Вестители

Глава 21

Станах рано сутринта. Не че изобщо успях да заспя… Цяла нощ се въртях и се мятах в леглото като обезумяла без да успея да затворя очи за повече от няколко минути. Мислите ми бяха обсебени от вкуса, който Игор остави в устата ми, и от аромата, който долавях по кожата си. Цялото ми тяло гореше от допира му. Кожата ми пламтеше от страстна възбуда там, където ме бе докосвал. Сърцето ми обаче бе натежало в гърдите. Когато го видях да излиза през същата тази врата, която зяпах от повече от четири часа, цялото ми същество се смали до минимум. Чувствах се нищожна. Колкото и да се опитвах да забравя случилото се, съзнанието отново прожектираше като на лента изгарящия му поглед и властния начин, по който тялото му се стремеше към моето. Начина, по който ме притискаше, за да усетя възбудата му. Защо продължаваш да се самоизмъчваш? Той си тръгна! Да, тръгна си и промърмори, че не може да ми причини това. Тогава защо го направи? Защо прекрачи границата, пред която всичко беше безопасно и пред която се стелеше празнота?

След като вече бях вкусила от това, което можехме да имаме, не можех да спра да го искам. Вече не беше копнеж или просто илюзия. Беше реалност и ме болеше. Исках да почувствам допира му отново, исках отново да чуя шепота му близо до ухото си. Мислите ми препускаха трескаво — почти толкова бързо, колкото се появяваха картините от снощи пред очите ми. Погледнах за стотен път към вратата.

Изритах завивките като обезумяла. Не можех да си подам носа навън. Не и след като толкова явно бях показала колко го искам, а знаейки това, той си тръгна. Защо, по дяволите, се поддадох на импулса? Ако не го бях направила, сега щях да мога да го погледна в очите без да ме е срам. Щях да мога да го нарека мой приятел. Но той не беше и аз го знаех. Винаги е бил нещо повече. Може би, осъзнал катаклизма на снощното ни преживяване, вече си бе тръгнал от Палатата. А най-страшното беше, че усещах липсата му болезнено загнездена в душата си. Защото вече не можех да крия дори пред себе си, че бях безвъзвратно влюбена в Игор. Човекът, когото не ми беше писано да имам…

След като намерих Александра Новаковска и приложих целия чар, на който бях способна, я убедих да прати един пазител с мен, за да отида в болницата при Зоя. Не ми се стори уместно да тръгвам сама половин ден след нападението. Друг път щях да мисля как да се оправя с проблема с моята самостоятелност. Докато се опитвах да изтласкам от съзнанието си натрапчивите очи на Игор и звука от чувственото му насечено дишане, стигнах до стаята на Зоя. Пазителите все още бяха там. Можех да се закълна, че ги заварих в абсолютно същата поза, в която ги видях вчера през нощта. Те явно ме познаха веднага и ми кимнаха за поздрав. Успях да скалъпя един любезен отговор и влязох вътре. Заварих Зоя да чете някакво списание, а Юри да дреме на стола до нея.

— Никога ли не спиш? — възмутих се.

Тя ме погледна изпод вежди и остави списанието.

— Предпочиташ да ме беше събудила лично ли? — отвърна иронично. Седнах в края на леглото и я загледах замислено. — Какво е станало? — попита ме след малко.

— Нещо, което не е предназначено за неговите уши — посочих с глава към Юри, който все още спеше.

— А си мисли, че ме пази… — отвърна Зоя и заглуши смеха си в една възглавница.

— От колко време спи? — отвърнах развеселено.

— Цяла нощ! — разсмя се още по-силно Зоя, което този път успя да го разбуди и той се сепна. — Ооо, Юри, какво те събуди? — провлечи съчувствено тя и отново прихна.

Аз също започнах да се смея, а Юри ме изгледа объркано.

— Ти откога си тук?

— Откакто заспа — излъгах. — Тоест, от снощи — изсмях се, наблюдавайки как се засрамва.

— Спокойно, Юри, Ксения дойде току-що. Но иначе ти наистина заспа още снощи — отбеляза Зоя.

— Съжалявам. Не съм усетил кога съм се унесъл… — отвърна засрамено.

Видя ми се някак не на място един висок и едър руснак като него да се притесни толкова видно.

— И без това нямаше никакъв смисъл да будуваш. Има трима пазители пред вратата, които ще се погрижат за всичко — отвърна му нежно тя.

