Въздигната

18 Бъдеще

Елора имаше дарбата да рисува „пророчески“ картини, макар да твърдеше, че това е по-скоро проклятие. Обикновено картината изобразяваше някаква сцена от бъдещето, от предстоящо събитие.

Напоследък обаче беше много слаба и не беше рисувала почти нищо. Усилието беше твърде изтощително за нея, но в същото време тя не може да сдържа непрекъснато силната си визионерска способност.

Елора също така се стремеше картините й да не бъдат виждани от много очи, освен ако не смяташе, че носят някакво важно за всички послание. И тази определено беше такава.

Картината стоеше на триножник в единия край на Военната зала. Елора се беше постарала да не събира много хора, а само онези, които трябваше да я видят, но както беше казала Уила, слухът за картината вече се беше разнесъл из целия дворец.

Гарет стоеше до вратата, за да спира нежеланите посетители. Когато влязох с Уила, около картината стояха марксина Лаурент, Томас, Тове и Аурора. Още неколцина други седяха до масата, твърде стъписани, за да говорят.

Побутнах Лаурент, за да мога да разгледам платното по-добре, а Тове сам отстъпи назад. Картината беше дори по-ужасяваща, отколкото бе казала Уила.

Елора я беше нарисувала толкова добре, че приличаше на фотография. Всичко беше представено в най-малки подробности. На картината бяха изобразени ротондата и овалното й стълбище, което беше рухнало по средата. Полилеят, който обикновено висеше в средата, лежеше разбит на пода, а по стените се виждаха някакви детайли в златист цвят.

Телата бяха навсякъде. Някои от тях не можеше да бъдат разпознати, но за други нямаше никакво съмнение кои са и точно това беше най-стряскащото. Уила висеше от разрушеното стълбище и главата й беше извита под ъгъл, който изключваше да е жива. Дънкан беше под полилея, целият нарязан от разбитото стъкло. Тове лежеше в локва от кръв, изтекла от собственото му тяло. Разкривеното тяло на Фин беше под стълбището и костите стърчаха през кожата му. В гърдите на Локи беше забит меч, който го беше приковал към стената като насекомо в природонаучен музей.

Аз лежах в краката на някакъв мъж. До главата ми се търкаляше разбита, разкривена корона. Бях умряла след коронацията си. Аз бях кралица.

На картината с гръб към зрителя беше изобразен силует на мъж, но дългата му тъмна коса и черният му кадифен жакет подсказваха недвусмислено, че това е Орен, моят баща. Той беше дошъл в двореца, причинявайки тази масова сеч. Беше убил безброй хора, най-малко двайсет тела се виждаха на картината на Елора, беше убил и мен.

Ние всички бяхме мъртви.

— Кога нарисува това? — обърнах се към Елора, когато намерих сили да говоря.

Тя седеше на един стол малко встрани, гледайки през прозореца снега, който падаше върху боровете. Ръцете й бяха в скута й, кожата й беше сива и сбръчкана.

— Снощи, докато ви нямаше — каза Елора. — Не бях сигурна дали трябва да кажа на някого. Не исках да предизвиквам ненужна паника, но Гарет сметна, че всички трябва да знаят.

— Така можем да променим нещата — рече Гарет и аз погледнах към него. Лицето му беше изопнато от тревога. Момичето, което висеше мъртво от стълбището, беше собствената му дъщеря.

— Как можеш да промениш нещата? — попита Лаурент с писклив глас. — Това е бъдещето!

— Бъдещето не може да бъде предотвратено — намеси се Тове. — Но може да бъде променено. — Той се обърна към мен, очаквайки да го подкрепя. — Нали?

— Да — кимнах аз. — Както съм чувала от самата Елора. Тя ми каза, че бъдещето е летливо и самият факт, че е нарисувала нещо, не означава, че то ще се случи.

— Но може и да се случи — каза Аурора. — Посоката, в която вървим сега, предопределя това като наше бъдеще. И то е, че кралят на Витра ще разруши двореца и ще превземе Фьоренинг.

— Не знаем дали ще превземе Фьоренинг — обади се Уила, опитвайки се напразно да даде някаква надежда. — Виждаме само, че някои от нас са мъртви.

— Това е голяма утеха, марксина — каза Лаурент саркастично и Тове я стрелна с поглед.

— Аурора има право — рекох аз. — Трябва просто да променим посоката, за която спомена тя.

— Откъде можем да знаем дали тази промяна ще е в правилната посока? — попита Лаурент. — Може би действията, които ще предприемем, за да предотвратим тази сцена, ще бъдат точно тези, които ще доведат до нея.

— Не можем да не направим нищо. — Отдръпнах се от картината. Не можех повече да гледам мъртви всички, които обичах.

Облегнах се на масата и прокарах пръсти през косата си. Трябваше да измисля как да спра това. Не можех да допусна да се случи. Нещо трябваше да се промени.

— Трябва да извадим някакъв елемент — казах аз, разсъждавайки на глас. — Трябва да променим нещо в картината. Да накараме нещо да изчезне. Тогава ще знаем, че сме променили нещо.

