Въздигната

20 Орм

Уила беше облечена цялата в черно, макар подгъвът на полата да стигаше само до средата на бедрото й. Но тъй или иначе, се беше постарала поне малко да изглежда прилично на погребението. Моето надгробно слово мина добре или поне толкова добре, колкото беше възможно за едно такова слово. Никой не плака за канцлера, което ме натъжи, въпреки че и самата аз не можах да пророня сълза за него.

Погребалната церемония беше в една от по-големите съвещателни зали на двореца, която беше украсена с черни цветя и черни свещи. Не знам кой го беше планирал, но впечатлението беше, че тук е имало съвместен концерт на блек метъл група и „Кюър“3.

След като отнесоха канцлера, за да бъде погребан в дворцовото гробище, повечето хора останаха в залата. Той не бе имал семейство и приятели и нямах никаква представа как беше успял да се добере до този висш пост в кралството.

Настроението беше определено мрачно, но не мисля, че това имаше нещо общо с погребението. Всички присъстващи разговаряха приглушено на групички по ъглите и от време на време поглеждаха към мен. Чувах думата „картина“ да се носи като полъх над главите на множеството.

Аз стоях малко настрани, говорейки главно с Уила и Тове. Обикновено благородниците се чувстваха задължени да разменят по някоя дума с мен, но днес всички ме избягваха. И толкова по-добре, защото самата аз нямах какво да им кажа.

— Кога е редно да си тръгнем? — попита Уила, люлеейки чаша с шампанско в ръката си. Тя като че ли беше изпила една-две чаши повече, отколкото трябваше, и изхълца тихо, преди да успее да сложи ръка на устата си. — Извинете ме.

— Мисля, че стояхме достатъчно тук. — Тове огледа залата, забелязвайки, че някои от присъстващите вече си бяха тръгнали. Неговите майка и баща не бяха успели да дойдат, а моята майка беше твърде слаба, за да стане от леглото.

— Да, май си прав — кимнах аз.

— Добре. — Уила остави чашата си на една близка маса, плисвайки навън част от шумящата розова течност. Сетне ме хвана под ръка, търсейки по-скоро опора в мен, и излязохме от залата.

— Е, мина добре — отбелязах аз.

— Наистина ли? — попита Тове. — Защото на мен ми се стори, че мина ужасно.

— Говорех иронично.

— О. — Той мушна ръце в джобовете си и тръгна до мен. — Можеше да бъде и по-зле, предполагам.

— Трябваше да изпиете някоя и друга чаша повече — подхвърли Уила. — Лично на мен това ми помага. И имате късмет, че сте най-добрите ми приятели, защото иначе въобще нямаше да дойда.

— Добре е да участваш повече в обществения живот, Уила — казах й аз. — Ти имаш усет за хората и някой ден това може да ти е от полза.

— Не, това си е по твоята част — усмихна се тя. — Аз съм родена с късмет. И имам право да бъда палавата пияна приятелка.

Опитах се да убедя Уила в предимствата на това, да бъде добър гражданин на Трил. Тя общуваше с хората с много по-голяма лекота от мен и беше силен съюзник, но точно сега беше твърде замаяна от шампанското, за да се вслуша в аргументите ми.

Уила се кикотеше над нещо, когато стигнахме ротондата. В този момент видяхме Гарет да слиза по стълбите, но когато ни видя, се спря. Косата му беше в безпорядък, ризата раздърпана, а очите зачервени.

Веднага щом срещна погледа ми, разбрах.

— Елора! — произнесох аз.

— Уенди, съжалявам — рече Гарет с глас, задавен от сълзи, и поклати глава.

Знаех, че не ме лъжеше, но трябваше да я видя с очите си. Освободих ръката си от тази на Уила, повдигнах полите на черната си рокля и забързах по стълбите. Гарет протегна ръка към мен, но аз го подминах. Не се спрях никъде, докато не стигнах стаята на майка си.

