Вестители

Глава 20

Намерих Игор пред входа на болницата. Обикаляше замислен в кръг и пушеше цигара. Димът излизаше на призрачни облачета от устата му. Беше вперил поглед в земята. Лицето му беше придобило каменно изражение, тялото му както винаги бе в полуготовност, сякаш очакваше всеки момент да се впусне в битка. Тръгнах към него и още преди да съм приближила, той дочу стъпките ми и извърна лице към мен.

— Всичко наред ли е? — запита ме, сключил вежди. Аз се усмихнах.

— Да, всичко е наред. Зоя беше будна и дори успях да поговоря с нея.

— Как се чувства? — продължи, все още напрегнат.

Приятна топлина се разля по тялото ми. Загрижеността му към Зоя ме караше да му се възхищавам още повече.

— Физически не е добре, но ще се оправи след известно време — рекох.

— Усмихваш се — каза и изражението му омекна.

Той хвърли фаса на земята и направи крачка към мен.

— Зоя… Тя ми е простила — казах и гърдите ми се надигнаха развълнувано.

Макар все още да се обвинявах за станалото с нея, прошката бе смъкнала част от товара, който носех в сърцето си.

— Разбира се, че ще ти прости, Ксения — каза. — От всички хора, които познавам, ти най-много заслужаваш нечия прошка.

— Защо го казваш? — погледнах го любопитно.

Той се усмихна.

— Защото сърцето ти е по-голямо, отколкото показваш. И защото си по-смела от половината пазители, с които разполагам — обгърна раменете ми и ме поведе. — Сега ще ми позволиш ли да те прибера обратно в Палатата? — попита и в очите му заиграха игриви пламъчета.

— Щом искаш позволението ми, склонна съм да се съглася — казах, а гласът му отекна в искрен смях.

— Толкова лесно ли било, Ксения?

— Толкова — отвърнах и се усмихнах на свой ред.

— Ще го имам предвид занапред, когато се налага да ти налея малко разум — каза и ми отвори вратата на джипа.

Аз го стрелнах предупредително, а на лицето му заигра едва доловима усмивка.

Скоро вече бях в Палатата. Нямаше и следа от тържествената украса и ритуалните свещи, поставени по стените в чест на Пророчицата. Сякаш поменът изобщо не се бе състоял, а бяха изминали по-малко от дванадесет часа от вечерта, когато се втурнах да преследвам загадъчната непозната вън от безопасните предели на Палатата. През зимата нощите в Москва бяха дълги, тъй като слънцето изгряваше късно. Доста по-късно отколкото в България. Всичко наоколо все още бе покрито в мрак, който незабележимо избледняваше. Игор ме съпроводи до стаята в мълчание, беше напрегнат.

— Трябва да поспиш — каза, застанал на вратата.

Тялото му изпълваше рамката и пречеше на светлината от запалените лампи в коридора да си проправи път към стаята. Огледа внимателно обстановката зад мен и когато се увери, че няма опасност, малко се поотпусна.

— Шегуваш ли се? Не бих могла да заспя още цяла година! Толкова неща се случиха… — възкликнах и изведнъж се сетих за Майкъл.

Чудесно! От цялото клане тази вечер и всички изненадващи разкрития, аз се сетих първо за него и целувката му. Колко типично, Ксения!

— Трябва да поговорим за това — отвърна сериозно, което ме накара да се сепна.

За Майкъл? Да не би да изпуснах някоя мисъл на глас?

— Какво? — запитах го притеснено.

Той ме изгледа и се наведе по-близо.

— За случилото се тази вечер. За кръвожадния — изрече тихо. Беше съвсем нелогично, но си отдъхнах.

— Знам, но в момента има толкова много неща, за които се притеснявам.

— Не се тревожи за Зоя. Трима пазители ще бдят над нея през цялото време. Погрижил съм се да е в безопасност — увери ме той.

Косата обрамчваше лицето му и за миг ми се прииска да прокарам пръсти през нея. Гледаше ме съсредоточено и очите му обхождаха всяка част от мен. Стомахът ми се сви в спазъм от обзелото ме желание да го усетя близо до себе си. Чувствата ми към него разсейваха всяка мисъл и се улових, че просто стоя и го зяпам втренчено.

— Ксения, сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм — казах и прокарах нервно ръка през сплъстената си коса.

