дълга си отново и отново и всеки път бе жертвал мен.

— Аз никога не съм имал избор, Уенди! — рече Фин, кипейки от негодувание.

— Винаги си имал. Всеки има избор. И ти направи своя.

— Е, добре, ти също — каза той накрая.

— Така е — съгласих се аз.

Той остана още за кратко загледан в мен и след това тръгна по коридора. Не исках това да е последният ни разговор преди заминаването му. Вътрешно все още се страхувах, че нещо може да се случи с него, но Фин беше от онези, които могат да се грижат за себе си.

Скоро тук щяха да дойдат оцелелите от Ослина и аз трябваше да подготвя двореца за това. Не знаех точно как ще се справя, но Уила и Мат щяха да ми помогнат.

Намерих ги заедно в стаята на Мат, докато Уила се опитваше да му разкаже за случилото се в Ослина, без да го изплаши прекалено много. Всъщност това беше общият за всички ни подход, когато трябваше да съобщим нещо на Мат. Не искахме да го държим напълно в неведение, но той щеше да получи удар, ако разбереше точно срещу какво сме изправени.

— Витра извършват убийства? — попита Мат. Той седеше на леглото, гледайки към Уила, която си оправяше косата. Ние бяхме в критична ситуация, но това не означаваше, че и косата й трябва да бъде такава. — Искаш да кажеш, че убиват такива като теб?

— Да, Мат. — Уила стоеше пред голямото огледало срещу него, опъвайки косата си с маша. — Или с други думи, те са лошите.

— И правят това, защото искат теб? — попита Мат, обръщайки се към мен.

— Правят това, защото са лошите — отговори Уила вместо мен.

— Но този Локи е един от тях? — рече Мат.

— Не точно — отговорих предпазливо. Стоях в единия край на стаята и се облегнах на стената.

— Но е бил — настоя Мат. — Той те е отвлякъл по-рано. Защо тогава си с него през цялото време?

— Не съм.

— Напротив, си — настоя Мат. — И освен това ми направи впечатление как танцува с него на сватбата си. Това не е начинът, по който танцува една омъжена жена, Уенди.

— Танцувах с около сто души онази нощ. — Преместих тежестта на другия си крак и погледнах надолу към пода.

— Остави я на мира, Мат — рече Уила. — Тя просто се позабавлява на сватбата си. Не можеш да я обвиняваш за това.

— Не я обвинявам за нищо. Опитвам се да разбера. — Той се почеса по тила. — Къде е съпругът ти, между другото?

— Разговаря долу с групата за Ослина преди заминаването им — казах аз. — Дава им някои последни указания и се опитва да ги окуражи.

— А ти самата няма ли да ги изпратиш? — попита Уила, извръщайки се леко към мен.

— Не. — Спомних си за разговора си с Фин и поклатих глава. — Не. Тове ще се погрижи за това. Той сега е принц и може да сподели с мен част от отговорността.

— Кога очакваш бежанците да пристигнат? — попита Уила, оставяйки машата върху близката тоалетна масичка, и аз видях следите от обгаряне по нея, които подсказваха, че прави това не за първи път. Можеше почти да се каже, че живее тук.

— Не знам — отговорих. — Може би след ден-два или повече. Но трябва да подготвим стаите още отсега.

— Е, ние определено можем да ти помогнем. — Уила се наведе напред, за да се увери, че прическата й е съвършена, и след това се обърна към мен. — Къде са допълнителните одеяла и нещата за почистване?

По-голямата част от втория етаж на Южното крило се заемаше от стаите на прислугата и покоите на кралицата, които сега бяха мои. Не знаех защо кралицата живееше в съседство с прислугата, но едно от възможните обяснения беше, че именно в Южното крило се провеждаха повечето официални срещи.

От предишните многобройни слуги в двореца сега бяха останали само две прислужници, един готвач и няколко следотърсачи, поради което повечето от стаите бяха празни. Не бяха използвани от много време и се нуждаеха от освежаване, но не бяха точно мръсни.

