Въздигната

2 Рожден ден

Тове и Дънкан отнесоха Локи в крилото на прислугата на втория етаж. Уила се върна при Мат да му помогне и да му каже да не се тревожи, а аз изпратих Дънкан да повика Томас, защото нямах представа какво да правя с Локи. Той беше в безсъзнание и затова нямаше как да разбера какво се е случило.

— Ще му дадеш ли убежище? — попита Тове. Той стоеше до мен с ръце, скръстени пред гърдите, взирайки се в Локи.

— Не знам — поклатих глава. — Зависи какво ще ми каже. — Погледнах към Тове. — Защо? Мислиш ли, че трябва да го направя?

— И аз не знам — каза той накрая. — Но ще подкрепя всяко твое решение.

— Благодаря ти — отвърнах, макар и да не бях очаквала друго от него. — Ще се опиташ ли да намериш доктор, който да се погрижи за него?

— Не искаш ли да повикам майка ми? — попита Тове. Майка му беше лечителка, което означаваше, че може да лекува всякакво нараняване просто слагайки ръка върху болното място.

— Не. Тя никога не би се съгласила да лекува един витра. Освен това не искам да знае, че Локи е тук. Все още не — добавих. — Трябва ми истински доктор. В града има доктор манкс, нали?

— Да — кимна Тове. — Ще го доведа. — Той почти беше излязъл, но се спря на вратата. — Нали няма да имаш проблем с него?

— Не, разбира се — усмихнах се аз.

Тове кимна и ме остави сама с Локи. Поех си дълбоко дъх и се опитах да измисля какво да правя. Локи лежеше по гръб и светлата му коса падаше на вълни над челото му. По някакъв начин беше още по-привлекателен заспал, отколкото буден.

Изобщо не беше помръднал, откакто го бяха донесли тук, въпреки че Дънкан на няколко пъти без малко не го изтърва. Локи винаги се обличаше добре и макар дрехите му да подсказваха, че някога са били хубави, сега от тях бяха останали само дрипи.

Седнах до него на края на леглото и докоснах една дупка в ризата му. Кожата под нея беше потъмняла и отекла. Започнах внимателно да повдигам дрехата му и когато Локи не помръдна, продължих.

Чувствах се странно, сякаш правя нещо извратено, събличайки го, но исках да се уверя, че няма по-тежки контузии. Ако имаше някакви сериозни наранявания, като например стърчащи през кожата ребра, щях да повикам Аурора и да я накарам да го излекува със или без нейното съгласие. Нямаше да допусна Локи да умре заради това, че тя беше предубедена.

Когато вдигнах ризата над главата му, най-накрая можах да го огледам добре и дъхът ми секна. При други обстоятелства той сигурно би изглеждал великолепно, но не това ме шокира. Цялото му тяло беше покрито със синини, а отстрани имаше дълги тънки резки.

Те продължаваха надолу и когато го повдигнах, видях, че гърбът му също е осеян с тях. Белезите лъкатушеха и се пресичаха по тялото му, някои от тях бяха по-стари, но повечето бяха скорошни и кървави.

Сълзи опариха очите ми и сложих ръка върху устата си. Не бях виждала Локи без риза преди, но той имаше белези дори и по ръцете, каквито по-рано със сигурност нямаше. Всичко това се беше случило след последната ни среща.

Нещата бяха по-лоши и заради това, че Локи имаше витрийска кръв. Физически той беше невероятно силен и именно заради това ударите по вратата накараха целия вестибюл да потрепери. Това също означаваше, че има силни възстановителни способности. За да изглежда толкова ужасно, той несъмнено е бил подлаган на безмилостен побой, отново и отново, защото иначе би оздравял благодарение на витрийския си произход.

Грапав белег минаваше през гърдите му, сякаш някой го беше намушкал, и това ми напомни за моя белег върху корема ми. Моята приемна майка се беше опитала да ме убие, когато бях дете, но това като че ли се беше случило преди цял един живот.

Докоснах гърдите на Локи, прокарвайки пръсти по изпъкналата част на белега. Не знам защо направих това, но този досег ме накара да се почувствам като негова сродна душа.

— Просто нямаш търпение да ме съблечеш, нали, принцесо? — попита Локи уморено. Понечих да дръпна ръката си, но той я задържа, слагайки своята върху моята.