— Не трябва непременно да си пазител, за да се справиш с някоя и друга опасност! — каза разпалено и стана от стола. — Ние вестителите какво сме? Някакви слаботелесни мухльовци ли?

Забелязах как очите на Зоя са разширяват от изненада.

— Какво ти става? — попитах го недоумяващо.

— Нищо! Защо всички мислят, че само пазителите са способни да се справят с проблемите? — отвърна все още подразнено.

— Никой не е казвал подобно нещо! — възмути се Зоя. — Кога ме чу да казвам това?

Юри я погледна косо и закрачи нервно около леглото ѝ.

— Искам да мога да те защитавам от всичко! Не само от пияни досадници! Искам да мога…

— Да убиваш кръвожадни? — попита тя. — Ами имам новина за теб! Никой вестител не може да убие кръвожаден! — каза му разпалено.

Думите ѝ накараха стомаха ми да се обърне. По дяволите, добре, че си държах устата затворена. Как ли щяха да реагират, ако им бях казала, че предната вечер един вестител наистина уби вампир? Е, Юри сигурно щеше да изпадне във възторг… Или може би щеше да ме удуши от завист и ревност.

— И как това да е справедливо? — продължаваше спора Юри.

— Защо трябва да е справедливо? И то за кого? Да не мислиш, че е супер яко да си пазител и да жертваш живота си всеки ден? — отвърна смаяно Зоя.

— Те поне имат избор! — каза Юри и прокара ръка през главата си.

— Ами всъщност нямат. Заложено е в ДНК-то им. И независимо дали искат или не, трябва да търчат и да спасяват такива като мен! И някои от тях не се връщат живи! — разгневи се още повече Зоя.

Сетих се за воина, който бе загинал снощи. Вината отново ме заля като студена вода.

— Престанете! За какво изобщо спорите? — извиках, но те бяха твърде заети със словесната си битка, за да ми обърнат някакво внимание.

— А какво според теб става, когато се докопат до такива като нас, когато наблизо няма пазител? Прекършват вратовете ни! — отвърна Юри.

— Е, на някои не ни ги прекършват! — извика Зоя, което накара Юри да млъкне.

Той си пое дълбоко въздух и изражението на лицето му омекна.

Приближи се към нея и взе здравата ѝ ръка между дланите си. Погали нежно с палци пръстите ѝ и я поднесе към устните си.

— Не можеш да си представиш колко съм щастлив, че не прекършиха твоя врат…

Тя едва сдържа усмивката си.

— Знам, Юри, знам.

— Съжалявам, че те разстроих. Не трябва да те занимавам с моите глупости — продължи с нежен глас.

Сините му очи попиваха всяка черта от лицето ѝ. Тя сведе поглед.

— Можеш да ми се реваншираш като отидеш да изпиеш едно кафе и се освестиш.

Той кимна и ѝ се усмихна. Сетне взе портфейла от джоба на якето си и отвори вратата.

— Пази я — заръча ми и излезе.

Зоя ме погледна в очакване, нетърпението се бе изписало на лицето ѝ.

— Е? С каква клюка ще разсееш скуката ми?

— Изглеждаш доста жизнена за човек с мозъчно сътресение, две счупени ребра и счупена ръка… — казах изпитателно. — Имаш ли нужда от нещо?

— Натъпкана съм с лекарства и не чувствам не само болката, но и много други неща. Така че точно в момента имам нужда от една сочна пикантна клюка — каза и очите ѝ светнаха срещу моите.

Не можех да възпра напиращата усмивка и седнах на ръба на леглото до нея.

— Майкъл ме целуна — казах, а очите на Зоя се разшириха от изненада.

— О! — промълви едва-едва. — Значи го е направил! — каза самодоволно. — Не смятах, че ще се осмели, но ето че го е направил! — устата ѝ се разтегна в лукаво изражение. — И как стана? Кога стана? — започна да се оплита в извиращите въпроси.

— Спокойно, Зоя. Стой мирна иначе нищо няма да ти кажа — предупредих я сериозно.

Тя спря да се върти, доколкото изобщо гипсираното ѝ състояние позволяваше, и зачака. След като приключих описанието на всичко, което Майкъл беше направил и казал, Зоя продължаваше да ме гледа с полуразширени очи. Мисля, че не беше кой знае колко изненадана от действията му, а по-скоро от начина, по който ги беше извършил.