Тя лежеше на леглото, смалена и слаба почти като скелет. Завивките бяха дръпнати над гърдите й, а ръцете й изящно сключени на гърдите. Дори косата й беше вчесана и проблясваше в сребърни нюанси около лицето й. Гарет се беше погрижил за нея, както бе поискала от него самата тя.

Коленичих до леглото й. Не знаех точно защо, може би просто исках да бъда по-близо до нея. Взех ръката й, студена и вдървена, в своята, и тогава се случи. Връхлетя ме вълна на отчаяние, каквото дори не бях допускала, че мога да изпитвам, и се разридах, заравяйки лице в завивките до нея.

Не бях очаквала, че мъката ми ще бъде толкова непоносима. Сякаш земята се беше отворила. А пред мен се простираше безкраен мрак, който заплашваше да ме погълне.

Смъртта й щеше да има определени последствия за мен, за които не бях подготвена, но дори не мислех за тях. Не и сега.

Вкопчих се в нея, хлипайки, защото бях дъщеря, изгубила майка си. Въпреки бурните ни отношения, тя ме беше обичала и аз също я обичах. Тя беше единствената, която знаеше какво е да си кралица, само тя можеше да ми даде съвет и да ме напътства в този свят, но сега си беше отишла.

Този следобед се отдадох на мъката си, почувствах празнотата, която се беше отворила в мен. Това бяха малкото часове, които имах, за да скърбя за Елора, защото след това ме чакаха толкова много изпитания. Но този следобед се наплаках за всичко, което не бяхме могли да изживеем заедно, и за споделените мигове, които трябваше да съхраня в паметта си.

Най-накрая Уила ме издърпа от тялото на Елора, за да може Гарет да се погрижи за погребението, и ме отведе в стаята на Мат. Той ме прегърна и ме остави да плача, и аз никога не бях изпитвала по-голяма благодарност към брат си. Без него бих се чувствала като сирак.

Тове остана с мен в стаята на Мат, без да казва нищо, и накрая към нас се присъедини и Дънкан. Седях на пода с гръб до леглото, а Мат седеше до мен. Уила бе изтрезняла доста бързо и седеше на леглото зад мен, провесила дългите си крака.

— Не искам да те оставям, но мисля, че трябва да отида да помогна на баща ми — каза Уила и стана, докосвайки леко главата ми. — Хубаво е да има някой да му помогне.

— Аз мога да му помогна. — Понечих да се изправя, но Мат ме задържа с ръка.

— Ще помогнеш утре — рече той. — Имаш да свършиш толкова много неща. Но днес можеш да си позволиш да бъдеш тъжна.

— Мат е прав — каза Уила. — Аз мога да се погрижа за това.

— Добре. — Седнах отново и избърсах очите си. — Трябва да се опитаме да запазим това в тайна. Да не вдигаме шум около смъртта й и да отложим погребението й колкото е възможно. Не искам кралят да научава.

— В крайна сметка той ще научи — каза Уила тихо.

— Знам. — Облегнах лакти на коленете си и се обърнах към Тове. — Колко време имам, докато стана кралица?

— Три дни — отговори Тове. Той се беше облегнал на гардероба на Мат, кръстосал крака при глезените. — Тогава някой трябва да бъде коронован.

— Значи, имаме три дни. — Въздъхнах дълбоко, прехвърляйки бързо в ума си всички неща, които трябваше да бъдат направени.

— Ще запазим максимална дискретност — обади се Дънкан. — Можеш да направиш погребението само в най-тесен кръг.

— Не можем да пазим смъртта на кралицата дълго в тайна — казах аз. — Трябва да подготвим погребението.

— Ще се върна веднага щом мога — рече Уила с виновна усмивка. — Ще се пазиш, нали?

— Разбира се — кимнах аз разсеяно.

Тя целуна Мат бързо, преди да излезе. Дънкан се приближи и клекна пред мен. Тъмните му очи бяха изпълнени със съчувствие, но видях в тях ожесточена решителност.

— Какво ще заповядаш да правя, принцесо? — попита той.

— Дънкан, не сега — каза Мат строго. — Тя току-що изгуби майка си и не е в състояние да взема важни решения.