Трябваше да се изкъпя. Веднага. Може би водата щеше да отмие не само мръсотията и кръвта от тялото ми, но щеше и да потуши трепетните вълни, които ме заливаха на талази.

— Не ми се иска да те оставям сама — рече и отново хвърли един изучаващ поглед на стаята.

— Всичко е наред, Игор. Просто ще взема един душ и ще си легна. Ако има нещо, ти си в съседната стая. Ще те извикам.

Той задържа погледа си за миг върху мен и кимна.

— Лека нощ, Ксения — каза и ме изчака да затворя вратата преди да си тръгне.

Изкъпах се внимателно и мъчително, в опит да не намокря превързаните места. Въпреки невероятните ми способности да устоявам на какви ли не физически изпитания или с две думи — як пердах, — мускулите ми се бяха вдървили и тялото ми пулсираше в тъпа болка. А когато най-накрая успях да отмия отвратителната кръв на кръвожадния от косата си, очите ми вече се затваряха от умора. Облякох една сатенена тъмночервена пижама и се стоварих в леглото. Вероятно бях заспала още преди главата ми да докосне възглавницата.

* * *

Отново бях извън Палатата. Как се бях озовала тук? Нощта караше всичко наоколо да изглежда още по-зловещо и застрашително. Вгледах се в сградата пред мен — мазилката по фасадата се ронеше. Изглеждаше изоставена. Отворих вратата и тя проскърца остро в тишината. Звукът отекна в голото помещение. Прахоляк и паяжини се стелеха пред лицето ми и стъпвах върху нещо натрошено на пода. Докато крачех напред, подметките ми хрущяха, сякаш прекалено шумно за тази празна къща. Времето тук бе спряло и може би се бях озовала на място, останало и забравено в средата на миналия век. Въздухът бе натежал и носеше смрадта на мухъл и нещо, което се разлагаше. Обиколих сутерена и в дъното видях проблясваща светлина. Когато се приближих, видях, че идва от стълбището, водещо към горния етаж. Стълбите проскърцваха натрапчиво под стъпките ми. Достигнах най-горното стъпало и когато очите ми съзряха стаята, открила се пред мен, тялото ми замръзна в паника. Потиснах един писък и покрих уста с ръка. Пръстите ми се впиха в кожата на лицето ми в опит да укротя ужаса, който ме обзе.

Трима кръвожадни, насядали около ниска маса, обсъждаха нещо важно. По съсредоточените им лица можех да разбера, че се беше случило нещо, което бе нарушило спокойствието им. Все още се изненадвах от начина, по който очите им пронизваха всичко пред погледа им. Мъртвешко сиви. Сурови. Лицата им бяха бледи, кръвта се бе отдръпнала от тях. Бяха високи и телата им изглеждаха здрави и изтъкани от жилави мускули. Не бяха едри и широкоплещести, но някак силата видимо струеше от тях. Погледнах панически надолу и се замолих на всички богове да не съм се оказала в капан. Направих бавна крачка към долното стъпало и то проскърца предателски под тежестта ми. Тялото ми се стегна и се подготвих за атаката им. Нямаше начин досега да не са усетили присъствието ми.

Не се случи нищо. Проточих врат нагоре и видях, че продължаваха да говорят съсредоточено. Единият вампир отпи от чашата си и по миризмата, носеща се към мен, заключих, че е водка. В мига, в който отпи от течността, очите му ме пронизаха и сивият им метален отблясък ме накара да замръзна. Край, това беше. Скоро обаче той отклони поглед и се върна към разговора. Какво, по дяволите, ставаше тук? Нима вампирът не ме видя току-що? Така ли ще стои, няма ли да ме нападне?… Реших, че ще е престъпление да не се възползвам от шанса си и се втурнах надолу по стълбите, но един трясък ме закова на място.

— Не ме интересува колко силна е била, мамка му! — изкрещя единият и отново нещо изпука с оглушителен звук. — Ксения Петрова е била в ръцете ти! А ти си подвил опашка и си избягал като долен плъх! Но ти си точно това, нали Белич! Миризлив страхлив плъх! — кръвожадният обърна масата и чашите се строшиха на парчета на пода.

Когато се вгледах по-внимателно, ахнах. Миризливият страхлив плъх беше кръвожадният, който ме беше нападнал и съборил на земята. Гадното копеле беше избягало!

— Беше Мусчиев! — изхриптя. — Мусчиев я изпусна! После солдатите дойдоха…

Звучеше изплашен и начинът, по който се беше свил пред ядосания вампир, го потвърждаваше. Другият стоеше отстрани и се усмихваше. Представлението го забавляваше.