— Я виж ти, Майкъл имал топки — рече и веждите ѝ се избиха нагоре. — Не вярвах, че ще има смелостта да бъде толкова открит с теб.

— Аз пък не вярвах, че мога да предизвикам подобна реакция у него — казах и издишах дълбоко. — Не ми е приятно да го карам да се чувства така.

— Не можеш да бъдеш отговорна за чувствата му — побърза да каже. — Хареса ли ти? — запита след малко и очите ѝ проблеснаха срещу моите, жадни за още подробности.

— Естествено, че не! — възкликнах и се завъртях с гръб към нея.

— О, аз си мисля, че ти е харесало. И то ти е харесало, че е бил груб и невъздържан, нали? — засмя се.

Отново се размърда в леглото, като се опитваше да сподави стенанията от връхлетялата я болка. Приближих и я притиснах леко, но настойчиво, към леглото. Тя ме изгледа накриво.

— Не те ли тревожи факта, че ми наговори тези неща за Игор? Откъде е разбрал какво изпитвам към него? — погледнах я тревожно.

— От всички хора около теб, мисля, че ти си последният човек, който разбра за чувствата ти към него, Ксения — каза малко тъжно. — Дори вярвам, че Игор го е разбрал преди теб.

— Недей да остроумничиш, Зоя. Откога стана толкова всезнаеща? — подкачих я като се опитах да разсея разговора в друга посока.

Горещите вълни на възбудата ме обляха наново и се опитах да потисна еротичните сцени, които изникнаха пред очите ми.

— Поне не съм заровила главата си в пясъка — отбеляза язвително, въпреки че тонът ѝ беше съвсем добронамерен. — А на теб скоро ще ти поникне перушина, бъзла такава.

— Не съм бъзла!

— Можеш да устоиш на заплахите и ударите на хайка кръвожадни, а не можеш да признаеш пред себе си, че си влюбена в Алешкин! — погледна ме укорително.

— Снощи Игор също ме целуна — изтърсих от нищото и се взрях в шокираното ѝ изражение.

Този път дори не успя да разшири очите си срещу мен, както правеше всеки път, когато нещо я изненадваше. Лицето ѝ застина и устата ѝ остана полуотворена.

— Не говориш сериозно — каза тихо.

— Сега не си толкова всезнаеща, нали? — подхвърлих подигравателно.

Тя врътна очи.

— Но това е… това е неочаквано, Ксения.

— Да, говори ми — отвърнах и отново седнах на ръба на болничното легло. — Нямах намерение да го споделям. И въпреки това… някак ми се стори нормално да кажа именно на теб — тя се пресегна и стисна нежно ръката ми.

В жеста ѝ долових утеха и загриженост.

— Как се чувстваш?

— Не беше просто целувка, Зоя — казах с леко развълнуван глас.

Вгледах се в тънките ѝ дълги пръсти. Както всичко в нея, и те бяха изящни и толкова крехки. Вгледах се в лицето ѝ — беше толкова нежно. Всичко по него бе изписано като от ръката на художник, надарен с невероятен талант. Тя ме гледаше мило, но и някак тъжно.

— Беше всичко, за което съм копняла досега. Когато ме докосваше… сякаш си паснахме като две половини от едно идеално цяло. Толкова на място. Сякаш е писано да бъда с него, Зоя. Но не е. Писано е тъкмо обратното.

— Съжалявам — прошепна.

— След всичко, което се случи… Просто не е честно, Зоя! — въздъхнах. — Не е честно да знам точно колко идеално се чувствам в ръцете му, след като никога не мога да се върна в тях. Жестоко е.

Една сълза се търкулна по бузата ми. Зоя стисна ръката ми по-силно.

— Никога не съм те виждала такава — гласът ѝ прозвуча смаяно.

Аз се усмихнах тъжно.

— Няма да ме видиш повече — преглътнах, — защото всичко ще бъде наред.

— Ксения — каза ми мъчително, — не е нужно винаги да бъдеш силна. Можеш да бъдеш слаба понякога. Поне когато сме само аз и ти.

Погалих косата ѝ. Кожата на лицето ѝ малко по малко възвръщаше розовия си цвят.

— И двете ще бъдем силни и ще пратим всички тревоги по дяволите — засмях се насила. — Кога ще дойдат родителите ти, впрочем? — запитах я, внезапно сетила се, че вече трябваше да са пристигнали.

