Вестители

Глава 6

Оставих се на насладата да ме залее. Тялото ми се беше отпуснало от омайната топлина и всичко, което исках да усещам, беше нежната прегръдка на сапунената пяна в горещата вана. Успокоението, което беше заменило напрежението и умората, ми подейства освежаващо и беше точно това, от което имах нужда. Задържах дъха си и потопих главата си под водата. Не исках да отварям очи, нито да излизам от горещия уют, който си бях създала в банята. Това беше убежище, в което можех да се скрия от лудостта, която ме заобикаляше.

Изправих се и въздъхнах. Погледнах се в огледалото и отражението ми отлично пасваше на начина, по който се чувствах. Бях емоционално изцедена. Дори обличането на халата ми се струваше прекалено уморително. Вгледах се по-внимателно в образа си и забелязах особения начин, по който очите ми се отразяваха. Нима това бях аз? Беше ли възможно да съм се променила само за два дни? Имах чувството, че се виждах за първи път. Омотах косата си в хавлиената кърпа и седнах на ръба на ваната. Не исках да излизам от банята. Това, което ме чакаше отвън, в хотелския апартамент, бяха още обяснения, още нежелани факти, с които трябваше да се сблъскам по-късно в съня си. Игор щеше да ме въвлече отново в ужасния свят на вампирите и това, което щеше да ми каже, нямаше да ме накара да се почувствам по-добре. Освен това трябваше да се изправя и пред въпроса за моите „суперсили“.

Ти не си страхливка, Ксения. Докажи го.

Отворих вратата и заварих апартамента празен. Облякох пижамата, която Игор ми беше донесъл, и започнах да суша косата си. Единственото, което исках сега, беше да се пъхна под тежките завивки в спалнята и да заспя. Бях изненадана от факта, че тази хотелска стая е много приятна и е най-близко до представата ми за уют. Стените бяха покрити с релефни тапети в цвят бордо, а подът — с наситено махагонов паркет. Завивките бяха в цвят шампанско и изпъстрени с шарки в същия цвят като стените. Множеството лампи, направени от ковано желязо и цветно стъкло, пръснати навсякъде из апартамента, изпълваха пространството с мека и топла светлина. Канапетата, повдигнати на извити крачета, бяха разположени в противоположния край и изглеждаха също толкова стилно, колкото и спалнята. Всички тези топли цветове и мебели създаваха усещането за комфорт и най-вече за лукс. С елементите от руския барок имах чувството, че се намирам сред декорите на филм за едновремешното величие на имперска Русия. Прокарах ръка през тежките плюшени завеси на прозореца и по златистата рамка на огледалото, изкована от масивно желязо. Дръжките на вратите бяха със същата изработка. Докато изучавах любопитно подробностите в интериора на хотелския апартамент, усетих, че вече не бях сама. Обърнах се и с чувство на облекчение видях Игор, подпрян на рамката на вратата, вперил синьо-зелените си очи в мен.

— Не исках да те стресна. Извинявай — изглеждаше спокоен и отпуснат и по вида му можех да съдя, че за разлика от мен, нямаше нужда от почивка.

— Просто съм напрегната — отвърнах.

Прокарах нервно пръсти през все още влажната си коса и седнах тежко в края на леглото.

— Знам, че предпочиташ да сме настанени в отделни стаи, но не мога да рискувам да ти се случи нещо — отвърна извинително и се приближи до прозореца.

Открехна леко завесата и хвърли изучаващ поглед навън сякаш търсеше някаква заплаха.

— Няма проблем. Единственото, от което имах нужда, беше горещ душ и легло, в което да легна — казах и се загледах в изваяния му гръб докато все още оглеждаше обстановката през прозореца.

Беше свалил черния си шлифер и сега беше облечен само в син кашмирен пуловер, които очертаваше деликатно мускулестия му торс, и свободен тъмносив панталон, висящ ниско на хълбоците му.

— Чудя се… дали някога ще свикна с всичко, което знам. Дали ще мога да заживея отново нормално?

Игор се извърна и очите му срещнаха моите. Приближи се и седна до мен. Замисли се над нещо — може би се беше върнал назад в спомените си — и заговори със спокоен глас.

— Сигурен съм, че ще намериш начин да заживееш своя собствен живот. Но не мисля, че ще намериш нещо в него, което да ти се стори нормално.

— Тогава какъв е смисълът? Да имаш приятели, да намериш любовта и да създадеш семейство е най-нормалното нещо на света? И ако не мога да имам това, тогава защо ми е да живея? — погледнах го и се запитах какъв ли е неговият живот.

Може би щеше да ми каже, че има по-важни неща от това, и може би щях да му повярвам. Той обаче изучаваше лицето ми и изглеждаше все така замислен.

— Ксения, да обичаш и да бъдеш обичана е нещо изключително и с времето ще се убедиш, че не се случва на всеки. Така че, ако за теб това е нормално, за мен не е — отвърна. — Но съм сигурен, че ти ще бъдеш истински обичана заради това, което си. Сега може да ти се струва невъзможно, но някой ден ще бъдеш щастлива. Ще се пребориш за щастието си.

Макар да ми се усмихна, тъгата в погледа му не изчезна. Бях хипнотизирана от тези очи, които казваха повече от всички думи, които можеше да изрече. Изпитах желание да го докосна, но се въздържах. Преглътнах с неудобство и погледнах встрани.

— Засега просто искам да имам причина да се събудя на сутринта.

— Ти си достатъчна причина за това — отвърна.

— Не го чувствам така — отговорих тихо.

Вгледах се по-внимателно в очите му и те ми се сториха подозрително блеснали. Гледахме се мълчаливо, затаили дъх и единственото, което нарушаваше тишината, в която бе потънала стаята, беше звукът от топящия се сняг, капеш по парапета пред прозореца. Можех да усетя, че дълбоко в себе си той беше разкъсван от същите мисли, душата му имаше същите копнежи. В този момент можех да доловя самотата му и цялата любов, която беше готов да даде на някой човек, някъде по света. Това, за което говорех, не му беше чуждо. Може би го бях погледнала прекалено откровено, прекалено прозорливо, защото той отмести погледа си и облегна лакти на коленете си, наведен напред.