— Какво да променим? — попита Уила. — Например стълбата?

— Аз мога да я отстраня веднага — предложи Тове.

— Стълбата си ни трябва — рече Аурора. — Тя е единственият начин да стигнем до втория етаж.

— Онова, от което не се нуждаем, е принцесата — промърмори Лаурент под нос.

— Марксина, предупредих те, че ако кажеш… — започна Тове, но аз го спрях.

— Чакай. — Аз изпънах леко гръб. — Тя е права.

— Тя е права? — възкликна Уила объркана.

— Ако се избавим от принцесата, цялата сцена се променя — каза Аурора, разбирайки мисълта ми. — Кралят е пътувал насам заради нея и според картината е успял да стигне дотук. Ако му я предадем, картината ще изгуби смисъла си.

Никой не каза нищо и по смутените тревожни лица на Уила и Тове разбрах, че дори и те се замислиха над тази теория. Ако само един от тях беше обречен, те вероятно щяха да се опитат да ме задържат тук с цената на всичко, но не и когато умираха всички. Моят живот не беше по-ценен от този на всички останали.

— Вие няма да му дадете дъщеря ми — каза Елора твърдо. Тя се хвана за облегалката на стола и се изправи. — Няма такава възможност.

— Ако тъй и тъй ще умра, по-добре да спася хората — казах аз.

— Ще намерите друг начин — настоя тя. — Няма да те пожертвам заради това.

— Няма да жертваш нищо — рекох аз. — Аз доброволно ще го направя.

— Не — отсече Елора. — Това е безусловна заповед. Ти няма да отидеш при него.

— Елора, знам, че мисълта да изгубиш детето си е непоносима — каза Аурора, колкото може по-кротко. — Но трябва поне да обмислиш кое е най-добро за кралството.

— Ако откажеш, ние ще те свалим — заплаши Лаурент. — Всички в кралството ще застанат зад мен, ако ни поведеш към сигурна смърт.

— Смъртта не е сигурна! — каза рязко Елора. — Ако искате, ме свалете, но дотогава аз съм вашата кралица и принцесата няма да ходи никъде.

— Елора, не е ли по-добре да седнеш отново на стола? — каза Гарет нежно, тръгвайки към нея.

— Няма да седя. — Тя отблъсна протегнатата му ръка. — Не съм някаква немощна старица. Аз съм кралица и нейна майка, и аз казвам какво става тук! Всъщност аз съм единствената, която решава!

— Елора — намесих се аз. — Не си премислила това добре. И винаги си ми казвала, че доброто на кралството е на първо място.

— Може би съм направила грешка. — Някога тъмните очи на Елора сега бяха почти сребристи, докато се стрелваха ту насам, ту натам из залата. Не бях обаче сигурна дали все още виждаше с тях. — Аз направих всичко за това кралство. Всичко! И виж какъв е крайният резултат!

Тя пристъпи напред, макар да не знаех къде смяташе да отиде. Краката й се подкосиха и падна на земята. Гарет се опита да й се притече на помощ, но закъсня и кралицата се строполи в безсъзнание на пода.

Втурнах се към нея, но Гарет стигна преди мен, повдигайки я в скута си. Побелялата й коса падаше около нея и тя лежеше притихнала в ръцете му. От носа й се стичаше тънка струйка кръв, но се съмнявах дали причината беше падането й на земята. Потичането на кръв от носа, изглежда, беше последица от претоварването на нашите способности.

— Добре ли е? — попитах, коленичейки до нея. Исках да я докосна, но се страхувах. Тя изглеждаше толкова крехка.

— Жива е, ако това ме питаш? — отвърна Гарет. Той извади салфетка от джоба си и избърса кръвта. — Но не се чувстваше никак добре, след като нарисува това.

— Аурора — казах аз, поглеждайки назад през рамо. — Ела да я излекуваш.

— Не, принцесо — поклати глава Гарет. — Безполезно е.

— Какво значи безполезно? — попитах аз, не вярвайки на ушите си. — Тя е болна!

— Нищо повече не може да бъде направено за Елора. — Гарет се взираше в лицето на майка ми и тъмните му очи преливаха от любов. — Тя не е болна и не може да бъде излекувана. Животът й беше изстискан от нея и Аурора не може да й даде онова, което е изгубила.

— Но тя би могла да направи нещо — настоях аз. — Би могла да й помогне някак.

— Не — каза Гарет примирено. Все така, държейки Елора на ръце, той се изправи. — Ще я отнеса в стаята й и ще се погрижа да се чувства удобно. Това е всичко, което можем да направим.

— Ще дойда с теб. — Аз се изправих и погледнах към залата. — Ще продължим това обсъждане утре.

— Не стигнахме ли вече до решение? — попита Лаурент с лукава усмивка.

— Ще обсъждаме утре — отсече Тове и спусна едно платно над статива, за да го скрие.

Отидох с Гарет в стаята на майка ми и пропъдих мисълта за картината от ума си. Исках да бъда с Елора, докато все още имах този шанс. Тя нямаше много време, макар да не знаех дали ставаше въпрос за часове, за дни или може би седмици. Но беше сигурно, че краят беше близо.