— Не ме интересува кой я е изпуснал! Ксения Петрова трябваше да е тук. Сега щях да я държа в ръцете си! Какво си мислиш, че ще стане, когато дойдат за нея и разберат, че я няма? Че си се провалил? — очите му светеха заплашително срещу провинилия се. — Ще ти направя услуга, ако те убия още сега.

— Шефе, не бях аз! Мусчиев не ни позволи да я пипнем! Искаше я! За себе си!

— Колко е удобно да виним труповете, нали, сръбски плъх долен? Не можахте дори една малка вестителка да ми докарате — вампирът се изплю и започна да обикаля в кръг около жертвата си. — Толкова ли си безполезен, Белич?

— Вестителката беше силна, шефе — рече и гласът му потрепери. — Не беше като другите. Съпротивляваше се сякаш беше от солдатите, разбираш ли?

— Ти си едно безмозъчно тъпо парче, Белич — рече презрително и го сграбчи за лицето. Ноктите му се впиха в сивкавата кожа и по бузите му потече тъмно червена, почти черна кръв. Вампирът се беше надвесил заплашително над него и го накара да коленичи на пода. — Петрова ми трябваше. А ти се провали — провлече с ледена нотка в гласа. — Моли се за живота си, плъх. Спечели живота си.

— Моля те, шефе! — изхриптя. — Няма да се проваля следващия път.

— За теб няма да има следващ път.

— Ще ти я доведа… — заекна. — Ще ти доведа още двайсет като нея… — замоли се и уви ръката си около китката, която го беше стиснала в желязна хватка.

— Не ми трябват други! — изкрещя и го изрита ожесточено в корема. — Трябва. Ми. Петрова! — продължи да стоварва ритниците си докато го държеше за яката на якето. Вампирът се сгърчи на земята.

— Малката кучка е упорита — рече третият вампир, който досега гледаше безучастно.

— Това не ме засяга — отвърна му и го изгледа яростно. — Нито тях. Искаш ли ти да им съобщиш, че не можеш да им я предадеш?

Третият кръвожаден стисна зъби и отстъпи крачка назад.

— Добре — рече след малко. — Е, Белич, щом няма други желаещи за това, утре сутринта ти ще съобщиш новината на Вълкан.

Вампирът, който сега лежеше на земята, се сгърчи. Подпря се с лакът на земята и понечи да стане, но главатарят им стовари тежкия си крак върху гърба му и го изтласка обратно на мръсния под.

— Шефе… — замоли го.

— Радвай се, че дишаш, плъх. Утре вече няма да имаш тази възможност — каза и отново го изрита в корема сякаш смачкваше досадна буболечка. — Ксения е моя грижа.

* * *

Изправих се в леглото с вик. Сърцето ми бумтеше бясно в гърдите и ми трябваха няколко секунди, за да се ориентирам в тъмнината. Вратата се отвори внезапно и Игор нахлу.

— Какво стана? — попита ме, оглеждаш стаята сякаш беше минно поле.

— Игор, какво правиш тук? — попитах го и станах от леглото.

Отидох да светна лампата и се погледнах в огледалото. Изглеждах изтощена, забърсах няколко капчици пот от челото си.

— Ти извика — отвърна напрегнато. — Какво е станало?

— Мисля, че имах видение — казах и разтрих слепоочията си.

Главата ми все още пулсираше, а ушите ми глъхнеха.

— За бъдещето? — запита и отиде към масичката пред канапето.

— Мисля, че всичко се случваше сега — той ме погледна, сбърчил вежди, — на момента.

— Какво видя?

— Единият вампир е избягал, Игор. Видях го. Беше се върнал в бърлогата си. Видях още двама.

— Сигурна ли си? — погледна ме смаяно докато наливаше вода в една висока стъклена чаша.

Кимнах.

— Главният, този пред когото отговарят, беше бесен. Каза, че е трябвало да ме предаде на някого утре сутринта — погледнах го мрачно. — Някой над него ме иска, Игор — той се приближи и ми подаде чашата с вода. Отпих жадно и забърсах с опакото на ръката ъгълчето на устата си. — Няма да се откажат докато не ме хванат.

— Няма да им позволя — побърза да каже и хвана ръката ми.

Очите му се впиваха в моите, беше стиснал устни в твърда линия.