— Дори в нашия свят има място за щастие — промълви.

— Има ли? — усмихнах се тъжно.

— Ще намериш приятели, Ксения. Това е последното нещо, за което трябва да се тревожиш — увери ме.

Беше наклонил глава към сключените пред себе си ръце и един непокорен кичур коса покри челото му.

— Иска ми се да вярвам, че вече съм намерила приятел — отвърнах и в мига, в който думите се изплъзнаха от устата ми, съжалих.

Игор ме погледна изненадано, но не успя да каже нищо. Защо ми беше да изричам нещо толкова самонадеяно? Как можех да си помисля, че бях някаква за Игор? Още по-малко приятел! Та ние се познавахме от пет минути! Извърнах глава настрани, засрамена от собствените си думи. Бях сигурна, че лицето ми е пламнало издайнически в алено червено.

— Радвам се, че мислиш така — внезапно отговори и ме погледна любопитно.

Трепетът, който присви стомаха ми, беше прекъснат от кратко почукване на вратата. В същия миг Игор стана рязко от леглото и се отправи в същата посока. Стойката му издаваше, че е нащрек, но след като открехна внимателно вратата, се отпусна. В стаята влезе служител на хотела, облечен в черен панталон и безупречно пригладена бяла риза. Вкара внимателно малка количка, отрупана с чинии и купи, от които излизаше пара. Игор подаде нещо на служителя и му кимна с благодарност. Приближи количката до мен.

— Реших, че може би си гладна и поръчах рум сървиз.

Стомахът ми откликна радостно на новината и трябва да съм показала известно оживление, защото по лицето на Игор плъзна доволна усмивка.

— Не знаех какво предпочиташ, затова поръчах супа щи^[4] с гъбен бульон, както и борш със сметана — заговори и започна да отмества похлупаците от купите. — Надявам се, че обичаш риба — има маринована херинга с червено цвекло, както и пелмени — погледна ме въпросително. — Ако не — мога да ти предложа пиле по московски. Разбира се има и салата…

Гледах го изумена и донякъде се възхитих на страстта, с която говореше за храната. Той замлъкна и зачака моята реакция.

— Всичко изглежда… чудесно — отвърнах смутено.

— Ако искаш нещо друго, ще се обадя да поръчам — отвърна.

— Не — спрях го, когато посегна към телефона. — Просто… съм изненадана.

Той ме погледна в очакване.

— Обичам риба — додадох и му се усмихнах.

— Добре. Ще ти хареса — кимна и седна на леглото.

— Ти няма ли да ядеш? — учудих се.

— Не, не съм гладен.

— Но защо тогава си поръчал толкова много храна?

— Заслужаваш поне една хубава вечеря — отвърна простичко и се облегна на таблата на спалнята, тапицирана с меко кадифе.

Аз го погледнах подозрително, но реших да не настоявам да се храни с мен. Не исках да го притеснявам. Взех подноса от количката и го поставих на пода близо до спалнята. Наредих върху него чинията с херингата и купата с пелмените и седнах по турски срещу Игор. Той повдигна учудено вежди срещу мен.

— Тук ли ще вечеряш?

— Защо не? — свих рамене и опитах нетърпеливо от херингата. Ох, беше божествена! Кимнах одобрително и отбелязах, дъвчейки: — Не знаеш какво изпускаш!

Игор ме погледна развеселено и след миг седна върху мекия килим до мен.

— Подай ми пелмените, ако обичаш. Искаш ли супа? Много е вкусна.

Пресегна се към таблата и постави купата пред мен. Подаде ми лъжица, а пред себе си постави салатата винегрет. Топлата светлина от далечните лампи падаше меко върху лицето и леко начупената му тъмна коса и му придаваше особено излъчване. Изглеждаше някак по-млад и по момчешки безгрижен. Това беше рядко срещана гледка и се опитах да запаметя всяка подробност от нея. Обикновено сериозен и напрегнат, сега седеше отпуснато със скръстени крака пред себе си и се наслаждаваше на всяка хапка от вечерята си. Всичко около него бледнееше на фона на издълженото му и грациозно тяло, което изглеждаше напълно естествено в почти всяка поза, която заемеше. Не можех да не се възхитя на красотата му. Лицето му имаше мъжествени и изразителни черти, образуващи перфектна симетрия. Тялото му бе изтъкано от релефни мускули без да изглежда прекалено едър. Но това, което ме хипнотизираше, бяха очите му и особения начин, по който ме поглеждаше понякога. В тях винаги бушуваше буря. Но почти никога не бях напълно сигурна какво означава.

— Нахрани ли се? — попита ме и погледна към чинията, която бях оставила настрани.

Усетих, че се бях втренчила в него и побързах да отклоня поглед. Опитах от борша и установих, че нямаше нищо общо с вариациите, които бях пробвала в кухнята на майка си и в ресторантите в София. Имаше наситен сладко-кисел вкус и яркочервен цвят. Сметаната в него му придаваше допълнителна плътност и сладост. Облизах с наслада устни, а в очите на Игор заигра лукаво пламъче.

— Радвам се, че най-накрая открих едно нещо, което да те умилостиви и да те накара да спреш да ми хвърляш ожесточени погледи — каза с половин усмивка и аз го погледнах изненадано.

— Не може да съм толкова лоша! А и с толкова вампири наоколо трябва да си свикнал вече с хвърлянето на ожесточени погледи — подкачих го.

— Ще ми се да бяха само погледи… — гласът му веднага се промени.

Запитах се дали и с мен щеше да се случи същото. Може би още не бях възприела напълно факта, че кръвожадните наистина съществуват сред нас. Дали когато го осъзнаех напълно, щях да се обвия в мрак като Игор?

— Винаги ли си знаел за тях? — запитах го след малко.

— Да.

— Но как?