— Не… — запънах се аз, отказвайки да срещна погледа му. — Просто разглеждах раните ти.

— Сигурен съм, че е така. — Локи премести палеца си, почти галейки ръката ми, докато се натъкна на пръстена ми. — Какво е това? — Той понечи да се надигне и затова протегнах ръката си, показвайки му украсения с изумруд овал на пръста си. — Това сватбен пръстен ли е?

— Не, годежен. — Отпуснах дланта си върху леглото до него. — Все още не съм омъжена.

— Значи, не съм закъснял твърде много — усмихна се той и се намести в леглото си.

— Не си закъснял за какво? — попитах аз.

— Да те спра, разбира се. — Все така усмихнат, той затвори очи.

— Затова ли си тук? — казах аз, пропускайки да уточня колко близко беше сватбата ми.

— Казах ти защо съм тук — рече Локи.

— Какво се е случило с теб, Локи? — попитах аз почти задавена от мъка, когато си помислих през какво ли е преминал, за да получи всички тези белези и следи.

— Плачеш ли, принцесо? — попита Локи и отвори очи.

— Не, не плача. — Наистина не плачех, макар очите ми да бяха влажни.

— Не плачи. — Той се опита да се надигне, но трепна от болка и аз сложих нежно длан върху гърдите му, за да го задържа.

— Трябва да почиваш — казах аз.

— Ще се оправя. — Той сложи ръката си върху моята и аз не я отдръпнах. — Рано или късно.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана? — попитах аз. — Защо се нуждаеш от убежище?

— Спомняш ли си, когато бяхме в градината? — каза Локи.

Разбира се, че помнех. Той се беше покатерил по стената и ми предложи да избягам с него. Отказах му, но преди да се разделим, Локи си открадна една целувка от мен, при това много хубава целувка. Страните ми пламнаха леко при спомена, което го накара да се усмихне още по-широко.

— Виждам, че си спомняш — ухили се той.

— Какво общо има това? — заядох се аз.

— Точно това няма нищо общо — отвърна Локи, говорейки за целувката. — Искам да кажа спомняш ли си, когато ти казах, че кралят ме ненавижда. Това е самата истина, принцесо. — Очите му помръкнаха за кратко.

— Кралят на Витра ли ти причини това? — попитах аз и стомахът ми се сви. — Имаш предвид Орен? Моят баща?

— Не се тревожи за това сега — рече Локи, опитвайки се да успокои гнева ми. — Ще се оправя.

— Защо? — казах. — Защо кралят те мрази? Защо ти причини това?

— Принцесо, моля те. — Той затвори очи. — Изтощен съм. Едва се добрах дотук. Може ли да продължим този разговор, когато се чувствам малко по-добре? Да речем, след месец или два?

— Локи — въздъхнах аз, макар той да имаше право. — Почивай сега. Но ще говорим още утре. Става ли?

— Както желаеш, принцесо — отстъпи той, вече унасяйки се в сън.

Останах до него още няколко минути с ръка върху гърдите му, така че да чувствам ударите на сърцето му. Когато се уверих, че е заспал, издърпах ръката си изпод неговата и станах.

Излизайки в коридора, обгърнах раменете си с ръце. Не можех да се отърся от непоносимото чувство за вина, сякаш в някаква степен бях отговорна за онова, което се беше случило с Локи. Бях разговаряла с Орен само веднъж и нямах никаква власт над него. Защо тогава се обвинявах за това, че Локи бе малтретиран по толкова жесток начин.

Не беше минало много време, когато Дънкан и Томас се появиха. Исках колкото може по-малко хора да научат за идването на Локи, но имах доверие на Томас. Не само заради това, че беше началник на стражата или баща на Фин. Той бе имал незаконна връзка с Елора и затова смятах, че е добър в пазенето на тайни.

— Там ли е витрийският маркиз? — попита Томас, поглеждайки към стаята, в която спеше Локи.

— Да, но той е преживял нещо ужасно — отвърнах, разтривайки ръцете си, сякаш бях скована от студ. — Сега спи.

— Дънкан ми каза, че е поискал убежище. — Томас сведе поглед към мен. — Ще му го дадете ли?

— Не съм сигурна — отговорих аз. — Не беше в състояние да говори дълго. Но аз ще му позволя да остане за известно време, поне докато се оправи и успеем да проведем нормален разговор.