Тя отклони нетърпеливо поглед и се зарея в пространството.

— Не знам. Няма значение.

— Не си ли развълнувана, че ще ги видиш? — запитах я озадачена. Как можеше да не се радва на посещението им?

— Ще ти кажа след като си тръгнат — отвърна сухо.

В същото време вратата се отвори и влезе Юри, а след него се появи не кой да е, а Майкъл. 0, чудесно! Той ме погледна някак колебливо и му трябваха няколко секунди, за да прекрачи в стаята. Запъти се към Зоя и я целуна по челото. Юри тръгна след него и едва ме погледна. Страхотно! Приятелчето му всичко беше издрънкало. Станах от леглото припряно и се запътих към изхода.

— Е, сега като не си сама, ще тръгвам… — казах и тримата ме погледнаха.

Лицето ми застина, а стомахът ми се усука на болезнен възел. Искаше ми се да потъна в земята от неудобство.

— А и докторите ми казаха да почивам.

— Щом така са ти казали докторите… — каза Зоя, която искрено се забавляваше от мъчението ми.

Майкъл тръгна към мен и в мига, в който излязох, хвана ръката ми.

— Може ли да поговорим? — попита ме и долових притеснението му. Избягваше погледа ми.

— Какво има? — попитах и гласът ми прозвуча по-нервно, отколкото ми се искаше.

— Ксения — обърна се към мен и ме погледна отчаяно, — не исках да се получава така. Съжалявам, не исках да ти разкривам чувствата си така. Трябваше да научиш по друг начин — говореше, а пръстите му играеха по ръба на ризата му.

Изглеждаше различен от онзи Майкъл, когото видях снощи. Това беше Майкъл, когото харесвах и с когото не се притеснявах да прекарвам часове, потънала в разговори и закачки.

— Всичко е наред, Майк — опитах се да прозвуча спокойно. — Не ти се сърдя. Просто ми се иска да нямахме това напрежение помежду ни.

— Не бях на себе си, Екс. Все още не съм, но се опитвам да разсъждавам разумно.

— Не ми е приятно, че аз съм причината да чувстваш… каквото ми каза, че чувстваш — допълних и погледнах встрани.

— Чувствата ми към теб няма да се променят — каза и прокара ръка през разрошения си перчем. Кафявите му очи ме гледаха напрегнато, но изглеждаше спокоен. — И честно казано не мога да обещая, че ще те оставя на мира. Но ми се ще да знаеш, че… — той се спря. Изражението му стана сериозно. — Искам да знаеш, че не желая да съм причината да бъдеш нещастна. Ще се опитвам да спечеля вниманието ти дотогава, докогато не видя и последната искра към мен в очите ти да угасне.

— Майкъл! — възкликнах.

— Знам, че не съм ти безразличен — каза нетърпеливо. — Колкото и да го отричаш, няма да повярвам. Но няма да те целувам насила, ако от това се притесняваш — отвърна съвсем сериозно, но аз не успях да сдържа смеха си.

След кратък миг на объркване, той също се разсмя.

— Съжалявам — промънках. — Извинявай…

Продължавах да се смея, въпреки че се опивах да се окопитя. Загледах се в очите му — винаги толкова топли и успокояващи.

— Трябва да тръгвам — казах му внезапно.

Той кимна с разбиране. В същия момент дойде една сестра, която изрита Юри от стаята на Зоя с поток от възмущение и сърдити възклицания, и той се понесе унил надолу по коридора. Тръгнах с него към кафето, а Майкъл каза, че се прибира в Палатата.

— Какво ще правим сега? — попитах го.

— Ела, имам нужда от още едно кафе — каза с почервеняло лице Юри, след което тръгнахме по болничния коридор.

— За човек, който е спал непробудно цяла нощ, поемаш големи количества кофеин — той ме погледна кисело. — Нямам против. Ти си единственият човек тук, който пие истинско кафе.

— Защо си дошла толкова рано? — запита ме вече по-спокоен.

— Не можах да спя. А и нямаше какво да правя — отвърнах вяло.

Той ме изгледа сякаш току-що беше засегнал някаква неудобна тема и тръгна напред.

— Майкъл ми каза всичко. Няма нужда да го криеш — промълви.

— О, това ли… — отвърнах. — Да, досетих се, че всичко ти е казал. Изобщо не можеш да пазиш тайна. Дано не ти се налага да излъжеш за нещо… — разсмях се.