Не можех да си представя какъв живот е водел, когато е бил малък. Какво детство е имал щом е знаел, че чудовищата наистина съществуват.

— Хората като мен от малки научават истината. Родителите ни изграждат чувство на дълг у нас. Учат ни да бъдем отдадени на борбата в защита на хората.

— А ако не искаш да бъдеш такъв? Ако искаш да избягаш от това и да имаш нормален живот? — запитах го пламенно.

Не ми се виждаше честно да рискува живота си всеки ден за хора, които дори не знаеха каква саможертва прави. Той ме погледна и отвърна сериозно:

— Никой от нас не иска да избяга, Ксения. Именно затова сме такива, каквито сме. Ние живеем с мисълта да убиваме.

В гласа му се прокрадна ледена нотка и изпрати тръпка по гръбнака ми. Очите му светнаха за миг.

— Никога ли не си искал да имаш друг живот? — попитах го тихо.

— Ти би ли искала друг живот, ако знаеше, че това ще коства съществуването на стотини хора, които си могла да спасиш? Хора, които не могат да се защитят от кръвожадните? — наклони леко глава настрани и зачака отговора ми.

Замислих се как бих постъпила наистина.

— Не мога да зная — отвърнах честно. — Може би бих поискала друг живот. Но въпреки това най-вероятно щях да остана — той кимна разбиращо. — Но защо другите да не могат да се защитят? С какво се различава един вампир от един обикновен убиец?

— Кръвожадните не са хора, различни са от тях. Силите им са различни, по-бързи са, по-умели. Но това, което ги прави най-опасни, е тяхната жажда за кръв и смърт.

Гласът му раздра като с камшик насъбралото се напрежение в мен.

— Но с какво си по-различен ти от останалите хора? Защо ти можеш да ги убиваш, а те — не?

— Аз не съм като останалите хора — започна и долових колебанието в него. — Аз… съм различна раса от нормалните хора.

Думите му ме озадачиха.

— Какво значи това?

— Генетично се отличавам от тях. Това, което прави мен и другите като мен по-различни е това, че сме по-силни, по-бързи. Не сме толкова уязвими, физически е по-трудно да ни нараниш. Освен това виждаме сенките им. На кръвожадните. Не могат да ни заблудят, защото ги виждаме такива, каквито са, и предусещаме всеки техен ход. Затова и именно ние сме обучавани да се бием с кръвожадните. Защото само ние бихме имали шанс.

Разкритието му ме шокира. Чак сега осъзнах значението на баланса, за който говореше. Ако не съществуваха хора като него, човечеството щеше да изчезне. Защото никой друг нямаше да има шанс… Затова и Игор беше възпитан по този начин, с това чувство на дълг да защитава другите.

— Но това е толкова плашещо, Игор… Да знаеш, че от теб зависят толкова много животи! — отвърнах разпалено. — Не може ли и хората да бъдат обучени, както си обучен ти? Не смяташ ли, че е честно и те да имат своята възможност да се защитят? Вие не може да спасите всички! Хората трябва да могат да разчитат на собствените си сили!

Беше толкова несправедливо — за него и за хората. Кой избираше чий живот да бъде спасен и чий да бъде погубен?

— Хората не са достатъчно силни, Ксения. Физически не могат да се противопоставят на кръвожадните.

— Но ние имаме оръжия, Игор! Има толкова много начини, с които да се защитим, стига да знаем, че има заплаха!

— Куршумите не могат да ги убият — отвърна мрачно. — Единственият начин наистина да убиеш кръвожаден, е да отсечеш главата му или да изтръгнеш сърцето от гърдите му.

— Да изтръгнеш сърцето му? — повторих като ехо думите му.

Кръвта ми се смрази от потресаващия образ, който изникна пред очите ми. Игор, застанал заплашително над тялото на кръвожаден. Очите му — разпростираш се пожар срещу бездушните ями върху лицето на вампира. Игор извади блеснало острие в ръката си и го вкара яростно дълбоко в гърдите му. Пресегна се и вкопчи пръсти в сърцето му. Стисна го в желязната си хватка и бавно го изтръгна.

На челото ми избиха ситни капчици пот. Пулсът ми се ускори и кръвта нахлу в ушите ми. Зърнах лицето на Игор и видях сянка да пада върху очите му. Светлината от него се отдръпваше. Сърцето ми се стегна от внезапната мъка, която почувствах. Изпитах непреодолимо желание да го докосна. Неусетно бях протегнала ръка и преди да се осъзная усетих допира на кожата му по пръстите си. Той ме гледаше унесен и остави ръката ми, застинала на бузата му. Дъхът ми секна и внезапно осъзнах какво бях направила. Отдръпнах се стресната, но не можех да се отскубна от клопката на синьо-зелените очи. Сянката върху него постепенно се разсея и скръбният мрак напусна сърцето ми. Игор скочи от пода като попарен и се изправи, извисен над мен.

— Късно е. По-добре е да си легнеш, за да се наспиш — каза и се отдалечи с бърза крачка към дивана.

Затвори двойните врати, които разделяха спалнята от дневната, след себе си. Стаята потъна в подигравателна тишина.

Мислите ми препускаха в различни посоки и колкото и да се опитвах да заспя, сънят не идваше. В тъмнината можех да видя единствено едва процеждащите се през процепа на завесите светлини на нощния живот на Москва. Не можех да се отърва от образа на Игор. Сянката се спускаше над него, изсмукваше светлината му. Какво беше това? След миг пред очите ми се материализира дланта му, а в нея — изтръгнатото сърце. Потръпнах. Потърках очи и се опитах да изтрия картината от главата си. Защо, по дяволите, този образ ме тормозеше толкова много? Бях видяла с очите си отсечената глава на вампира, търкулнала се в краката ми. Кръвта му беше по мен като полепнала смола, но бързо се отърсих от преживяното. Може би твърде бързо… С какво толкова едно сърце ме смущаваше? И защо не можех да спра да мисля за него?