— Какво очаквате от нас във връзка с това? — попита Томас.

— Не можем да кажем на Елора. Не и сега — отвърнах аз.

Последния път, когато Локи беше тук, той бе държан като пленник. Ние нямаме истински затвори и затова Елора бе принудена да използва телекинеза, за да го задържи, но това толкова много я изтощи, че едва не я уби. Всъщност тя изобщо не можа да се възстанови след усилието и не би имала сили да го повтори отново.

Освен това не смятах, че Локи е способен да направи нещо лошо. Не и в състоянието, в което се намираше. Той беше дошъл при нас по собствена воля, поради което не беше нужно да го държим затворен.

— Трябва през цялото време пред вратата му да има охрана, просто за всеки случай — наредих аз. — Не мисля, че представлява някаква заплаха, но няма да поемам никакви рискове с витра.

— Аз мога да застана на пост, но по-късно някой трябва да ме смени — каза Томас.

— Мога да го направя аз — предложи Дънкан.

— Не. — Томас поклати глава. — Ти ще бъдеш с принцесата.

— Имаш ли хора, на които можеш да се довериш? — попитах.

Повечето от стражите бяха бърборковци и когато един от тях чуеше нещо, скоро след това го научаваха всички. Но от друга страна, техният брой бе силно намалял, защото повечето от тях бяха изпратени да пазят подменените.

— Имам един-двама — кимна Томас.

— Добре — казах аз. — Погрижи се те да не кажат на никого за това, докато измисля какво да правя по-нататък. Ясно ли е?

— Да, Ваше Височество — потвърди Томас. Винаги се чувствах странно, когато хората се обръщаха към мен с тази титла.

— Благодаря ти — казах.

Тове пристигна малко след това с доктора манкс. Останах да чакам пред стаята, докато той преглеждаше Локи. Самият Локи не обясни почти нищо за причината за нараняванията си. Когато свършиха, докторът заключи, че Локи не страда от нищо сериозно, и му даде лекарство за болката.

— Хайде — рече Тове, след като докторът си тръгна. — Той почива сега. Не можеш да направиш нищо повече за него. Защо не се посветиш вече на рождения си ден?

— Ще ви съобщя, ако около него настъпи някаква промяна — обеща Томас.

— Благодаря — кимнах и тръгнах с Тове и Дънкан надолу по коридора към стаята ми.

Не ми беше до парти, още преди Локи да заблъска по вратата на двореца, а сега ентусиазмът ми беше дори и още по-малък. Но трябваше поне да положа някакво усилие да изглеждам щастлива, за да не нараня чувствата на Уила и Мат. Те доста се бяха потрудили за това и се налагаше да изиграя ролята на лъчезарната рожденичка заради тях.

— Докторът смята, че той ще се оправи — отбеляза Дънкан, виждайки угриженото ми изражение.

— Знам — отвърнах аз.

— Защо се тревожиш толкова много за него все пак? — попита Дънкан. — Знам, че вие двамата сте приятели или нещо такова, но не разбирам. Той е витра и вече веднъж те отвлече.

— Не се тревожа — прекъснах го аз с пресилена усмивка. — Просто се вълнувам заради партито.

Дънкан ме насочи към всекидневната на горния етаж. Навремето тя бе служила като детска стая на Рис, но по-късно беше станала просто стая за прекарване на свободното време. На тавана имаше рисунки на облаци и разни детски неща, а към стените бяха прикрепени къси бели лавици, на които все още стояха някои от детските му играчки.

Когато отворих вратата, бях бомбардирана с гирлянди и балони. На стената в дъното беше окачен транспарант, на който с огромни златни букви пишеше „Честит рожден ден“.

— Честит рожден ден! — извика Уила, още преди да съм влязла.

— Честит рожден ден! — отекнаха Рис и Рианон в един глас.

— Благодаря ви, приятели — казах, бутвайки един пълен с хелий балон от лицето си, така че да мога да вляза. — Но сигурно знаете, че рожденият ми ден е чак утре?

— Разбира се, че знам — отвърна Мат с леко изтънял от вдишването на хелий глас. В ръцете си държеше спаднал балон, който беше източникът на хелия, и сега го хвърли настрани, тръгвайки към мен. — Аз бях там, когато се роди, помниш ли?