Всички стаи имаха допълнителни завивки, които трябваше да бъдат изтупани, а самите стаи да бъдат минати с прахосмукачка. Нахълтахме в килера до стълбището, където прислугата държеше нещата за почистване, и именно там ни намери Дънкан. Той беше придружавал Тове при изпращането на отряда за Ослина.

Тове беше останал с Томас, за да решат как да съберат пръснатите навсякъде следотърсачи. Това беше сложна и трудна задача и си помислих дали да не им помогна, но предпочетох да свърша някаква физическа работа. Струваше ми се, че така ще бъда някак си по-полезна.

Дънкан вече разнасяше метли и кофи по стаите и ми хрумна, че Локи също би могъл да се включи. Искаше ми се да не се мярка много пред очите на другите, но едва ли и някой щеше да се отбие в крилото на прислугата. И щом беше тук, щеше да бъде хубаво и да помогне с нещо.

Докато чистехме първата стая, го попитах отново дали знае нещо за плановете на витра. Той настоя, че не знае нищо за тях, освен че Орен ме иска изцяло за себе си. Единственият му съвет беше да не се изпречвам на пътя на краля, когато е разгневен.

Мат и Уила се заеха с почистването на една стая, а аз Дънкан и Локи с друга.

— Сигурна ли си, че не трябваше да замина с тях? — попита Дънкан. Той беше събрал мръсните завивки и се канеше да ги пусне в шахтата за пране, докато Локи разстилаше новите одеяла върху леглото.

— Да, Дънкан, нуждая се от теб тук — казах му аз за стотен път. Той се чувстваше виновен за това, че не замина с отряда за Ослина, но аз все пак не го пуснах.

— Добре — въздъхна Дънкан и тонът му подсказваше, че не е убеден в правотата на решението ми. — Пускам дрехите в шахтата. Ще се видим в следващата стая.

— Добре, благодаря ти — казах и той излезе.

— За какво ти е той? — попита Локи тихо.

— Шт! — Изгледах го ядовито, докато оправях ъгълчето на чаршафа.

— Ти просто не пожела да го пуснеш — подсмихна се Локи. — Опитваш се да го предпазиш.

— Не е вярно — излъгах аз.

— Вероятно не се доверяваш на бойните му умения?

— Да, така е — признах аз и взех един парцал за прах и четката за прозорци. — Заеми се с прахосмукачката.

— Но той е твой телохранител. — Локи взе прахосмукачката и ме последва към вратата. — Той трябва да пази теб, а не обратното.

— Не ме интересува как трябва да е. Нещата са такива, каквито са.

— Колко мъдро — обобщи той саркастично, влизайки в следващата стая. Сетне остави прахосмукачката, включи я в контакта, а аз започнах да оправям завивките на леглото.

— Знаеш ли, принцесо, вместо да се занимаваш с това легло, можем да затворим вратата и да се потъркаляме малко в него. — Той повдигна многозначително вежди. — Какво ще кажеш?

Завъртях нагоре очи и включих прахосмукачката, за да заглуша разговора ни.

— Ще приема това като „може би по-късно“! — каза високо Локи, за да надвика прахосмукачката, а аз се заех отново с леглото.

Работихме през целия следобед и към края на деня всички бяхме капнали от умора. И въпреки това се чувствахме добре. Бяхме свършили нещо днес и макар да не бяхме помогнали още на никого в Ослина, това скоро щеше да се случи.

Когато дойде време за вечеря, по някаква причина не бях гладна и се оттеглих в стаята си. Бях изтощена и мислех, че веднага ще заспя, но не можах. Тове дойде скоро, след като си легнах, и не си казахме много. Той просто се мушна в леглото и двамата дълго време останахме будни.

Дори не бях сигурна дали съм заспала, когато Дънкан нахълта в стаята. Той не почука и тъкмо щях да му изкрещя, когато видях как изглежда. Беше по пижама и рошавата му коса подсказваше, че допреди малко е спал, но на лицето му несъмнено се виждаше паника.

— Какво има Дънкан? — попитах, вече ставайки от леглото.

— Фин! — каза задъхано Дънкан. — Били са нападнати на път към Ослина.