Размърдах се неспокойно в леглото и придърпах по-нагоре завивките. Не се чувствах в безопасност, страхът пропълзяваше по кожата ми. Стиснах силно очи в наивен опит да отпратя чувството на обреченост. Опитах се да мисля за нещо друго. След малко се сетих за Алегрина. Противно на мрака, който беше надвиснал над Игор, тя беше обградена от светлина. Не я виждах ясно, но когато заговореше, лицето ѝ светваше. И тогава се сетих за старицата, чийто живот беше отнет пред очите ми. Отново ме скова ужас. Но болката от преживяното надделяваше и очите ми се наляха със сълзи. Беше толкова болезнено да чуя молитвата ѝ за спасение на душата. Словата ѝ, отправени към Бог, бяха искрени и единствената ѝ утеха беше вярата, че той ще я приюти при себе си. Мъчително беше да мисля за това. Убийството ѝ, макар ужасяващо в своята чудовищност, по-скоро ме натъжаваше отколкото плашеше. Не, не ме беше страх. Беше ми безкрайно мъчно. Осъзнавах, че не мога да се справя сама с всичко това. Тези сили, тези духовни преживявания бяха извън възможностите ми. Игор беше прав да настоява да дойда тук. Трябваше да се срещна с други като мен и него, за да разбера света, в който бях пристъпила. Това беше свят на мистерията и на невъзможното. Свят, където се случваше немислимото. Ако щях да бъда част от него, трябваше да наваксам пропуснатото. Игор трябваше да ме въведе в тяхната общност.

* * *

Събудих се още преди слънцето да се покаже над хоризонта. Бях спала малко повече от пет часа, но се чувствах сравнително отпочинала. Единственото, което исках в момента, беше една задоволително голяма доза кофеин. Отправих се към тоалетката и се погледнах в огледалото. Вкусна вечеря и няколко часа сън вършеха чудеса! Кожата на лицето ми беше свежа, а тъмните кръгове под очите ми почти не се забелязваха. Сресах косата си и я оставих пусната на едри преливащи се къдрици. Облякох тъмносинята рокля от ангорска вълна, която Игор беше купил заедно с пижамата ми и още няколко други принадлежности миналия ден, и обух черните боти до глезена. Изненадващо комбинацията се оказа доста шик и със задоволство установих, че изглеждам добре. Раните по краката ми почти не се забелязваха, сякаш ги бях получила преди две седмици, но и да не бяха, нямаше да се виждат от клина, които бях обула. Видях, че вратата към хола на апартамента беше затворена и реших все още да не будя Игор. Вероятно имаше нужда от сън като се имаше предвид колко препятствия бе преодолял през последните дни. Най-важното от които беше ти, Ксения… Я млъквай! Взех няколко банкноти от малката масичка — полирано дърво в комбинация с мраморна плоча, и се отправих към лобито. Какво пък, Игор едва ли щеше да има против. Все пак щях да взема кафе и за него. А и нямах време да мисля къде мога да обърна левове в рубли. Слязох на партерния етаж и се приближих до служителката на рецепцията. Тя се усмихна любезно и ме поздрави.

— Какво мога да направя за вас?

— Може ли да ми кажете откъде мога да си поръчам кафе? — отвърнах.

Тя ми кимна с готовност.

— Сега ще поръчам да ви го доставят. Желаете ли нещо друго към кафето?

— Нека са две всъщност. Нищо друго, благодаря.

След като оставих номера на стаята си, се отправих обратно към асансьора. Вратите се отвориха и срещу мен се появи най-невероятната гледка, която можеше да се види в целия хотел. Целия! А хотелът беше голям…

Игор, обут в дънки с разкопчано най-горно копче, гол от кръста нагоре. В мига, в който ме видя, очите му присветнаха яростно срещу мен. Ченето ми увисна и дори не забелязах кога ме беше сграбчил за ръката и натикал в асансьора. Едва успях да се окопитя, когато той изръмжа ядосано:

— Какво си мислиш, че правиш?

— А ти какво си се напушил? — възкликнах.

— Как може да изчезнеш така? Помислих, че са те отвлекли или по-лошо! — отвърна все така ядосан.

Не можех да откъсна очи от голите му гърди и от стегнатия му плосък корем, целия изваян в релефни мускули… Широките му рамене бяха в перфектна пропорция с тесния му кръст, а ръцете му. Какво ли можеше да направи с тези ръце?… Господи, беше толкова мъжествен. Истинско великолепие!

— Чуваш ли какво ти говоря, Ксения?!

Премигах.

— А ти какво си се развилнял? Защо си тръгнал гол из хотела? — контрирах го.

Ноздрите му се разшириха от гнева, който се опита да потисне, и се приближи. Леле, дори така надвесен над мен, изглеждаше два метра висок.

— Повече не прави така. Имаш ли идея какво си помислих, когато видях, че те няма?

— Да. Че съм отвлечена или по-лошо — иронизирах го.

Може би това беше единственият начин, по който можех да разговарям с него в тази… неудобна ситуация. Я се стегни, Ксения!

— Не си в особено добра позиция да остроумничиш в момента — сряза ме той.

Хм, сещах се за някоя и друга позиция, подходяща за изпълнение в този асансьор. Той се отдръпна на прилична дистанция от мен и се загледа с каменно изражение във вратата. След малко асансьорът се отвори на етажа, на който бяхме отседнали и Игор ме остави да изляза преди него. Сигурно не искаше да ме изпуска от поглед. Какъв маниак на тема сигурност. Влязохме в стаята и след бърз оглед се насочи директно към банята. Чух го да пуска водата от душа. Седнах на стола пред тоалетката и зачаках нетърпеливо да ни донесат кафето. Пуснах телевизора, за да има какво да ме разсейва от смущаващите ме мисли. Попаднах на предаване, където слушателката се жалваше, че приятелят ѝ я зарязал, защото не искала да се отърве от шестте котки в апартамента ѝ, които на всичкото отгоре го нападали докато преспивал при нея. Откачени руснаци!