— Аз също — рекох решително и отидох към прозореца. — Но няма да позволя и на теб да жертваш повече, отколкото вече си пожертвал — той ме проследи с поглед.

— За какво говориш?

— За пазителя, който загина днес. За това, че откакто съм тук, си се отклонил от задълженията си.

Усетих, че се приближи и застана зад мен. Почувствах топлината на дъха му по тила си. Прокара бавно ръце по моите, точно над лактите и ме извъртя към себе си. Едва сега забелязах, че бе облечен в обикновена бяла тениска и долнище, което висеше ниско на хълбоците му. Изглеждаше толкова изкусително, че ми беше трудно да го гледам. Обля ме гореща вълна и топлината се загнезди в стомаха ми. Трябваше да положа огромни усилия да не прокарам ръка през гърдите му, които се очертаваха релефно под памучната материя. Високото му тяло, изваяно от стегнати и изящни мускули, се извисяваше над мен и ме теглеше към себе си с неизказан копнеж.

— Ксения, това е нашият дълг. Нямаш никаква вина за смъртта на пазителя — погледна ме твърдо.

— Не можеш вечно да ме спасяваш — възразих.

— Ако се наложи и цял живот ще те спасявам — погледна ме сериозно и отново разтри ръцете ми с длани. — Ксения, чух как изричаха името ти, докато се биехме. Не мога… Не мога да допусна мисълта, че ще те докоснат отново.

Синьо-зелените му очи се спряха на устните ми и се задържаха за няколко дълги мига. Преглътнах. Вълнението ме заля на нови талази и изведнъж се почувствах твърде близо до него. Отдръпнах се и се стоварих уморено на леглото.

— Не ме е страх, Игор. Не и както преди — казах глухо в настъпилата тишина, — когато ме ужасяваше мисълта, че ме дебнат, че могат да изскочат от всеки ъгъл. Но сега… Сега страхът ми се размива от нещо друго.

Той ме погледна сериозно и въздъхна.

— Но мен ме е страх.

— Теб не те е страх от нищо — заявих категорично, а той ме погледна някак смаяно.

— Изумяваш ме, Ксения — засмя се леко и седна обратно на леглото до мен. — Отново и отново… Караш ме да се чувствам…

— Как? — запитах го, потънала в дълбокия му поглед. Гледаше ме съсредоточено, очите му се плъзгаха по лицето ми. — Как те карам да се чувстваш, Игор?

— Повече, отколкото съм — рече дрезгаво.

— Но ти си не по-малко от това, което виждам — отвърнах тихо.

Потъвах в тишината. Светът около мен също потъваше. Съществуваха само тези божествени синьо-зелени очи, които се взираха напрегнато в мен.

— Как успях да спечеля доверието ти, Ксения? — запита ме със същия пресипнал глас.

Гледаше ме с онзи негов неразгадаем поглед, от които краката ми умаляваха и се подгъваха.

— Спечели нещо повече от доверието ми — прошепнах.

Очите му припламнаха срещу моите.

— Само от едно нещо ме е страх — каза след няколко прекалено дълги мига и гласът му заглъхна. Въздухът натежа. — Страх ме е да не те изгубя.

Гледах го в мълчание, взирах се в него и в искреността, с която ми отвръщаше, а кръвта препускаше бясно по вените ми.

Сърцето ми отново биеше, така както никога досега. Не от ужас или страх, нито от ярост. Беше щастие. Лудо. Безумно. Като унесен в сън, той ме притегли бавно към себе си, толкова близо, че можех да уловя дъха му. Погледна ме и разбрах, че е видял отражението на думите си. Силата на откровението му бе изпитана в изражението ми. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Тялото ми се скова от напрежението, по гръбнака ми полази приятна тръпка.

— Ксения… — прошепна дрезгаво. — Искам те толкова близо до мен — въздъхна отчаяно.

Думите му се забиха като стоманени нокти в сърцето ми и го стиснаха. Агония. Сладка агония. Какво се случваше?… Той обхвана лицето ми с ръка и бавно, съвсем бавно, прокара пръст по овала на брадичката. Спря се на устните ми и се загледа в тях. Погледът му отразяваше цяла гама от емоции. Страст. Усещах я с всяка фибра на кожата си. Сливаше се с моето собствено желание и двете се преплитаха в нажежено кълбо. Докосна нежно с палец долната ми устна и затвори очи. Отпусна другата си ръка около кръста ми и едно последно придърпване ме притегли плътно до гърдите си.