Той ме погледна развеселено и посочи една маса в малкото кафе отстрани на асансьорите до рецепцията. Естествено, като всяко здравно заведение, и това беше цялото стъклено и лъснато.

— Мразя болници — простенах.

— Никой не ги обича — Юри отиде до нещото, което се считаше за бар, или по-скоро тезгях, и поръча две кафета. — Колко захар искаш?

— Чисто — отговорих. Той си сложи две бучки и седна срещу мен. — Виждал ли си досега родителите на Зоя?

— Не. Мисля, че това е вторият път, в който идват тук — отвърна и ме погледна мрачно.

— Мислех, че семействата ви идват често. Все пак трябва да им липсвате — предположих.

— Нашите идват често. Баща ми постоянно пътува по работа насам натам и се отбива. Майка ми се застоява по-дълго на различни места. Тя е вестител — обясни и отпи от кафето си.

— Ами семейството на Зоя? — попитах го.

Той втренчи погледа си в чашата и след няколко секунди размисъл отвърна:

— Семейството ѝ е особено. Те не одобряват това, че тя е тук.

— Защо? — изненадах се. — Мислех, че и двамата ѝ родители са вестители. Как биха могли да не одобрят желанието ѝ да се обучава?

— Работата е там, че те са обърнали гръб на дарбата си. Желанието им е било Зоя да учи в университет, вместо да развива способностите си — отвърна все така замислено.

— Защо са загърбили дарбата си? — запитах го невярващо.

— Заради едно убийство. Убийството на сестра ѝ — думите му ме шокираха. Зоя никога не беше споменавала, че е имала сестра.

— Но как се е случило? Какво е станало? — запитах смаяно.

— Майка ѝ и баща ѝ помогнали на Двореца да издири някаква група току-що превърнати вампири. Благодарение на тях пазителите ги намерили и ги убили. Другите вампири обаче били жадни за отмъщение и нападнали семейството на Зоя. Пазителите ги защитили, но не успели да спасят сестра ѝ. Била само на десет години… — гласът му беше изпълнен с тъга.

Не отделяше погледа си от чашата и чупеше бъркалката на малки парченца.

— Не знаех за това — промълвих едва-едва, все още шокирана.

Почувствах се толкова глупаво. Беше ме грижа за нея, но докато тя ме разпитваше толкова често за миналото и за семейството ми, аз нито веднъж не се сетих да попитам за нейното.

— Кога се е случило това?

— Преди четири години.

— Но защо са се отказали от дарбата си? Не са ли искали да станат още по-силни?

— Всъщност те приели твърде лично безсилието на пазителите. Заявили, че щом Дворецът не може да защити семейството им, и те нямало да защитават никого. Отрекли се от дълга си и напуснали нашето общество. Зоя обаче заявила, че смъртта на сестра ѝ я задължава да продължи да развива способностите си. Не искала да допусне това да се случи отново. С когото и да било — каза Юри и млъкна.

— Трябва да се гордееш с нея — заключих.

Той ме погледна объркано и изпусна последното останало парченце от бъркалката.

— Защо го казваш? — попита ме със странен глас.

Изведнъж се притесних и зарових нервно ръка в дългата си коса.

— Просто… Знам, че държиш на нея. А постъпката ѝ наистина заслужава уважение — изговорих припряно.

— Да не би Зоя да ти е говорила нещо за мен? — наблюдаваше ме подозрително.

— Какво да ми е говорила? — запитах на свой ред, опитвайки се да прозвуча убедително.

Той само ме погледна с все същото подозрение и отново отпи глътка от кафето си.

— Ясно ми е, че вече знаеш за отношението ми към нея. Но ако тя наистина ти е казала нещо за мен, трябва да науча какво — заяви подканващо.

Този път аз го изгледах косо.

— Дори и да ми беше казала, не бих ти го споделила. Тези неща са твърде лични и е по-добре да се научават от първа ръка. Не че ми е казвала нещо — допълних като видях как ме погледна. — Кажи на Майкъл, че е много грозно да разпространява неща, които засягат само и единствено мен и него.

— Хайде, моля те, Ксения! Все едно не си издрънкала всичко на Зоя! — възкликна, което всъщност ме накара да замълча.

Е, може би този път беше прав. Той се взря зад гърба ми и задържа поглед.