Донесоха кафето и благодарих на служителя с щедър бакшиш от Игор. Падаше му се. След малко той излезе от банята не по кърпа, както би ми се искало, а облечен в същите дънки и отново не носеше абсолютно нищо от кръста нагоре. Нарочно ли го правеше? Без да ме погледне отиде бързо към хола и облече черна блуза, която извади от малкия си сак. Беше бос. Сърцето ме сви при тази гледка. Дойде в спалнята и погледна към подноса с чашите с кафе. Еспресото ухаеше божествено и побързах да отпия една голяма глътка.

— Не искаш ли кафе? — попитах го.

Той поклати мълчаливо глава в отрицание и няколко капчици вода се стекоха по раменете от мократа му коса. Беше разрошена и почти черна.

— Не пиеш ли кафе?

— Старая се да не привиквам към нищо, дори към кафето — отвърна, което ме учуди.

— Че какво лошо има да привикнеш към кафето?

— Лошо е, защото не съм нащрек, когато ми липсва кафе — отвърна някак дръпнато.

— Докога ще се заяждаш? Не съм тръгнала да бягам, както виждаш. Просто отидох до рецепцията! — отвърнах му раздразнено.

— Доколкото си спомням, доскоро бягството ти беше фикс идея номер едно — отвърна ми със същия тон.

— Доколкото си спомням, ти казах, че ще дойда доброволно с теб в Москва. Я виж ти, точно това направих! — отговорих саркастично.

— Спри да се държиш като малко дете. Не разбираш ли колко е сериозно положението, в което се намираш? — каза ми с по-висок тон, отколкото ми се понрави.

— Защо се впрягаш толкова? Нали тук беше безопасно? Не беше ли това целта на пътуването ми? — предизвиках го и махнах драматично с ръце, сякаш да подчертая какво ми костваше всичко.

— Не си в безопасност докато аз не кажа така! — извика.

Сепнах се от гнева, който го беше обзел, но реших да не му се поддам.

— Не съм ти собственост и не можеш да ми казваш какво да правя! — креснах в отговор и излязох като гръм, последвана от многозначителния трясък на вратата след себе си.

Я да видим как ще стане тази работа! Щяла съм да правя каквото ми каже! Самонадеян нещастник! Запътих се към асансьорите и точно преди да натисна бутона, една здрава ръка ме извърна и се сблъсках с твърдото като скала тяло на Игор. Той ме гледаше побеснял и започна да ме избутва с всяка своя крачка към стената. В един момент се оказах заклещена между нея и него. Беше уловил в желязна клопка погледа ми и сякаш ме предизвикваше да се опитам да отместя очи.

— Обичаш да си играеш с търпението ми, нали, Ксения? — заговори плашещо тихо. Гласът му беше плътен и както обикновено в него се прокраднаха ледени нотки. — И както винаги ме подлудяваш…

— Пусни ме — отвърнах през зъби.

Той се пресегна към другата ми ръка и аз се свих инстинктивно от движението му. Очите му застинаха. Моментално разхлаби хватката си.

— Помисли си, че ще те ударя? — попита изумен.

— Няма такова нещо — отсякох.

— Ксения, никога не бих те наранил. Никога — отвърна твърдо.

Той пусна ръцете ми и се отдръпна крачка назад.

— Не можеш да се държиш с мен така! — възкликнах, все още вбесена.

Не отговори нищо. Може би мълчеше, за да не подклажда спора. Вирнах брадичка, за да залича спомена му от глупавата си реакция преди малко. Не исках да си мисли, че ме плаши.

— Влез в стаята — каза по-спокойно. — Моля те — добави след малко като видя, че не помръднах.

След известно колебание тръгнах към вратата, която все още зееше отворена. Когато влязох, Игор седна на канапето и ме покани на фотьойла до него.

— Ксения, разбери ме. Не мога да си позволя да те изпусна от поглед. Докато животът ти е моя отговорност, трябва да бъдеш разумна и да се вслушваш в мен. Опитвам се единствено да те предпазя — заговори и ме гледаше с откровените си синьо-зелени очи.

— Животът ми не е твоя отговорност. Независимо какви са причините да ме потърсиш в България и да минеш през всички тези неприятности, за да ме доведеш тук, животът си е мой — отвърнах настойчиво. — Държиш се с мен, сякаш съм малко дете!

— Защото понякога ти се държиш като такова — отговори.

— Може би защото ме провокираш! Осъзнаваш ли колко властно се държиш с мен? — Той ме погледна за миг и сключи сърдито вежди. — Не ме интересува кой точно те е изпратил и защо. Поне не засега. Но каквото и да се случва, ти не носиш отговорност за мен.

— Това не е вярно — отвърна. — Изобщо ли не цениш живота си? Имаш ли представа колко е опасно да бъдеш мишена на кръвожадните? Те не се спират пред нищо, Ксения. И докато не знам, че си в безопасност, няма да заспя спокойно — отвърна категорично.

Забелязах, че беше сключил длани и нервно потъркваше с кръгообразни движения палците в китките си.

— И кога ще бъда в безопасност, Игор? След като избиеш всички кръвожадни, бродещи по Земята? — отвърнах уморено. Очите му ме стрелнаха.

— Ще си извън опасност, когато те заведа на сигурно място. Когато отидем в Палатата на Ордена — отвърна, игнорирайки остроумната ми забележка.

— Палатата на Ордена? — повторих неразбираща.

— Това е мястото, където се намира Орденът на вестителите.

— Имат си Орден? — попитах ужасено.

— Приеми го като група от най-доказалите се вестители. Орденът е съставен от членове, които са доказали своята просветеност — отвърна търпеливо.

— За каква просветеност говориш?