Това означаваше, че скоро щях да бъда кралица, но сега нямаше да мисля за това. Щях да посветя малкото време, което ни оставаше да бъдем заедно, единствено на нея. Не исках през тези последни часове да се тревожа какво ще стане с кралството, с приятелите ми, та дори и с брака ми.

Седнах на стола до нея и зачаках да се събуди. Това отне повече време, отколкото бях очаквала, и накрая задрямах и аз. Наложи се дори Гарет да ме побутне, когато тя се събуди.

— Принцесо? — каза Елора тихо, леко изненадана, че ме вижда там.

— Тя те чакаше да се събудиш — рече Гарет.

Той стоеше до леглото, гледайки надолу към нея, а самата тя изглеждаше толкова малка под завивките.

— Искам за кратко да остана насаме с дъщеря си, ако не възразяваш — каза Елора.

— Да, разбира се — отговори Гарет. — Ще бъда отвън, ако имаш нужда от мен.

— Благодаря ти. — Тя му се усмихна и той ни остави сами.

— Как се чувстваш? — попитах аз и дръпнах стола си по-близо до леглото. Гласът й едва ли беше по-силен от шепот.

— Била съм и по-добре — отвърна тя.

— Съжалявам.

— Аз съм категорична за онова, което казах. — Елора завъртя главата си към мен, но не знаех дали ме вижда. — Ти не трябва да се оставяш в ръцете на витра. За нищо на света.

— Не мога да допусна хората да умират заради мен — казах тихо. Не исках да споря с нея, не и сега, но ми се струваше светотатство да я лъжа на смъртния й одър.

— Трябва да има и друг начин — настоя тя. — Трябва да има и друг изход, освен да се принесеш в жертва на баща си. Аз направих всичко, което трябваше. Винаги съм мислила кое е най-доброто за кралството. И единственото, което съм искала в замяна, е да бъдеш в безопасност.

— Едва ли причината е само моята безопасност — отбелязах аз. — Ти не си се грижила толкова много за това преди.

— Разбира се, че съм се грижила. — В гласа на Елора прозвуча огорчение. — Ти си моя дъщеря. Винаги съм се грижила за теб. — Тя замълча за кратко и въздъхна. — Съжалявам, че те накарах да се омъжиш за Тове.

— Ти не си ме карала да се омъжа за него. Той ми направи предложение. И аз казах „да“.

— Не трябваше да ти позволявам да го направиш — рече Елора. — Знаех, че не го обичаш. Смятах, че по този начин ще те защитя. Вярвах, че накрая все пак ще бъдеш щастлива, но сега знам, че съм грешала.

— Щастлива съм — казах аз и това наистина донякъде беше вярно. Много неща в живота ми ме правеха щастлива, но просто напоследък нямах много време за тях.

— Не повтаряй моите грешки — каза тя. — Аз се омъжих за мъж, когото не обичах, защото това беше за доброто на кралството. Отхвърлих мъжа, когото обичах, защото това беше за доброто на кралството. И се отказах от единствената си дъщеря, защото това беше за доброто на кралството.

— Ти не си се отказала от мен — рекох аз. — Ти си ме скрила от Орен.

— Но трябваше да остана с теб — рече Елора. — Можехме да се скрием някъде заедно. Можех да те защитя от всичко това. За това съжалявам най-много от всичко. Че не бях до теб.

— Защо ми казваш това сега? — попитах аз. — Защо не ми го каза по-рано.

— Не исках да ме обикваш — каза тя простичко. — Знаех, че нямаме много време заедно, и не исках да ти липсвам. Мислех си, че за теб ще бъде по-добре да не се привързваш към мен.

— Но сега си на друго мнение?

— Не исках да умра, без да знаеш колко много те обичам. — Тя протегна ръка към мен. Аз я поех и почувствах колко хладна и мека бе кожата й, когато стисна дланта ми. — Направих толкова много грешки. Исках единствено да бъдеш силна, за да можеш да се защитаваш. И ужасно съжалявам.

— Недей — отвърнах аз, усмихвайки се с известно усилие. — Направила си всичко, което си могла, и аз знам това.

— Знам, че ще бъдеш добра кралица, силен и благороден водач, и това е повече, отколкото тези хора заслужават — каза тя. — Но не отдавай и прекалено много. Запази част от себе си. И слушай сърцето си.

— Не мога да повярвам, че ми казваш това — рекох. — Никога не съм допускала, че ще го чуя от теб.

— Не прави всичко, което то ти казва, но винаги го слушай — усмихна се Елора. — Понякога сърцето е право.

Елора и аз говорихме още дълго след това. Не ми каза много неща, които да не знам, но по някаква необяснима причина имах чувството, че това бе първият ми истински разговор с нея. Тя не говореше с мен като кралица с принцеса, а по-скоро като майка с дъщеря си.

После се умори и заспа и аз поседях още малко при нея. Мъчно ми беше да се разделим. Малкото време, което ни беше останало, бе скъпоценно.