Напрежението от близостта на телата ни ме побърка. Невъзможно беше да устоя на призива на тялото му — толкова силно, толкова изкушаващо. Дъхът му погали страните ми и полуотворените му устни докоснаха лицето ми. Топлината му запълзя по кожата ми и ахнах несъзнателно от чувствата, които събуди в мен. Потърка нежно нос в шията ми, а аз отпуснах глава назад, готова да му дам всичко, което поиска. Той въздъхна бавно, сякаш искаше да попие миризмата ми и с ръка на тила ми приближи лицето ми към своето. Очите му ме попиха и аз потънах в това морско синьо, което ме призоваваше от дълбините си. Устата му бавно се приближи към моята и най-накрая устните му докоснаха моите. Езикът му се плъзна нежно в устата ми. Бавно, агонизиращо. Потърси моя и ме погали с влажна топлина. Копнежът по него се вряза в гърдите ми само при вкуса, който остави в устата ми. Отначало целувката му беше нежна, но постепенно, с всяко едно движение на телата ни, ставаше все по-жадна, докато накрая не ме погълна. Отново и отново… Топях се в горещината на устните му — непреклонна, всепоглъщаща. Тялото ми копнееше за допира на ръцете му. Устните ни се вплитаха все по-дълбоко и настоятелно, сърцето ми спираше и отново се съживяваше от възбудата. Ръцете на Игор галеха всяка частица от кожата ми и после отново се впиваха нетърпеливи в нея.

Той се отпусна назад и легна на леглото като ме притегли към себе си. Притисна ме силно към гърдите си и обхвана властно бедрото на крака ми, така че да го прехвърли и да усетя възбудата му. Усещането на същата тази сладка агония пропълзя по вътрешностите ми и гърбът ми се изви назад от сладък копнеж да се предам напълно. Исках да ме обхване, да бъде навсякъде по мен и вътре в мен. Плъзна ръка по гърба ми и се спря на талията. Галеше с пръсти лицето ми, шията, раменете. Тялото ми беше оголен нерв и всеки негов допир го запращаше в пристъп на болезнен екстаз. Претърколи се и ме затисна под себе си. Усетих тежестта му и го обгърнах с крака. Исках да му отдам тялото си. Да се отворя за него и за всичко, което копнееше да стори с мен. Той прокара пръсти по ластика на пижамата ми и се спря точно на границата с бикините. Разтреперих се от интимността на жеста. От нежността, която ме докосваше.

— Ксения… — въздъхна и ме погледна все така отчаяно. — Толкова си изящна. Божествена си.

Преглътнах тежко и го придърпах по-близо до себе си. Исках да усетя тялото, което така желаех. Копнеех да ме завладее така, както беше завладял сърцето ми.

— Толкова искам да те почувствам, Ксения…

Езикът му обходи устните ми и властно ги разтвори, за да се преплете с моя. Повдигна горнището на пижамата и прокара ръка през корема ми. Влажните му устни преминаха по кожата ми като копринена милувка и се насочиха към гърдите. Усещах дъха му. Дишаше накъсано и притискаше трескаво тялото си към мен.

Прокара нетърпеливо пръсти по вътрешната част на бедрото ми и насочи ръката си нагоре. Извих гръб от наслада под допира му и потърсих да видя лицето му. Очите му бяха потъмнели.

Изведнъж се отдръпна. Без да откъсва жадния си поглед от мен, думите се изтръгнаха задъхано от устата му сякаш не искаше да ги изрича на глас:

— Не можем, Ксения… — каза накъсано.

Изглеждаше като че се събужда от дълъг сън. Аз бях все още замаяна от близостта на телата ни и от възбудата, която туптеше във всяка моя клетка. Едва успях да събера мислите си.

— Не ме ли желаеш? — очите му отново се впиха страстно в моите, но устните ни останаха разделени.

— Повече от всякога. Искам те повече от всичко друго — отвърна напрегнато.

На челото му се появиха дълбоки бръчки, костваше му огромни усилия да запази дистанция. Аз умирах… Умирах за него. Цялата се стопявах…

— По дяволите, не мога да ти причиня това — каза измъчено и стана.

Погледнах го изненадана, но вече знаех какво ще направи. Той се изправи в целия си впечатляващ ръст, отдалечи се от мен и затвори вратата след себе си.