— Ти си вестител, Ксения, вече знаеш това. Което значи, че виждаш. Това е най-голямата сила на вестителите. Твоите видения са част от дарбата ти. Вестителите, които са достигнали върха на своите сили, които могат да контролират своите видения и да ги използват, за да защитават хората, се наричат просветени. Представи си едно училище, в което всички ученици се опитват да достигнат съвършенството на своя талант, а учителят е този, който вече го е направил и който може да ги научи как да го направят. Това представлява и Палатата на Ордена. Място, където са събрани най-просветените вестители, самият Орден, и където са събрани и вестители, които искат да развият своята дарба — Игор говореше търпеливо и се опитвах да следя мисълта му без да изпускам нишката. — Твоето място е там, Ксения. Сред своите.

— Не разбирам… Защо си мислиш, че искам да бъда част от тях? Защо смяташ, че искам да развивам тази моя така наречена дарба? — попитах го и въпросът ми леко го изненада.

— А не искаш ли?

— Разбира се, че не! Твърде далеч съм. Единственото, което искам, е да разбера защо ми се случва всичко това, искам отговори, а не урок по просветеност.

— Сигурен съм, че когато осъзнаеш колко много би могла да помогнеш на хората, никога не би се отказала от тази възможност и няма да загърбиш дарбата си — отвърна уверено и ме погледна съсредоточено.

— Изобщо не ме познаваш. Не знаеш какво бих сторила — побързах да изрека.

— Нима? — попита ме с някакво странно пламъче в очите и се пресегна към мен.

Пръстите му докоснаха сребърния медальон във формата на разперил крила гълъб, който никога не свалях от врата си, и се допряха нежно до кожата ми, от което цялата настръхнах. Задържа гладката повърхност в дланта си и вдигна очи към лицето ми.

— Тогава как така знам, че този медальон означава за теб много повече, отколкото която и да е друга вещ? — той улови настоятелно погледа ми, а аз го изгледах подозрително.

— Защо го казваш?

— Защото е истина — отвърна простичко.

Все още държеше медальона. Сърцето ми прескочи един удар. Задържах дъха си докато се опитвах да го разгадая.

— Откъде би могъл да знаеш това?

— Всеки път, когато получиш видение или някакво духовно прозрение, посягаш към този медальон и го държиш в ръцете си докато не дойдеш на себе си. Пръстите ти се вкопчват в него така, сякаш той е единственото нещо, което те задържа тук — каза той, без да отделя поглед от него.

Не можех да скрия изненадата си от думите му. Той ми отвърна с едва доловима лукава усмивка.

— И както знам това за теб, Ксения, така също знам, че няма да избягаш от възможността да помогнеш на някого, независимо колко трудно може да бъде.

Останах смълчана известно време и след като Игор се облегна назад на канапето, промълвих:

— Това… Това ми е подарък от игуменката в Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка“. Звучи странно, но когато го окачи на врата ми, ми каза, че независимо къде се намирам, чрез него ще намеря пътя към дома. После добави, че вярва, че щял да ме пази от злото. Когато си тръгвах от манастира, тя ме изпрати с думите „Блажена Ксения бъди“ — погледнах към Игор и очаквах да се надсмее на спомена от детството ми, но той просто ме наблюдаваше мълчаливо. — Естествено, за повечето хора това звучи нелепо, но за мен…

Не продължих, тъй като не знаех как да изразя това, което чувствах. Ако трябваше да бъда честна, вярвах, че този медальон беше свързан с мен. Дори и да не ме пазеше от злото, ми беше ценен и скъп. Точно затова никога не се разделях с него и когато родителите ми загинаха, сложих тяхна миниатюрна снимка в него. По този начин наистина бях у дома, а те бяха близо до сърцето ми и щяха да ме пазят от злото. Особено сега помощта им щеше да бъде високо оценена… Игор се намести по-близо до мен и заговори:

— Знаеш ли какво означава това, което ти е казала игуменката, когато те е изпращала от манастира?

— Предполагам, че беше пожелание да имам блажен живот… — отвърнах колебливо.

Той поклати глава и се усмихна меко.

— Благословила те е да помагаш на хората така, както е помагала Св. Блаженная Ксения Петербургская — заговори. — Въпреки, че е имала богатства и власт, тя доброволно се е отказала от охолния си живот, когато мъжът ѝ загинал и я оставил съвсем млада вдовица. Раздала всичко на бедните и понасяла трудностите на скиталчеството, за да докаже вярата си в Бога. Мислели я за луда. Всяка милостиня давала на бедните, понасяла търпеливо всяко изпитание и прекарвала нощите на полето в молитва и почит към съпруга си. Станало известно, че всеки, който се докоснел до добрината ѝ, бил благославян с щастие и благоденствие.

— Но защо игуменката би ми пожелала да ме сполети нейната съдба? — отвърнах изумена.

Игор се засмя и ме погледна развеселено.

— Не ти е пожелала да останеш млада вдовица и да прекараш живота си в нищета. Мисля, че е видяла в теб силата, която притежаваш, и те е благословила да можеш да помогнеш на толкова много хора нужда, колкото и Блажена Ксения Петербургска.

— Не е ли странно, че правиш връзка между името ми и руска светица? Не си много обективен — отвърнах скептично.

— А не е ли странно, че носиш именно това руско име? Ксения Григориевна Петрова. Това е било нейното име.

Нещо в думите му присви стомаха ми. Може баща ми да не се казваше Григор, но фамилията ми със сигурност беше Петрова…

— Може пък майка ми и баща ми да са били страстни русофили — отвърнах с насмешка.

Игор ме погледна недоверчиво, но нищо не каза.

— Престани да изопачаваш всяка моя дума и да навеждаш разговора към „великата“ ми дарба.

— Дарбата ти наистина е велика. Затова и вестителите са един от основните стълбове, на които се крепи света ни.

— Какво толкова велико има в това да ме обливат горещи вълни, все едно влизам в критическата, и главата ми да гъмжи от безполезни видения? — отвърнах нетърпеливо.

Игор ме погледна любопитно.

— Наистина ли те обливат горещи вълни?

— Да — отвърнах кисело. — Защо ме питаш все едно не знаеш каква е цялата процедура.