Той се усмихваше, но после се сконфузи, когато осъзна какво беше казал. Рис и аз бяхме разменени същия този ден. Мат всъщност беше присъствал на раждането на Рис, не на моето.

— Е, добре, тъй или иначе, аз бях там, когато те докараха от болницата — каза Мат и ме прегърна. — Честит рожден ден!

— Благодаря ти — рекох, отвръщайки на прегръдката му.

— Аз също знам добре кога е рожденият ти ден — каза Рис, тръгвайки към нас. — Честит рожден ден!

— Честит рожден ден и на теб — усмихнах се аз. — Какво е чувството да си на осемнайсет години?

— Почти същото, като да си на седемнайсет — засмя се Рис. — Ти чувстваш ли се по-голяма?

— Всъщност не — признах.

— О, хайде стига — рече Мат. — Ти порасна толкова много през последните шест месеца. Чак не мога да те позная вече.

— Все още съм си същата, Мат — казах, размърдвайки се неловко на мястото си.

Знаех, че съм се променила. Дори физически не бях същата. Носех косата си по-често разпусната, защото най-накрая успях да се преборя с къдриците си след цял живот боричкане с тях. Тъй като сега управлявах кралство, трябваше да нося тъмни рокли през цялото време. Налагаше се да изглеждам като принцеса.

— Това е хубаво нещо, Уенди — усмихна ми се Мат.

— Престани. — Махнах с ръка. — Край на сериозните приказки. Това би трябвало да е парти.

— Парти! — извика Рис и наду една от онези картонени свирки, каквито използваха на Нова година.

Веднъж след като тържеството започна, аз наистина се забавлявах. Партито беше много по-добър вариант, защото на един бал повечето от присъстващите тук нямаше да могат да дойдат. Мат дори не трябваше да живее в двореца, а Рис и Рианон бяха манксове и нямаше да бъдат допуснати на бала. Дънкан би получил разрешение да присъства, но по-скоро като телохранител и тогава нямаше да може да се смее и да се мотае наоколо, както правеше сега.

— Уенди, защо не ми помогнеш да нарежем тортата? — предложи Уила, докато Тове даваше някакви насочващи нишки в играта на отгатване, която течеше. Дънкан бе опитал почти всичко под слънцето, но без успех.

— Разбира се.

Аз седях на канапето и се смеех заедно с всички на безуспешните опити на играчите, но сега станах и тръгнах към масата, където ме очакваше Уила. Тортата стоеше върху ярката покривка до малка купчина от подаръци. И аз, и Рис изрично бяхме помолили да няма такива, но тъй или иначе, подаръците бяха тук.

— Извинявай — рече Уила. — Не трябваше да те викам точно сега, когато е толкова весело, но исках да поговорим.

— Не, няма проблем — свих аз рамене.

— Брат ти направи тортата. — Уила се усмихна някак виновно, докато разрязваше бялата глазура. — Той твърдеше, че това е твоята любима торта.

Мат може би беше много добър готвач, но в този случай се лъжеше. Не обичах почти никаква храна, особено преработената, но през годините той полагаше големи усилия да ме храни и затова се налагаше да се преструвам, че харесвам разни неща, каквито в действителност не понасях. Тортата за рождения ми ден беше едно от тях.

— Не е толкова лоша — рекох, макар да беше точно такава. Или поне за мен, Уила и останалите трилове.

— Искам да знаеш, че не съм казала на Мат за Локи. — Уила понижи глас, докато слагаше внимателно парчетата торта върху малки картонени чинийки. — Това само би го разтревожило.

— Благодаря ти — казах и погледнах към Мат, който се заливаше от смях на нелепите физиономии, които Тове правеше. — Предполагам, че рано или късно, ще трябва да му кажа.

— Смяташ ли, че Локи ще се задържи тук? — попита Уила. Тя имаше малко глазура върху пръста си, близна я и се намръщи.

— Да, така мисля — кимнах аз.

— Е, забрави за това поне сега — каза бързо тя. — Днес е последният ден, в който можеш да бъдеш дете.

Опитах се да прогоня от ума си всичките си страхове и тревоги за Локи и кралството. И когато накрая успях да се отпусна, прекарах наистина страхотно с приятелите ми.