— Не мога да отлагам решенията задълго — възразих аз. — Имаме три дни, преди да стана кралица. Ако имаме късмет, разполагам с четири-пет дни, докато Орен дойде да поиска наградата си. Достатъчно скърбях за Елора. Когато всичко това приключи, ще мога пак да жаля за нея. Но сега ме чака работа.

— Ще съобщя на Томас — каза Тове. — Той трябва да подготви следотърсачите.

— Да — кимнах аз. — Когато Уила се върне, тя трябва да поговори с бежанците от Ослина. Сигурна съм, че някои от тях биха искали да се бият срещу витра, които избиха семействата им и разрушиха града им.

— А ти с какво ще се заемеш? — попита Тове.

— Ще намеря начин да спра краля — отвърнах аз и вдигнах глава към Дънкан. — А Дънкан ще ми помогне.

Мат се опита да възрази. Той смяташе, че трябва да премисля случилото се, и може би беше прав. Но нямах време. Дънкан ме хвана за ръката и ми помогна да се изправя на крака. Тове отвори вратата на стаята, за да излезе, но отстъпи настрани, за да направи път на Фин.

— Принцесо — рече Фин, спирайки тъмния си поглед на мен. — Дойдох да видя дали си добре.

— Да, добре съм. — Пригладих черната си рокля, която се беше намачкала, докато седях на пода.

— Отивам да говоря с Томас — каза Тове.

— Аз ще те почакам отвън — предложи Дънкан и ми се усмихна леко, преди да последва Тове.

Мат обаче остана до мен. Той беше скръстил ръце пред гърдите си и сините му очи бяха студени като лед, докато се взираше във Фин. В този момент подозрителността на Мат беше добре дошла за мен. Преди бях готова на всичко, за да имам няколко секунди насаме с Фин, но вече нямаше какво да му кажа.

— Съжалявам за смъртта на майка ти — каза Фин простичко.

— Благодаря ти. — Избърсах очите си отново. Бях спряла да плача преди известно време, но страните ми бяха още влажни и лепкави от сълзите.

— Тя беше велика кралица — каза Фин, подбирайки внимателно думите си. — Каквато ще бъдеш и ти.

— Предстои да видим каква кралица ще бъда. — Прокарах пръсти през къдриците си и му се усмихнах леко. — Чака ме много работа, преди да стана кралица, и извинявай, но наистина трябва да вървя.

— Да, разбира се. — Фин сведе очи, но не и преди да видя огорчението в тях, което се опита да скрие. Той беше свикнал да се обръщам към него за утеха, но аз вече не се нуждаех от това. — Не исках да те задържам.

— Няма нищо — казах аз, извръщайки се към Мат. — Ще ме придружиш ли?

— Какво? — Мат беше изненадан може би, защото много рядко до този момент бях търсила някакво съдействие от него. Причината за това бяха официалните ми задължения в двореца, които не позволяваха да бъда виждана често в компанията на един мансклиг.

— Отивам в библиотеката — поясних аз. — Би ли дошъл с мен?

— Да, разбира се — кимна Мат с готовност. — Бих се радвал да ти помогна с каквото мога.

Мат и аз излязохме от стаята, но Фин тръгна с нас, защото бяхме в една посока. Следотърсачите получаваха обучението си най-вече в балната зала на първия етаж, защото беше най-просторна. Тове вече беше отишъл да работи с тях, но Дънкан ни чакаше отпред.

— Как върви подготовката на следотърсачите? — попитах Фин, тъй като вървеше до мен и трябваше по някакъв начин да запълня неловкото мълчание помежду ни.

— Както можеше да се очаква — отвърна Фин. — Учат се бързо, което е добре.

— Локи полезен ли е? — попитах аз и Фин леко настръхна при споменаването на името му.

— Да, колкото и да е изненадващо. — Фин се почеса по челото и като че ли му беше неприятно да каже нещо хубаво за Локи. — Той е много по-силен от нашите следотърсачи, но свърши добра работа с тях и ги научи на доста трикове. Няма да можем да победим таласъмите на витра с физическа сила, но ще можем да вземем надмощие над тях с умовете си.