— Знам как изглежда човек, получил видение, но никога не съм и знаел какво е усещането… — отвърна замислено. — Виденията ти със сигурност не са безполезни и независимо дали ги омаловажаваш или не, те няма да изчезнат.

— Иска ми се.

— Ксения, имаш ли представа каква власт имаш в ръцете си? Когато се научиш да ги контролираш, ще можеш да предвиждаш опасността. Ще можеш да спасиш нечий живот — отвърна пламенно.

— Ще мога ли да виждам в бъдещето? Да знам кога вампирите ще нападнат? — погледнах го въпросително.

— Да.

— И ще мога да ви кажа къде се намират, за да ги убиете?

Ентусиазмът ми нарастваше. Мисълта, че ще мога да участвам в изтребването на поне малка част от тях, ми се струваше опияняваща.

— Да. Но аз не мога да те науча на това. Орденът е този, който ще може да ти даде закрилата и напътствията, от които имаш нужда — Игор проследи нарастващия ми интерес. — Довечера ще отидем в Палатата и ще те представя на Ордена. Колкото по-бързо отидеш там, толкова по-далеч ще бъдеш от опасност от нападение.

Казаното силно ме притесни. Знаех, че щеше да се случи скоро, но „довечера“ беше твърде скоро. Изпитвах силна тревога от срещата с тези хора. Тази тревога рязко нарасна след като Игор така хвалебствено изброи всичките им заслуги и добродетели и едва ли не ги окачи на духовен пиедестал. Като се имаше предвид и че бях напълно невежа по отношение на това общество и начина им на живот, си представих, че отивам на публична екзекуция. Може би вместо с камъни, щяха да ме замерят със свещи и библии, но това не подобряваше евентуалния развой на предстоящите събития.

— Няма да ме приемат. За тях ще съм чужда — отвърнах.

— Ксения, ти може да си чужденка^[5], но не си им чужда. Орденът приема в Палатата вестители от всички краища на света. И само една част от тях са от Русия.

— Защо вестителите идват чак дотук? Не могат ли да овладеят силите си на други места? — зачудих се. — Или има само една Палата и само един Орден?

— Има и други места, където вестителите се обучават, разбира се. Но има само един Орден и той се намира тук, в тази Палата. Останалите палати, пръснати по света, са под ръководството на Ордена на вестителите.

— Това значи, че хората, с които ще ме срещнеш, са най-влиятелните представители на обществото ти? — заключих ужасено.

— Не точно. Има и по-влиятелни от тях. Но те са най-надарените и изявени представители сред вестителите.

— Ами ти? Къде се намираш ти в йерархията на това общество? — подкачих го.

Той се засмя съвсем леко.

— Аз не съм вестител.

— А какво си? — той ме погледна с преценяващ поглед като съвсем леко присви очи.

— Солдат^[6]. Воин. Пазител. Наречи ме както искаш.

— Солдат?

— Мой дълг е да защитавам нашата общност и хората извън нея. Това обаче не значи, че седя и чакам да ни нападнат. Солдатите преследват кръвожадните, атакуват ги преди те да нападнат — говореше с хъс и в мига, в който спомена кръвожадните, очите му пламнаха.

— А вестителите ти помагат да откриваш вампирите. От виденията, които получават, вие се сдобивате с необходимата информация — къде се крият, кога ще нападнат, кого ще нападнат… — заговорих и осъзнах, че аз бях целта на неговата мисия. — С всички други ли се държиш така?

— Други? — той ме погледна въпросително.

— Всички хора, които си спасил.

— Ти си вестител, Ксения. Нямаш нищо общо с моите спасителни мисии. Освен това, аз почти не участвам в такива.

— Тогава какво правиш? — попитах го учудена.

— Преследвам кръвожадните. Намирам местонахождението им и ги убивам — гласът му охладня.

Сянката отново се спусна в очите му. Взрях се по-внимателно в тях и бях почти сигурна, че мога да я пипна. Почти.

* * *

Пътувахме с джипа на Игор из улиците на Москва. Минаваше 18:00 ч, и слънцето вече бе залязло зад хоризонта. Денят колебливо отстъпваше пред настойчивата нощ, застанала в очакване на прага на града. Москва обаче кипеше от живот, окъпана в безброй светлини и експлозия от цветове. Колко беше красива! Толкова космополитна, и в същото време толкова изящна и достолепна. Разнообразието от архитектурни стилове изобилстваше в културното наследство на руската столица. Москва растеше в крачка с новия свят и въпреки това бе съумяла да запази своята уникалност и до днес. Вековната ѝ история беше оставила своята следа и лесно можеше да се забележи присъствието на различни епохи в архитектурното ѝ развитие. Повечето обществени сгради, посолства и административни учреждения бяха построени в емблематичния конструктивизъм или по-късния т. нар, сталинистки стил от следвоенния период на СССР, преплетен майсторски с руския класицизъм и френския ампир. Сградите се извисяваха внушително, осеяни с високи колонади, мрамор, каменна пластика и релефни орнаменти. Изящно олицетворение на такова строителство беше внушителният Московски държавен университет.

Но столицата не се ограничаваше само дотук. Тя се отличаваше с древноруска архитектурна стилистика, със силно изразеното присъствие на барока и на ренесанса. Доказателство за това беше Кремъл — сърцето на съвременна Русия. Разположен на левия бряг на река Москва, на Боровицкия хълм, той беше шедьовър на изкуството и културно богатство за света. Червеният площад и Кремъл събираха в себе си цялото величие и великолепие на Руската федерация и на Москва. Дълго се взирах в Кремъл — в този огромен ансамбъл от дворци, православни катедрали, архитектурни паметници, градини и изложбени галерии, крепостни стени и кули. Бях заслепена от разкоша, от златото и скъпоценните камъни, от историята, от цялото величие. Цял един живот нямаше да ми стигне да се възхитя на всеки паметник, на всяка сграда. Изучавах златните куполи и изящните стенописи на Успенския събор, възхищавах се на палитрата от цветове по храма „Василий Блажени”, наслаждавах се на гледката на Кремълския дворец и двореца Терем… Да, Москва беше град на контрастите — беше столица с вековни традиции, мегаполис на съвремието, символ на разкоша. Беше епицентър на разточителния и екстравагантен нощен живот, средище на руските сценични и изящни изкуства и град с много бедни квартали.