— Я, виж! Алешкин е там — каза изненадано и посочи мястото пред асансьорите.

— Какво? — сепнах се.

Проследих посоката, в която беше кимнал Юри, и сърцето ми подскочи. В мига, в който зърнах Игор, по тялото ми премина електрически заряд. Цялата пламнах от смесицата, в която се бяха оплели обърканите ми чувства. По дяволите, какво прави тук? Естествено, че ще се появи точно когато не искам да го виждам! Да си плюя на късмета! Усетих как получавам панически пристъп и внезапно почувствах остра нужда от повече въздух и повече места, на които да се скрия. Трескаво се заоглеждах къде мога да се дяна, а Юри ми хвърли толкова недоумяваш поглед, че остана с отворена уста.

— Какво правиш?! — изуми се. — Какво ти става?

— Нищо! Трябва да тръгвам — отсякох и се запътих бързо към вратата, която слава Богу беше в обратната посока от тази на Игор.

Профучах покрай последните маси и дочух няколко цъкания и възмутени възгласи. Опитах се да се изнижа възможно най-незабележимо покрай рецепцията и се отправих към изхода. Най-накрая излязох навън и вдишах дълбоко студения въздух. Зачудих се дали да не спра такси. Какво ли щях да обясня на Новаковска като се прибера в Палатата без пазителя, който ме придружи насам? Не ми се искаше да тръгвам, но нямах особен избор. Трябваше да се сетя, че Игор ще дойде. Най-малкото трябваше да провери пазителите и дали всичко е наред. Обърнах се забързано назад, за да хвана някое такси, и се блъснах в един минувач.

— О, съжалявам… — започнах да се извинявам, но с ужас видях, че минувачът, който стоеше пред мен, беше Игор.

Физиономията ми тутакси замръзна и аз го изгледах паникьосано. Разумната част от съзнанието ми беше разочарована от появата му, но всичко останало в мен ликуваше при вида на очертанията на мускулестото му тяло под прилепналата черна тениска, едва прикрита от дългия черен шлифер.

— Въобразявам ли си или току-що се опита да се скриеш от мен? — запита ме невярващо.

— Ъм… ти какво правиш тук? — отвърнах ядно.

Той ме погледна смаяно.

— Дойдох да проверя как е Зоя и да се уверя, че всичко е наред — отговори машинално и отново ме изгледа. — Видя, че съм в болницата и се втурна през глава да изчезнеш оттам!

Продължаваше да изглежда така сякаш го бях зашлевила.

— А ти какво очакваш?! — гласът ми прозвуча по-развълнуван, отколкото ми се искаше. — Да се хвърля в обятията ти? Нали точно това правех снощи, когато ти самият излезе бързо-бързо от стаята!

Погледът му се промени и сега вече изглеждаше така, все едно му беше трудно да каже каквото и да било.

— Виж, Ксения, трябва да поговорим за това — отвърна сериозно.

Синьо-зелените му очи успяха както винаги да ме хипнотизират, но си наложих да се съвзема.

— Не трябва да говорим за нищо. Разбирам защо си тръгна — отвърнах припряно.

Извърнах се към булеварда и се огледах нетърпеливо за някое преминаващо такси. Нещата едва ли можеше да станат по-унизителни за мен.

— Не мисля, че тълкуваш нещата правилно — настояваше той. — Не и след като прекосяваш болницата ужасена от мен.

— Напротив, Игор. Много добре ги тълкувам. Но това не означава, че изгарям от желание да те виждам точно сега — отвърнах сериозно.

— Защо си сама? Къде са пазителите, които трябваше да те придружат? — запита ме и долових гнева му.

Сериозен ли беше? Той беше ядосан на мен? Ама че нахалство.

— Мисля, че е по-добре да прекратим този разговор — отсякох и тръгнах към таксито, което спря до тротоара. Игор понечи да ми каже нещо, но аз го прекъснах. — Моля те, недей — погледнах го твърдо. — Не искам да говорим за снощи. Нито сега, нито никога.

Той ме погледна с разочарование. Стоеше гордо изправен, косата му обрамчваше красивото му лице, очите му се впиваха в моите, но остана безмълвен. Загледах го за няколко секунди, достатъчно дълги, за да усетя как сърцето ми се пръсва на хиляди парченца, и се отдалечих. Оставих го да проследи с поглед как се качвам в колата и потеглям.