— Добре — кимнах аз. — Знаеш, че имаме само няколко дни до идването на витра.

— Да — каза Фин. — Затова ще тренираме извънредно.

— Не се претоварвай — казах аз.

— Ще се опитам да не го правя.

— И… — Замълчах за момент, подбирайки най-точните думи. — Ако те не могат да се противопоставят, ако смяташ, че нямат шанс срещу витра, тогава не ги изпращай да се бият срещу тях.

— Те имат своите шансове — рече Фин, леко обиден.

— Не, Фин, чуй ме. — Спрях се и го докоснах по рамото, за да го накарам да ме погледне. В тъмните му очи тлееше нещо, но аз отказах да мисля за това. — Ако армията на Трил не може да победи Витра, не ги изпращай да се бият. Няма да допусна всички те да отидат на самоубийствена мисия. Разбираш ли?

— Някои от тях неизбежно ще изгубят живота си, принцесо — отвърна Фин предпазливо.

— Знам — признах аз, осъзнавайки горчивата истина. — Но си струва да губим хора, само ако победим, иначе техният живот ще е отишъл напразно.

— Какво предлагаш тогава да направим? — попита Фин. — Ако армията ни не е готова да се бие с витра, тогава какво?

— Тогава няма да правите нищо — отговорих. — Аз ще се погрижа за това.

— Уенди? — намеси се Мат. — За какво говориш?

— Не се тревожи. — Тръгнах отново по коридора и те ме последваха. — Аз ще се заема с това, ако се наложи, но дотогава продължаваме по плана. Ще се готвим за война.

Ускорих ход, за да не се налага да споря с Мат или Фин. Те и двамата искаха да ме предпазят, но не можеха. Вече не.

На път към библиотеката минахме покрай балната зала. Фин влезе вътре, за да продължи работата си, а аз надникнах. Всички следотърсачи седяха на пода в полукръг около Тове и Локи. Те и двамата говореха, обяснявайки какво трябва да бъде направено.

— Да се присъединя ли към тях? — попита Дънкан, махвайки с ръка към следотърсачите.

— Не — поклатих глава. — Ти ще дойдеш с мен.

— Сигурна ли си? — попита Дънкан, но ме последва към библиотеката. — Не трябва ли да се уча да се бия като останалите?

— Ти няма да се биеш с останалите — отговорих кратко.

— Защо не? — каза Дънкан. — Аз съм следотърсач.

— Ти си моят следотърсач — казах. — Имам нужда от теб. — Преди да успее да ми възрази, се обърнах към брат ми: — Мат, търсим книги, които съдържат някаква информация за витра. Трябва да намерим слабите им места.

— Добре. — Той огледа лавиците с книги, които стигаха чак до тавана. — Откъде да започна?

— Откъдето решиш — рекох аз. — До този момент съм успяла да проуча само няколко книги.

Мат се качи на една от стълбите, за да стигне до книгите на най-горните рафтове, а Дънкан съвестно се зае да подбере книги за себе си.

Макар историческите книги за Витра понякога да бяха интересни, беше влудяващо колко малко знаехме за това, как да ги спрем. През по-голямата част от времето Трил бе избягвал конфликта си с тях или беше правил отстъпки. Всъщност ние никога не се бяхме изправяли срещу тях.

Нямаше съмнение, че Орен беше най-жестокият крал на Витра от векове, може би дори в цялата им история. Той ни избиваше просто за развлечение и екзекутираше собствените си поданици дори за това, че не са съгласни с него. Локи имаше късмет, че въобще е жив.

— Какво пише тук? — попита Мат. — Тези неща дори не приличат на думи. — Той седеше на един стол в далечния край на залата и сочеше отворената книга в скута си.

— О, това ли? — Дънкан беше най-близо до него, затова стана и се наведе над Мат, поглеждайки в книгата. — Това е трилски. Нашият стар език, чието главно предназначение е да съхраняваме на него информация, която да остава неразбираема за витра.

— Голяма част от по-старата ни литература е написана на трилски — поясних аз, но не станах.