След като ми даде възможността да разгледам Червения площад и Кремъл, Игор сега караше по един голям булевард, който продължаваше по течението на река Москва. От другата страна на реката се виждаха голите клони на множество храсти, които през пролетта щяха да изглеждат приказно зелени. Правеше ми впечатление, че градът беше опасан от множество мостове, окъпани в светлините на януарската нощ. Може би гледката, която ме заобикаляше, беше единственото нещо, което разсейваше мислите ми от предстоящата среща. Колкото повече се приближавахме до Палатата, толкова повече растеше напрежението ми. Правех се, че не забелязвам погледите, които Игор ми хвърляше от време на време, и продължавах да се взирам през прозореца на колата.

— Спри да кършиш пръсти, Ксения. Всичко ще бъде наред — каза след малко и ме погледна косо.

— Не знам какво да очаквам. Ще оплескам всичко — отвърнах измъчено.

— Не отиваш на изпит. Няма какво да „оплескаш”.

— Да не ми беше казвал тогава колко велики са именно тези вестители — отвърнах нервно.

— Ксения, ти си умна и много надарена. Няма причина да си мислиш, че няма да те приемат — отвърна успокоително.

— А ти ще бъдеш ли там… с мен? — запитах го притеснено.

Той ме погледна за кратко.

— Ще бъда до теб през цялата вечер — увери ме. — Трябва първо да знаеш нещо, преди да се срещнеш с тях — подаде Игор и за миг се поколеба.

Аз се притесних още повече и отново захапах вътрешността на бузата си.

— Орденът ще бъде много заинтересуван от теб.

— Защо? — отвърнах автоматично.

— Ще разбереш, когато пристигнем. Каквото и да се случи, ти си една от тях. Запомни това — побърза да каже след като видя тревогата, изписана на лицето ми. — Не мога да повярвам колко си притеснена. Дори когато… те отвлякох, изглеждаше по-скоро ядосана, отколкото уплашена.

— Защото не ме вълнуваше особено какво ще си помислиш за мен — отвърнах кисело, макар тайничко да се израдвах на мисълта, че Игор не беше забелязал колко ужасена бях тогава.

Той се засмя леко на коментара ми и сви в тясна павирана уличка. Изглеждаше безлюдна и някак безинтересна за случаен минувач. В края ѝ забелязах сравнително голяма червеникава сграда с релефни орнаменти по нея и бели колони на входа. Игор паркира джипа отпред и се извърна към мен.

— Готова ли си? — аз кимнах неохотно и излязох от колата.

Огледах се и забелязах, че улицата беше задънена. Игор ме поведе по стъпалата пред двойната висока врата и отпусна ръка на кръста ми. Допирът на пръстите му предизвика тръпка по целия ми гръб дори през дебелото яке.

— Не мисля, че съм облечена подходящо — рекох и се извърнах към него.

Сякаш това беше достатъчно основателна причина да се върна обратно в колата.

— Изглеждаш чудесно. Престани — каза и отбори вратата пред мен, за да вляза.

Пристъпих в огромна зала, нещо като лоби, и веднага ми направиха впечатление високия таван и големия кристален полилей, който се спускаше точно в центъра ѝ. В помещението бяха разположени високи каменни саксии с цветя, а по стените имаше резба и висяха различни картини в позлатени рамки. Мраморният под беше оставен гол, сякаш да подчертае величието на мястото, където се намирах. Като цяло залата беше тъмна. Светлината от полилея и лампите по колоните беше приглушена и засилваше мистерията, която витаеше във въздуха. Единствената мебел, която забелязах, беше едно голямо дървено бюро, полирано до блясък, встрани от входа. Иззад него се надигна млада жена с яркочервена вълниста коса. Беше облечена в черен костюм, сякаш ушит по поръчка за нея. Сакото ѝ беше вталено и подчертаваше тънката ѝ талия, а полата и стигаше до коленете, въпреки че цепката разкриваше достатъчно от краката ѝ, за да се зазяпаш в тях. Маншетите на ръкавите и яката на ризата ѝ бяха осеяни с тъмносиви перлени мъниста. Изглеждаше абсурдно добре! Тя стана от стола в стил ампир и веднага се насочи към Игор.

— Игор Алешкин, добре дошъл. Каква радост е, че сте сред нас — поздрави го с любезно кимване.

— Удоволствието е мое — отвърна Игор без да отделя ръката си от кръста ми.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо преди да се присъедините към Ордена? — запита го с най-чаровната си усмивка.

Мен не ме удостои дори с един поглед.

— Не, благодаря. Очакват ни — отвърна сдържано той.

Най-накрая тя ме погледна без каквото и да е изражение на лицето и ми кимна.

— Заповядайте — отвърна и направи жест към вътрешността на залата.

Игор тръгна напред като внимаваше да не изоставам зад него. С периферното си зрение мярнах няколко високи тъмни фигури да преминават между колоните до нас и за миг замръзнах. Игор се спря и проследи движението им.

— Не се притеснявай, това са солдати — аз кимнах облекчено, но не продумах.

Подметките на ботите ми проскърцваха предателски по мрамора под краката ми и ми се прииска направо да ги захвърля в някой контейнер за боклук. Насочихме се наляво от лобито и тръгнахме по дълъг тъмен коридор. В дъното му Игор спря пред голяма двойна врата. Огледах изкусната дърворезба по нея и си поех дълбоко дъх.

— Това е церемониалната зала — мястото, където Орденът приема официални гости и се съвещава — каза ми Игор и се пресегна към позлатените дръжки. — Остави ги да заговорят първи — добави и отвори вратите.

Ахнах от гледката, открила се пред мен.

— Игор… — прошепнах изумена. — Аз вече бях тук. С теб.