Току-що бях попаднала на един пасаж за Дългата зимна война и се надявах той да ми даде нещо полезно.

— И какво все пак пише тук? — попита Мат.

— Ами… тук става дума за „орм“ — рече Дънкан, взирайки се в текста. Той не знаеше много добре трилски, но откакто ми помагаше в моето проучване, го беше научил малко.

— Какво? — Аз вдигнах глава, решавайки в първия момент, че е казал „Орен“.

— Орм — повтори Дънкан. — Това е нещо като змия. — Той чукна по страниците и се изправи. — Не мисля, че това ще ни бъде от полза. Това е просто книга със старинни приказки.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Като деца ни разказват приказки. — Дънкан сви рамене и седна отново на стола си. — Тази съм я слушал поне сто пъти.

— За какво става дума в нея? — продължих да питам, защото нещо в думата орм беше привлякло вниманието ми.

— В нея се разказва как са се появили троловете — каза Дънкан. — И причината, поради която сме се разделили на различни племена или родови общности. Всяко от племената има за символ различно животно. Канин са зайци, омте са птици, скоджаре са риби, трил са лисици, а витра са тигри или лъвове в зависимост от това, кой разказва приказката.

Канин, омте и скоджаре бяха другите тролски племена, подобни на трил и витра. Доколкото знаех единствено канин преживяваха някак, но далеч не толкова добре, колкото трил или дори витра. А скоджаре бяха почти изчезнали.

Бях чувала само за пет племена и за всяко от тях можеше да бъдат намерени исторически документи, но Дънкан беше споменал за някакъв си орм.

— Ами орм? — попитах аз. — Символ на кое племе е той?

— На никое. — Той поклати глава. — Ормът е злодеят в историята, която много прилича на тази за Адам и Ева в райската градина.

— Разкажи ми — помолих го аз.

— Не мога да го направя със същите подробности, както ми я разказваше майка ми, когато ме слагаше да спя — оправда се Дънкан. — Но главната идея е, че животните живеели заедно и си помагали помежду си. Било време на мир и хармония. Но ормът, създание подобно на змия, което живеело от хиляди години, страдал от скука. Той гледал как всички животни живеели заедно и за да се позабавлява, решил да обърка живота им.

Отишъл при всяко от тях поотделно и му казал да се пази от приятелите си — продължи Дънкан. — На рибите казал, че птиците кроели планове да ги изядат; на птиците, че лисицата залага капани за тях, за да ги улови; а на зайците, че птиците изяждали всичката им детелина.

След това ормът отишъл при тигъра и му казал, че той е по-голям и по-силен от другите животни и ако иска, можел да ги изяде всичките. Тигърът му повярвал и започнал да ги преследва. Доверието между животните изчезнало завинаги и те се пръснали на всички страни.

Ормът решил, че всичко това е много забавно, особено като видял как животните страдали без приятелите си. Преди всички те си помагали едно на друго и сега им било много трудно да оцеляват сами.

Един ден ормът срещнал тигъра, който бил премръзнал и умирал от глад — продължи да разказва Дънкан. — Ормът се разсмял, като видял колко зле изглежда тигърът, а той пък на свой ред го попитал защо се смее. Когато ормът му обяснил как го е подлъгал да преследва приятелите си, тигърът се разярил и откъснал главата му с острите си нокти.

Обикновено краят е по-драматичен — заключи Дънкан, свивайки рамене, — но в общи линии това е историята.

— Чакай. — Аз се облегнах на книгата си. — Витра е убил орма?

— Ами да. Тигърът символизира витра — поясни Дънкан. — Или поне така съм чувал от майка ми. Но тигърът всъщност е единственото животно, което може да откъсне главата на змията. Лисицата в най-добрия случай може само да я ухапе, а птиците биха могли да изкълват очите й.

— Това е приказката, нали така? — попитах аз и изведнъж нещо като че ли ми просветна. Бутнах книгата настрани и скочих на крака.

— Уенди? — каза Мат смутен. — Къде отиваш?

— Хрумна ми нещо — отвърнах аз и изхвърчах от библиотеката.